Танц с остриета

Глава двадесет и осма

Усамотението на Алиса, в което тя бе подирила спасение от досадните си роднини, бе прекъснато от Зуса, пристигнала с писмо в ръка.

— Той идва — рече безликата, докато й подаваше пергамента. — Мъжът, който е убил сина ти, иска да приемеш условията му, иначе ще те убие.

Гемкрофт стисна писмото, без да го чете. Подписът в долната му част й бе достатъчен.

— Този наглец убива Натаниел, а после смее да отправя искания?

— Той ще се появи тази нощ — продължи Зуса. — И е много опитен. Може да изпълни обещанието си.

— Нека дойде — каза Алиса. — Ти ще ме защитиш. Той не може да избяга от теб, не и тук. Това е моят дом, където той ще бъде нашественик. Поверявам ти живота си, Зуса. Не ме разочаровай.

— Условията не са чак толкова несправедливи — настоя безликата. — Бертрам би те посъветвал да се съгласиш.

— Не ме интересува. Нека Стражителя дойде. Тази нощ той ще умре.

Денят бе протекъл бавно. Алиса бе ставала все по-несклонна да търпи роднините, останали тук след погребението — стените на имението предлагаха много по-голяма безопасност. В един момент Бертрам изникна, за да обсъжда сватбата, но Алиса го прогони. Тя прояви грубост дори и към Артър, който й донесе чиния с храна и чаша вино.

— Цял ден не си хапнала нищо — каза той. — Ще се почувстваш по-добре. Има неща, които трябва да обсъдим.

Понеже се опасяваше, че той ще повдигне темата за брака или, да пазят боговете, щеше да й предложи, стиснал чиния с варени картофи и зеле, Алиса му каза да се маха.

Докато се оттегляше, Хардфилд изгуби част от загрижеността си.

— Вече не ти остава време да се правиш на момиченце — заяви той, преди да затръшне вратата. — Незрялото ти поведение продължи прекалено дълго.

— Също като твоята натрапчивост! — изкрещя Алиса и хвърли чашата, която Артър бе оставил.

Искаше й се да поговори със Зуса, но последната бе изчезнала. Беше обещала, че ще остане наблизо.

— Ако знаеш къде съм, може да издадеш присъствието ми — бе заявила безликата. — Трябва да ми се довериш. Сенките ще крият само мен.

Нощта най-сетне бе настъпила. Този път улиците не бяха осветени от огньове и насечени от прибягващи силуети. Създаваше се впечатлението, че градът изчаква нещо.

Бертрам й бе казал, че заради постъпката си тя трябва да очаква страховит отговор от страна на гилдиите. Но до този момент не бе изникнал никакъв ответ. А може би Стражителя представляваше именно това.

За четвърти път тя провери ключалката на стаята си.

Тъй като нервността не й позволяваше да прави нещо, тя приседна на леглото и затвори очи. Искаше й се да може да заспи. Такава безболезнена смърт определено би била за предпочитане.

Част от нея очакваше именно това да се случи, но друга част бе отвратена от слабостта, накарала я да си мисли подобно нещо. Алиса Гемкрофт трябваше да проявява много по-голяма решителност. Но точно сега тя се чувстваше толкова уморена… Отговорността я бе обгърнала като верига, която неспирно я притегляше надолу, към пълна с изтощение пропаст. На дъното на тази яма, в която нямаше място за чувства, я чакаше Артър.

Пукотът на строшено стъкло я сепна. Сърцето й подскочи. Всички мисли за приемането на гибел изчезнаха в мига, в който заплахата действително се появи.

Пред прозореца й стоеше мъж, вкопчен във въже. Ударът на ботуша му бе хвърлил паяжина от пукнатини върху стъклото. Тя го видя да се залюлява и да нанася втори ритник. Този път прозорецът отстъпи пред засилката му. Сред проблясъка на отломки и кинжали вътре влетя Стражителя.

Алиса отскочи от другата страна на леглото и се стрелна към вратата. Над главата й полетя кинжал, който досегна няколко косъма в полета си, преди да се забие във вратата. Паникьосана, жената се обърна с лице към нападателя си.

— Алиса Гемкрофт — каза мъжът и се поклони. Изпълнен от него, жестът изглеждаше комичен и дързък. — Дойдох да получа отговор. За твое добро се надявам, че той ще бъде различен от последния, който получих.

