25.

Рудолфо

Рудолфо чу вика на Грегорик и скочи към мястото с приготвени остриета. Подсиленото му зрение различи очертанията на мъж, приклекнал насреща му. Забави ход и пристъпи надясно, а приклекналата фигура се извърна. Зърна разкъсаната униформа на ентролузиански лейтенант, въоръжен с горянски кинжали. Остриетата сякаш следваха движението на Рудолфо.

„Той ме вижда.“ Имаше подобни прахчета, но не бяха чак толкова мощни, че да видиш омагьосан съгледвач. Макар да съществуваха слухове, че андрофрансините разполагат с магия, която неутрализира всичко останало. Но пък откъде щеше да разполага този лейтенант с подобно нещо? Тези тайни бяха изчезнали заедно с Великата библиотека, освен ако Рудолфо не успееше да спаси някои от тях. А за целта се нуждаеше от Грегорик. За да стигне до Грегорик, трябваше да убие този мъж.

Рудолфо вдигна ножовете си и атакува.

Противникът му не се сражаваше като ентролузианец. Движеше се твърде бързо, с увереност и майсторство. Чу пъшкането на Грегорик и изтика лейтенанта назад. Когато ножовете им се срещаха, от тях изскачаха искри.

Въртяха се, замахваха и мушкаха, камите се движеха в синхрон.

Рудолфо чу суетнята и подсвирването, съобщаващо, че машините са се измъкнали от лагера. Беше време за оттегляне.

Долови помръдването на Грегорик и осъзна, че първият капитан се опитва да даде сигнал за отстъпление. Направи въртеливо движение с единия нож, замахна с другия и подсвирна на хората си да се махат.

Виковете наближиха и Рудолфо атакува отново с доминиращата си лява кама след дясната. Ентролузианският лейтенант парира бързо и той усети силата и умението на двете му ръце.

„По-добър е от мен.“ Тази мисъл го халоса като юмрук. „Но се старае да не ми го покаже.“

Платнището се отметна и се появиха двама войници. Паднаха, преди Рудолфо да успее да мигне, а гърлата им бяха прерязани с майсторска прецизност. Той се усмихна на горянските си съгледвачи, макар да прокле неподчинението им.

„Трябва да бягаме“ — помисли си.

Ентролузианецът сякаш го чу и внезапно се разкри. Пролуката не беше голяма и някой по-необучен от Рудолфо можеше да я пропусне. Но си беше възможност и Рудолфо се възползва, макар да се чудеше на появата й.

Заби първия си нож в бъбрека и понеже ставаше дума за Грегорик, го развъртя, докато противникът му не запищя и не изтърва оръжията си. След това промуши с втория сърцето му и докато падаше, замахна отново с първия, за да пререже бързо гърлото.

Рудолфо цъкна с език, докато мъжът се свличаше на земята, и чу три цъкания в отговор. Приближи се към задъханото дишане на Грегорик и прибра оръжията си.

— Пазете ме! — просъска на хората си.

В шатрата се появиха нови войници и съгледвачите се разправиха с тях с бързо и безмилостно.

Напипа Грегорик и го повдигна. Не можеше да прецени дали първият капитан е в съзнание, но намери окървавената му хлъзгава ръка и изпрати съобщение с пръсти.

„Дръж се, приятелю. Ще те отнеса вкъщи.“

Рудолфо го метна през рамо, привеждайки се под тежестта му, и излезе от задната страна на шатрата.

Тичаше с всички сили и цъкаше с език по небцето си. Тримата съгледвачи се разпръснаха, двама вървяха напред, за да отварят път, а третият охраняваше тила. Тръгнаха на зигзаг — наляво, назад, надясно. Движеха се хаотично, следваха път, който малцина можеха да предвидят.

Напуснаха лагера и навлязоха в гората от южната страна. Когато напуснаха външния периметър, вече се бяха изместили на запад. По пътя мъжете отпред убиха шестима противници, а този в тила — само двама.

