Танц с остриета

Глава четиринадесета

Зуса наблюдаваше церемонията от покрива, увита в дългото си наметало. Тъй като то бе оповестено само преди няколко дни, тълпата бе по-малка от очакваното. Жената разпознаваше различни търговци, заможни благородници, неколцина далечни роднини на Кънингтън, а също и самият той. Всички бяха от Велдарен или близките околности. Традицията би забавила погребението достатъчно дълго, за да може Лори Кинън също да пристигне. Само че с всеки изминал ден Алиса обръщаше все по-малко внимание на традициите.

Зуса не можеше да я вини.

Костите, които един от хората на Артър бе донесъл, бяха поставени в малък запечатан ковчег. По време на спускането му Алиса пристъпи напред, за да се обърне към събраните.

Тя носеше черно-синя рокля и бе покрила лицето си с пепел. Зад нея слънцето се отправяше под стените на града. Сред здрача тя поде речта си. Достатъчно силно, за да бъде чута и от Зуса.

— Непростимо е, че подобно нещо се случи. А още по-лошо е полуизразеното ви очакване, че трябва да се сдържа от мъст. Мнозина от вас са се помирили с крадците. Мнозина от вас са приели за даденост опасността от тях. С тази си постъпка вие сте захвърлили цялото си достойнство. Но аз няма да го сторя. Онези, които ни дебнат, крадат и убиват, за да градят мощта си — те ще умрат тази нощ. Вървете си вкъщи или останете тук, ако се страхувате от улиците. Но само тази нощ, защото след нея вече няма да ви се налага да се страхувате.

— Велдарен копнее за избавление. Аз ще бъда тази, която ще прочисти града. Възмущението ви няма да промени нищо. Златото е похарчено, заповедите са издадени. Време е кръвта да потече.

Тя погледна към покрива, право към Зуса, която кимна в отговор. Това бе последният знак. Вече нямаше връщане назад.

Жената се извъртя и скочи от покрива. Приземи се сред събраните предводители на наемници. На тях им бе наредено да изчакват.

— Вече сте получили нарежданията си — каза им тя. — Донесете бездната във Велдарен и хвърлете и последния плащ в нея. Нека моята дама получи мъстта си.

Наемниците се ухилиха и започнаха да се тупат по раменете.

— Крайно време беше — каза един. — Да се захващаме!

А Зуса се отправи на юг, като пътьом размишляваше над евентуалните си действия. Наемниците бяха разпръснати из града — из пивниците и в домовете на доверени лица. Много скоро те щяха да започнат да се изливат сред улиците, където нищо нямаше да може да ги спре. С изключение на крал Едуин Велор и неговите войници, но за подобна постъпка владетелят би трябвало да се отърве от страхливостта си, което граничеше с невъзможното. След онази кървава нощ преди пет години Едуин бе оставил гилдиите и Трифектата да се избиват на воля, стига да не заплашват него самия. Нямаше съмнение, че когато кошмарът започнеше, градската стража удобно ще извърне очи. Ако изобщо тази нощ из града имаше патрули. Нещо й подсказваше, че няма да се окаже така.

Но това кръвопролитие нямаше да постигне нищо, ако Зуса не успееше да открие убиеца на Натаниел. Стражителя. Къде ли се криеше той?

Онези от сенките много скоро щяха да бъдат захвърлени на открито. Тя си наложи да претърси града и да се оглежда за нещо необичайно. Ако Стражителя наистина бе толкова опитен, колкото го изкарваше Велиана, той щеше да се справи с всички наемници, които изникнеха насреща му.

Велиана…

Ако не бе обърнала гръб на някогашния си бог — Карак — Зуса би отправила молитва за нея. Тъй като нямаше на кого да се моли, бившата безлика само промълви надеждата си. Надяваше се нейната приятелка да оцелее. Много й се бе искало да я предупреди за задаващото се клане, само че така би изложила на риск усилията на Алиса, особено ако Велиана уведомеше и останалите гилдии. Така че трябваше да мълчи и да се надява. Само ако приятелката й бе се отказала от желанието си да контролира Пепелявата гилдия… Тя би могла да започне нов живот, работейки редом до Зуса.

