Ридание

Рудолфо

Рудолфо приклекна в края на гората и усети как магията се задейства. Използваше я за втори път през последните дни, но колкото и да не му харесваше, беше нужна и практична, ако възнамеряваше да придружи хората си на набега.

Грегорик сякаш прочете мислите му и се размърда. Чу се леко скърцане на борови иглички.

— Рудолфо, искам да размислиш — каза първият капитан, гласът му беше приглушен от магията. Не спомена титлата… нещо, което правеше само когато говореше като негов приятел, а не като подчинен.

Рудолфо погледна към мястото, където клечеше Грегорик.

— Откога се познаваме? — попита.

— Цял живот.

Кралят кимна.

— Значи си бил наясно какво ще сторя още докато обсъждахме стратегията за тази вечер.

Рудолфо усети длан на рамото си.

— Да. Така е. Но светът се промени и ти придоби по-голяма роля в него.

„Промяната е пътят на живота.“ Рудолфо си спомни тези думи на П’Андро Уим.

— Намекваш, че не трябва да рискувам заради библиотеката ли?

— Не само заради нея — отвърна Грегорик. — Остатъците от андрофрансинския орден са под закрилата на Деветте горски дома. Трябва да мислиш за жена си и за народа. — Той замълча и Рудолфо усети колебанието му. — Ако паднеш, за нас тази война ще приключи. Ако те загубим, малкото останала светлина ще изгасне.

Рудолфо разхлаби двете ками на колана си. Предпочиташе дългия, тесен меч, но магиите бяха по-пригодени за бой с ножове от близко разстояние.

— Няма да падна, Грегорик! — каза тихо той.

Рудолфо чу тътена от север и зачака. Армията на блатния крал се появи, бързо и ниско над равнината, окъпана от синкавата лунна светлина. Приличаше на черен океан, връхлитащ земята. Яздеха мълчаливо, включително и Ханрик, и се спуснаха върху предните постове на ентролузианците. Рудолфо стана и се протегна. Усещаше как магията в кръвта трепти под кожата му. Можеше да помирише потта на конете зад него, примесена с миризмата на пепел и сняг.

Ентролузианците очакваха атаката. Нарочно бяха пуснали мълвата пред един от разкритите шпиони и му дадоха време да я предаде на Лисиас.

Предният ентролузиански пост вдигна тревога и изпрати птици, още преди блатните да ги връхлетят.

Друг пост, по̀ на запад, също вдигна тревога и Рудолфо се усмихна. Това бяха рейнджърите на Мейров.

— Време е. — Извади ножовете и ги тикна под мишниците си, така че остриетата да сочат назад.

Грегорик подсвирна и отделението се раздвижи.

Тичаха на югоизток, а омагьосаните им ботуши едва шептяха в снега. Рудолфо усети как сърцето му се разтуптя и мракът се отдръпна в сивееща светлина, защото очите му се приспособиха. Чуваше шума от сражение на фронтовата линия и ускори крачка.

Навлязоха в гората и се разпръснаха, за да избегнат пехотните отряди, които тичаха към предните линии.

От време на време цъкаха с език по небцето — съвсем лек звук, но с усиления им слух бе достатъчен сигнал, че да поддържат реда си. Рудолфо беше в средата и не издаваше никакви звуци.

Взеха двете левги за няколко минути и описаха дъга, за да заобиколят лагера на Сетберт. Ако сведенията на Влад Ли Там бяха достоверни, мехослугите се намираха в центъра, близо до палатките на ентролузианските съгледвачи, недалеч от шатрата на Сетберт.

Зад тях шумът от сражението се засили. Това беше просто номер за отклоняване на вниманието и Рудолфо се надяваше, че Лисиас ще се върже. Знаеше, че машините ще са под охрана, но се надяваше, че генералът ще изтегли бойците си към Сетберт, когато получи птицата.

Събраха се около покритите с мъх скали, които Грегорик бе избрал при предишното си разузнаване. Рудолфо видя как малката птичка се появи сякаш от нищото. Тя трептеше в невидимите ръце, преди Грегорик да я пусне.

Бяха пленили един от малките куриери на Лисиас по-рано през седмицата, а Влад Ли Там бе помогнал с фалшифицирането на шифъра. Спешното съобщение, съчетано с атаката по ентролузианските постове, трябваше да е достатъчно да им даде възможност.

Освен ако Сетберт не бе загубил дотолкова уважението на Лисиас, че генералът да реши да не се меси. Все пак разчиташе на академичното му образование. Генералите от тази строга школа не се нуждаеха от изпитването на уважение, за да вършат работата си, и Рудолфо се осланяше на това.

