Танц с остриета

Глава двадесет и трета

От покрива на Есхатоновия дом Хаерн наблюдаваше как слънцето потъва зад стената. Той бе подпрял брадичката си с юмрук и размишляваше. Думите на Тарлак не му даваха мира. Колкото и да се стараеше, не можеше да ги прокуди от съзнанието си.

Не ме е грижа кой си или колко си добър, бе рекъл магьосникът. Ти представляваш опасност за мен и сестра ми. По-рано ти направих предложение, което няма да оттегля сега. Но по-добре помисли над него. В противен случай си оставаш обикновен убиец, преследващ вендета. Не би имало причина да те приютявам. Още колко главорези ще нахълтат през прозорците и вратите? Боя се, че тайната ти е била разкрита, Хаерн. Или е на път да бъде. Какво очакваш да сторя? Да се бия за теб? Да те защитавам? Посочи ми причина, каквато и да е.

Той не бе могъл да посочи причина. Само бе поклатил глава. Какво би могъл да каже? Да изрази съжаление, че търсилият него наемник е наранил четирима други? Хаерн винаги бе ценял предпазливостта си, но отново бе допуснал грешка. Думите на Зенке за страданието на приятелите му отново се показваха като верни.

Той си бе излязъл, но не бе могъл да се отдалечи, а бе ограничил отдалечаването си до покрива. Отчасти това се дължеше на нежеланието му да се сбогува завинаги с Делисия и Зенке. Друга част от него се боеше, че гигантът с боядисаното лице ще се върне. В този случай Хаерн трябваше да е готов.

— Хаерн?

Лицето на Делисия надничаше нагоре.

— Ще слезеш ли? — попита тя. Той поклати глава. — Тогава ще ми помогнеш ли да се кача?

С въздишка той се надвеси и протегна ръка. Девойката я пое. По някакви непонятни за него причини тя все още му се доверяваше. С негова помощ Делисия се изкачи на перваза и бе издигната до покрива.

— Мисля, че едно стълбище би улеснило нещата — каза тя и почисти робата си.

— И освен това би обезсмислило идването ми тук — отбеляза Хаерн и моментално съжали. Защо бе отвърнал така хапливо? Последвалото й мълчание показваше наскърбяване, затова младежът смени темата. — Как е Зенке?

— Излекувах засегнатите органи и затворих раната. Няколко дни ще изпитва неудобство, но ще се оправи.

Хаерн се премести в средата на покрива и седна. Делисия се настани до него. Миналото сякаш се завръщаше. Дали и Трен щеше отново да изникне с арбалет в ръка?

— Не се сърди на брат ми. Понякога той е малко избухлив.

— Забелязах. Впрочем, какво правиш ти край него? Наемническата работа не изглежда подходяща за теб.

— Защото той ме помоли — отвърна тя. Тонът й загатваше, че е намерила въпроса за излишен. — Когато получих жреческа степен, свещениците ми предадоха богатството, което баща ми им беше поверил. След като погасихме татковите дългове, от парите не остана много, но пак стигаха, за да купим тази къща.

— И все пак… — Хаерн махна с ръка към западналия квартал. — Ти заслужаваш нещо много по-добро. И по-безопасно.

Тя сви рамене.

— Брат ми си бе набелязал и друго място, но кралят дори отказа да чуе предложението му. Няма значение. Две години се крих в храма, за да избягам от гнева на Трен. Свикнала съм да стоя вътре.

— Това не е правилно.

Делисия му се усмихна.

— Да живееш на улицата — ето това не е правилно. Аз поне имам истинско легло, а също и семейство, с което да споделям храната си. А какво имаш ти, Хаерн? Какво си постигнал през годините?

Той си помисли за сключваните сделки, разпръскваните слухове, извършваните нощем убийства и дните, прекарани край останалите бездомници.

— Опитах се да спра войната на баща си. Опитах се да убивам, докато не са останали хора, които да се сражават заради него. Но се провалих.

