Ридание

Рудолфо

Чиракът предаде на Исаак познанията си за по-малко от два часа. Когато Рудолфо се върна в шатрата, мъжът беше изчезнал, а металният човек се ровеше в инструментите и документите на масата.

— Научи ли достатъчно? — попита Рудолфо.

Исаак вдигна поглед.

— Да, милорд.

— Искаш ли да го убиеш лично?

Клепачите на Исаак трепнаха, а металните му уши се наклониха. Той поклати глава.

— Не, милорд.

Рудолфо кимна и погледна към Грегорик. Капитанът мрачно наклони глава и излезе, без да отрони дума.

Птицата се бе върнала преди час. Въпросът му бе останал без отговор. Съобщението на Сетберт гласеше: „Върни това, което ми отне. Предай слугата, който е унищожил Уиндвир.“

През следващия час се чудеше защо. Амбиция? Алчност? Страх? Андрофрансините можеха да управляват света с техните магии и машини. Вместо това се криеха в града си и изпращаха археологични експедиции. Опитваха се да разберат настоящето чрез миналото и да го запазят за бъдещето. В крайна сметка нямаше значение защо градовете-държави и лудият надзорник бяха унищожили работата им. Важното бе това да не се повтаря никога.

— Исаак, добре ли си?

— Тъгувам, милорд. И съм разгневен.

— Да. Аз също.

Един съгледвач се покашля на входа на шатрата.

— Лорд Рудолфо.

Той вдигна поглед.

— Да?

— Една жена се натъкна на предните съгледвачи, западно от лагера на Сетберт. Дойде омагьосана и търси закрилата ви, според правилата на родството.

Той се усмихна, макар да не изпитваше задоволство. Може би по-късно, когато неприятностите отминеха.

— Много добре. Подгответе я за път.

— Милорд?

— Ескортирайте я до седмото имение. Тръгвате след час. Металният човек идва с вас. Подбери половин отряд съгледвачи и ги омагьосай.

— Да, милорд.

— И ми донесете гарвана. — Рудолфо се отпусна на възглавниците. Чувстваше се изтощен.

— Лорд Рудолфо? — Металният човек се надигна трудно и от повредения му крак излязоха искри. — Ще ви напусна ли?

— Да, Исаак. За известно време. — Той разтърка очи. — Искам да започнеш работата, за която говорехме. Когато приключа тук, ще ти доведа помощ.

— Няма ли какво да правя тук, милорд?

Рудолфо осъзна, че мехослугата не искаше да заминава. Но беше твърде уморен да му обяснява. Освен това металният човек предизвикваше нещо… като съчувствие. Не можеше да се насили да му каже, че е твърдо опасно оръжие и не може да остане на бойното поле. Отново потърка очи и се прозя.

— Прибери си инструментите, Исаак. Тръгвате скоро.

Металният човек подреди голямата торба и я метна през рамо.

Рудолфо се надигна.

— Жената, с която ще пътуваш, е Джин Ли Там, от клана Ли Там. Искам да й предадеш съобщение.

Исаак замълча и го загледа в очакване.

— Кажи й, че е направила добър избор и че ще отида при нея, щом приключа тук.

— Да, милорд.

Рудолфо последва Исаак извън шатрата. Гарванът го очакваше. Перата му бяха лъскави и тъмни. Той го взе от стабилните ръце на съгледвача.

— Когато стигнете до седмото имение, кажи на стюарда, че металният човек, Исаак, се ползва с моето благоразположение.

Съгледвачът кимна и се отдалечи. Исаак се обърна към Рудолфо. Устата му се отваряше и затваряше, но от нея не излизаха думи.

Рудолфо притисна гарвана и погали перата му с пръст.

— Скоро ще се видим, Исаак. Почни да работиш. Ще ти пратя останалите, щом ги освободя. Трябва да възстановиш библиотеката.

— Благодаря — успя да промълви металният човек.