Спряха в края на гората, за да превържат криво-ляво Грегорик.

Легнал върху осеяната с борови иглички земя, първият капитан се размърда, сграбчи туниката на Рудолфо и изпрати съобщение с пръсти по врата му.

„Остави ме. Няма да оцелея.“

Рудолфо докосна рамото му.

„Глупости. Трябва заедно да спечелим войната.“

Грегорик отново изпадна в безсъзнание. Другите съгледвачи понечиха да го вдигнат, но Рудолфо се сопна по-остро, отколкото искаше.

— Аз ще го нося!

Краката и гърбът го боляха от тичане. Въпреки магиите силата му не беше достатъчна, че да понесе товара с лекота. Но той метна Грегорик на рамо и тръгна. Тичаха на запад по ръба на гората, след това поеха на север в подножието на хълмовете и накрая напуснаха прикритието и хукнаха през откритата заснежена равнина.

Не спряха, докато не стигнаха центъра на Уиндвир. Рейнджърите от Пилос пазеха южната граница с опънати лъкове и не ги очакваха. Рудолфо изсвири силно и високо да ги предупреди.

— Нося ранен! — извика той, щом стигна ръба на кратера. Разбута рейнджърите, които се опитаха да вземат Грегорик, и го положи лично на земята. — Има ли лечител?

Но Рудолфо нямаше нужда от лечител, за да му каже, че някъде по пътя от света е изчезнала завинаги още една светлина.

Джин Ли Там

Джин Ли Там прочете бележката десетина пъти, преди да я изгори. Ала дори след това тя продължи да стои пред очите й.

Съобщението пристигна сутринта с една птица, за която баща й знаеше, че винаги може да я намери. Джин не беше сигурна какво точно означава, докато не зърна умърлушените лица на ескорта си.

„Той ще има нужда от теб. Предложи му утеха и ще станеш дясната му ръка.“ Имаше и допълнително кодирано съдържание: „Оплачи саможертвата на брат ти в името на светлината.“

Запита съгледвачите защо са толкова тъжни и те й казаха за смъртта на Грегорик. Внезапно осъзна значението на бележката от баща й. Върна се в шатрата си и за пръв път, откакто се помнеше, заплака тихо, както се полагаше на дъщеря на Влад Ли Там.

Не тъжеше за брат си. По-скоро изпитваше гняв към семейството и най-вече към баща си. Стратегията беше ясна. Човек се оформя от събитията в живота си. Такова беше учението на франсините. Както и че човек, група и дори цяла нация могат да бъдат подтикнати, ако животът им се стимулира в нужните моменти. Малко тъга, за да изградят съчувствие, малко загуба, за да се появи мярка за благодарност, възможност за отмъщение — да уталожи гнева.

И въпреки яснотата на стратегията тя внезапно изпита колебание. Работата на баща й се състоеше от десетки игри на войната на кралицата с истински хора, а ходовете в една партия бяха свързани с тези в друга. Вярваше — както я бяха учили, — че това дело е в полза на светлината, макар и по-тъмно от действията на андрофрансинския орден, но от съществено значение, за да не поемат никога Познатите земи по пътя на Стария свят.

Но сега действията на баща й я разгневяваха. И в центъра на това бе съзнанието, че Рудолфо е потърпевш от машинациите на Там.

Това ли беше любовта? В такъв случай й беше трудно да намери нещо полезно в нея. Любовта трябваше да е най-добрата стратегия в защита на висша кауза. Ала коя беше тя, че да се съмнява във волята на баща си? Доколкото знаеше, той просто бе продължил делото, предадено от баща му. Коя беше тя, че да се съмнява в работата на клана Ли Там?

Тези дела ще запазят светлината в света. Преди да види колоната от дим, което й се струваше толкова отдавна, щеше да заяви без колебание, че подобна благородна цел оправдава всякакви средства. Сега обаче се колебаеше.