Девойката взе ръката му между дланите си.

— Прекалено жесток си към себе си. Всички допускаме грешки. Някога ти искаше нещо повече; нещо различно от онова, което баща ти бе подготвял за теб. Мисля, че все още го искаш. Но в мъстта няма да откриеш този живот, Хаерн. Там ще намериш само тъга и самота. Ти си израснал сам, разбрах това още първия път, когато те видях. Няма да промениш нищо, докато не промениш това.

Двамата замълчаха. Хаерн събираше смелост да зададе измъчващия го отдавна въпрос.

— Мразиш ли ме, задето убивам?

— Не. Не съм толкова наивна. Бих искала да живея в свят, където няма да има убийства, но не мисля, че някога ще доживея да го видя. Няма да те съдя, Хаерн. Мога единствено да се опитам да остана светла сред свят, вманиачен по мрака. Ако ти е нужна прошка, знай, че я имаш от мен и Ашур. Ако ти е нужна насока, попитай. Ще се постарая да ти отговоря. Ще целя раните ти и ще се моля за теб, преди да заспя. Няма да те мразя. Как си могъл да си помислиш подобно нещо?

Хаерн се почувства като дете и стисна ръката й. Девойката отпусна глава върху рамото му.

— Всички тези години — тихо каза тя. — Къде спеше? Къде живееше?

— На улицата — каза Хаерн. Смущаваше се да говори за това, но нямаше да си позволи мълчание.

— И през зимата ли? Как се справяше със студа?

— Всяка година хиляди презимуват на улицата. В постижението ми няма нищо специално.

— Съмнявам се, че тези хиляди го правят по избор. Ти си специален, Хаерн. Няма смисъл да се преструваш в противното. Защо търпиш всичко това? Защо просто не избягаш и не започнеш друг живот?

— Защото…

Хаерн замълча. Искаше да отговори искрено, но това означаваше да знае в какво вярва.

— Защото не мога да позволя баща ми да спечели. И не само той. Целият противен сенчест свят, който разлива смрадта си, за да погълне теб, мен и всичко останало добро във Велдарен. Научих всичко за тайната власт, владееща града. И после сторих всичко по силите си, за да я унищожа.

Делисия се притисна до него и го прегърна.

— Сигурно си бил много самотен — прошепна тя.

Отново изникна онзи срам от стореното. Той бе издържал изминалите години, отдаден на единствената си цел. Желанието за мъст му бе позволявало да издържи всичко и бе придало смисъл на съществуването му. Не му трябваше светлина, която да разпръсне този мрак.

— Тази вечер ще излизате ли? — попита Хаерн, отново склонен да смени темата. — С останалите наемници.

Делисия поклати глава:

— В началото Тарлак не бе разбрал за каква мащабна операция става дума. Фактът, че не членуваме в наемническата гилдия, си има и недостатъци. Предишната нощ е единственото, което Алиса ще получи от нас. — Тя поспря. — Ами ти?

Хаерн въздъхна.

— Мисля, че да. Аз също имам роля в това, без значение дали ми се иска.

Тя се отдръпна и внимателно взе ранения лакът. За пръв път Хаерн се загледа в нея и видя умората й. Очите й бяха зачервени.

Въпреки това Делисия затвори очи, пое си дъх и започна да се моли. Меко сияние се изля от пръстите й и попи в раната. След няколко минути тя спря.

Болката бе изгубила остротата си и се бе превърнала в лекото неудобство на преуморен мускул. След като двукратно раздвижи ръка, Хаерн я прецени като подходяща за битка.

— Трябва да вървя — каза тя. — За мен не е безопасно да стоя на открито след залез.

— Постой още малко. — Хаерн я хвана за ръката. — С мен няма да ти се случи нищо. Обещавам.

Искаше му се да може да разгадае погледа й.