Рудолфо кимна. Съгледвачът и мехослугата потеглиха. Грегорик се приближи, бършейки кръвта на чирака от ръцете си.

— Сетберт си иска човека обратно — каза Рудолфо.

— Вече се погрижих, милорд.

Откраднатото пони тъкмо напускаше лагера, носейки омотания труп.

— Много добре. Омагьосай останалите съгледвачи.

— И това вече е сторено, милорд.

Той погледна Грегорик и почувства гордост, която засенчи тъгата и гнева му.

— Ти си добър човек.

Рудолфо издърпа един конец от робата си, която бе в цветовете на дъгата. Този път нямаше да има допълнително съобщение. Завърза червения конец за война на крака на черния си ангел. Когато привърши, не прошепна нищо и не го подхвърли във въздуха. Гарванът сам подскочи от ръцете му и полетя като черна стрела. Продължи да го следи с очи и не осъзна, че Грегорик е проговорил.

— Какво?

— Трябва да си починете, милорд — повтори командирът на горянските съгледвачи. — Ще се оправим с първата битка и без вас.

— Да, трябва — отвърна Рудолфо. Но знаеше, че ще има достатъчно време за почивка, може би цял живот, след като спечелеше войната.

Неб

Ентролузианският лагер беше под втора тревога, когато Неб се шмугна в шатрата си. Беше побягнал, когато жената атакува съгледвачите, но бе видял достатъчно, за да разбере, че тя не е типичен благородник. Магията бе скрила голяма част от движенията й, но сякаш над поляната се бе извил жесток вятър. Бе чул зад гърба си как мъжете викат и падат, но нито за миг не поиска да се върне и да се увери, че жената е добре. Тя явно можеше да се грижи за себе си и това означаваше, че трябва да стои колкото се може по-далече от нея. Вече знаеше какво трябва да стори и не можеше да й позволи да го отведе от Сетберт, без значение колко добри бяха намеренията й.

Геноцидът срещу андрофрансините висеше над главата на надзорника и Неб възнамеряваше да въздаде правосъдие. Скри торбичката с откраднатите магически прахове. Беше видял как жената ги използва. Не изглеждаше толкова трудно.

Престори се, че се буди, когато слугинята се появи с чисти дрехи и поднос със закуска. Тя остави дрехите до нара, а храната на масата, след което се спря на входа и направи реверанс. Сякаш искаше да каже нещо и Неб насочи погледа си към нея. Най-накрая тя отвори уста.

— Идвам от офицерската столова. Говорят, че военният гарван на Рудолфо е долетял тази сутрин. Снощи е имало атака. Един андрофрансин е бил отвлечен от шатрата си, докато спял. Дамата на надзорника, Джин Ли Там, също е похитена. Половин отряд съгледвачи са били изклани западно от лагера. Времената са опасни, момче. На твое място бих стояла в шатрата.

Той кимна. След като жената излезе, се зачуди за андрофрансина. Беше го виждал преди. Носеше расо на чирак, в кафявите цветове на катедрата по механични науки. Зачуди се дали е бил похитен, или е избягал. Стомахът му се сви при мисълта за мъртвите съгледвачи. Поне жената се бе измъкнала. Беше хукнал, без да се обръща назад, но беше убеден, че тя ще се погрижи за себе си.

Беше една от най-красивите, които бе виждал. Висока, с коса с цвят на мед, отразяваща слънчевите лъчи, с пронизващи сини очи и алабастрова кожа с бледи лунички. Пък и явно беше една от най-смъртоносните.

Неб се премести на масата и изяде закуската, която се състоеше от яйца, ориз, резен сирене и пенливо ябълково вино. Докато ядеше, кроеше планове как да убие виновника за смъртта на баща си.

Никога не беше мислил за убиване. Е, не съвсем. Веднъж, преди две години, но съвсем за кратко. Тогава беше на тринайсет и сивите гвардейци бяха дошли в училището за годишния си набор.

