Танц с остриета

Глава петнадесета

Призрака следваше целта си на юг, но без да бърза. Бе наблюдавал как Стражителя се сражава и бе научил две неща: първо, никой наемник нямаше да успее да го надвие. Второ, Стражителя си имаше приятели, за които бе много загрижен. Онзи бе смятал, че гласът му е звучал безстрастно по време на разговора с онези наемници, ала Призрака бе чул оттенъка на притеснение, особено при споменаването на онази Делисия. Това означаваше, че краят на Стражителя бе само въпрос на време. Човек не можеше да си позволи да има близки, не и ако искаше да оцелее срещу Призрака.

Тарлак Есхатон не му беше познат, но щом този магьосник се занимаваше с наемничество, това означаваше връзки, приятели, работодатели, може би дори членство в гилдията. Нямаше измъкване.

Призрака крачеше по улицата, неизменно заобикалян от групичките, които притичваха наоколо с извадени мечове. Той поспря и погледна на запад. Там ставаше нещо странно — можеше да види това по факлите и по начина, по който патрулите се отправяха натам. Нима отделните сражения се бяха превърнали в истинска война? Надали. Чак такова ниво на организация отсъстваше. Тогава?

Отпуснал ръце върху дръжките на мечовете, той се отправи към тълпата. Прецени, че около шестдесетима души са се събрали около постройка, за която осъзна впоследствие, че е храмът на Ашур. До този момент наемниците оставаха край стълбите, но бяха готови да се хвърлят всеки миг. Насреща им стояха петнадесет жреци, отпуснали ръце. Призрака знаеше, че свещениците умеят да си служат с разнообразни магии, но не бе сигурен в степента, в която заклинанията щяха да се окажат подходящи срещу бронирани бойци.

Възрастен жрец с гладка глава стоеше съвсем спокойно в средата на стълбите. Но по врата му се стичаше пот. Призрака знаеше, че старецът е не по-малко уплашен от останалите свещенослужители.

— Не може да влезете! — изкрещя старецът. Гласът му остана почти нечут над глъчката на наемниците.

— Пуснете ни вътре! — крещяха те.

— Махнете се от пътя ни!

— Вие укривате крадци!

Призрака се навъси и се зае да си намери по-добра наблюдателна позиция. Скокът му от една колона го отнесе на средата на стълбището, откъдето можа да погледне вътре в храма. Там цареше хаос. Стотици хора бяха подирили убежище. Предвид многобройните ограбени домове, укриването им тук изглеждаше напълно логично. Нямаше друго по-безопасно място, достъпно за обикновените жители. Те бяха насядали по пейки и край стените, а някои лежаха върху пода. Разбира се, тук-таме личаха и гилдийни плащове, но те бяха малцинство.

— Няма да позволя да посечете подирилите убежище в свята земя — каза върховният жрец. — Вървете си. Сквернете града с проливаната кръв, но няма да позволя да я проливате на този праг!

Пореден патрул се вля в редиците наемници. Войниците започнаха да разговарят помежду си, изяснявайки причината за отлагането. Още неколцина запалиха факли.

Призрака пламна от гняв. Те се канеха да опожарят храм, за да наситят жаждата си за кръв? Из града се криеха хиляди негодници, а наемниците се трупаха тук?

Върховният жрец повдигна ръка. Ярка светлина изгря над дланта му. Дори от страничната позиция, в която Призрака бе застанал, тя бе болезнена. За струпаните отпред наемници тя явно бе още по-мъчителна.

Един от предводителите на наемниците, Джейми Едноухия, когото Призрака познаваше бегло, пристъпи напред.

— Не искаме тук да се случи нищо лошо — рече той. — Но видяхме мнозина крадци да се укриват тук, преди да заобиколим мястото. Никой невинен няма да пострада. Изпратете ни крадците.

— Всички, които са подирили укритие тук, ще го получат — каза жрецът.

— Зная, че трябва да кажеш това — рече наемникът. — Бъди така добър…

— Калан.

— Бъди така добър, Калан, да проявиш разбиране. Сигурен съм, че не искаш ние да цапаме хубавия ти храм. Какво ще кажеш да изпратя само един или двама, които да посочат на хората ти кои трябва да бъдат изведени? Само виновните ще бъдат извлечени. Всички други ще останат в безопасност. Разбираш ли? Те не са твоето паство. Те не са твои деца. Говорим за крадци. И онези, които имат повече сила от теб, са решили, че е време тези крадци да умрат.

Калан поклати глава.

