Танц с остриета

Глава трета

Хаерн спеше край магазина на един пекар, с когото се бе сприятелил. Освен придобиването на къшеи хляб, тази близост му позволяваше да вдъхва уханни миризми, докато спи. Той се бе омотал в одеяла, без да си прави труда да скрива лицето си. Русата му коса бе прилепнала към главата. Голяма част от кожата му бе покрита с мръсотия.

Още от малък Хаерн бе полагал големи грижи за чистотата. Именно този аспект от самоналоженото му изгнание го измъчваше най-силно. Той знаеше, че има начини да се измие и да се сдобие с по-чисти дрехи, но това щеше да развали прикритието му. Кой бездомен бедняк ухаеше на чисто и имаше спретнати одежди? Някой богаташ от северните квартали на Велдарен може би нямаше да се замисли, но онези, раснали сред бедните части на града, долавяха подобни несъответствия със същата сигурност, с която Хаерн надушваше миризмата на пресен хляб.

Пред себе си той бе поставил малка купичка. Не очакваше и не разчиташе на милостиня, но сърцето му се стопляше всеки път, когато все пак получеше. Купичката също бе част от маскировката. Всяка от престъпническите гилдии във Велдарен го искаше мъртъв. Хаерн не можеше да си позволи да привлича излишно внимание, като пропусне подобен детайл от ролята си.

Малко преди смрачаване той се размърда. Пекарят вече си бе отишъл, затова младежът се справи с познатата ключалка и се промъкна вътре. Взе два резена хляб, изсипа съдържанието на купичката, за да плати, и излезе. Дъвчейки, той пое на юг по главната улица. След около половин миля сви встрани, за да навлезе в територията на Змийската гилдия. Там се въплъти в познатата си роля на пияница на име Берг. Започна да накуцва, леко отпусна челюст и измърмори няколко думи, за да изпробва фъфленето си. Берг се залавяше с всякаква работа, стига тя да предоставеше няколко монети за пропиване. Това му позволяваше да знае неща, които не би трябвало да знае.

Например той знаеше, че Стражителя е задигнал три чувала златни монети от Змиите.

Неговият човек бе едноок мордански главорез на име Менск. Берг го откри подпрян на входа на една странноприемница, дърпащ от дълга лула.

— Какво искаш, Берг? — попита едноокият. Той не скри потръпването си заради вонята на приближилия се.

— Подочух нещо — изтърси Хаерн. — Нещо, което струва поне един сребърник.

Менск присви око.

— Нищо, което ти би могъл да чуеш, не струва толкова скъпо. Пет медни монети, ако реша, че е полезно, иначе ти давам една. А ако е нещо, което вече зная, няма да получиш нищо.

— Шест медни — настоя Хаерн. Знаеше, че няма да ги получи, но пък образът на Берг несъмнено трябваше да направи подобен опит.

— Пет — навъси се едноокият. — И ако продължаваш да увърташ, ще станат още по-малко.

— Снощи пиех край източната стена и видях нещо странно. Неколцина от твоите Змии вкарваха някакъв сандък… май беше ценно.

Сега вече Менск го слушаше много внимателно. Дори бе изтеглил кинжала си и го държеше готов зад гърба си. Очевидно тази доставка бе изключителна тайна.

— Може би. Само това ли си видял?

Хаерн поклати глава:

— Не. Ако беше само това, не бих си правил труда да те безпокоя. Защо да ти казвам нещо, което знаеш? Видях Стражителя. Той изби почти всички.

— Знаем, че е бил той — рече едноокият. Той леко се размърда. Десният му крак се отдръпна няколко пръста назад. Готвеше се за намушкване. Хаерн запази дишането си спокойно. Берг не би забелязал…

— Но знаете ли, че онзи, който ги уби, беше Ястреб?

Менск застина. По погледа му пролича, че е повярвал.

— Какво?

— А, не. — Хаерн отстъпи назад и зафъфли по-силно в престорено вълнение. — Седем медни, иначе отивам при друг.