Тя се поколеба за миг, преди да седне отново и да обвие ръце около него. Хаерн си позволи да затвори очи. Единствено край нея можеше да си позволи да се отпусне и да забрави постоянната напрегнатост. Край нея нямаше какво да крие и причина да го крие.

Двамата наблюдаваха как слънцето потъва още по-ниско. Накрая от него остана единствено сияние над стената.

— Помогни ми да сляза — рече Делисия. — Зенке иска да те види, преди да тръгнеш. Той беше убеден, че няма да останеш тази нощ. Изглежда те познава по-добре от мен.

— Той познава света, от който идвам. Тази вечер ще бъде още по-лоша, за всички. И Зенке знае това.

Останалите тъкмо вечеряха. Бруг и Тарлак се престориха, че не са забелязали присъствието му, но Зенке го приветства.

— Ела — рече мъжът и отведе Хаерн в килер под стълбището. Там се зае да измества дървен сандък, като гърчеше лице от усилието. Гузен, Хаерн го избута встрани и сам издърпа сандъка. Вътре почиваше цял арсенал оръжия: от ножове до огромни мечове.

— Танцът ти с плащове бе великолепен. Норис Вел ряпа да яде. Но мечът не беше подходящ за него. Вземи тези.

Зенке му подаде чифт остриета. Те бяха дълги и изящни, с леко закривени краища.

— Тези са специално пригодени за разсичане. Ще се впишат добре в движенията ти. Върховете са остри, но пак биха се затруднили да пронижат масивна броня. За касапски удари също не са подходящи, но пък твоят метод не се осланя на грубата сила. За него са идеални.

Хаерн пробно размаха оръжията, за да привикне към тежестта им. Те бяха по-леки от предишните му мечове и малко по-дълги. Дръжките бяха много удобни и ги превръщаха в естествено продължение на крайниците му. Веднага се усещаше, че това са майсторски изработени оръжия.

— Благодаря — каза младежът.

— Не благодари на мен, а на Бруг. Те са негово дело.

— Само внимавай да не ги строшиш — промърмори Бруг от масата.

— И двете страни ще са се настървили за кръв тази нощ — продължи Зенке, облегнат на стената. Другата ръка бе поставил върху стомаха си. — Сигурен ли си, че искаш да се включиш? И без твоята помощ те ще се избият.

Той осъзна, че всички го гледат, някои открито, други с периферното си зрение. Хаерн изпита желание да им покаже, че грешат и че не го е грижа за мнението им. Но то действително не беше от значение. Защо настояваше да излезе? Какво щеше да постигне? Подмятането на Мъртвешката маска отново изникна в ума му.

Ти си прекарал пет години в опит собственоръчно да надвиеш престъпническите гилдии, а се подиграваш на моето въображение?

В главата му започна да се оформя идея. Хаерн ги погледна, сетне погледна към прозореца. Не, тази нощ нямаше да постигне нищо. На сутринта щеше да потърси Маската, ако онзи бе оцелял. Може би все още имаше шанс да остави наследство, противоположно на бащиното си.

— Всъщност — заяви той и почувства огромен товар да се смъква от плещите му — мисля, че тази нощ ще остана тук, ако ме приемете.

— Придърпвай си стол — усмихнато отвърна Зенке.

— Готова ли си? — попита Мъртвешката маска.

Велиана кимна.

— Ще трябва да убиеш много от тях. Хора, които някога са били твои съгилдийници и приятели. Може би дори си ги считала за свое семейство. Но те няма да те разберат, а никой не би могъл да прецени кому са верни. Това е гилдията на Гарик, а ти си някаква си жена, която се бе изпречила на пътя му. Ще те попитам още веднъж. Готова ли си да прободеш с кинжала си всяко едно от онези познати лица?

— Вече не са ми толкова познати — каза тя и докосна кървавото си око. — Мнозина от тях ме мразят заради това. Чувала съм какво шепнат по мой адрес. Те никога не са ме обичали, не и по начина, по който обичаха Джеймс Берен. Гилдията може и никога да не ми е принадлежала, но още по-малко принадлежи на Гарик. В мига, в който е продал душата си на Трен, той е предал паметта на Джеймс. Онези, които подкрепят предател, не са мои приятели.