— Пази се, Вел — промълви тя, докато се изкатерваше върху малка къща с плосък покрив. От върха й Зуса се огледа, дирейки мъж в сиво наметало и два меча.

Достатъчно опитен, за да я надвие.

Измина половин час, болезнено тих. Изглеждаше, че целият град е затаил дъх. Тогава последва издишването. На две места в южен Велдарен избухнаха пожари, предполагаеми гилдийни скривалища. Зуса реши да се отправи натам. Тя подмина няколко патрула наемници. Един от войниците дори имаше дързостта да стреля към нея с арбалета си. Жената се приведе и продължи. Току-що бе осъзнала, че тя далеч няма да е единствената, която ще се придвижва по покривите тази нощ.

Край първия пожар наемниците измъчваха крадец направо на улицата. Може би това трябваше да представлява разпит, но подобна процедура би включвала шанс за отговори от жертвата. Лицето на крадеца бе потъмняло от кръв, а начинът, по който челюстта му висеше, показваше строшаването й поне на няколко места. За приказки не можеше да става и дума. Окъпан в светлината на огъня, престъпникът неразбираемо ломотеше за милост.

— Това е ваше дело — прошепна му Зуса и остана незасегната от насилието. — Всички вие сте си заслужили тази съдба.

И все пак тази съдба изглеждаше прекалено жестока. Когато един от войниците най-сетне наръга крадеца, тя изпита облекчение. Канеше се да се отправи към втория пожар, но с периферното си зрение зърна раздвижване. Зуса се хвърли нагоре във въздуха и се превъртя, отстъпвайки пред разсичащото острие.

Озовала се обърната с лице към нападателя си, тя продължи полета си, докато ръцете й не се озоваха край ръба на покрива. В този миг тя се вкопчи в него и се оттласна. Противникът й беше едър мъж. Мрак бе обвил чертите му.

Коленете й се стовариха в гърдите му. Със същия успех би могла да удари столетен дъб. Зуса се превъртя над главата му, отскочи, за да се сдобие с дистанция, изтегли кинжалите си. Нападателят се извърна към нея, предоставяйки половин секунда за оглед.

Той беше тъмнокож, с необичайно тъмна кожа. Носеше светли дрехи под дълго сиво наметало. Всеки от огромните му мечове изглеждаше по-подходящ за носене с две ръце. А мускулите му изглеждаха по-подходящи за някой дървосекач или ковач, отколкото за крадец. Но най-голямо впечатление правеше бялата боя, покрила лицето му. Тя караше обръснатата му глава да изглежда като череп.

— Жена? — промълви той. Зуса отново скочи, надявайки се да се възползва от изненадата му. Тя блъсна един от мечовете му встрани и замахна с другия си кинжал.

Непознатият бе подготвен за подобен ход. Той се изви, на свой ред насочи удара й встрани, а след това пристъпи по-близо. Зуса отскочи назад, за да запази разстоянието, но мъжът отново я последва. Сега тя бе притисната на ръба на покрива.

Безликата направи бърз опит да посече краката му. И тук мечовете изблъскаха далеч по-малките остриета. Защо, след като той притежаваше подобно предимство, не се възползваше от него, а настояваше за близък бой?

Един от мечовете му падна, захвърлен. Огромна ръка я сграбчи за косата. Краката й се отделиха от покрива. Зуса сподави писъка си, съсредоточена единствено върху противника си.

И двата й кинжала се понесоха към шията му. Само с едно оръжие той нямаше да успее да отрази ударите. Или поне така си мислеше тя — мъжът спря китките и с помощта на дългото острие и ги тласна нагоре. Преди Зуса да е успяла да замахне отново, режещият ръб се допря до гърлото й.

— Престани да се мяташ — каза той. — Не съм тук, за да те убия.