За момент тя си помисли да излъже. Или просто да се обърне, да отключи и да се затича, надявайки се, че ще успее да надбяга нападателя си, макар да осъзнаваше, че това далеч не е така. Тя щеше да умре с кинжал в гърба или с разсечен врат. Нападателят продължаваше да пристъпва към нея, а Алиса продължаваше да поддържа разстоянието между тях. Докато не осъзна, че той я отвежда далеч от вратата. Ако искаше да побегне, трябваше да го стори още сега. Или да се предаде.

Не успя да вземе решение, сенките над нея се раздвижиха. От ъгъла изскочи Зуса. Плащът й се отгърна като пашкул.

Стражителя не отстъпи пред неочакваната поява, а се хвърли в атака. Алиса скочи встрани. Едва впоследствие осъзна, че бе сторила точно това, което той бе искал — беше се отдалечила от вратата. Останала на колене, тя наблюдаваше сблъсъка. Оръжията на Стражителя бяха по-дълги от кинжалите на Зуса, но Алиса знаеше, че това е без значение. Тя бе гледала как безликата надвива тъмен паладин сред водите на река. Бе я гледала как се хвърля сред тълпа наемници, за да донесе главата на млад негодник.

Но никога не бе виждала подобно сражение.

Мечове и кинжали се сблъскваха в постоянно ехтене на метал, което малкото помещение усилваше с болезнено ехо.

Макар движенията на Стражителя да оставаха почти неразличими в бързината си, Зуса не се затрудняваше да отблъсне нито един удар. Тялото й се извиваше по начин, постижим единствено за течни кости, чиято форма е определяна от мисълта. Погледът на Алиса не можеше да я проследи. Отново и отново тя потръпваше при някой замах на меч, прелетял съвсем близо до тялото. Но очакваната кръв не бликваше.

— Алиса! — изкрещя някой пред стаята. Нещо удари по вратата, най-вероятно паникьосан юмрук.

— Изпрати войниците! — кресна тя в отговор, откъсната от унеса. Последва нов удар по вратата, но той не постигна нищо. Ключалката на вратата й бе масивна, проектирана да издържа на значителен натиск. Как й се искаше да бе оставила отключено.

Стражителя отскочи встрани, за да избегне ударите на Зуса, а после се завъртя, скрил тялото си зад плаща. Сред вихрещия се плат проблясваха мечовете, които се стрелваха като змии. Зуса се оттегли, внимавайки да остане между него и Алиса. За момент лейди Гемкрофт си помисли, че тази тактика щеше да успее. Ако приятелката й успееше да го задържи до появата на войниците, нападателят щеше да избяга.

Но тогава Зуса извика и по килима пръсна кръв. Сърцето на Алиса се сви.

Безликата продължи да се сражава, без да обръща внимание на просмукващата се сред ивиците й червенина. Дали раната действително не беше сериозна? За няколко проточили се мига изглеждаше така. Зуса премина в атака. Цялата й снага се превърна в оръжие, чийто обсег надхвърляше дори остриетата на мечовете. Този път Стражителя отстъпи назад и се зае да изблъсква всеки от насочените към него удари. Бързината на движенията и на двамата бе удивителна.

В един момент четирите оръжия се преплетоха в мълниеносна последователност, която можеше да бъде описана единствено като смъртоносен танц. Те се движеха все по-бързо и по-бързо, трясъкът на метал също се ускори. Никой от двамата не възнамеряваше да отстъпва. Алиса се улови, че се е вкопчила в килима от напрежение. В мига, в който зърнеше нов изблик на кръв, тя щеше да се втурне към вратата, без значение от рисковете.

Тогава тя видя болката върху лицето на Зуса. Кракът на Стражителя се вряза в брадичката на жената. Полетялото острие посече ръката й.

Безликата изтърва единия от кинжалите си. Само едно оръжие не й беше достатъчно, за да удържа натиска на противника си.

А той нападна ожесточено. Нов удар отвори рана в крака й. Алиса разбра единствено по рукналата кръв — дори не бе успяла да види замаха. Пестници и колене блъснаха Зуса, която започна да отстъпва под тях… да отстъпва далеч от вратата.

Тя жертваше живота си, за да позволи на Алиса да избяга.

Стражителя я изрита отново, този път в гърлото. Докато жената падаше, той се хвърли към нея и притисна върха на единия меч до сърцето й. Другата му ръка плени оставащия кинжал. С тежестта си той я притисна към земята.

— Защо ме преследваш? — попита той. Въпросът се стори странен на Алиса, но тя не се осмели да се замисля. Нямаше да позволи Зуса да умре напразно. Провалът на безликата означаваше, че и със самата Алиса е свършено. От другата страна на вратата вече долитаха гласове, но струпалите се отвън още не бяха започнали да разбиват.

