Ридание

Рудолфо

Отрядът на Рудолфо спря на последен лагер на двайсет левги северозападно от Уиндвир. На сутринта щяха да се разделят. Рудолфо и ескортът му щяха да се срещнат със съгледвачите на Грегорик, които бяха останали около лагеруващите армии. Докато той продължаваше на югоизток, Джин Ли Там и Исаак щяха да яздят с всички сили към Прерийното море на североизток заедно с охраната си.

Валеше студен дъжд, а небето потъмняваше, докато безцветното слънце се спускаше зад гърба им. Тази нощ нямаше да палят огън, защото не бяха сигурни колко надалеч са постовете и патрулите. Южните и западните хълмове бяха добре покрити от Сетберт и неговите съседи от Пилос и Тюрам, а блатният крал господстваше над севера.

Сгушиха се под ниските платнища, прикрити от боровите дървета. Рудолфо гледаше как дъждът се стича по металната фигура на Исаак.

— Няма да ръждясаш, нали?

— Сплавта, от която е направена конструкцията ми, е неподатлива на ръжда и други ерозии, лорд Рудолфо — отвърна металният човек.

Рудолфо кимна.

— Добре. — Той се облегна на едно дърво. На няколко крачки от него Джин Ли Там разпъваше палатка с отработеното умение на войник. Той я зазяпа как работи, изпита благодарност към водата, която караше дрехите й да прилепват и подчертаваше извивките й. След това отново заговори на Исаак. — Искам да обсъдим работата, която те очаква.

— Да, лорд Рудолфо.

— Помолих лейди Там да ти помогне. Тя ще говори с баща си и ще опита да вземе разрешение от този нов папа. — Той спря да зяпа жената и се обърна към Исаак. — Ще ти осигуря още помощ колкото се може по-бързо. Междувременно почни да планираш!

Металният човек извърна глава, за да го погледне.

— Обмислихте ли къде ще се разположи библиотеката?

Рудолфо се замисли.

— Има един хълм до седмото имение, в покрайнините на града. Мислех да правя там уимски лабиринт. Мястото достатъчно ли ще е?

Очите на Исаак проблеснаха и след това потъмняха, докато пресмяташе.

— Ако построим и подземен комплекс.

Рудолфо кимна.

— Щом получим одобрението на папата, ще наема най-добрите архитекти, инженери и строители в Познатите земи, за да реализираме тази мечта. Ще доведа дърводелци от Парамо за нужните мебели. Твоята задача е да прецениш от какво ще се нуждаем, за да съхраняваме правилно това, което успеем да възстановим.

От радиатора на Исаак блъвна пара.

— Вярата ви в мен продължава да ме изумява, лорд Рудолфо.

— Ти си истинско чудо, Исаак. Навярно си най-доброто дело на андрофрансините.

„И със сигурност най-опасното.“

— Ще се постарая да надхвърля очакванията ви.

Рудолфо се усмихна.

— Не се съмнявам, че ще успееш.

— Бях започнал с предварителните изчисления, преди да бъда призован. Ако позволите, ще ги продължа.

Рудолфо кимна.

— Продължавай да работиш, метални приятелю.

Исаак се оттегли с куцукане. Оръжейникът на Рудолфо се бе постарал доколкото можеше, но никога не бе работил с такива машини. Може би, ако имаше достатъчно време да разучи мускулатурата и металния скелет, щеше да се справи още по-добре. Може би в паметта на останалите мехослуги щяха да открият оригиналните чертежи на Руфело и да отстранят изцяло куцането.

Чудеше се дали Исаак щеше да се съгласи с поправката, или щеше да предпочете да куца, като символ на тъгата си, като постоянен спомен за болката, с която се самобичуваше.

Рудолфо беше говорил с Джин Ли Там за лъжата на мехослугата. Това беше интересно развитие на характера му.

„Промяната е пътят на живота.“ Може би това значеше, че Исаак наистина е жив. Замисли се за последствията от подобно нещо. Човек, сътворен от човека.

Вечерта, докато койотите виеха около лагера им, изядоха студените си дажби и ги прокараха с още по-студено вино. След това поговориха малко с приглушени гласове за утрешния ден и предстоящата работа.

