Танц с остриета

Глава първа

Хаерн наблюдаваше как въжетата се премятат над стената и политат надолу, привлечени от привързаните в края им тежести. Металните краища издрънчаха и се отпуснаха. Въжетата приличаха на кафяви змии, потрепващи под лунната светлина — подобаващо впечатление, защото те принадлежаха на Змийската гилдия.

В продължение на няколко минути не се случи нищо. Хаерн се намести в захабеното си наметало. Оголената му ръка, стиснала празна бутилка, трепереше заради студа. Бе спуснал качулката си ниско, а под нея бе свел глава в привидното клюмване на задрямал. Когато първата Змия пристъпи на улицата, Хаерн я забеляза веднага. Личеше, че крадецът е прекалено млад за подобна задача. Но след него изникнаха още двама, по-възрастни. Ръцете и лицата им бяха покрити с белези — свидетелство за жестокия им живот.

Тъмнозелените наметала се стрелнаха към двете увиснали въжета. Подръпнаха всяко от тях по два пъти, давайки сигнал. Междувременно младият крадец се зае да застопорява краищата на въжетата.

— Бързо и тихо — прошепна един от по-възрастните. — Спускаме сандъка напълно безшумно. И боговете да са ти на помощ, ако оплескаш нещо.

Хаерн клюмна още по-ниско. Тримата се намираха от дясната му страна, на малко повече от двадесет крачки. Още отсега той знаеше, че уменията им не струват, щом до този момент не са забелязали присъствието му.

Дясното му око надникна изпод качулката, наместено от леко раздвижване на врата. Четвърта Змия изникна от противоположна посока, покатери се върху стената и даде знак на останалите. Двамата по-възрастни се заеха да дърпат въжетата. Ръцете им потрепваха от напрежение. Междувременно младият крадец навиваше вече издърпаното, за да не им пречи.

Хаерн се изкашля, когато сандъкът достигна върха на стената. Този път младият чу и трепна уплашено.

— Някой ни наблюдава — прошепна той към другарите си.

Хаерн скри усмивката си зад плата. Крайно време беше. Той остави бутилката да се изхлузи от ръката му. Стъклото започна да стърже върху калдъръма, търкаляйки се.

— Някакъв пияница — каза един от останалите. — Върви да го прогониш.

Последва тихото остъргване на метал върху кожа — изглежда младият бе изтеглил кинжал от колана си.

— Пръждосвай се — каза Змията.

Пияният не чу казаното, а изхърка в отговор. Ритник се заби в ребрата му, макар и слаб, колеблив. Хаерн се раздвижи в привидно сепване.

— Защо ме риташ? — смотолеви той, все още спуснал качулката си. Трябваше да уцели точния момент — онзи, в който сандъкът докоснеше земята.

— Изчезвай — просъска младият крадец. — Или ще те изкормя!

Хаерн го погледна в очите. Знаеше, че лицето му не се вижда от сенките на качулката, но те…

Пролича, че младокът също е видял. Въоръжената му ръка стисна кинжала по-силно. Направи крачка назад. Нямаше и следа от замаяния бездомник. В погледа, насочен насреща му, отсъстваха очакваните срам и примирение. Спокойствието му обещаваше единствено смърт. Когато сандъкът меко се отпусна върху земята, Хаерн се изправи. Сивият му плащ се отдръпна встрани и назад. Два къси меча бяха окачени на колана му.

— Мамка му, това е той! — изкрещя крадецът и се обърна да побегне.

За момент Хаерн бе пронизан от тръпка на презрение. Такава липса на подготовка… Нима гилдиите бяха започнали да приемат безразборно?

Той повали младежа, внимавайки да не нанася смъртоносни удари. Възнамеряваше да изпрати послание.

— Кой? — попита един от по-възрастните и се извърна.

Хаерн преряза гърлото му още преди въпросният да е посегнал към оръжието си. Вторият крадец възкликна и отскочи назад. Кинжалът му успя да отрази първия от ударите на късия меч, но липсата на опит не му позволи да стори същото и с останалите. Хаерн изблъска оръжието му надясно и вряза другия си меч в стомаха му където завъртя острието. Докато крадецът рухваше, сивоплащият погледна към последния съзаклятник, останал върху стената.

— Няма ли да се присъединиш и ти? — попита Хаерн и изтегли оръжието си от трупа. Кръвта започна да се стича по острието и да капе върху уличната настилка. — Останалите се умориха.

Две ками полетяха към него. Той избегна едната и изби другата.