Когато прецени, че Рудолфо ще се появи след няколко часа, изплакна очите си и облече прости вълнени дрехи. Тази нощ щеше да свърши работата си. Да изпълни ролята си в бащиното си дело, но нямаше да се облича тържествено.

Джин Ли Там отиде в края на лагера с останалите, включително и Исаак, и загледа редицата метални хора, тичащи в перфектен синхрон по побелялата земя. Около тях препускаха горянски съгледвачи, сякаш караха стадо добитък. За пръв път, откакто се бяха срещнали, не можеше да различи годеника си сред групата ездачи.

Дори когато спряха, не можа да го разпознае отначало. Най-сетне го забеляза как се смъква от коня и подава юздите на един адютант. Джин остана настрани и продължи да го наблюдава.

Рудолфо явно не беше на себе си. Движеше се бавно, с наведени рамене, а лицето му бе уморено и невероятно тъжно. Очите му бяха почервенели от изтощение, а челюстите бяха стиснати. Носеше зимната вълнена дреха на съгледвач, напоена с по-тъмни петна, очевидно кръв. Зачуди се дали не принадлежи на Грегорик.

Джин го гледаше как дава инструкции на друг от капитаните и реши, че не може да чака повече. Приближи се и когато улови погледа му, замръзна на място.

В този миг нещо се пропука в нея и тя осъзна нещо със сигурност, но го избута настрани. После, щеше да мисли за това после!

Рудолфо не показа изненада, че се е отдалечила толкова от седмото имение. Само кимна и изръмжа, когато му обясни, че е довела Исаак, ако другите мехослуги имат нужда от поправки.

Повтори същото и на капитана, който махна на Исаак. Преди металният човек да се насочи към себеподобните си, Джин хвана ръката на Рудолфо и го поведе със себе си. Той не оказа съпротива.

Джин Ли Там нареди да приготвят корито с топла вода, храна и напитки, след което накара Рудолфо да седне на широкия матрак и свали ботушите му.

Загубата му се отразяваше тежко и скоро щеше да тръгне по петте пътя на тъгата, за които говореха андрофрансините. Сега клатеше глава, мърмореше и гледаше надолу, встрани от нея.

Въпреки това се подчиняваше и влезе в коритото, позволи й да отмие кръвта на умрелия му приятел. Тя го подсуши с топла кърпа сякаш беше дете и го уви в тежка памучна роба.

Рудолфо седна на матрака и задъвка унило парче сирене, а Джин се обърна да му налее бренди.

Преглътна буцата в гърлото си и разбърка първата доза от лекарството. След това седна до него и го накара да хапне още, и да изпие подправеното питие.

Сложи го да легне, духна лампите и се сгуши в него. Прегърна го и започна да гали къдравата коса, врата му, докато той не заспа.

Остана будна дълго време, замислена за предстоящото. Изчака цели три часа, преди да се съблече и да се притисне към него, да започне да го гали и целува.

Рудолфо се размърда и тя се покатери отгоре му, пое го в себе си и намери ритъм, подходящ и за двамата.

Той се бе вкопчил в нея, но не издаде и звук, дори накрая. След това потъна в дълбок сън, без да я пуска от прегръдката си.

Но Джин Ли Там не заспа. Замисли се за новата сигурност, която бе открила при вида на потъналия в скръб Рудолфо, и разбра, че вече е преминала отвъд волята на баща си.

„Това дете не е за теб! — каза тя на баща си от най-мрачните дълбини на душата си, където се боеше да надникне. — То никога няма е за теб!“

Извърна се и погледна Рудолфо, усетила топлия му дъх по врата си, когато мръдна насън, за да я прегърне.

— За теб! Само за теб!

Той сякаш отговори, промърморвайки нещо насън.

Джин Ли Там се притисна в него и целуна бузата му.

След това заспа и потъна в неспокойни сънища.