Изчакаха, докато птичката успее да стигне. Лагерът беше под бойна тревога и кипеше от активност. Нови отряди от омагьосани съгледвачи се отправяха към предните линии или оставаха, за да подсилят периметъра. Но отделението на Рудолфо вече бе проникнало през временната дупка, уредена от човека на лорд Там.

Горяните изчакваха, притиснати към скалите.

Ръката на Грегорик се притисна към кръста на Рудолфо.

„Клъвнаха.“

Той се обърна и докосна рамото на капитана.

„Чудесно. Дай сигнал по твоя преценка.“

Вече чуваше виковете на Лисиас и знаеше, че ще съсредоточат защитата си около шатрата на Сетберт. В нощта се появиха нови подкрепления — нормални и такива, от които се носеше киселата миризма на прясно омагьосване.

Рудолфо затаи дъх, докато отминат.

Грегорик изсвири първите три акорда от Първия химн на Скитащата армия. Направи го толкова тихо, че дори подсилените сетива на Рудолфо го доловиха с мъка. Отрядът се надигна и хукна към центъра на лагера. Разпръснаха се и започнаха да приклякат и да се провират край хората.

— Съгледвачи в лагера! — изкрещя някой. Разнесоха се и други гласове и Рудолфо чу шепота на стомана по плат и кожа, дрънченето на метал, когато остриетата се отбиваха от остриета и пронизваха плът.

Не спряха. Дори не забавиха крачка. Продължиха напред и когато се изправяха пред препятствие, си проправяха път или направо го прегазваха. Сапьорите на Грегорик се отделиха, за да разпалят пожари в лагера.

Грегорик и Рудолфо срязаха задното платнище на шатрата на мехослугите, докато останалите се оправяха със стражите. Виковете се увеличаваха и беше въпрос на време ентролузианците да разберат, че заплахата срещу Сетберт е само диверсия.

— Мехослуги, станете! — нареди тихо Рудолфо. Кехлибарените очи светнаха и машините се раздвижиха с бръмчене.

— Ние сме собственост на андрофрансинския орден — каза един от мехослугите и от радиатора му излезе пара.

— Аз съм лорд Рудолфо от Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия. Аз съм истинският пазител на Уиндвир, съгласно член петнайсети от устава на ордена. — Рудолфо зарецитира бавно думите, на които го бе научил Петронус. Молеше се на всички богове те да подействат. — Алинея три, параграф шест ми дава право да пренасочвам андрофрансински персонал и ресурси с цел предпазване на светлината. — Шумът от битката се усили. Той продължи по-припряно: — Наредено ви е да се върнете в останките на Великата библиотека с най-бърза скорост. Няма да спирате. Няма да слушате други заповеди, докато не изпълните тази. Ясно ли е?

Тринайсет гласа откликнаха и тринайсет фигури се понесоха в хаоса на нощта с щракане и пукот.

В този миг Рудолфо чу вика на Грегорик.

Влад Ли Там

Влад Ли Там не спеше тази нощ. Рядко го правеше в подобни ключови моменти. Седеше в палатката си, увит в одеяло, и не пушеше, а чакаше вест от секретаря си.

Беше дал на петдесетия си син задачата, за която бе подготвен. Разбира се, когато бе възприел точно тази стратегия, още дори нямаше петдесети син. По обичая си Там щеше да използва други като стрели, да ги манипулира, докато не се превърнат в подходящото оръжие в точния момент. Но сега не можеше да си позволи неизвестен обект в близост до Рудолфо след толкова много работа през дългите години. Затова прибегна до единствения ресурс, на когото имаше пълно доверие: семейството си.

Беше изпратил сина си да спечели нашивките на лейтенант в армията на Сетберт. И сега, в този важен момент, можеше да го вдигне като чук в юмрука си.

Трябваше да забие още един пирон в душата на Рудолфо — последния. Останалото щеше да свърши вълнообразният ефект, а обучението на четирийсет и втората му дъщеря би трябвало да е достатъчно, за да тласне нещата напред.

Тяхното неродено дете щеше да наследи центъра на света и да го защитава по-добре от андрофрансините.

Платнището на шатрата се отметна и секретарят промуши глава.

— Лорд Там, пристигнаха последните думи на петдесетия ви син.

„Последните думи.“ Влад Ли Там взе навитата бележка. Прочете я бавно и я прибра в пазвата си до обезкосмените гърди.

— Това е поема — каза с натежал глас — за голямата любов на един син към баща му.

Секретарят наведе глава.

— Съжалявам за загубата ви, лорд Там.