Поне със смъртта си Алиса щеше да постигне нещо. Поне щеше да възнагради приятелката си за верността й.

— Спри! — побърза да изпищи Алиса, преди да е изгубила смелостта си. — Убий мен, но пощади нея!

Стражителя я погледна само за момент, дори и в подобно състояние Зуса оставаше опасна.

— Защо? — попита той. — Защо си склонна да захвърлиш живота си? Аз ти предоставих шанс да сложиш край на всичко това! Нима заради суетност би предпочела да умреш, отколкото да приемеш помощта на човек като мен? Цял Велдарен страда. Аз ти предоставям шанс да го спасиш.

— Дано и ти, и шансът ти се продъните в бездната. Никога не бих се съгласила, не и след това, което си сторил. Убий ме. Пощади нейния живот.

— Какво съм сторил?

Той звучеше искрено раздразнен и объркан.

— Синът й — обади се Зуса. Гласът й все още дрезгавееше заради ритника. — Убил си сина й, а после си оставил знака си с неговата кръв.

Стражителя изглеждаше изумен. Той започна да мести поглед между двете. Нещо тежко се стовари върху вратата. Мъжът се напрегна.

— Кога? — тихо попита той.

— Преди седмици, по пътя за Тинхам.

С един от мечовете си той избута и втория кинжал от ръката на Зуса, сетне се изправи.

— Детеубиец — прошепна той, вече с разбиране. — Зная за кое дете говорите. На около пет години, с червена коса? Момчето е живо, лейди Гемкрофт. То имаше треска и бе ранено в ръката, но аз го спасих. Поверих го на семейство фермери.

Алиса поклати глава. Той несъмнено лъжеше. В думите му нямаше смисъл.

— Защо? Как? Керванът е бил нападнат… — каза тя.

— Колите наистина бяха нападнати, но не от крадци. Нападателите бяха хора, които носеха същия знак като останалите пътуващи, полумесец над планина. Те целяха да отвлекат момчето ти, макар че тогава не можах да науча името му. Колите превозваха златни монети със знака на твоето семейство. Това злато бе предназначено за Змийската гилдия, но причината не съм в състояние да посоча.

Всичко това й идваше в повече. Гербът, който бе описал той, принадлежеше на рода Хардфилд. Нима Артър наистина бе нападнал Марк и Натаниел?

Но защо Стражителя щеше да лъже? В този момент той лесно би могъл да убие нея и Зуса.

От друга страна, тя бе видяла тялото на сина си… обгореното му…

— Артър беше този, който заяви, че тялото на детето е било намерено овъглено — рече Зуса. — Неговите хора го донесоха. Неговите хора са намерили кервана. Марк, който е негов съперник за ръката ти. Натаниел, който е негов съперник за наследството ти.

Вратата пропука. Пантите изскърцаха в протест. Алиса видя как Стражителя се напряга. Той се подготвяше за действие. Времето изтичаше. Не можеше да отлага повече. Трябваше да вземе решение. Онова, което й изглеждаше правилно.

— Ако наистина си спасил сина ми, имаш най-искрената ми благодарност — каза тя. — Ще приема условията ти. Зуса ми каза, че те са справедливи, а аз й се доверявам. Но ако открия, че си ме излъгал, ще стоваря цялата мощ на Трифектата върху теб.

Стражителя се усмихна в отговор на заплахата.

— Имам среща със Змиите, така че трябва да вървя. Ще имам думите ти предвид.

Той се обърна към прозореца и се засили за налуден скок. За момент тялото му увисна във въздуха, сетне улови въжето и като паяк се стрелна отвъд ръба на покрива.

Зуса предпазливо се изправи, хванала кървящата си ръка.

— Знаеш какво трябва да направиш — каза тя. Алиса кимна.

— Достатъчно! — изкрещя стопанката към войниците, опитващи се да разбият вратата. — Той избяга.

Безликата отключи вратата. Телохранителите нахълтаха с извадени мечове, сякаш искаха да се убедят лично в отсъствието на нападателя. Един се зае да оглежда под леглото, а неколцина други се скупчиха около строшения прозорец.

— Добре ли сте? — Бертрам си проправи път сред тях и я прегърна.

— Да. Но Зуса бе ранена.

Съветникът дори не погледна към другата жена.

— Слава на небесата. Добре ще сторите, ако не отпращате войниците поне до сутринта. Освен това беше неразумно от ваша страна да оставате тук сама.