С надеждата да провокира крадеца, Хаерн изрита сандъка. Змията се обърна и побягна.

Разочарован, сивоплащият прибра единия си меч и използва другия, за да отвори сандъка. Под пропукалия капак изникнаха три зеблени чувала. Хаерн провери съдържанието им: и трите пъти от ръката му покапваха златни монети, носещи знака на семейство Гемкрофт.

Интересно.

— Моля те, не ме убивай — примоли се младият крадец. Крайниците му бяха покрити с рани, които определено бяха болезнени, но не заплашваха живота му. Те само щяха да попречат на бягството му.

Докато нарамваше чувалите, Хаерн притисна върха на меча към шията му.

— Те ще те питат защо си оцелял.

На това крадецът не можа да отговори, а само изхленчи. Хаерн поклати глава. Какво падение за гилдията на Змиите… но пък всички гилдии изпитваха затруднения след онази кървава нощ, провела се преди пет години.

Трен Фелхорн, живата легенда, не бе успял да доведе до успех амбициозния си план. Този провал бе нанесъл сериозен удар на подземния свят.

Трен… Баща му…

— Кажи им, че имаш съобщение — каза Хаерн. — Кажи им, че аз бдя.

— Над кого?

Хаерн потопи върха на меча си в кръвта му.

— Те знаят — каза той, преди да изчезне. След себе си остави око, очертано в земята — с кръв вместо мастило и с метал вместо перо.

Хаерн не се отдалечи много. Трябваше да извлачи чувалите върху покрива един по един, но щом се озова там, вече не изпитваше припряност. Години наред покривите го бяха приютявали.

Той се отправи на запад, успоредно на главната улица. Тамошните пазари все още стояха празни. Хаерн тръшна чувалите, легна и зачака.

Събуди го усилваща се глъчка. Гладът му също се бе разбудил, но на него младежът не обърна внимание. Гладът, подобно на самотата и болката, представляваше негов постоянен спътник.

Но не и приятел.

— Вървете в по-добри ръце — обърна се Хаерн към съдържанието на първия чувал със злато, а сетне замахна с острие.

Монетите се разляха. Той започна да ги разхвърля към претъпканите улици. Когато този чувал се изпразни, последваха го останалите два.

Струпаните жители се сражаваха за отскачащите от тела и сергии монети. Само неколцина си направиха труда да погледнат нагоре — онези, които бяха прекалено стари или слаби, за да се включат в ожесточената борба.

— Стражителя! — извика някой. — Стражителя е тук!

Усмихнат в отговор на вика, Хаерн се отправи на юг. За себе си не бе задържал и една монетка.

Бяха нужни пет години, но в един момент Алиса Гемкрофт бе започнала да разбира параноята на покойния си баща. Гозбите, положени пред нея, ухаеха великолепно — свинско месо с печени ябълки — а апетитът й си оставаше апатичен.

— Мога да накарам някой от слугите да опита храната, ако желаете — каза съветникът й, мъж на име Бертрам, който дълги години бе служил вярно на баща й. — Или самият аз.

— Не. — Алиса намести един кичур зад лявото си ухо. — Няма да се наложи. Нищо няма да ми стане, ако пропусна едно ядене.

Бертрам се навъси. Тя мразеше това — той се държеше като неин дядо или загрижен ментор.

Миналата нощ двама от слугите бяха умрели над чиниите си. И макар че подозираните продукти и храни бяха унищожени, а подозираните за отровителството — екзекутирани, споменът отказваше да напусне съзнанието на Алиса. Преди да умрат, двамата бяха повръщали мъчително, с отвратително поморавели лица…

Тя щракна с пръсти. Изчакващите наоколо слуги се заеха да отсервират.

Стомахът й къркореше, отделен от апетита, но жената се почувства по-добре, когато храната изчезна от погледа й. Поне сега можеше да размишлява на спокойствие, без да се притеснява от някакви притаили се отрови. Бертрам посочи към стола до нея. Алиса кимна в разрешение.

— Зная, че времената са далеч от спокойни — поде той, докато се настаняваше, — но не бива да позволяваме на страха да контролира живота ни. Знаете, че гилдиите не са спирали да копнеят за тази победа.

— Скоро ще станат пет години от Кървавия Златоливник — каза Алиса. Златоливник се наричаше нощта, в която първенците на Трифектата, трите най-могъщи семейства в цял Дезрел, се събираха. По време на последната подобна проява Трен Фелхорн бе повел престъпническите гилдии в масиран удар. Но планът му се бе провалил и гилдията му бе изгубила значителна част от могъществото си.