— Може би, но не и тази нощ. Вървете си по пътя.

— Те ще умрат тази нощ, глупако. Виждам много камък, но в сградата пак има достатъчно, което ще пламне. Разбра ли, Калан? Да пламне!

Това бе достатъчно за Призрака. Той не се интересуваше от божеството им, но храмът беше прекрасна сграда. Дебелоглави слепци.

От един страничен джоб той извади няколко уравновесени ножа за хвърляне. И започна да оглежда тълпата, за да подбере жертвите си. Джейми нямаше да бъде подходяща цел, но онези, които бяха най-нетърпеливи за кръв…

Скрит зад колоната, той запрати първия нож. Острието потъна в гърлото на наемник, който ревеше оглушително. Настояванията му за пожар неочаквано секнаха. Следващите три ножа покосиха факлоносци. Призрака бе преценил, че огънят представлява най-голяма опасност. Наемниците рухнаха, изтървавайки факлите си върху каменната настилка.

В този момент тълпата бе забелязала погиващите. Някои изразяваха учудване, но повечето настояваха за кръв. Те щяха да обвинят жреците, каквато бе целта. С появата си Призрака щеше да стресне наемниците.

— Убивате ни на улицата, докато твърдите, че защитавате живот? — кресна Джейми, по-скоро за хората си, отколкото към жреците.

— Не сме сторили нищо подобно — настоя Калан. Със същия успех би могъл да изкрещи към задаваща се буря.

Призрака се промъкна от другата страна на колоната и започна да се придвижва надолу, по-близо до Калан. Вече се намираше точно зад него, ясно можеше да види Едноухия. Наемникът пръскаше слюнки с крясъците си, но още не бе изтеглил оръжие. Още не… ръката му вече потрепва… сега!

Призрака леко присви крака и се оттласна. Бе стиснал меча си с две ръце — нуждаеше се от силен замах. Преди Джейми да е успял да се защити, мечът на чернокожия вече го бе разрязал — от ключицата до бедрото. Отсечената горна половина рухна по стълбите, ронейки вътрешности. Краката се катурнаха на място. Някои от наемниците възкликнаха задавено. Повечето останаха втрещени. Призрака повдигна окървавеното острие пред лицето си. Очите му останаха да блестят над метала.

— Пръждосвайте се, страхливци. Тук нямате работа. Вървете да убивате плащовете по улиците и в домовете им, но не и тук.

— Това е лудост — каза Калан. — Няма да допусна…

— Мълчи, жрецо. Ти не искаш да се пролива кръв, но това ще се случи. По-добре е тя да се излее на стълбите, отколкото вътре в храма ти. Подобно неуважение е срамно. Тези наемници заслужават да умрат точно колкото онези крадци вътре.

— Аз бих предпочел никой да не умира — тихо каза върховният жрец.

— Мечтател.

Призрака се бе надявал, че проявата на жестокост ще сплаши тълпата, но бе подценил желанието на наемниците. Прекалено много от тях изглеждаха нетърпеливи да се сражават. До този момент никой не бе дръзнал да им се опълчи сериозно. Очевидно те смятаха, че наближават края на възложението си. Ако поемеха на юг, надали щяха да смятат така. Пожарите се разрастваха, димът обвиваше града. Битката далеч не беше приключила.

— Зашемети колкото се може повече от тях — каза той на Калан. — Заслепи ги, блъсни ги назад. Остави убиването на мен. И без това мен ме бива много повече.

Той изтегли и другия си меч и задържа оръжията високо над главата си, протегнати във възхвала на някакъв небесен бог.

— Вадете оръжия или си вървете! — изкрещя той към тълпата. Беше време да сложи край на очакването. Или кръв, или страхливост.

Войниците се хвърлиха напред. Не бе прозвучала заповед, всички те бяха осъзнали, че трябва да нападнат, за да не излязат страхливци. Жреците повдигнаха ръце, насочили длани надолу по стълбите. От тях бликна ослепителна светлина. Призрака усети този блясък да се разлива зад гърба му. Първите редици спряха или започнаха да отстъпват, при което се сблъскаха с настъпващите зад тях. Тъмнокожият се възползва от това объркване и скочи напред. Един и същи удар изкорми един наемник и посече друг. Сетне той отстъпи малко нагоре, за да отрази нанесени слепешката удари. Противниците му още се затрудняваха да виждат.

— Отдръпнете се — нареди той. Свещениците се спогледаха колебливо. Но Калан кимна.

— Послушайте го! — изкрещя върховният жрец.