Петронус

Хората се събраха край Петронус в столовата и той повдигна вежди. Вече където и да ходеше, го следваха омагьосани съгледвачи. Граничните рейнджъри на Мейров бяха личната му охрана. Някой дори бе домъкнал отнякъде пищна роба в бяло, синьо и лилаво. По миризмата съдеше, че май са я изровили от някой таван. Петронус прие дара, но не смяташе да я облича. Засега се насилваше да носи само пръстена.

— Ваше светейшество! — поклони се ниско водачът на групата. — Молим за аудиенция.

Петронус се засмя.

— Не е нужно да молиш, Гарвър. Независимо от последните събития аз съм си аз.

Гарвър погледна другите и завъртя плетената шапка в ръцете си.

— Разрешавате ли, ваше светейшество?

Петронус въздъхна. Всичко се бе променило и дори намрази Неб заради ролята му в събитията, макар да знаеше, че щеше да тръгне по този път със или без момчето. Пък и не можеше да си позволи да забрави и ролята на блатния крал. Защо блатните бяха решили внезапно да подкрепят ордена? Или просто подкрепяха Рудолфо?

Той погледна хората и гребна с лъжицата си от овесената каша. Мъчеха се да му дадат по-хубава шатра и по-добри блюда, освен робата, но той отказваше, настояваше, че не е по-различен от другите работници. Продължаваше да обикаля, макар и с ескорт, и дори спираше да помага при изкопаването на костите от замръзналата земя.

— Какво да направя за теб, Гарвър?

Мъжът очевидно се притесняваше. Преди провъзгласяването нямаше проблем да говори искрено и тази внезапна промяна напомняше на Петронус, че играе роля в лъжа, в която не вярваше. Че позицията му в ордена го отличава от останалите по някакъв начин.

Петронус хвърли поглед към Неб. Момчето мълчеше и местеше очи между него и групата.

Той въздъхна отново.

— Нямаше проблем да говорим, когато трябваше да се копаят нови тоалетни или когато в каруците с припаси липсваше брашно и сол. — Петронус докара най-приличната си усмивка. — Нищо не се е променило.

„Всичко се е променило.“

Най-сетне Гарвър отвори уста.

— Ваше светейшество, знаем колко важна за вас е тази работа и съставихме план да я свършим до средата на пролетта, ако зимата се окаже мека като последните три. Можем да въртим на смени мъжете и жените в лагера, както досега. Новите припаси пристигат навреме и работниците са възхитени от щедрите заплати на ордена.

Петронус кимна.

— Чудесно. — Видът на Гарвър му показа, че човекът все още не е стигнал до въпроса, който го притесняваше. — И какъв е проблемът?… — Той остави думите си да заглъхнат.

— Не знам как да го кажа, ваше светейшество. — Гарвър погледна другарите си за морална подкрепа. Петронус проследи очите му. Беше довел най-умните и най-кадърните.

— Говори направо, Гарвър, както на съвета преди четири нощи, когато обсъждахме да намалим лова заради присъствието на армиите.

Гарвър кимна.

— Добре, ваше светейшество. Вече не се нуждаем от вас тук. — Той се изчерви. — Не че не ви искаме! Постъпихте както е редно с нас и с вашите родственици. Но не смятаме за правилно нашият папа и крал да копае гробове в снега.

— А аз мисля, че е съвсем правилно. — Петронус усети как гневът му нараства бързо.

Гарвър преглътна и отново примигна.

— Грешите за намерението ми, милорд, но то е заради лошия ми подбор на думи. Всеки от нас може да работи с лопата и количка. Но само един може да е папа! — Той си пое дълбок дъх, преди да продължи: — Светът току-що загуби един папа и не бива да губи нов. Боевете се разрастват. Ще сте в по-голяма безопасност другаде и ще можете да се съсредоточите над работата си.

Петронус огледа всички наоколо, включително рейнджърите. Никой не изглеждаше изненадан или разколебан. Никой не смяташе да възрази. Ако трябваше да е честен, сам не беше сигурен, че може да оспори тази мъдрост.

— Какво предлагате?