— Ще се оправя. Като изключим течението, нищо не ме заплашва тук. — Алиса се опита да се усмихне, но ръцете й трепереха, усмивката също. А нощта далеч не бе приключила. — Оставете ме — обърна се тя към телохранителите. — Уверявам ви, че съм в безопасност.

Войниците не изглеждаха особено доволни, но не можеха да се възпротивят. Бертрам ги изчака да се оттеглят, преди да се поклони и попита:

— Има ли нещо, с което бих могъл да помогна?

— Нека Артър да дойде. Нужна ми е утехата му.

— Разбира се, милейди.

Когато старецът си отиде, тя погледна към Зуса.

— Зле ли си ранена?

— Ранявали са ме и по-зле.

— Кървиш върху скъпия ми килим.

Безликата се усмихна, а после избухна в един от редките си пристъпи на смях.

— Виновна.

Алиса се отправи към вратата, спря на прага и протегна ръка. Зуса постави кинжала върху дланта й и бавно сви пръстите й около дръжката му.

— Кажи на Артър да дойде в градината. Ще го чакам при гроба на Натаниел.

Жената напусна стаята и пое по коридора. Тъй като бе отраснала в този дом, успя да излезе на двора незабелязана от пазачите или наемниците на Артър. Студеният нощен въздух побърза да се вреже в кожата й, която луната побърза да огрее.

След няколко минути Хардфилд се появи, обвил ръце около себе си, за да си запази топлината. Алиса се обърна, събрала ръце зад гърба си. Дръжката на оръжието леденееше в пръстите й.

— Добре ли си, мила? — попита Артър и веднага я прегърна. — Чух едва когато войниците започнаха да разбиват вратата ти. А докато се облека, Бертрам вече идваше да ме повика.

Алиса му се усмихна, но когато той понечи да я целуне, тя отклони глава. Погледът й попадна върху гроба, увенчан с каменно ангелче. Буквите под нозете на херувима оформяха името Натаниел Гемкрофт.

— Искам да те попитам нещо — изрече тя. Ръцете й все още не помръдваха.

— Разбира се.

Жената го погледна в очите. Наблюдаваше реакциите му много внимателно.

— Чии останки лежат в този гроб?

Беше късно и Артър нямаше никакви основания да очаква подобен въпрос. Той замълча. За миг в очите му изникнаха вина и страх. Почти веднага ги замени ожесточение. Без да продума, лорд Хардфилд скочи към нея, за да започне да я души.

Потъналият в него кинжал изпревари стягането на пръстите му. Артър я изгледа вцепенено. Изражението, изникнало върху лицето му, можеше да бъде разчетено и с просто око. Той не можеше да повярва на случващото се, не и след съвършено изготвения си план.

Тя завъртя острието, извличайки удоволствие от сгърчилата лицето му болка.

— Ще ми се да можех да ти причиня повече страдания — нежно изрече Алиса в ухото му.

Когато тялото му се свлече, жената се отдръпна и пусна кинжала. Няколко мига остана неподвижна, дишаща тежко, загледана в попиващата кръв. След секунди Зуса се появи. Алиса опита да се усмихне.

— Поне не изцапах килима — промълви тя. Безликата я хвана за раменете и я целуна по челото.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За готовността ти да отдадеш живота си заради мен. — Зуса кимна към тялото. — Какво да правя с него?

— За момента го скрий. Първо трябва да узнаем как ще реагират наемниците му. Кажи ми за плана на Стражителя… има ли вероятност той да успее?

Другата сви рамене.

— Възможно е. Но ще му бъде трудно сам.

— Това е непоносимо, Зуса. Ако Натаниел е още жив, искам да си бъде при мен. В безопасност. Върви да помогнеш на Стражителя срещу Змиите. Само срещу тях. Няма да му помогна да нарани член на Трифектата, но мога да удължа отмъщението си срещу гилдиите, които ни донесоха толкова страдания. Змиите и Артър са крали от всички. Нека всички престъпници си получат заслуженото.

Зуса се поклони в съгласие. Макар да бе ранена, тя не се възпротиви на възложението. Вместо това тя се зае да извлича трупа на Артър сред редица розови храсти, понастоящем гъстота от шипове и клонки.

— Ще уведомя Бертрам — каза Зуса, заела се да си почиства кинжала. — Мините трябва да преминат под ново ръководство, което няма да има нищо общо с рода Хардфилд. Ако действаме бързо, може и да открием всичко откраднато.