Също в тази нощ Алиса бе изгубила баща си — смъртта на Мейнард Гемкрофт бе едно от малкото неща, протекли според замисъла на престъпниците. Неговата кръв се бе смесила с тази на стотиците други мъртъвци и бе спомогнала за прозвището на конкретното събитие.

— Не бих могъл да забравя — каза Бертрам. — Това ли ви разстройва? Останалите първенци се съгласиха да отложат следващата среща за по-спокойно време.

— А кога ще настъпи то? — попита жената. Пристигна слуга, поднесъл сребърен бокал с вино. — Крия се в дома си, страхувам се от всеки залък и всяка сянка на стената. Не можем да надвием гилдиите, Бертрам. Ние ги прекършихме, строшихме ги. Но това е все едно да удряш с боздуган по локва. Отхвърчалите капки се сливат отново. Престъпниците се завръщат в нови шайки с нови предводители.

— Краят е близо. Трен е насочил всичките си сили към поддържането на тази война. Но той вече не е млад, нито притежава предишната сила. Паяковата гилдия далеч не е онова, което беше. В един момент останалите гилдии ще се вразумят и ще се обърнат срещу него. А докато този момент дойде, остава ни единствено да търпим.

Алиса затвори очи и вдъхна аромата на виното. За момент се улови, че се опитва да долови следи от отрова, затова потисна параноята. От това удоволствие нямаше да се лиши. Негодниците нямаше да й отнемат и него.

Въпреки това тя отпи малка глътка.

— Същото нещо ми каза и преди пет години. — Жената остави бокала обратно върху масата. — Наемниците ни изцеждат. Северните мини започват да изчерпват жилите си и добивът спада. Кралят е прекалено уплашен, за да ни помогне. Не е далеч моментът, в който ще трябва да се обличаме в парцали, да студуваме и да се обслужваме сами.

— В момента сме се отдръпнали в защита — каза Бертрам, повдигащ собствената си чаша с вино. — Налага се да се примирим с това, защото сме едра цел. Но пък няма съмнение, че понастоящем се пролива много по-малко кръв. Проявете търпение. Нека ги изтощим по същия начин, по който крадците изтощиха нас. Последното нещо, което искаме, е да ги окуражим. Не бива да изглеждаме слаби и неориентирани.

В гърдите на Алиса припламна гняв — не само заради обидата, а и заради факта, че не за пръв път се натъкваше на нея.

— Неориентирани? — попита тя. — В продължение на пет години сенчести войни защитавах името на Гемкрофт. Уреждах търговски споразумения, договарях наемници, подкупвах благородници. Вършех всичко, което баща ми правеше. И въпреки това сме неориентирани? Би ли ми казал защо смяташ така, Бертрам?

Съветникът изслуша думите й напълно безстрастно, с което още повече я вбеси. Тя отново се почувства като ученичка. Може би именно по такъв начин гледаше на нея съветникът?

— Казвам това, защото останалата част от Дезрел смята така — заговори той. — Вие нямате съпруг, а единственият наследник е копеле с неизвестен произход.

— Не смей да говориш така за сина ми — много бавно и още по-ледено изрече Алиса. — Да не съм те чула да се изказваш за Натаниел по такъв начин.

Бертрам повдигна ръце в оправдание.

— Нямах намерение да ви наскърбя, милейди. Натаниел е добро и умно дете. Но дама с вашия статус трябва да има партньор със сходно влияние. Определено не ви липсват ухажори. Нима нито един от тях не ви е допаднал?

Алиса отпи нова глътка вино. Очите й обхождаха сенчестите ъгли на трапезарията.

— Искам да остана сама — нареди тя. — Ще говорим друг път.

Бертрам стана, поклони се и последва излизащите слуги.

— Ела, Зуса — изрече жената към тавана. — Знаеш, че винаги си добре дошла на трапезата ми. Не е нужно да се криеш.

Вкопчена в стената като паяк, Зуса й се усмихна. С измамна лекота безликата полетя към килима. В следващия миг тя се приземяваше почти безшумно, леко приклекнала. Дългото й наметало бавно се спусна зад нея. И този път тя бе обвита в платнените си ивици, но само до шията. Някога Зуса бе принадлежала към безликите — особено страховити следовници на бог Карак, целящи да изкупят опрощението му чрез усърдна жестокост. Впоследствие тя бе напуснала ордена, захвърляйки изискването да крие лицето си. Тя бе смайващо красива, с черна коса, която се спускаше до врата й. Два остри кинжала висяха окачени на колана й.