Мъртвешката маска й се усмихна.

— Искам да направя нещо за теб. Не е много, но се надявам да го оцениш.

Мъжът доближи пръст до едното си око и изрече заклинание. Няколко кратки думи, последвани от промяна. Ирисът му промени цвета си в кървавочервен.

— Това е мнението ми за твоя белег — каза той. — Ще го нося с гордост, докато ти стоиш до мен. Никога няма да захвърля верността ти, защото съм бил предаван и зная какво е.

Велиана се почувства странно трогната от жеста.

— Надявам се, че някой ден ще ти повярвам.

Двамата се обърнаха към отсрещната постройка. Прозорците й оставаха тъмни, но и двамата знаеха, че подземието й крие последните остатъци от Пепелявата гилдия. Неколцина минувачи се отдалечиха край тях. Повечето вървяха с пиянски крачки. На Велиана й се струваше, че целият град страда от силен махмурлук. Мнозина се бяха опитали да изтласкат спомена за пролятата кръв с помощта на други течности.

До този момент Мъртвешката маска не бе обяснил по какъв начин възнамерява да се оправи с наемниците. Не й оставаше друго, освен да му се довери. Тя потупа кинжалите си и му кимна да тръгват.

— Дръж качулката си дръпната ниско — каза магьосникът. — Изненадата е всичко. Тя може да превърне и най-обикновения противник в нещо ужасяващо, а ти в никакъв случай не си обикновена.

Те се отправиха към вратата. На прага се бе облегнал крадец, будувал поне два дни. Той наблюдаваше приближаването им лениво. Разпозна Мъртвешката маска едва когато двамата почти бяха прекосили разстоянието.

— Ха. Смятахме, че Трен те…

Кинжалът на Велиана не му позволи да довърши репликата си. Докато тялото се свличаше, тя умишлено се обърна към спътника си. Погледът й недвусмислено го убеждаваше да не се усъмнява във верността й. Тези крадци вече не значеха нищо за нея.

— Добро момиче — каза той. Двуцветните му очи блеснаха иззад маската.

Вратата се оказа зарезена и заключена. Мъртвешката маска леко избута Велиана встрани, опря ръце на портата и примижа.

— Изненадата… — прошепна той.

Дланите му припламнаха в червено и черно. Вратата избухна навътре сред дъжд от отломки. Ударната вълна блъсна гърдите на Велиана и за миг я задави.

Магьосникът пристъпи първи. В другия край на малкото преддверие двама мъже бяха повдигнали ръце пред лицата си. Петънцата прясна кръв по дрехите им показваха рани от експлозията.

Велиана се хвърли към десния и се постара да увеличи кървавината на дрехите му с помощта на кинжал в сърцето. Мъртвешката маска се задоволи да махне с ръка по посока на другия, който рухна на колене, задавен от собствения си език. Жената не дочака да види пълния ефект на заклинанието, а прониза още една гръд.

— Понякога бързината е за предпочитане — отбеляза тя.

Появата им бе останала неусетена, защото останалите се намираха зад втора врата и стълбище. Мъртвешката маска отново пое напред.

От Пепелявата гилдия бяха останали само двадесет крадци, струпали се тук от цял Велдарен. Те бяха насядали върху столове и възглавници и изглеждаха измъчени.

Велиана изпита едновременно вълнение и гняв, когато разпозна Гарик. Част от нея се бе надявала да е погинал в пожара, защото той заслужаваше подобна смърт. Не изглеждаше справедливо подобен негодник да е оцелял.

Но пък това оцеляване означаваше, че тя лично ще може да причини смъртта му.