Петнадесетимата започнаха да се изкачват обратно към храма, все още мълвящи молитви. Стени мистична сила се стовариха сред тълпата. Те бяха невидими, но ефектите им личаха. Носове бяха счупени, глави бяха болезнено отметнати назад, пръсти щръкнаха в болезнени посоки. Още от войниците рухнаха върху стълбището. Другарите им ги премазаха.

Призрака остана пред Калан, защото него бе преценил като най-важен. Докато върховният жрец, най-силен изсред свещениците, все още стоеше, останалите нямаше да побегнат.

— Трябва да се скрием вътре — каза Калан. — Не можем да ги удържим.

Призрака скочи диагонално, посичайки онези, които бяха успели да се промъкнат край заклинанията. Ако не беше огромното им числено предимство, чернокожият дори би се отегчил.

— Ако влезем вътре, те ще ни изпекат — настоя Призрака. — Ще им дадем отпор, старче.

Той срита поредно тяло надолу. Вече се намираха пред прага, почти без място да отстъпват. Калан кимна, приел решението му.

— Така да бъде — заяви той, пристъпи до Призрака и повдигна ръце. — Прости ми, Ашур, тази нощ се нуждая от възмездието ти.

Жрецът рязко замахна. Разнесе се гръм. Стълбите на храма започнаха да се тресат под напора. Прахта започна да се разстила в концентрични кръгове, видима проява на ударната вълна. Около двадесет наемници се изкачваха в този момент. Сред викове на болка те отхвърчаха назад. Количеството строшени крайници, което Призрака можа да види, бе смайващо. Изглеждаше сякаш самият Ашур е изникнал и ги е смазал под петата си. Треперещият Калан се отдръпна назад и се облегна на раменете на двама жреци. Останалите наемници нямаха никакво намерение да се изкачват по обсипаните с трупове стълби, а се обърнаха и побягнаха. Огромният боец скочи подире им и уби още неколцина.

Покрит с кръв, той се върна обратно до входа на храма. От вътрешността му долитаха молитви и вопли.

Неколцина от жреците му благодариха, но повечето от тях го наблюдаваха предпазливо и се отдръпваха, когато той се приближи.

— Защо? — попита Калан. Все още черпеше опора от раменете на един от младите свещеници. — Защо ни помогна?

Призрака сви рамене.

— Не мога да понасям непочтителността. Те трябваше да проявят уважение към мен и към вас. Но не го сториха и сега са мъртви.

— Не всички. — Върховният жрец посочи към множеството ранени и се обърна към останалите свещеници. — Вървете да се погрижите за тях.

— Не мисля, че някой отново ще посмее да ви обезпокои тази нощ — каза Призрака. — Но на ваше място бих прогонил плащовете от храма, докато е още спокойно.

— Ако сторех подобно нещо — усмихна се Калан, — нима бих останал достоен за уважение?

Призрака се засмя.

— Може би си прав. В такъв случай се надявам богът ви да бди над вас. Помощта му може да ви потрябва отново.

Мъртвешката маска наблюдаваше клането от прозореца на опразнен дом. Несъмнено стопаните на къщата бяха подирили някое по-безопасно място, доколкото за такова можеше да се говори зад стените на града. В началото на нощта магьосникът се бе отправил с останалите гилдийни патрули, за да им помогне в устройването на засади за някои от по-малките наемнически групи. Но още при първия сблъсък той се бе измъкнал, за да се присъедини към Велиана. Двамата бяха заели позиция в къща, от която се виждаше скривалището на гилдията им. След няколко сблъсъка, които бяха оставили купища трупове и от двете страни, през последния час тази част на града бе утихнала. Неотдавна петдесетина наемници бяха проверили скривалището за крадци, не бяха открили нищо и бяха продължили диренето си.

— Не мисля, че след тази нощ ще е останало нещо от гилдията ни. Поне нещо, което да си струва да бъде оглавявано — каза Велиана, приседнала на прояден от молци стол. — Но силно се надявам Гарик да оцелее. Не бих понесла някакъв кьопав наемник да ми открадне удоволствието.

— Гарик е прекалено страхлив, за да изложи живота си на риск — каза Мъртвешката маска. В момента мъжът привързваше сива кърпа пред лицето си и наместваше процепите за очите. Велиана последва примера му, макар и с едно отклонение: тя се възползва от краищата на кърпата, за да пристегне косата си на опашка. И двамата бяха облечени в сиви дрехи, а плащовете им бяха в същия цвят, макар и по-мрачен оттенък. В първоначалната суматоха Велиана бе убила двама Паяци и им бе взела дрехите и оръжията.