— На ти шест. — Менск захвърли монетите на земята. — Говори!

Хаерн се хвърли към земята и трескаво започна да събира парите, като същевременно ломотеше.

— Видях го да се промъква по покривите. Исках да изкрещя, така беше, обаче той се оказа страшно бърз. В първия момент го видях и се почудих какво прави този глупак на покрива, а в следващия вече той сечеше наред. Небеса, никога не бях виждал толкова кръв!

— И си сигурен, че той е от Ястребите?

— Точно преди да нападне, видях медальона му. Вярно, че бях далече, но луната беше силна. Медальонът имаше перо и око. Нали това е новият им символ? Благодаря за парите, Менск!

Хаерн се изправи и отстъпи назад. Вече се намираше на безопасно разстояние от едноокия, сега онзи не би се впуснал да го преследва. Върху лицето на Менск изникна леко разочарование, което достави огромно удоволствие на русия младеж. Той бе разказвал подобни лъжи пред различните гилдии и преди. Историята на Берг далеч не можеше да бъде сметната за достоверна, но точно това бе идеята. Хиляда дребни лъжи и захвърлени погрешни дири се сливаха в нещо далеч по-ефективно от едничко категорично обвинение, лесно оборимо. Хаерн искаше гилдиите да се вкопчат една срещу друга, уверени, че тайнственият Стражител е един от тях.

Менск щеше да разпространи вестта. Този слух щеше да се присъедини към вече натрупаните.

— Махай ми се от очите — каза Менск. — За нещо толкова безполезно трябваше да ти платя три монети.

— Ако съм прав, знаеш, че ми се полагат сто сребърни — отбеляза Хаерн, отдалечаващ се с накуцване. — Но вие, Змиите, ми харесвате. Винаги сте се отнасяли добре с мен и сте ми помагали да се подслоня. Надявам се Стражителя да не е попречил на нещо важно. Не бих понесъл…

— Пръждосвай се, говедо смрадливо! — Едноокият показа кинжала си. — Каквото и да прави онзи негодник, доставките ще продължат. Сега изчезвай, преди да съм си взел парите обратно.

Хаерн побърза да се отдалечи. С достигането на търговската улица куцането му престана. Той пое на север, размишляващ над наученото. При всяко продаване на информация успяваше да понаучи нещо ново. Излизаше, че внасянето на златото не е било еднократно начинание. Напротив, тези доставки бяха важни и Змийската гилдия искаше те да продължат. През нощта младежът ги бе сметнал за обикновени обирджии, извадили късмет край мините на Гемкрофт, но сега…

Сега любопитството му бе разпалено.

Хаерн не всякога раздаваше откраднатото злато. Понякога запазваше малка част, винаги с уговорката, че го задържа не за себе си, а за да подпомага войната си срещу гилдиите. Мнозина ставаха далеч по-благосклонни след предлагането на пари, а не след отправянето на заплахи. Именно към един такъв човек се отправи Хаерн.

Той се озова в спокойна част на града, далеч в северните квартали и съответно далеч от убежищата на престъпническите гилдии. Повечето от тукашните домове бяха оградени. Хаерн се прехвърли в двора на един от тях.

Две кучета моментално се втурнаха насреща му, огромни хрътки с черна козина и впечатляващи челюсти. Хаерн спокойно коленичи и протегна ръце. Първият пес близна ръката му, а другият едва не го събори във възторга си.

Младежът се усмихна, докато галеше животните. Стопанинът на къщата, мъж на име Дашел, бе купил кучетата за своя защита. Когато Хаерн бе решил да го включи сред доверените си хора, бе започнал да посещава дома седмици наред, носейки вкусна храна на кучетата. Постепенно те бяха привикнали с миризмата му. Сега те не лаеха при появата му — а ако все пак го стореха, то беше от радост.

— Сега ще ви оставям — каза Хаерн, когато ги избута. — Имам работа.

Едното изскимтя, а другото излая еднократно. Младежът им намигна.

— Следващия път ще донеса няколко кокала, обещавам.