Влад кимна.

— Благодаря, Етрис.

Платнището изшумоля и той се отпусна по гръб, втренчен в покрива на шатрата, който помръдваше под снега. Щеше да мине поне час, докато получи потвърждение от друг източник. Но петдесетият син нямаше да изпрати птица с последните си думи, ако не беше сигурен, че нещата вървят според начертаната стратегия.

Влад притисна бележката към гърдите си. Синът му със сигурност беше мъртъв и той се остави за миг на тъгата. Пред останалите Влад Ли Там показваше каменно и неразгадаемо изражение. Но тук, сам в шатрата и без пушека на кала, който да уталожи болката, той заплака тихо за сина, когото бе погубил.

Знаеше, че крайният изход си заслужава жертвата и че синът му би се съгласил, ако знаеше какво спасява, умирайки. Но въпреки това Влад усещаше болката от загубата и мразеше чувството на безсилие, което тегнеше отгоре му. Напомняше му за още една загуба, която предстоеше в бъдещето.

Следващата птица донесе очакваните новини. Влад излезе навън да я посрещне. Дъхът му се кълбеше в облачета пара в студения въздух, докато газеше в снега. Той бутна съобщението в ръцете на секретаря си.

— Предай на Петронус съболезнования за загубата на Рудолфо. И прати вест на четирийсет и втората ми дъщеря.

Мъжът кимна.

— Да, лорд Там.

— И предупреди хората. По изгрев тръгваме към дома.

Влад Ли Там се обърна на югоизток и се вгледа в нощта. Военната проповед бе почнала най-сетне и се виждаха пожарите в ентролузианския лагер в далечината.

— Свърши се — каза Влад Ли Там на мрака.

Петронус

Петронус стоеше с рейнджърите на Мейров и половин отделение горянски съгледвачи до кратера на Великата библиотека. Чуха шума, преди да ги видят, като звукова вълна, носеща се в нощта. Не приличаше на нищо познато. Гърдите свистяха, машините бръмчаха, а добре смазаните крака тропаха по земята. Сякаш цяло село фермери стрижеше овцете си едновременно, бавно и методично, насред хаотичния шум от битката.

Видя призрачните светлинки, които можеше да вземе за светулки в друг край на света и по друго време на годината. И ако не принадлежаха на тринайсет перфектни чифта, движещи се под строй с еднаква скорост.

Петронус ги гледаше как наближават, може би два пъти по-бързо от кон, може би още по-скоростно. Лунната светлина ги оцветяваше в синкавозелено, докато крачеха сигурно през снега.

Те се спуснаха в кратера и спряха. Петронус вдигна ръце, докато рейнджърите ги преброяваха.

— Внимавайте! Аз съм Петронус, крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден.

— Петронус — заговори един от мехослугите, — шейсет и трети поред, осмият убит папа в историята на андрофрансинския орден.

— Заблуда! — извика старецът и вдигна длан. — Нося пръстена на П’Андро Уим.

Мехослугите наведоха глави. Петронус не беше виждал такива като тях. Високи, стройни и с около половин глава по-едри от хората. Имаха дълги ръце и пръсти, а металната обшивка на телата им се движеше над работещите гърди. В средата на гърбовете им имаше малка решетка, от която излизаше пара.

Едно време, когато младият Чарлс ги разработваше, Петронус помнеше, че най-големият проблем беше енергията. За колко време бе успял да ги захрани огромният огън? Три минути? Пет? Сега не се сещаше, но помнеше, че бе потребно грандиозно количество енергия, за да захранят само главата и торса.

Явно бяха разрешили проблема по някакъв начин. Нещо вътре в мехослугите гореше достатъчно мощно, за да произвежда пара и да ги задвижва.

Петронус огледа металните им лица.

— Оставям ви под грижите на генерал Рудолфо от Скитащата армия. В паметта ви се пазят остатъците от Великата библиотека. Рудолфо ще ви заведе при Исаак — мехослуга номер три, — и ще помогнете за възстановяването на библиотеката. Разбирате ли заповедите? — Той вдигна пръстена и кехлибарените им очи го проследиха.

— Да — отвърнаха в един глас.

— Кои са запознати с картографията на Познатите земи? Излезте напред.

Четирима от мехослугите се размърдаха.

— Ако по пътя се случи нещо непредвидено, трябва да се съберете в Седмото имение на Деветте горски дома. Разбирате ли?

Те кимнаха.

— Много добре. Седнете и затворете очи, докато Рудолфо не се върне.

Машините седнаха и приглушената светлина от очите им помръкна, когато спуснаха едновременно металните си клепачи.