Капитанът беше едър мъж на име Гримлис, носеше сиви панталони, куртка, наметало и шапка, контрастиращи с черната му риза. Ръбовете на панталоните и куртката бяха обшити със синьо за право на разпит и с бяло за родство. Дългият тънък меч хвърли сребристи отблясъци, когато го размаха във въздуха.

Сираците се отдръпнаха смутено, а върхът на меча застина, сочейки едно от по-едрите момчета.

— Ами ти?

Младежът отвори и затвори устата си, без да продума.

— Би ли могъл да убиеш човек?

Момчето погледна уплашено към директор Тобел, който стоеше до архикнижовник Демтрас и неколцина от учителите.

— Аз… не…

Капитанът на сивите гвардейци изръмжа и отново размаха меча си.

— П’Андро Уим казва, че една смърт е като запалването на библиотека, пълна с познание и опит. П’Андро Уим казва, че отнемането на живот е по-голяма грешка от невежеството. — Той се засмя, пак размаха меча си и огледа скупчените момчета. — Но запомнете: също така казва, че на всяка цена трябва да се пази знанието, за да ни закриля през времената на промени. — Мечът изсвистя достатъчно близо и Неб усети полъха му. — И в ранните дни на смеещата се лудост войниците отишли при П’Андро Уим в разрушената му кристална градина и го питали — започна да цитира Уимската библия капитанът. — „Какво да сторим? Ние не можем да четем и да смятаме, но сме призвани да защитаваме знанието, за да осветява умовете на хората.“ — Думите бяха от Единайсетото евангелие. — И П’Андро Уим ги погледнал, просълзил се от тяхната отдаденост и им отвърнал: — „Вървете с последователите ми, облечени в пепелта от стария свят, и пазете откритията им. Пазете откривателите. И обучавайте наследници, които да сторят същото.“

Мечът изсвистя отново. Този път се насочи към Неб.

— Ами ти, момче? Би ли убил за истината? Би ли убил, за да запазиш светлината?

Неб не се поколеба.

— Бих умрял за нея, господине.

Старият капитан се наведе и той видя коравия му поглед. Наведе се толкова близо, че рошавата бяла брада докосна брадичката на Неб.

— Правил съм едното, но не и другото. Смея да твърдя, че убиването е по-трудно от умирането.

Вечерта Неб си легна и продължи да мисли за стария войник. Чудеше се колко ли души е убил и дали Неб би могъл да стори същото, ако се наложи. Заспа, без да си отговори на въпроса, и се сети за това чак сега — две години по-късно.

Трябваше да обмисли практическите си действия. Засега бе осигурил само магиите. С тяхна помощ можеше да открадне нож или дори меч. След това оставаше само да мине през почетната стража на Сетберт.

Но имаше и други грижи. Не беше трудно да прецени, че шансовете за оцеляване не са големи. Беше казал, че е готов да загине за познанието, за истината, но не предполагаше, че може да умре в името на правосъдието. Допреди няколко дена не беше способен да въздаде каквото и да е правосъдие. Беше прекарал много време в размисли как ли щеше да се развие животът му, ако имаше майка и баща. Или поне баща, към когото да не се налага да се обръща официално. Но животът не бе несправедлив. Грижеха се за него, обличаха го и го обучаваха най-блестящите умове в ордена. Подобен живот бе достъпен само за сираците на П’Андро Уим. Синовете и дъщерите на благородниците ходеха в университети, понякога дори в Академията, но никога не влизаха по-далеч от първия ъгъл на Великата библиотека. Неб и другарите му дори бяха видели мехослуги и бяха чули тракането и бръмченето им на третия етаж в подземието.

Убийствата на баща му, на Уиндвир и практически на андрофрансинския орден бяха такава несправедливост, че сърцето му не можеше да я побере. Чак умът му се заплиташе.