Спалнята на Дашел се намираше на втория етаж. Наблюдаван от луната, Хаерн се изкатери на покрива и се отпусна пред елегантния прозорец. Последният не бе заключен. Младежът го отвори, извъртя се и се отпусна върху перваза. Сянката му се излегна върху огромния креват, върху който спяха домакинът и съпругата му.

От джоба си Хаерн извади камъче и го метна към носа на Дашел.

Мъжът изсумтя и сънено се огледа. Забелязал силуета на Хаерн, той се вцепени. Гостът му подхвърли още нещо, този път монета, която проблясваше жълто под лунната светлина. Дашел я улови и се надигна от леглото.

— Навън — просъска домакинът, преди да затвори прозореца пред лицето на Хаерн. Смеейки се, гостът се спусна при махащите опашки кучета и отново се оказа обграден от вниманието им.

Няколко минути по-късно Дашел изникна на прага, омотал дебела бяла роба около шкембенцето си. Той имаше сива брада и набръчкано лице. Хаерн държеше качулката си спусната, обърнал гръб на луната.

— Глупави помияри — измърмори Дашел. — Онзи, който ми ги продаде, се кълнеше, че са по-жестоки и от ранен орк.

— Умни са — отвърна Хаерн. — Надушили са, че не съм тук, за да те нараня.

Стопанинът на дома подбели очи и махна с ръка.

— Защо си дошъл, Стражителю? Студено е. Определено бих предпочел да лежа в кревата си.

— Змийската гилдия разполага с нов източник на злато. Какво знаеш за това?

Възрастният мъж се намръщи насреща му и пристегна робата си. Той бе магистър на монетния двор за кралство Нелдар и благодарение на тази си длъжност притежаваше достъп до ресурси, които мнозина ценяха. В продължение на години той бе приемал от гилдиите златни монети, които биха могли да бъдат разпознати, и ги бе заменял с прясно изсечени. В началото Хаерн бе обмислял да го убие, но впоследствие бе решил, че мъжът би могъл да му предостави значителна информация.

— Това продължава от месеци — каза Дашел. — Но изглежда ти си научил наскоро.

— Ако бях научил по-рано, щях да съм те посетил.

— Да, разбира се. — Домакинът поклати глава. — Змиите започнаха да се явяват редовно, с количества, които на няколко пъти бях на път да откажа. Страхувах се, че е възможно страничните ми дейности да бъдат разкрити. За източника мога да ти кажа само, че той е винаги един и същ.

— А именно?

— Северните мини на Гемкрофт. Предполагам, че става дума за Тинхам.

Хаерн се навъси. Огромни количества злато от мините на Гемкрофт, тайно доставяни на Змийската гилдия. Какво означаваше това?

— Да не би да са открили начин да ограбват керваните на Алиса? — гласно се почуди младежът.

— Доставките продължават прекалено дълго — каза Дашел. — Не познавам Алиса добре, но по репутацията й мога да предположа, че тя би задръстила северните пътища с войници още след първата кражба. Каквото и да се случва, тя няма представа за него.

Мъжът замълча и кимна към вратата.

— Вече може ли да се прибирам? Това не си струваше една мижава монета.

Хаерн извади още две златни монети, напъха ги под каишките на всяко от кучетата и се сбогува с домакина. Преди Дашел да е успял да се обърне към вратата, Хаерн вече се бе прехвърлил през оградата и се отправяше на север. Умът му не спираше да обмисля, но не успяваше да открие нищо.

Всичко това изглеждаше прекалено мащабно, далеч извън способностите на Уилям Кет, предводителя на Змиите. Сигурно беше само едно: за да узнае повече или да сложи край на ставащото, Хаерн трябваше да напусне познатите стени на града и да се отправи към северната пустош.

За момента младежът прогони тези мисли и се съсредоточи над настоящата си задача: разпространяването на лъжливи сведения. Вече бе посял съмнението, че Стражителя работи за Ястребите. Сега беше време да уведоми въпросните за доставките, които Змиите получават. Това щеше да прибави още един слой заблуда. Може би Ястребовата гилдия щеше да свърши неговата работа и да сложи край на необяснимите доставки.