— Членове на Пепелявата гилдия — изрече магьосникът, закриващ Велиана с тялото си. Тя разбра, че спътникът й възнамерява да извлече максимален ефект от появата й, и се подсмихна. Всички, включително Гарик, я смятаха за мъртва. Как ли щеше да се втренчи той…

Крадците наскачаха и започнаха да изваждат оръжия. Макар Мъртвешката маска да бе един от тях, в появата му имаше нещо заплашително. И в начина, по който стоеше. И в начина, по който бе заговорил.

— Ти! — Гарик протегна треперещ показалец. — Ти си насъскал Паяците срещу нас, нали? Защо иначе ще те оставят да живееш?

— Не аз съм този, който се е заблуждавал, че може да се заиграва с паяци, без да бъде ухапан — отвърна магьосникът. — Ти и само ти си отговорен за тази разруха. Съгилдийници, вашият скъп първомайстор продаде душите ви на Трен Фелхорн, за да може да спи спокойно.

— Лъжеш!

Около една трета от присъстващите започнаха да се споглеждат и да отпускат оръжия. Велиана изчакваше. Тя трябваше да скочи мълниеносно. Първият противник трябваше да умре веднага, за да обезкуражи останалите. Нямаше съмнение, че Гарик не притежаваше и частица от обаянието на Мъртвешката маска. Много скоро предводителят на гилдията щеше да предприеме нещо, преди да е изгубил всичко.

— Тогава по каква причина успя да запазиш мястото си начело? — попита магьосникът. — Защо останалите гилдии се помириха с теб, макар че ти беше слаб? Когато си се споразумял с Паяците, останалите гилдии са осъзнали това и са започнали да отстъпват. Единствено Ястребите са нападнали, но само веднъж. В отговор Трен ги наказа жестоко, нали?

Отново се разнесе мърморене. Неколцина остро изгледаха Гарик. Това бяха първите признаци на измяна. При нормални обстоятелства подобни обвинения биха се разпространявали единствено шепнешком и щяха да назряват с времето. Но сегашните обстоятелства не бяха нормални. Трифектата бе притиснала крадците прекалено силно. Ако искаха да оцелеят, трябваше да застанат зад нов предводител.

— Нямам представа за какво говориш — каза Гарик. Той бе изтеглил кинжал, но го държеше до бедрото си. Дори не бе го насочил към другия.

— Хайде сега. Всички знаем кому е принадлежала гилдията, преди Трен да получи контрол. Истинската власт е принадлежала на Велиана, а не на теб. Това е причината да настояваш за смъртта й.

Негодуващите приказки станаха по-шумни, макар да имаше и крадци, които се изказваха презрително за нея. Сърцето на Велиана пламна гневно. Дори и сега се намираха хора, които отказваха да признаят усилията, които бе положила. Неблагодарни свине. Дано боговете ги прокълняха.

— Тя умря, защото се опита да те убие, това е всичко — каза Гарик.

Велиана пристъпи напред и рязко свали качулката си. И се усмихна. Изражението на Гарик напълно оправда надеждите й.

— Не съм умирала — каза жената. Говореше тихо, но дори и шепот би се разнесъл далеч в притихналото помещение. — Но ти, предателю, ще умреш. Ти ни продаде на Трен. Никога не бих ти простила това.

Велиана скочи към него, без да се интересува за собствената си безопасност и да мисли за останалите крадци. Тя щеше да го убие. Този път никой нямаше да я спре.

Неколцина Пепеляви се отзоваха на вика му. Велиана избегна замаха на тояга, изкорми друг, хвърли се на земята и посече краката на трети. Онзи с тоягата се извърна, за да я удари по гърба, докато тя се изправя. Жената се изви в почти неестествен ъгъл, ударът прелетя над нея.

В следващия миг тя отново се изправяше, за да нанесе поредица светкавични намушквания в гърдите му. Трупът рухна. Седем резки изливаха кръв върху ризата му.