Гарвър изпусна затаения си дъх.

— Назначете някой да ни води вместо вас. Пращайте птици, но не пренебрегвайте останалите си отговорности. Познатите земи имат нужда от своя папа.

Петронус въздъхна.

— Добре. Ще помисля и ще го обсъдим на утрешното събрание. Така благоразумно ли е?

Гарвър кимна.

— Благодаря, ваше светейшество.

— Аз ви благодаря.

След като хората излязоха, той погледна Неб.

— Ти какво мислиш?

Неб сдъвка парче хляб с израз на задълбочен размисъл.

— Според мен са прави, ваше светейшество.

Петронус завъртя очи.

— И ти ли?

Неб се ухили, но усмивката му се стопи бързо.

— Смятам, че хората на Сетберт ще тръгнат срещу теб в някакъв момент. Или поне ще опитат. Ако не си жив, няма да има спорове за пръстена и скиптъра. Щом искаш мнението ми, ще трябва да свикаш съвет на епископите със свещено поръчение. Имаш много работа извън копаенето на гробове.

Петронус се облегна назад, осъзнал колко е пораснало момчето през последните месеци. Мъдър и речовит, с класическо андрофрансинско образование, а толкова млад.

— И кого да поставя начело според теб?

Младежът сви рамене.

— Рудолфо е начело като пазител. Той или някой от офицерите му може да осигури военна подкрепа и съвет, когато имаме нужда. Можеш да оставиш Гарвър или някого от другите да се занимава с всекидневната дейност в лагера и копаенето на гробовете.

Петронус поклати глава.

— Искам човек от ордена да върши тази работа.

Неб сви рамене.

— Не знам. Повечето андрофрансини отидоха в летния папски дворец. Останали са неколцина, но не ги познавам добре.

Петронус се усмихна.

— Доколко си съгласен с препоръките на Гарвър?

Неб се намръщи.

— Мисля, че можеш да свършиш повече на по-безопасно място. Без значение в какво вярваме, има още един папа, който се бори за власт и внимание, и единственият начин да го победиш е да си по-силен и по-добър. — Лицето му омекна и той отново сви рамене. — Явно съм напълно съгласен.

Петронус се изправи.

— Тогава си намери ново расо, Неб.

Младежът го погледна и на лицето му се изписа объркване.

— Току-що те направих свой адютант. Първата ти задача е да привършиш с работата си тук. След това ще се присъединиш към мен в Деветте гори, за да помогнеш за възстановяването на Великата библиотека.

Момчето почервеня и заекна, а Петронус се засмя и излезе от столовата. Надяваше се, че взема добро решение. Имаше нюх да различава пастирите от стадото, но този пастир беше твърде млад, а стадото бе дръгливо.

Все пак момчето бе видяло делото на Ксум И’Зир и бе оцеляло. Беше гост на блатния крал и обект на военните му проповеди. Беше го провъзгласил за папа и погребваше мъртвите си събратя.

Нещо повече, знаеше кога да пази тайна дори по-добре от него самия и кога е дошло време да я разкрие на света.

Това само по себе си бе достатъчно за Петронус да му повери погребването на Уиндвир.

Неб

Петронус замина след три дена. Неб гледаше как ескортът му прекосява равнината на Уиндвир и се изгубва в северните гори. Изобщо нямаше време да се приспособи към новите си отговорности. Но усетеше ли надигащата се паника, си спомняше какво му каза Петронус.

— Ти видя всичко, което правех тук — наставляваше го старецът през първата вечер, когато Неб го помоли да премисли решението си да го постави начело. — Няма да се занимаваш със смените на стражите и останалите военни въпроси. Просто продължавай работата и внимавай да имате припаси. Въпросите, които не могат да чакат няколко дена за птица, решавай на събрание или питай човека, който ще остави тук Рудолфо. — Петронус помълча малко, усмихна се и сложи ръка на рамото му. — Знам, че не е леко. Но не те натоварвам повече, отколкото смятам, че можеш да понесеш. — Накрая се наведе и промълви тихо: — Ти най-добре разбираш защо трябва да свършим тази работа.