Гласът му беше много плътен. Дълбочината му й напомни за редките моменти, в които Карак й бе шептял нощем. Тя си наложи да се успокои, да погледне в кафявите му очи, без да трепва. Мечът се притисна по-силно към гърлото й. Може би непознатият очакваше, че тя ще направи опит да избяга.

— Какво искаш? — попита Зуса.

— Не и теб. Моята цел не е жена. Щях да ти кажа това, ако не се беше хвърлила насреща ми като побесняло куче.

— Кой си ти?

По погледа му личеше, че той премисля нещо. Безцеремонното разтваряне на пръстите му показваше взетото решение.

Зуса се приземи на леко присвити крака, готова да скочи при най-малкото движение.

— Аз съм Призрака. Тук съм, за да взема главата на Стражителя. Ако изключим гърдите, ти изцяло отговаряш на описанието му.

Жената бавно се изправи, но не се отпусна. Видът на този Призрак не предразполагаше към отпускане.

— Кой те е наел? Някой от крадците?

Той се усмихна насреща й. По някакъв начин този му жест увеличи неспокойствието й.

— Това не мога да ти кажа. Предполагам разбираш. Ти се придвижваш спокойно из нощта, по начин, който бих очаквал от Стражителя. Познаваш ли го? Ако ми кажеш, ще се постарая да възнаградя отделеното време.

— Не мога да кажа нещата, които зная, защото аз самата го търся. Моята господарка иска тя лично да отнеме живота му. Не бих направила нещо, което би намалило вероятността ми за успех.

— Господарка? — Призрака повдигна вежда.

Винаги изтърсваш прекалено много. Замълчи.

Затова тя се усмихна, надявайки се да го убеди, че това е било умишлено подвеждане. Той надали се върза, но опитът пак си струваше.

— Така да бъде — каза Призрака. Един от мечовете му се раздвижи и Зуса се накани да скочи, но движението се оказа поздрав. — Ще се надпреварваме. Ще те оставя да търсиш необезпокоявана, но ще очаквам същото и от теб. Ако по някакъв начин успееш да го откриеш първа… ела в Халбата и перото, за да науча името ти. Определено бих искал да срещна отново дама, оказала се по-опитна от мен. Считай тази евентуална услуга като отплата за щедростта ми.

— Щедростта на човек, който едва не ме наръга в гръб, преди да види лицето ми?

Призрака се засмя.

— Ти все още си жива, жено. Това само по себе си е доказателство за щедростта ми.

Начинът, по който той изрече тези думи, без гняв или гордост, а само присмехулно, накара кръвта й да изстине. Насреща й стоеше човек, за когото гробът бе чест спътник; човек, който нямаше какво да доказва. Щом това споразумение щеше да я предпази от мечовете му…

— Приемам. Сега ще те помоля да ме извиниш, но имам работа.

— Късмет. И се пази. Чувам, че има много наемници, които търсят хора като теб.

Зуса погледна към огъня зад себе си и труповете, оставени да гният на улицата. Когато отново извърна глава, Призрака бе изчезнал. Не изглеждаше възможно някой толкова едър да се придвижва безшумно, но излизаше точно така.

Тя се отправи на север, по посока на далечните викове. Може би това щеше да привлече Стражителя, но какъв шанс имаше тя да го залови преди Призрака? Колко ли щеше да се вбеси Алиса, ако не успееше да получи желаното отмъщение?

И все пак това бе за предпочитане пред едновременното им намиране. Както и да завършеше този сблъсък, от нейната кръв определено щеше да се пролее.

Градът се бе превърнал в бездната на отвъдното. Нямаше друг начин, по който Хаерн би могъл да опише ужасите. Свел глава, прикрил мечове, той бързо крачеше по улиците. Бе прекалено опасно да остава върху покривите. Всеки наемник с лък откриваше огън по всяка движеща се сянка. При последното си изкачване до градските стени бе преброил четири пожара. Пълна лудост. Така ли бе изглеждал Велдарен, когато баща му за пръв път бе обявил война на Трифектата преди повече от десетилетие?