Петронус се обърна на юг и зачака.

След трийсет минути се завърнаха първите горянски съгледвачи. Те дишаха тежко и кашляха в студения въздух. Лечителите от Пилос се постараха да промият и бинтоват раните, които не виждаха, ръцете им подгизнаха от невидима кръв.

След пет минути пристигна нова вълна, следвана отблизо от ариергарда.

— Със сигурност загубихме трима — каза един от лейтенантите, след като преброи хората си. — Липсват петима, включително Грегорик и Рудолфо.

Петронус изруга под нос.

Непоколебим

Папа Непоколебим Първи пристигна в ентролузианския лагер само часове преди да избухнат сраженията. Сетберт го посрещна хладно и показа недоволството от решението на братовчед си с всяка дума.

— Оставил си хората си без водач! — обвини го надзорникът, а гушите му потрепнаха от гняв.

— Аз съм папа! — отвърна Непоколебим, без да крие собственото си раздразнение. — Аз ще реша кое е най-добро за народа ми.

Четири дена на път бяха изострили нервите му. А първата новина, която научи, щом пристигна, бе, че някой, който твърдял, че е Петронус, е скритият папа на Влад Ли Там.

В началото се изсмя. Беше присъствал на погребението на Петронус като млад. Дори се бе позабавлявал с една от жените, които сервираха на помена. Завръщането от мъртвите не беше присъщо на андрофрансинските папи.

Но когато Сетберт го увери, че е вярно, настроението му помръкна.

— Ти може и да си папа — просъска тихо Сетберт, — но трябва да благодариш изцяло на мен.

В този миг се вдигна тревога. В шатрата на надзорника нахлуха пехотинци и съгледвачи и Орив беше изтикан в ъгъла с ескорта си от сиви гвардейци.

— Получихме сведения от шпионите си — докладва задъханият Лисиас, който бе тичал до шатрата. — Горянските съгледвачи на Рудолфо са тръгнали на лов.

— За какво? — попита Сетберт.

Лисиас почти се усмихна.

— За теб — процеди през зъби.

Непоколебим наблюдаваше размяната на реплики. Сетберт нямаше влияние върху този човек. Не беше нужно да е гениален политик, за да го забележи. Както и не беше нужно да е военен гений, за да види, че ентролузианската армия е разединена, а бойният й дух пада с настъпването на зимата и нарастващото напрежение.

Сетберт извика да му донесат меч и един адютант му помогна да го препаше. Чу шум от сражение отвън и Лисиас застана между Сетберт и входа. Съгледвачите от делтата бяха приклекнали в готовност и блещукаха на светлината на лампите. Гримлис и двамата сиви гвардейци също измъкнаха мечовете си. Друг шум от дъното на шатрата привлече вниманието на Непоколебим. Беше го чувал и преди из библиотеката, но сега му се струваше невъзможно да е същият. Въпреки това долови ясно тракането на машините, свистящите духала и тропота на металните нозе по земята.

— Мехослуги? — Не осъзна, че го е казал, докато не видя, че Сетберт го гледа намръщено.

— Какво? — Надзорникът пребледня, след което започна да почервенява.

— Такъв звук издават мехослугите, но… — Непоколебим внезапно проумя. Сетберт го бе излъгал, че всички са унищожени, с изключение на изреклия заклинанието.

— Освободиха металните хора! — извика един съгледвач от входа. — Тичат на север към Уиндвир.

— Значи не са идвали за мен — промълви тихо Сетберт.

Лисиас изруга и се втурна навън, крещейки заповеди. Надзорникът го последва.

Щом шатрата се поопразни, Непоколебим се обърна към Гримлис. Старият капитан го гледаше замислено. Погледът му ядоса Орив и той му се сопна.

— Ако искаш да кажеш нещо, капитане, кажи го.

Гримлис се изпъна.

— Ще го кажа. Познавам Петронус. Ако наистина е жив, ти не можеш да му се мериш и на малкия пръст. И не смятам, че войната за приемничество ще има смисъл.

— Съгласен съм. — Непоколебим изпитваше все по-дълбоки колебания.

Чудеше се дали изобщо трябва да воюва.

Част от него го подтикваше да отиде при Петронус веднага. Да не допуска трагедията да се задълбочи повече.

Но той побърза да се отърси от подобни мисли. Невъзможно бе да е Петронус. Петронус беше мъртъв. А дори старият папа да се бе върнал чудодейно от смъртта, това трябваше да се разследва подробно от комисия.

А междувременно, докато успее да се събере подобна комисия, Непоколебим щеше да изпълнява дълга си към светлината.