— Докато аз се крия из сенките, нищо друго не може да те заплаши от тях — усмихна се Зуса.

Алиса й направи знак да седне. Другата жена отказа, а домакинята не се обиди — това бе една от множеството странности на Зуса. Тъй като последната бе спасила живота й, а впоследствие й бе помогнала в борбата срещу гилдиите в онази съдбовна нощ, Алиса бе склонна да изтърпи и далеч по-големи странности.

— Чу ли всичко? — попита Гемкрофт.

— Всичко, което си заслужаваше да бъде чуто. Старецът е изплашен. Той се опитва да бъде скала по време на буря; да оцелее, като не прави нищо, докато тя не отшуми.

— Понякога тази стратегия е добра.

Зуса се подсмихна.

— Тази буря няма да отмине сама. Подобна страхливост не е решението. Знаеш какво иска Бертрам. Иска те впримчена в брачния хомот. Тогава той ще получи възможност да управлява директно през съпруга ти.

— Бертрам не се интересува от властта.

Безликата повдигна вежда.

— Сигурна ли си? Той може да е възрастен, но не е мъртъв.

Алиса въздъхна и пресуши чашата си.

— Какво да правя? — попита тя. Чувстваше се изморена и объркана. Синът й много й липсваше. Тя бе изпратила Натаниел в замъка Фелууд, под опеката на лорд Джон Гандрем. Джон беше добър човек, приятел на семейството. И, най-важното, владенията му се намираха далеч от Велдарен. При него момчето щеше да остане в безопасност, а същевременно щеше и да получава добра подготовка за живота.

— Все пак има ли някой от кандидатите, който ти е допаднал? — рече Зуса.

Другата сви рамене.

— Марк Тулен е привлекателен, макар да подозирам, че Бертрам не би одобрил потеклото му. Поне Марк бе склонен да разговаря с мен, а не само да зяпа в блузата ми. И онзи благородник, който отговаря за северните ни мини, Артър… Артър…

— Хардфилд — помогна Зуса.

— Същият. Той е приятен събеседник, не е грозен. Но е малко сдържан. Предполагам, че това се дължи на възрастта му.

— Колкото по-възрастен, толкова по-малко вероятно да забягва с други жени.

— За това не бих имала нищо против. — Алиса се изправи и се извърна. У нея отново бе припламнал онзи страх, който не й бе позволил да си намери съпруг. Беше й трудно да изрази този страх гласно, както се опитваше да стори сега. — Но децата, които се родят от този съюз, ще станат наследници на рода. Те ще изблъскат Натаниел, ще го обявят за недостоен… Не мога да му причиня това, Зуса. Той е моят първороден син.

Ръцете на Зуса се обвиха около нея. Сепната от необичайната проява, Алиса прие прегръдката.

— Ако синът ти е силен, той няма да позволи да му отнемат полагащото се. Не се страхувай.

— Благодаря ти. — Алиса се отдръпна и се усмихна. — Какво ли щях да правя без теб.

— Надявам се никога да не ти се налага да узнаваш. — Другата жена се поклони ниско.

Алиса се сбогува с нея и се отправи към покоите си. Там се загледа през дебелия прозорец — отвъд стените на имението, към Велдарен. Осъзна, че мрази този град, че ненавижда всяко от тъмните му ъгълчета. Той неизменно заговорничеше срещу нея, подготвящ кинжал и отрова…

Не. Тя трябваше да спре да разсъждава така. Не биваше да позволява на гилдиите да контролират всеки аспект от живота й чрез сила и страх. Затова тя седна на бюрото, приготви мастилница и пергамент и се замисли. Тя бе изпратила Натаниел, за да го защити, за да му предостави възможността да расте сред добро семейство. Не чак толкова отдавна баща й бе сторил същото. Тогава тя бе изпитвала гняв и самота, бе се чувствала предадена. А впоследствие бе изпратила Натаниел сред същите онези хора, срещу които бе негодувала.

Тя отново можа да разбере баща си по начин, недостъпен за нея преди. Той я бе отпратил заради загриженост, а не за да я отстрани от пътя си, както глупаво бе смятала тогава.

Колко се бе разгневила при завръщането си…

Не, тя нямаше да позволи на историята да се повтори. Взела решение, Алиса потопи перото и започна да пише.

Скъпи лорд Тулен, поде тя, имам молба за вас, която е свързана със сина ми…