Наемниците се движеха на групи, някои от които включваха и стотина души. Те вилнееха из улиците, разбиваха врати, извличаха втрещените стопани на улицата и задаваха въпроси. Понякога екзекутираха на място. Пред очите на Хаерн трима Паяци побягнаха, преследвани от двадесет войници. Крадците намериха смъртта си, пресрещнати от друга наемническа група, десет бойци с оголени мечове и нетърпеливи погледи. Престъпниците бяха насечени на късчета.

Тъй като не бе облечен в гилдиен цвят и приличаше на просяк, Хаерн бе избегнал по-голямата част от гнева им. Бяха го разпитвали на два пъти. Първия път той се бе престорил на глух. Втория път им бе посочил пътя към скривалището на Змийската гилдия. Сетне ги беше последвал и бе видял как извличат млада двойка на улицата. Съпругът ревеше гневно, а жената притискаше одеяло към гърдите си. Под погледите на децата им двамата бяха обезглавени. И през цялото време наемниците не спираха да възхваляват името на Алиса Гемкрофт. Възнасяха я като богиня на кръвта и убийствата.

А от войниците на краля нямаше и следа.

Хаерн се шмугна между две постройки. Не се изненада, когато там откри още двама. Те носеха кафявите плащове на Ястребите и изтеглиха кинжали при появата му. Хаерн колегиално им пожела късмет.

Колцина ли щяха да захвърлят плащовете си? Подобна постъпка се наказваше със смърт. Но пък в тази нощ тя бе единственият начин за оцеляване. Разбира се, той бе видял труповете на мнозина без плащове да лежат из улиците. Може би се искаше единствено някой да прошепне името ти, за да се окажеш в ръцете на наемниците…

Преценявайки, че рискът си струва, Хаерн отскочи от един перваз и се озова върху покрива на къща, разположена срещу скривалището на Змиите. Тридесет войници бяха заобиколили мястото. Някои носеха арбалети, а други стискаха факли. Никакво съмнение не съществуваше за намеренията им. Намиращите се вътре щяха да умрат сред пламъци или посечени.

Труден избор.

— По нареждане на лейди Гемкрофт всички, свързани с престъпническите гилдии, трябва да бъдат екзекутирани — изкрещя предводителят на наемниците. — Знаем, че сте вътре! Излезте и умрете с чест.

Хаерн се притисна към покрива, за да остане незабележим. Последното нещо, което искаше, бе някой нервен арбалетчик да го простреля в окото.

— Този град не е неин! — възрази глас. Хаерн присви очи, защото осъзна, че думите не бяха долетели от обградената сграда. — Време е и вие да го разберете!

Пет от околните постройки предоставяха чист поглед към скривалището на гилдията. Сред тях влизаше и тази, върху която Хаерн лежеше. От прозорците на тези постройки изникнаха зелени плащове, въоръжени с лъкове и арбалети.

Залпът, изстрелян с вик, покоси една трета от наемниците. Някои от войниците побягнаха по улицата, а други се впуснаха да дирят прикритие между сградите. Стрелите се оказаха по-бързи от всички тях. Когато и последният наемник рухна, Уилям Кет излезе от скривалището, стиснал лъскав меч. Сред телата той откри предводителя на наемниците, с три удара отряза главата му и я повдигна високо във въздуха. Змиите ликуваха.

Хаерн се вцепени. Несъмнено и останалите гилдии също бяха подготвили засади. Макар че бе глупаво да не очаква загуби и от двете страни, макар че наемниците също не му бяха особено любими, сред тях имаше и такива, за които бе загрижен.

— По дяволите, Зенке — прошепна той и се отдръпна, за да не гледа доубиването на ранените. — Кажи ми, че не си част от тази глупост. Кажи ми, че не си бил толкова глупав.

Но разбира се, че и той участваше. Изглеждаше, че всички наемници са били замесени в яростта на Алиса. Какво бе подтикнало това? Защо сега? Той почти не бе чувал вести за нея и изобщо за Трифектата. Те бяха притихнали, притаени.