Неб кимна. След това непрекъснато следваше Петронус и му задаваше всеки въпрос, за който се сети.

Сега, три дена по-късно, отново изпитваше несигурност. След като Петронус замина, той изпрати работниците по местата им. Никой не възрази. После провери графика за припасите, каруцата с артефактите и кухнята. Накара готвача да му завие малко храна и тръгна да обикаля и да надзирава работата. Разриването на снега ги бавеше допълнително и въпреки че студът не беше още непоносим, налагаше се да скъсяват значително смените. Една от най-големите му надежди бе, че Петронус ще поиска помощ за копаенето на гробове.

Неб обиколи навсякъде, като повдигаше расото си да не се намокри от снега. Бяха разделили Уиндвир на квадранти. Вътрешната част, зад стените на града, бе разцепена на северна, западна, източна и южна. Повечето от тях бяха разкопани, за да открият колкото се може повече артефакти. Бяха разделили и външната част по същия начин. Бяха привършили с източния и южния квадрант, но несигурността около действията на блатния крал — въпреки думите му — ги държеше встрани от северния. В момента копаеха дупки в западния.

Когато Неб стигна до северните предели, вече бе огладнял. Разчисти снега под едно дърво и извади двете пържени филии и парчето агнешко. Изяде сандвича, отпивайки от манерката си между хапките, и се зачуди за двайсети път през този ден какво ли прави блатното момиче Уинтърс в момента, дали и тя мисли за него, и дали ще се срещнат отново.

Усети, че се изчервява, и върна мислите си към равнините. Тя се появяваше все по-често в главата му и Неб не бе сигурен защо. Дори я беше сънувал два пъти. Говореше с брат Хебда за Изпепелената пустош и я видя през прозореца — стоеше под самотен бор, наблюдаваше го със странна усмивка на мръсното си лице.

Внезапно някой кихна силно и Неб подскочи. Огледа се, но не видя никого.

— Знам, че си тук.

Тишина.

— Ти си блатен съгледвач. — Внезапно го споходи една мисъл. — Ти си същият съгледвач, който ме отведе при краля ви.

Отново не последва отговор. Неб се размърда, чудеше се дали да зададе следващия си въпрос. Искаше да го изхвърли от мислите си, но не можеше.

— Познаваш ли едно момиче, Уинтърс? — попита той и усети, че лицето и ушите му почервеняват.

Този път чу изръмжаване. Реши да приеме, че е утвърдително.

— Кажи й, че Небиос бен Хебда я е видял под едно дърво в Изпепелената пустош.

Ново изръмжаване.

Неб извади ябълка от торбата си и я захапа. След това размисли и извади още една.

— Ето. Хващай. — Хвърли я към ръмженето и видя как изчезна във въздуха, когато съгледвачът я хвана с невидимата си ръка.

Двамата изядоха ябълките мълчаливо. След това Неб стана и се протегна.

— Трябва да се връщам. — Щом го каза, се почувства неловко. — Предай й съобщението, моля.

Последно изръмжаване и Неб излезе от гората. През целия обратен път се спираше често и гледаше назад за други стъпки в снега. Но покрай патрулите и сраженията имаше достатъчно следи и не можеше да каже нищо със сигурност.

Възможно ли бе съгледвачът да го е следил цяла сутрин? Може би още беше тук, стъпваше внимателно в собствените му следи, вървеше назад, но без да го изпуска от поглед.

Възможно ли бе блатният крал да му е назначил телохранител? Едва ли. По-скоро беше патрулиращ съгледвач или пазеше този участък.

Въпреки това мисълта за вниманието на краля го накара да се усмихне. До неотдавна единствените крале, които познаваше, бяха в книгите.

Неб погледна към побелялото небе и продължи на изток, към реката, замислен за предстоящата работа.

Загрузка...