Вече нямаше нужда да знае дали може да убие, за да запази светлината. Градът бе в руини, а от библиотеката бяха останали само овъглени камъни и пепел. Съмняваше се, че е останало каквото и да е за защита.

Неб се чудеше какво би казал старият войник за убийството заради отмъщение за загасената светлина.

Петронус

Петронус поведе коня си към покрайнините на града. Казваше си, че след малко ще обърне, че просто иска да погледне по-отблизо. Нещо необяснимо го подтикваше напред. В празната сърцевина на душата му се гонеха гняв и отчаяние.

Вървеше пеша, за да усети хрущенето на пепел и въглени под краката си и да се увери, че са истински. Спираше на всеки няколко крачки и поемаше дълбока глътка въздух, пълна със сяра, озон и пушек. Очите му се взираха в изпепеления пейзаж, без да знаят какво търсят.

Петронус познаваше петте стадия на мъката. Беше започнал пътя си към папството в катедрата по франсински практики, като анализираше и манипулираше начините на мислене и поведение. През повечето време се движеше между „меча“ и „празната кесия“, но понякога кривваше и към „ослепеното око“.

И преди беше виждал смърт и разрушения. Няколко дни преди да се заеме с плановете за собственото си убийство, беше разпоредил да се атакува едно от блатните поселища. Направи го в отговор на предишно нападение над един от свободните градове нагоре по реката. Блатните бяха убили половината мъже и четвърт от децата. Освен това бяха унищожили малък керван, завръщащ се от Изпепелената пустош, който пренасяше реликви и свитъци, предвидени за бързо транспортиране по причини, свързани със сигурността и запазването им. Блатните бяха погребали мъртвите и се бяха върнали в селището си от другата страна на реката.

В действителност решението не беше трудно. Петронус изпрати съгледвачи от Сивата гвардия, омагьосани и въоръжени със стрели, които се запалваха при удар и не се гасяха с вода. Още една древна наука, която орденът не предоставяше на света, за да пази превъзходството си, и която показваше колко напред е стигнало човечеството по пътя към собственото си унищожение.

Водеше ги капитан на сериозна възраст. Гримлис беше единственият сив гвардеец, който можеше да стори необходимото, за да озапти блатния крал и после да спи спокойно. И така, войниците изгориха селото по заповед на Петронус и убиха всички мъже, жени и деца.

След това бе настоял да отиде там. Трябваха му ден и половина. Гримлис бе тръгнал с него, въпреки че не желаеше, нито пък смяташе, че това е работа на папата.

Петронус бе сторил същото, което правеше и сега. Селото не беше голямо, но бе по-обширно, отколкото си го представяше. Тръгна пеша, докато помощникът водеше коня му. Пепелта хрущеше под краката. Приближи се съвсем, за да вижда през все още издигащия се пушек. Различаваше обгорелите греди. Рухналите камъни, от които се вдигаше пара. Димящите черни купчинки, които бяха… какво? По-големите бяха добитък. Най-малките бяха деца, може би кучета. И всичко между тях.

Петронус се сепна и покри устата си с ръка. Знаеше какво ще стане още докато даваше заповедта преди три дена, но осъзнаването на стореното се стовари отгоре му като натоварена каруца.

— Богове, какво направих? — каза той на себе си.

— Направихте каквото трябва, за да защитите светлината, ваше светейшество — отвърна капитанът. — Вече го видяхте. Знаете как изглежда. Трябва да се връщаме.

Петронус се обърна и тръгна към коня си. Знаеше добре, че блатните няма да погребат тези мъртви. Техните вярвания бяха прости. Ядеш или погребваш само това, което си убил. Не гориш живото или мъртвото, освен ако не е храна.

Андрофрансините бяха използвали огън и бяха оставили убитите непогребани. Съобщението до блатния крал беше ясно. Петронус беше достатъчно умен да се сети, че Гримлис се е съгласил да го придружи само защото това щеше да засили съобщението: „Вижте, аз стоя пред вашите мъртви и им обръщам гръб.“ Шпионите, скрити в далечните дървета, които му бяха посочени по-рано, щяха да отнесат съобщението на блатния крал. Съседите на Петронус и керваните щяха да са в безопасност за нови три-четири години.