Сега нямаше нищо притаено в писъците, които долитаха отвсякъде, а огромни облаци дим покриваха звездите. Каква ли част от града щеше да изгори? Дали щяха да се намерят отчаяни смелчаци, които да пренасят кофи с вода, докато наемната смърт все още крачи по улиците на Велдарен? Хаерн не можеше да прецени. А в момента това не го интересуваше. Той трябваше да открие Зенке и Делисия. Веднъж вече му се бе наложило да изпита болката от загубата им. Нямаше да понесе да я изпита отново, този път подсилена.

Градът гъмжеше от хора. Откриването на двамата щеше да се окаже почти невъзможно, но поне знаеше какви имена да търси.

Хаерн се спусна на улицата и започна да търси подходяща малка групичка.

Наложи му се да избегне няколко големи патрула, а също и един изстрелян към него болт. Най-сетне се натъкна на трима наемници, вкопчени в битка с петима крадци от Пепелявата гилдия. Шести плащ кървеше недалеч от тях.

Наемниците бяха притиснати към градската стена. Единствено превъзхождащата им екипировка ги бе запазила живи до този момент.

Хаерн се включи в битката като вихрушка. Мечовете му посякоха двама от крадците още в първите мигове. Със следващия удар той разсече гърлото на трети, а останалите двама погинаха в ръцете на наемниците.

— Благодаря — каза един от тях, едър мъжага с брада и прясна рана на носа, която още кървеше. — Мизерниците ни отведоха в капан, нападнаха ни от покривите. — Той посочи към плаща на Хаерн. — Ти един от тях ли си? Ако е така, по-добре бягай, докато още сме благодарни.

— Не съм приятел на гилдиите — отвърна Хаерн. Той държеше качулката си спусната, за да скрива по-голямата част от лицето си. — Търся малка група наемници. Един от тях се нарича Зенке. Понякога използва името Стърн. Сред тях има и жена на име Делисия Есхатон.

— Никаква представа — каза кървящият нос.

— Не познавам Делисия — рече вторият, като се отправи към поваления по-рано крадец, за да го доубие. — Но фамилното име ми звучи познато. Познавам Тарлак Есхатон. Той ръководи малка група. Самият той си пада малко лудак. Може би търсиш тях?

— Може би. Имаш ли представа къде са?

Онзи се изплю:

— Всички по-дребни риби бяха изпратени в южната част на града. Алиса прецени, че така ще бъде по-лесно да се разпръснат и открият плъховете, тичащи да се скрият в дупките си.

Хаерн бе обхванат от паника. Изпратени в самите убежища на крадците? При завръщането си гилдиите щяха да се превърнат от жертва в хищник. Трябваше да изведе приятелите си колкото се може по-бързо. Той кимна на тримата и се отправи на юг.

— А ти как се казваш? — попита мъжът с посеченото лице.

— Нямам име — подвикна отдалечаващият се Хаерн. За миг му се стори, че е зърнал бяло лице да наднича от стената. Но по-внимателното вглеждане не показа нищо.

Започва да ми се привижда, реши той. Ако още си жив, Зенке, лично ще те убия, задето си приел подобна глупава задача.

Какво ли правеше баща му сега? Той не би се скрил, не и срещу подобна презрителна атака. Убежището на Паяковата гилдия се намираше на югоизток. Ако наемниците Есхатон се натъкнеха на него и най-добрите му хора…

Хаерн се затича по-бързо.

Решавайки, че бързината е по-важна от прикриването, той излезе на една от главните улици. Разчиташе, че ще надбяга патрулите. Младежът се затича на юг, макар и пробождан в стомаха при всяка крачка. Раната не бе заздравяла напълно. Макар че от нея бе останал единствено белег, движението бе достатъчно, за да опъне кожата и да го раздразни. Какво ли не би дал за още един ден почивка…

— Ей, ти! Спри!

Хаерн изруга при вида на петимата наемници, затичани към него. Очевидно бяха го взели за побягнал крадец. В тази част на улицата къщите бяха притиснати близо една до друга, така че или трябваше да продължи напред, или да се върне.