— Благодаря ти. Дотогава не бих отказала малко спокойствие.

Двете се отправиха към къщата, където се разделиха — Алиса се отправи към покоите си, а Зуса продължи към стаята на Бертрам.

Лейди Гемкрофт отново се отпусна върху леглото си. Нямаше търпение и тази нощ да свърши. Съмнението я гризеше. Надяваше се, че е постъпила правилно. Поне много скоро щеше да узнае. Ако Натаниел наистина беше жив, всичко щеше да бъде оправдано. Излизаше, че бе насочила отмъщението си в погрешна посока, но само отчасти — гилдията на Змиите също имаше вина. Заради това боговете може би щяха да проявят склонност да простят.

Бертрам изникна на прага. Очаквано, той изглеждаше разстроен.

— Правилно ли съм разбрал онова, което ми предаде Зуса? Убили сте Артър?

— Да. И с основание.

Старецът заключи вратата и уморено отпусна глава върху нея.

— Той беше последната ни надежда. Богатството ни потъна в джобовете на наемниците, репутацията на рода Гемкрофт е унищожена, а вие собственоръчно убивате единствения шанс да възвърнете славата му? Защо?

Съветникът се обърна към нея. Погледът му я накара да потръпне.

— Бертрам? — Тя спусна крака на пода. — Защо заключи вратата?

Изпод халата си възрастният човек измъкна кинжал. За момент студената му ярост се превърна в съжаление. Алиса не бе сигурна кое от двете я вбесява повече.

— Ти имаше такъв потенциал — рече той. — Вместо това избра да захвърлиш дълга си. Доведе ни до пълен крах и разруши всичко, за което бях работил през целия си живот. Единствената ни надежда е някой, който и да е, да заеме мястото ти.

— Включително и ти?

Той видимо се засегна от намека.

— Правя това в името на цялата фамилия, в името на предишните поколения и на онези, които тепърва ще дойдат. Не за себе си. Надявам се разбираш.

Старецът скочи към нея, а Алиса се претърколи встрани. Той изглеждаше муден в сравнение със Стражителя или Зуса, но пък жената не разполагаше с оръжие, с което да се защити. Докато падаше на пода, тя сграбчи юргана си и го хвърли към Бертрам.

— Помощ! — изпищя Алиса и започна да отстъпва към строшения прозорец.

За миг камата на стареца се заплете в юргана, но той го блъсна встрани. Бе застанал между нея и вратата. За момент жената бе помислила да се втурне край него, но Бертрам вече се бе освободил от завивката и моментът бе отминал. Той не откъсваше очи от нея, готов да реагира и на най-малкото движение. Оживлението на целеотдадеността бе заличило голяма част от годините му.

— Няма да има значение — каза той. — Когато те пристигнат, ще заварят единствено трупа ти. Дори и впоследствие да ме екзекутират, пак ще съм отстранил заразата, разяждаща устоите на дома ни.

Тя си помисли за Натаниел, за Артър и за настоятелността на Бертрам относно брака й. В каква ли степен той бе замесен в тези събития?

Гневът, припламнал в нея при тази мисъл, й даде смелостта да стори инак немислимото. Когато старецът замахна към сърцето й, Алиса не отскочи. Вместо това тя се хвърли към него и се извъртя с надеждата да избегне удара. Режещият ръб посече плътта й. Болката беше почти непоносима, но се изгуби сред прилива на ярост и вълнение. Лявата й ръка го сграбчи, за да не му позволи да нанесе втори удар, а десницата й се вкопчи за дрехата му. Тя не разполагаше със силата на мъж, но пък Бертрам беше стар и лек.

С оглушителен рев Алиса го хвърли към строшения прозорец, сред който все още оставаха много отломки. Бертрам извика само веднъж — изненадано квичене, преляло в болезнен писък.

Тръпките на ярост все още не я напускаха. Старецът се бе нанизал на един от късовете, врязал се точно под брадичката му. Опитът му да си поеме дъх прозвуча хъхрещо. Ръцете му напразно се опитваха да намерят нережеща опора, с чиято помощ да се освободи.

Зад нея вратата избухна — войниците бяха получили възможност да я разбият втори път в една и съща нощ. Този път те не й позволиха да спори, а я изведоха от стаята. Алиса погледна назад само веднъж. Бертрам оставаше свлечен край прозореца и кървеше.

Поне в едно се бе оказал прав. Заразата действително бе отстранена.

Алиса не можа да се сдържа повече и избухна в сълзи.