— Избирайте! — гръмовно се провикна Мъртвешката маска. Изглеждаше, че и без подканата му мнозина вече са направили избор. Те се обърнаха срещу останалите съгилдийници; посичаха всеки, който се опиташе да нападне магьосника. В помещението зацарува хаос, сред който Велиана се чувстваше в стихията си. Тя лично подсече един, затичал се към Мъртвешката маска, съпроводи падането му с острие между ребрата, изтръгна кинжала и пръсна кръвта към Гарик. Той бе притиснал гръб към стената, повдигнал оръжие.

— Къде е Трен, за да те защити? — попита тя. Приближаваше се към него умишлено бавно, стиснала гладни кинжали. — Къде са онези, които по-скоро биха ме изнасилили, отколкото да ми служат? Къде е гилдията ти, Гарик?

Зад нея проблесна някакво заклинание на Мъртвешката маска. Тя се възползва от светлината, за да се хвърли към Гарик. Коляното й потъна в слабините му. Едновременно с това Велиана спря въоръжената му ръка.

Дръжката на другия й кинжал се стовари върху челото му. Последва я лакът в лицето му и едно бързо порязване. От разреза в основата на носа му бликна кръв.

Дори викът му на болка прозвуча жалък.

— Сега ти ще послужиш за пример — прошепна тя и заби кинжал във врата му. Завъртя острието първо наляво, сетне надясно, а накрая го издърпа обратно. Кръвта на Гарик я оплиска, но Велиана нямаше нищо против.

Битката започна да затихва едновременно с издъхването му. Вече нямаше смисъл от сражение. Всички погледи бяха насочени или към Велиана, или към магьосника. Оставаха само десет крадци.

— Предателите заслужават именно такава съдба — каза Мъртвешката маска и коленичи край пресния труп. Той отпусна ръка върху главата. Пламък обгърна пръстите и скочи към тялото. То изгоря неестествено бързо, само след секунди от него оставаше единствено купчинка пепел.

Магьосникът загреба една шепа и я хвърли нагоре. Дребните частици започнаха да се спускат край лицето му. В този момент той не приличаше на човек.

— Сега аз съм Пепелта. Но никой изсред вас не е достоен за моето водачество. Вие убивахте заради мен. Заради това ще ви пощадя. Вървете си. Захвърлете гилдийните си цветове или се пригответе да ги напоите с кръвта си.

Никой нямаше намерение да предизвиква потъналата в кръв Велиана и нейния предводител. Докато крадците излизаха, тя почувства мъка — това помещение бе станало свидетел на една смърт. Не тази на Гарик, а краят на гилдията, която Велиана и Джеймс бяха създали.

Но Мъртвешката маска бе обещал нещо много по-значимо. И тя щеше да му се довери.

Жената се загледа в излизащите. Диреше определени лица; черти, които опортюнистки не бяха взели участие в битката.

— Ниен, Миер — каза тя. — Останете.

Близнаците я погледнаха. Те имаха бледа кожа, тъмна коса и кафяви очи, които блестяха със стаено веселие.

Мъртвешката маска се приближи към тях и протегна ръка.

— Велиана се застъпи за вас и похвали уменията ви. Бихте ли искали да останете с мен и да се сражавате за Пепелявата гилдия, не за тази, която беше, а за тази, която би могла да стане?

Двамата близнаци огледаха стаята като начин да изтъкнат очевидното.

— Каква гилдия? — попита Миер.

— Ние сме само четирима — додаде Ниен.

— И докато ние четиримата сме живи, винаги ще има гилдия — каза магьосникът. — Видяхте на какво сме способни. Присъединете се към нас. Тази нощ се нуждаем от силата ви. Наемниците трябва да видят, че нямаме намерение да им подложим вратове и да умрем.

Близнаците се спогледаха. Велиана бе готова да се закълне, че двамата си разменят мислени реплики.

Двамата приеха ръката на магьосника.

— Защо не?

— Ще бъде забавно.

— Определено — съгласи се той иззад покритата с пепел маска. Велиана поклати глава и се зае да почиства кинжалите си. А после се изхрачи върху останките на Гарик.