Сред територията на Ястребите той си послужи с друго превъплъщение — навъсен селяндур, надяващ се да изчука някой и друг медник. Главната квартира на въпросната гилдия се помещаваше в една пивница, където Кадиш Вел несъмнено играеше на карти.

Неговият човек стоеше пред вратата. Хаерн знаеше единствено прякора му — Пестника. За да се сдобие с доверието му, на младежа се бе наложило да изтърпи някой и друг бой. Бързо бе разбрал на какво Ястребът дължи прякора си.

— Късно е за слабак като теб да се шляе наоколо — рече Пестника.

— За едно добро питие никога не е късно.

Мъжагата се подсмихна.

— Тук хубаво питие няма да откриеш. Какво си дошъл да ми кажеш?

— Видях някаква доставка през стената. Мисля, че Змиите…

Той усети атаката далеч преди Пестника. Хаерновият отскок изпревари стрелите. Мъжът простена и рухна, пронизан от два болта в корема.

Хаерн се втурна встрани, за да се отдръпне от факлите на кръчмата. На ъгъла той се сблъска с някакъв закачулен, стиснал кинжали. Младежът веднага се претърколи назад и скочи на крака, изтеглил мечове. По-дългите остриета представляваха предимство. И противникът му го знаеше. Той се хвърли, надявайки се да нанесе изненадващ удар.

Но движението му се оказа прекалено бавно. Хаерн се извъртя, при което острието на кинжала го докосна, но без да го пореже. Едновременно с това нанесе своя удар, двоен. Единият меч поряза ръката на противника, а другият блъсна кинжала. Крадецът изкрещя от болка. С едно бързо движение Хаерн издърпа мечовете си и замахна отново. Заради лошата си позиция непознатият не успя да отрази ударите.

Хаерн срита трупа му и се навъси към наметалото му. Бе очаквал, че Змиите са го последвали, решени да го елиминират заради знанието му. Но мъртвият крадец носеше сивото на Паяковата гилдия.

Той долови опъването на тетива и инстинктивно се хвърли към земята. Стрелата полетя близо до него и разкъса наметалото му, но не засегна тялото.

Нападателят се намираше на покрива и подготвяше нов изстрел. Хаерн се извъртя, за да създаде погрешно впечатление за посоката си на оттегляне, а после скочи в противоположна посока. Стрелата отново пропусна. В следващия миг младежът се бе прикрил зад първия ъгъл и проклинаше лошия си късмет. Защо Паяците бяха изникнали точно сега? По каква причина воюваха с Ястребите?

Бягството му го бе отвело обратно до пивницата. Няколко Змии бяха излезли да се сражават, но зелените им плащове бързо се покриваха с червени петна. Паяците ги превъзхождаха двукратно. Хаерн трескаво оглеждаше сражаващите се, дирейки път за бягство.

Навесът на кръчмата го защитаваше от обстрела, но го излагаше пред останалите от крадците. Макар несъмнено да бяха обградили мястото, това нямаше да попречи на Хаерн да си проправи път. Все пак той бе най-великото творение на Паяковата гилдия. И нейното най-голямо разочарование. Освен това крадците го смятаха за мъртъв. Той не възнамеряваше да ги убеждава в противното. През последните пет години се бе променил значително, но пак съществуваше риск някой да го разпознае под слоя мръсотия…

Един от Паяците го забеляза, забеляза и кръвта по мечовете му. Когато крадецът атакува, Хаерн отвърна с неочаквано ожесточение, което онзи не бе очаквал. Младежът изблъска кинжалите, разсече гърлото му и се втурна на улицата. Още двама Паяци понечиха да му попречат, а Хаерн се плъзна сред тях. Мечовете му посякоха бедрото на единия и коляното на другия. Двамата рухнаха с болезнени викове. Дрипавият продължи да тича, надявайки се, че останалите няма да го последват. Така беше, но въпреки това той не се отдалечи много, а пое обратно, макар и сам да осъзнаваше, че постъпката е глупаво рискована.