— Макар и неочаквано, тази нощ определено се развива в наша полза — рече той и отново погледна към прозореца. — Колкото по-малко хора ни се наложи да пресяваме, толкова по-добре. Обмисляла ли си кого трябва да пощадим?

— Сещам се единствено за близнаците — отвърна жената. — Те умеят да използват главите си, макар и по стряскащо еднакъв начин.

— Умеят ли да въртят оръжие?

— Повече ги бива в хвърлянето му, но пък спокойно биха могли да се изправят срещу всеки от джебчиите.

— Хубаво. Как се казват?

Тя намести маската си.

— Миер и Ниен.

Мъртвешката маска подбели очи.

— Прекрасни родители. Трябвало е да дадат почти еднакви имена на близнаците си.

Той се отдръпна от прозореца, защото някакъв човек притича навън, без да спира да се оглежда нервно. Последваха го още двама. Забелязала реакцията на събеседника си, Велиана се понадигна.

— Какво става?

— Разузнавачи. Несъмнено идват да се уверят, че завръщането е безопасно. Приготви се. Разполагаме с малък прозорец преди появата на Гарик.

Тримата Пепеляви изчезнаха в сградата. Маскираният отново доближи лице до прозореца и зачака. Когато първият изникна отново, Мъртвешката маска направи знак на Велиана.

— Сега! — нареди той.

Разузнавачът тъкмо бе изчезнал зад ъгъла. Двамата хвърлиха въже, което бяха завързали за леглото, и се спуснаха надолу още преди то да е приключило разгръщането си. Само след секунди вече търчаха към седалището на гилдията. Озовали се в постройката, те забавиха ход.

— Избери си място — каза маскираният, който се оглеждаше напрегнато. — И стой близо до вратите.

— Не за пръв път се занимавам с подобно нещо — каза Велиана и го изгледа през маската си.

— Дръж качулката си вдигната. Косата може да те издаде.

Велиана сграбчи качулката на плаща си и я спусна пред лицето си. Мъртвешката маска стори същото и се скри в едно от страничните помещения, покрито със завеса. То служеше за онези, които желаеха да останат насаме с танцьорките. Велиана намести огромна купчина възглавници и се скри зад нея с изтеглени кинжали. Този път магьосникът нямаше да може да си послужи с уменията си. С тази постъпка би се издал пред Гарик, а това щеше да унищожи плана му. Трябваше да разчита изцяло на оръжията си. Велиана бе заделила няколко часа, през които да го подготви, но това само бе подчертало липсата му на опит. Маскираният бе прекарал почти час, усилвайки със заклинания силата и бързината си. Засадата щеше да покаже успеха му.

Макар да не бе вярващ, той се зарече в боговете, че ще успее на всяка цена.

Вратите се отвориха рязко и вътре започнаха да нахлуват крадци от Пепелявата гилдия — все доверени хора на Гарик. По дрехите им нямаше никаква кръв. Никой не бе нападал първомайстора. Мъртвешката маска се усмихна. Този факт щеше много да им помогне впоследствие, ако той и Велиана оцелееха, за да изпълнят втората част от плана си.

Крадците се отправиха право към бара, изпълнен с бутилки вино и бира. Магьосникът се радваше, че не може да види Велиана — тя несъмнено се подсмихваше. Тя бе настояла, че именно това ще бъде първата им работа след завръщането. А магьосникът бе смятал, че те ще се отпуснат върху възглавниците.

— Първо ще се наквасят, преди да легнат да спят — бе обяснила тя.

Трябва да я слушам по-често. Излиза, че нейното мислене е по-мъжко от моето. Изглежда това е цената на израстването сред магьосници.

И двамата изчакваха. Търсеният от тях се появи, повдигнал чашата си най-високо. Крадците вдигаха тост в чест на оцеляването си.

— За онези, които стоят сред мъртвите — заяви Гарик.

Вдигаш наздравица за собствената си страхливост? А аз смятах себе си за негодник.

Той блъсна завесата и се затича, изтеглил кинжал. В напрягането си почувства как светът около него става по-бавен. Острието му потъна в гърба на най-близкия крадец, чиято ръка изпусна чашата. Още преди тя да е ударила пода, два кинжала долетяха от другата страна на стаята, за да потънат в гърба на друг. С появата си Велиана разблъска възглавниците, макар лицето й да остана скрито. Тя изрита крадеца, когото бе уцелила, и изтегли оръжията си.