Докато яздеше обратно към Уиндвир, той осъзна, че животът му се е превърнал в такава лъжа, че не може да продължава да живее с нея. Когато се завърна, започна да крои собствената си гибел с помощта на определения си приемник.

Сега пред него не лежеше село. А най-големият град в Познатите земи. Някогашната му първа любов.

Веднага забеляза връзката. „Разпознавам това в предишна мъка и търся изкупление за стари злодеяния.“ Преди се чудеше дали „пътят на търговеца“ ще се появи сред петте, но ето че бе готов за сделка.

Това беше нещо, към което можеше да се придържа — стар грях, от който можеше да се срамува, за да избегне по-големия срам, заплашващ да го погълне.

„Ако бях останал. Ако бях запазил трона и пръстена, това нямаше да се случи. Градът щеше да си е тук.“

Все пак знаеше, че това не е вярно. Оценяването на настоящето въз основа на различни представи за миналото беше неразгадаем шифър. Въпреки това така го чувстваше, без значение дали е лъжа. Притискаше сърцето и засядаше в гърлото му.

„Ако бях тук.“

Луташе се в уимския лабиринт в себе си и местеше бавно скованите си крака. Внезапно спря.

Видя го. Това, което търсеше. Първо помисли, че са пръчки, но бяха твърде много. Можеше и да са камъни, но бяха най-различни по размери, включително съвсем малки. Кости, разпилени из разрушения, овъглен град. Петронус ги видя и разбра какво трябва да стори. Щеше да погребе мъртвите на Уиндвир.

Джин Ли Там

Джин Ли Там не беше сигурна какво да очаква. Съгледвачите бяха наоколо и въпреки че нейната магия избледняваше, техните още се държаха. Тичаше, заобиколена от призраци, през хълмовете под утринното небе, докато не достигна лагера на Рудолфо.

Лагерът на Скитащата армия кипеше от цветове. Нямаше никакъв ред, никаква тема, която да обединява разноцветните знамена на Деветте горски дома. Може би самият хаос бе общата тема.

Един от капитаните я поздрави, когато пристигна, и обясни, че генералът е зает. Дори бяха подготвили птица, за да може тя да уведоми баща си за внезапната промяна в ситуацията. Джин написа съобщението, докато закусваше, използвайки три различни шифъра. След това подхвърли птицата към небето.

Капитанът я очакваше. Беше строен мъж с тъмнозелен тюрбан и ален пояс на горянски съгледвач. Брадата му беше намазана с масло и старателно подрязана. На бедрата му висяха два извити кинжала в кании от еленска кожа. В ръцете си държеше затъкнат в ножница тънък меч.

Той я изгледа с тъмните си очи.

— Ще яздим към седмото имение, лейди Там.

Тя изчисли наум разстоянието.

— Четири дена?

— Три. Ще яздим бързо.

Джин погледна към хълма, където стояха офицерите и се събираха войниците.

— Кога ще започнат сраженията?

Мъжът погледна към небето, сякаш надвисналите облаци можеха да предскажат предстоящото насилие.

— Скоро, милейди. Генерал Рудолфо иска да сте далеч оттук, когато битката започне.

Тя кимна.

— Готова съм.

Доведоха й дорест кон и тя се метна с лекота на седлото. Охраната се състоеше от половин отряд съгледвачи. Конете им бяха омагьосани, за да се намали тропотът на копитата и да се увеличат издръжливостта и скоростта им. Джин се обърна към капитана, който се раздвижи неловко на седлото.

— Очакваме още един ездач.