Битката почти бе приключила. Няколко Паяци стояха близо до входа на кръчмата, докато други претърсваха телата.

Тогава той го видя: Трен Фелхорн, първомайстор на Паяковата гилдия. Негов баща.

— Защо? — промълви безгласно Хаерн, докато гледаше как Трен самоуверено прекрачва прага на кръчмата, последван от четирима Паяци. — Каква е причината за това нападение?

Той възнамеряваше да узнае, но не сега. Видял достатъчно, Хаерн се отправи обратно към центъра на града. Едва в този момент осъзна накуцването си. След като задигна бутилката на някакъв просяк, легнал по лице в канавката (мъртъв или просто припаднал, не можеше да се разбере), младежът поспря, за да почисти ранения си крак и да излее алкохола отгоре му. След като болката утихна, той продължи.

В момента разполагаше с две дири, по които можеше да поеме — причината за дрязгата между Паяци и Ястреби или мистерията със Змийското злато. Правейки всичко по силите си, за да се убеди, че решението няма нищо общо със страха от баща му, той реши да се заеме с второто. Гилдиите непрекъснато се сражаваха помежду си. По нищо не личеше, че този сблъсък е нещо различно. Но доставките на злато от мините на Гемкрофт…

След като се отби в друг дюкян, за да се сдобие с необходими за пътуването неща, Хаерн се отправи към един от по-спокойните участъци на градската стена и с помощта на въже я преодоля. Озовал се извън Велдарен, младежът се отправи на североизток, по главния път, който се виеше около Кралския лес и отвеждаше към замъка Фелууд. Отвъд него се издигаха Гребеновите планини и мините на Гемкрофт. Пътуването щеше да му отнеме седмици, но той се надяваше, че то ще се оправдае. По пътя можеше да научи нещо ценно.

На практика продължаващата война се свеждаше до гордост и пари. И двете страни бяха понесли прекалено много загуби, за да продължават единствено заради първото. Сега парите бяха придобили особено важно значение. Ако Змийската гилдия неочаквано бе открила нов източник на злато, членовете й можеха да издържат години сражения. И по-лошо, възможно бе да отбележат значима победа срещу Трифектата. Това би одързостило подземния свят. Хаерн трябваше да сложи край на проточващата се дрязга. По някакъв начин трябваше да унищожи гилдиите и да сложи край на войната.

Той се изсмя на глас. Да сложи край на войната. Изглеждаше, че нищо не би могло да постигне нещо подобно. Тя бе продължила десет години. По всичко личеше, че предстои ново десетилетие. Но той можеше да внесе известно неудобство. Той се бе постарал да отслаби гилдиите, да ги накаже за проливаната от тях кръв. Заради тях бяха погинали Рандит, собственият му брат; близкият му приятел Зенке; наставникът му Робърт Хаерн; Кайла, първата му любов. А после идваше и Делисия…

Баща му я бе прострелял, задето тя се бе осмелила да обикне сина му. Хаерновите кошмари често го връщаха в този момент: коленичил върху покрива, притиснал кървящото девойче към себе си. Тогава бе сметнал, че тя е мъртва, но впоследствие Кайла му бе казала, че момичето е живо. Не след дълго самата Кайла бе намерила смъртта си от ръцете на Трен.

За Зенке бе чул, че е умрял при пожара в дома на Кънингтън преди пет години.

— Може би се страхувам — призна той пред звездите и се уви по-плътно. — Може би наистина се страхувам.

Сред всичко това, сред смъртта и болката, които накъсваха дневния му сън, стоеше баща му. Това изглеждаше подходящо: Трен изграждаше отвратителна мрежа, в средата на която оставаше като паяк. Паяк, срещу когото Хаерн не бе сигурен, че някога ще има смелостта да се изправи.

Част от Хаерн се надяваше, че по пътя ще се натъкне на разбойници. Вълнението и битката определено бяха за предпочитане пред отвращението, което докарваха спомените му.