— Мърдайте! — кресна той. Надяваше се да ги стресне с връхлитането си. Точно преди сблъсъка той се плъзна напред, избягвайки стрела. Краката му подсякоха един от наемниците. В следващия момент Хаерн се претърколи встрани, за да не бъде притиснат от бронята на падащия. Меч полетя към главата му, но младежът се извъртя и се изправи. Други двама атакуваха. Хаерн се хвърли надясно и се претърколи. Наемниците останаха зад него.

— Казахме да спреш! — кресна един от мъжете. Хаерн се засмя — нима действително очакваха да им се подчини? Той започна да лъкатуши. Както бе очаквал, последна стрела потъна в земята край него. С тежките си брони наемниците не можеха да мислят за преследване. Те действително постъпиха така и се заеха да разбиват вратата на най-близката къща. Хаерн отправи молитва за неизвестните й обитатели.

С навлизането в южната част на града въздухът се сгъстяваше. Вече бе преброил пет пожара, един от които се намираше особено близо. Димът се виеше по улиците, което повече помагаше на крадците.

От вратата на един дом долитаха звуците на битка — четирима Ястреби срещу двама наемници. Хаерн ги подмина. Той не можеше да помага на всички. Тази нощ гробарите определено щяха да се потрудят здравата. Онова, което останеше неопожарено, щеше да осъмне със стени, покрити с кръв.

Гъст облак дим избухна от лявата му страна, придружен от гръмка експлозия. Любопитството на Хаерн припламна на свой ред. Той се обърна, скочи върху един покрив и се отправи натам.

Онова, което видя, не отговаряше на очакванията му.

Тук къщите се разгръщаха встрани, за да отстъпят място на огромен фонтан, изобразяващ две къпещи се една друга жени. Той отдавна бе пресъхнал. Около него лежаха поне двадесетина души — половината наемници, половината крадци — чиято кръв багреше паветата. Почти всички оцелели бяха Вълци. Насреща им стояха само четирима наемници, и то странен квартет. Зенке отбраняваше едната страна на фонтана, стиснал боздуганите си. Върху другата част на фонтана стоеше нисък мъж с броня от метални пластини, който размахваше два юмручни ножа. Делисия бе застанала в самия фонтан, зад Зенке. Част от червената й коса бе прилепнала към челото заради рана. Девойката се бе издължила и носеше бяла жреческа роба.

Развълнуван, Хаерн си наложи да откъсне поглед от нея и от заклинанията й, които разливаха бяла светлина. Последният от четиримата стоеше от другата страна на фонтана. Ръцете му бяха обгърнати от огън. Заради жълтата си роба и заострената шапка в същия цвят той приличаше на глухарче. Неговата коса имаше същия цвят като тази на Делисия. Но за разлика от нея мъжът носеше и брадичка.

Самият той си пада малко лудак. Изглежда мъжът в жълто бе Тарлак Есхатон. Само някой луд или изключително самоуверен би се облякъл по подобен начин.

Въпросният описваше кръгове с ръцете си. Огънят излетя от пръстите му и се понесе към трима Вълци, които, скрити зад една преобърната кола, се опитваха да стрелят с арбалети. Колата избухна. Ниският изпитваше затруднения с противника си, но получаваше периодична помощ от магьосника — последният запращаше тънки мълнии, които изблъскваха крадеца назад. Зенке се сражаваше с трима едновременно, макар да изглеждаше, че целта му е да защити двамата, застанали във фонтана. Хаерн, отнесъл безброй удари по време на някогашните им тренировки, не се съмняваше в уменията му.

Взел решение, той изтегли мечовете си и се хвърли в атака. Бе дошъл да защити Зенке и Делисия, така че щеше да помогне на тях.

Магьосникът видя появата му и се извърна, готов да запрати поредната магия.

— Това е Хаерн! — извика Зенке точно преди изникването на мълнията. Той също бе забелязал появата на младежа.