Пристигна най-големият кон, който бе виждала. Копитата му още блестяха от праха, който щеше да намали шума им до шепот. Беше черен като нощта, а на гърба му имаше странно висока фигура с расо. Фигурата изсъска и изтрака, когато се раздвижи. От гърба й излезе малък облак пара. Джин осъзна, че на гърба на расото има дупка, която разкриваше малка метална решетка. Отдалеч щеше да изглежда като яздещ андрофрансин. Но отблизо ясно се виждаха лъскавите метални ръце и крака, и златистата светлина под качулката.

— Лейди Джин Ли Там — проговори металният човек. — Нося съобщение от лорд Рудолфо от Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия.

Когато се обърна, светлината огря лицето му. Този нов мехослуга беше по-лъскав и по-усъвършенстван от стария модел на Сетберт. Джин усети, че присвива очи, докато го оглеждаше.

— Трябва да ви кажа, че изборът ви е правилен и лорд Рудолфо ще ви посети, когато успее.

— Благодаря. — Джин се взря мълчаливо в него. — Как да те наричам?

Металният човек кимна леко.

— Можете да се обръщате към мен с „Мехослуга номер три“. Лорд Рудолфо ме нарича Исаак.

Джин Ли Там се усмихна.

— Значи и аз ще те наричам така.

Войниците проверяваха екипировката, пристягаха седлата си и изпробваха тетивата на лъковете.

Капитанът застана начело.

— Потегляме бързо, първо на запад, после на север и след това на изток. Няма да спираме през първите двайсет левги. — Той се обърна към Джин Ли Там и Исаак. — Вие двамата сте зад мен. Останалите — по фланговете. — Кимна на един млад съгледвач, чиято руса коса се подаваше под тюрбана. — Дедрек, ти си в челото. Кафява птица за опасност, бяла за спиране.

Джин Ли Там гледаше с възхищение. Беше чувала истории за горянските съгледвачи… легенди, стигащи чак до първия Рудолфо, пустинния крадец, който отвел бандитското си племе в горите на Новия свят, за да избегне опустошението на стария. Беше чувала легендите, но не беше ги виждала в действие.

Надяваше се, че са по-добри бойци от съгледвачите на Сетберт. На пръв поглед определено изглеждаше така. Бяха само петима, плюс капитана, но виждаше опасността в присвитите им очи, тесните усмивки и начина, по който извръщаха глава, когато чуеха и най-лек шум.

Дедрек препусна напред, а останалите изчакаха да измине първата левга.

Джин погледна металния човек. Присъствието му обясняваше едрия кон. Машините във всички случаи надхвърляха поне двукратно теглото на едър мъж. Въпреки това той яздеше прилично. Тя се зачуди дали го е правил и преди.

Капитанът подсвирна и всички потеглиха, наведени и пришпорвайки здраво конете. Лъковете бяха привързани към седлата, а мечовете държаха под мишница.

Когато изкачиха първия хълм, Джин видя опустошението на Уиндвир вдясно. Изпепелена, белязана с кратери земя. Стори й се, че съзира кон в покрайнините на пустошта, но слънцето се показа зад облаците и я заслепи.

Яздиха така три часа, преди бялата птичка да се върне в късата мрежа на капитана. Спряха само за да сменят челния дозор и продължиха отново.

Денят отмина и когато слънцето се спусна, се показаха ниските хълмове край следващата река. Границата на прерийния океан, който приютяваше деветте гори на Рудолфо и неговите домове. Направиха лагер без огън и разпънаха шатрите си в кръг около тази, която тя щеше да дели с Исаак.

Металният човек се настани в ъгъла, а тя разпъна завивката си. Той тракаше и дрънчеше дори когато не се движеше, и Джин намираше това едновременно за успокояващо и притеснително.

Опита се да заспи, но не можа. Събитията от последните дни не й даваха мира. Какво се бе случило от момента, в който видя колоната дим? Колко се бе променил светът? Колко променена беше самата тя?