Останалите крадци захвърлиха чашите си и започнаха да изтеглят оръжия. Гарик стоеше сред хората си. Вместо да изтегли кинжал, самият той се оттегляше назад. Мъртвешката маска знаеше, че първомайсторът е цел на Велиана, но самият той трябваше да й разчисти път. Магьосникът отстъпи встрани от насочен към него замах, заби кинжала в гърдите на друг крадец и използва трупа му за щит. Пепелявите започваха да се разгръщат, за да се възползват от численото си превъзходство.

Това изтъни живата стена пред Гарик. Велиана размахваше кинжалите си с демонично умение. Никой удар не можеше да я засегне. Виното, заляло пода, много скоро започна да се примесва с кръв. Мъртвешката маска почувства гордост, наблюдавайки способността й. Никой от оцелелите не можеше да се усъмни, че най-добрата крадла на Паяковата гилдия е дошла, за да отнеме живота на съпернически първомайстор.

Но самият той се бореше да остане жив. Кинжалът му непрекъснато политаше да отбива удари, понякога по-бързо от очакваното — заради подсилената с магия бързина.

Едва в последния момент той сдържа заклинанието за ослепяване, което бе започнал да насочва към поредния си противник. Заблудата трябваше да продължи. Не биваше да се издава. Пепелявите трябваше да преминат под негова власт. Но това нямаше да стане, ако го разкриеха да носи цветовете на друга гилдия.

Ръката му трепна заради врязалия се в нея метал. Бе се изправил срещу трима едновременно. Те се усмихнаха при вида на кръвта. Бяха осъзнали превъзходството си.

— Приключвай! — извика той към Велиана и сам забърза към вратата.

Тя тъкмо изкормваше настоящия си противник. При вика му жената блъсна тялото. Вместо да се хвърли напред, Велиана повдигна ръка и запрати единия от кинжалите си. Нищо не стоеше между нея и Гарик. Оръжието потъна до дръжката в рамото му.

Първомайсторът извика от болка.

Това беше достатъчно. Мъртвешката маска се втурна към изхода. Струваше му се, че наблюдава себе си отстрани.

Велиана се поколеба само за миг. Другият кинжал трепереше в ръката й. Тъй като смяташе, че тя ще постъпи правилно, магьосникът не остана да изчаква, а изхвърча навън. Жената изникна миг по-късно. Не изглеждаше никак доволна.

— Да вървим — рече Мъртвешката маска. Той се отправи по лъкатушещ път из града — път, който бе научил наизуст. Двамата пристигнаха в странноприемница, където бяха наели стаи преди няколко часа.

Мъртвешката маска се покатери през прозореца, който нямаше стъкло, а само кепенци, оставени отворени. Вече бе започнал да се преоблича в Пепелявите си одежди, когато Велиана също се появи.

— Уби ли го? — попита той.

— Исках.

— Това не ли трябва да означава?

Тя рязко свали маската от лицето си и дръпна качулката.

— А ти какво мислиш?

Магьосникът се усмихна широко. Тъй като знаеше, че нейните умения далеч надвишават неговите, той бе възложил деликатната задача по раняването на Гарик именно на нея. До самото попадение той не бе знаел със сигурност дали тя няма да убие първомайстора.

— Справи се отлично — отбеляза Мъртвешката маска, хвърли наметалото върху леглото си и се зае да нахлузва туниката. — И сега имам основание да ти се доверя в още по-голяма степен. На твое място случайно бих уцелил гърлото на Гарик.

— Това би ме оставило без дом и без гилдия — каза тя и грабна дрехите си от леглото. След това се отправи към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се преоблека.

Вратата зад нея се затвори. Магьосникът въздъхна.

След няколко мига тя се появи отново, облечена в старите си дрехи. И във видимо още по-лошо настроение.

— Дрехите все още са изцапани с кръвта ми — каза Велиана. Визираше червеното петно върху гърдите си.

— Ще се опитам да намеря нещо ново, когато мога. Не исках да привличам внимание. Щеше да изглежда съмнително, ако поискам няколко размера по-малки дрехи.

— Забрави ли, че вече си крадец? Просто ги открадни.

Магьосникът сви рамене.

— Готова ли си?

Тя го избута встрани и се покатери на прозореца.

— Дано планът ти успее — промърмори Велиана. — В противен случай ни очаква проточена смърт.

— Може би очаква мен. Ти вече получи своята екзекуция.

Тя затръшна кепенците в лицето му.