Хаерн се претърколи, за да избегне изстрела. Искаше му се да е преминал по-продължително обучение за сблъсъци със заклинатели. Но и инстинктивният му ход се бе оказал достатъчно добър — той чу как земята зад него се пропуква под удара на мълнията. Отново озовал се на крака, той скочи към първия Вълк. Крадецът се обърна и опита да пресрещне устрема му с меча си.

Все още помнещ уроците от предишната битка, Хаерн се приземи на неочаквано място и изблъска острието още от въздуха. След това беше лесно да разсече гърлото му с другия си меч.

— Извинявай! — извика магьосникът.

Проклет глупак, помисли си Хаерн, докато заставаше край Зенке.

— Радвам се, че се присъедини към нас — задъхано рече мъжът. Макар движенията и убиванията му да си оставаха гладки, умората му личеше.

— Не трябваше да ми се налага. Какво правиш тук?

— Остави обидите за след битката.

Двамата едновременно преминаха в атака. Сякаш се бяха върнали в онези времена на безгрижни тренировки в убежището на Трен. Но този път не се сражаваха с чучела, нито стискаха дървени мечове. Този път противниците им кървяха след удар.

Хаерн замахна ниско, сетне високо срещу съперника си, което принуди крадеца да парира отчаяно с кинжалите си. По-късите остриета принуждаваха Вълка да компенсира с повече движения. Младежът се възползва от това, за да го постави в неудобна позиция. В подходящия момент нанесе подвеждащ удар и намушка. Върхът на меча прониза плат, плът и дроб.

Докато крадецът падаше, Зенке стовари боздуган върху главата му — за всеки случай. Други двама се хвърлиха към тях, но зад гърба на Хаерн блесна ослепителна светлина. В подобно състояние крадците станаха лесна плячка.

— Помогни на Бруг! — изкрещя Зенке. Нови трима Вълци се бяха присъединили към битката.

— Бруг?

— Ниският дебелак.

Хаерн се поколеба за момент. Той се бе сражавал сам толкова дълго, че бе отвикнал да се подчинява на заповеди. Но пък в последно време отново бе започнал да потъва в миналото. Той се обърна и обиколи фонтана, за да застане до Бруг, чиито рамо и лице кървяха. Кинжал все още стърчеше от бронята му. Докато притичваше край него, Хаерн изтръгна забитото оръжие и го хвърли към противника си. Веднага след това кракът на младежа също се понесе.

Припряно хвърлен, кинжалът удари Вълка в гърлото. Ритникът на Хаерн го блъсна в гърдите. Крадецът се отпусна на едно коляно и тромаво замахна с камата си. Един чист удар през гърлото сложи край на живота му.

Бруг бе готов да експлодира.

— Щях да го убия и сам!

Хаерн го погледна многозначително.

Над главите им прелетя огнено кълбо, което забави атаката на неколцина Вълци. Те бяха изоставили опитите си да прострелят магьосника и се отправяха към него. Горещината на магическия снаряд почти докосна косата на Хаерн.

— Бруг, за какво ти плащам? — изкрещя магьосникът. — А ти, Хаерн беше, нали? Задръж го жив!

Хаерн се обърна към новите противници, донякъде развеселен от червенината, покрила лицето на Бруг. В следващия миг наемникът се хвърли напред, разсичащ въздуха с кинжалите си. Веселието бързо напусна младежа: идиотът щеше да си докара смъртта.

Двамата се врязаха в тримата Вълци. Крадците се огънаха под устрема им, обърнаха се и побягнаха. Хаерн уби двама в гръб — беше прекалено бърз, за да позволи на инерцията си да изчезне. На третия разсече сухожилията. Вълкът рухна на земята, което позволи на Бруг да дотича и да го убие.

Младежът си пое дъх и се обърна към фонтана. И последните Вълци бяха рухнали мъртви или отстъпваха. Тарлак слезе, помогна на сестра си и им помаха.

— Не беше зле — заяви той.

Хаерн поклати глава. Лудичък, определено.