Не беше убивала човек от първото си убийство още като момиче. Беше нанасяла рани, но дълбоко в сърцето си се придържаше към уимските вярвания. Колкото и непрактични да бяха за някого с нейния начин на живот. А само днес бе убила петима. Беше се отказала от възможността да има деца и ходеше при заклинателка три пъти в годината, за да е сигурна. А тази сутрин бе рискувала живота си за момче, с което нямаше нищо общо.

Знаеше, че Сетберт полудява бавно. Баща й я бе предупредил, че всяко шесто момче в семейството на Сетберт умира от лудост. Наследственост, която сродяванията не бяха успели да изкоренят. Така че бе подготвена за постепенно влошаване.

Но не очакваше, че ще бъде конкубина на човека, унищожил андрофрансинския орден, а още по-малко, че в рамките на една нощ ще се окаже сродена с горянския крал чрез предложението му да й бъде ухажор.

А сега делеше шатра с метален човек, продукт на старите магии и науки.

Джин се обърна към него. Той стоеше неподвижно и очите му сияеха леко.

— Спиш ли?

От гърба му изригна облак пара и той се раздвижи.

— Не спя, милейди.

— Тогава какво правиш?

Той вдигна глава и Джин видя сълзите в светлината на очите му.

— Тъгувам, милейди.

Тя се смая. Мехослугата на Сетберт никога не демонстрираше каквато и да е емоция. Това беше ново и плашещо.

— Тъгуваш?

— Да. Нали знаете за опустошението на Уиндвир?

Това беше неочаквано.

— Знам. И на мен ми мъчно.

— Ужасно нещо.

Тя преглътна.

— Така е. — Внезапно я порази една мисъл. — Не си сам. Сетберт разполага с останалите. Всичките, доколкото си спомням.

Исаак кимна.

— Да. Лорд Рудолфо ми каза. Той възнамерява да ги прати да ми помогнат с библиотеката.

Библиотека? Тя се надигна.

— Каква библиотека?

Исаак изтрака и се размърда.

— В нашата памет разполагаме с около една трета от библиотеката, покрай преводите и каталогизирането. Лорд Рудолфо ме натовари с реконструкцията на библиотеката и възстановяването на останалото познание.

Джин се наведе напред.

— Рудолфо възнамерява да изгради нова библиотека в далечния север?

— Да.

Това беше непредсказуем ход. Зачуди се дали баща й знаеше за него. Подобно нещо нямаше да я изненада. Но колкото повече научаваше за този Рудолфо, толкова повече се убеждаваше, че той е по-сериозен играч и от баща й и мисли с три хода пред неговите пет.

Това го превръщаше в подходящ кандидат-жених.

Притежаваше и решителност. Да възстанови библиотеката само три дена след като пламъците на старата бяха стихнали, в далечния север, отвъд ежбите и политиката на Познатите земи. Потомъкът на пустинния бандит на Ксум И’Зир внезапно бе станал благодетел на най-голямото хранилище на човешко познание.

Наистина подходящ кандидат-жених.

— Той е добър човек — промълви Исаак, сякаш разчел мислите й. — Обясни ми, че не съм виновен за опустошението на Уиндвир. — Той млъкна за малко. — Каза ми, че е Сетберт.

Тя кимна.

— Рудолфо говори истината. Не знам как, но Сетберт унищожи Уиндвир. Помагаше му някакъв андрофрансински чирак.

От радиатора на Исаак отново блъвна пара. Той отвори и затвори уста, а очите му се размърдаха. От тях потекоха нови капки вода.

— Знам как Сетберт унищожи Уиндвир — промълви тихо Исаак.

В този миг, заради тона и начина, по който раменете му бяха увиснали под андрофрансинското расо, Джин осъзна, че и тя знае. Сетберт бе използвал по някакъв начин този механичен човек, за да разруши града.

Искаше да каже нещо, да го утеши някак, но не намери думи. Вместо това лежа още дълго време, като се чудеше какъв свят са сътворили.