— Ще се срещна с блатния крал и ще обсъдим това внезапно изникнало родство — каза Рудолфо. — Когато науча повече, ще пратя вест. Дотогава Скитащата армия остава у дома. Трябва да видим какво ще стори новият папа в сегашната ситуация.

Джин кимна.

— Според мен кралица Мейров се колебае по отношение на съюза със Сетберт. Той не е най-добрият съсед на народа й.

Рудолфо поглади мустак.

— Тя е силна кралица със слаба армия. — Пилос беше най-малката държава в Познатите земи и използваше войската си, за да охранява границите с Ентролузианските градове-държави. Той имаше родство с нея в миналото. — Може да се срещна с нея след преговорите с блатния крал.

— Баща ми също ще й изпрати писмо — съобщи му Джин. — Тя разчита на клана Ли Там за малкия флот от речни кораби, освен това обслужваме и немалка част от богатството й.

Рудолфо се усмихна.

— Какво ще прави баща ти с градовете-държави?

Тя сви рамене.

— Трудно е да се каже. Сигурна съм, че ще последва този нов папа. Може да възобнови блокадата в рамките на дни.

Рудолфо знаеше, че за две седмици тази железни кораби, приличащи на металните хора, но много по-големи, можеха да нацепят на трески дървените баржи, с които пристигаха попълненията и припасите на Сетберт.

Разговорът им постепенно замря, докато облаците се разчистваха и звездите изгряваха във влажното небе. Съгледвачите се разшаваха из лагера. Някои смазваха тетивите си и се готвеха за стража, други се наместваха по палатките за няколко часа сън. Исаак седеше под едно платнище наблизо, очите му примигваха, а гърдите свистяха, докато изчисляваше.

Поседяха мълчаливо около час, вслушани в шумовете на гората. Вятърът довя лек звук — глас, който се чуваше от голямо разстояние и караше косъмчетата по врата и ръцете на Рудолфо да настръхват. Всички знаеха за военните проповеди на блатния крал. Бяха описани по страниците на изпълнената с насилие история на Познатите земи, но никой не ги бе чувал от петстотин години.

Рудолфо се заслуша и опита да различи думите, но те бяха на древен уимски — език, който почти не познаваше.

Джин се наведе към него.

— Той предсказва в момента. Пленително е!

Рудолфо сбърчи вежди.

— Разбираш ли го?

— Да — отвърна тя. — Малко е мъгляво. Нещо за сънуващото момче и последния завет на П’Андро Уим. За предстоящия съд на Познатите земи заради андрофрансинския грях. — Джин млъкна и Рудолфо се наслади на грациозния врат и силната челюст, когато тя се изви да чуе по-добре. — Горският крал ще… — Тя поклати глава. — Не, не чух. Вятърът го отнесе.

Двамата отново замълчаха и премина още час. Накрая Рудолфо се надигна, пожела лека нощ и пропълзя в малката шатра, която бяха опънали за него.

Легна неподвижно, заслушан в приглушените гласове и вятъра, който си играеше в короните на вечнозелените дървета. Нима до съвсем скоро не се ужасяваше от идеята да стои неподвижно? Нима до съвсем скоро едно легло и една къща му бяха недостатъчни? Прекарваше живота си между деветте имения. Откакто стана на дванайсет и наследи тюрбана на баща си, бе прекарал повече време на седло и в шатра, отколкото в легло под покрив. И обичаше този начин на живот. Но колоната от дим в небето бе разбудила някакъв копнеж у него. Може би беше нещо временно. Франсините щяха да го посъветват да проследи нишката на чувствата си обратно. Това беше тъга, свързана към тъга — днешната мъка, която се свързваше и черпеше сила от вчерашната.

„Губиш светлината си млад!“ Това каза баща му, докато умираше сред кехлибареното поле. Първо брат му, когато беше на пет, после майка му и баща му, когато беше на дванайсет. Унищожението на Уиндвир бе открило и събудило мъката у него, бе разбудило копнеж за дом, какъвто не помнеше да е изпитвал преди.

Рудолфо трепна, когато тя се плъзна под завивката до него. Движеше се тихо, като съгледвач, че даже и по-добре. Сплете ръцете и краката си с неговите и го притисна с целувка по устата. След това прошепна:

— За толкова велик и могъщ генерал не си много дързък.

Рудолфо отвърна на целувката й, смаян как в момента, когато бе закопнял за дом, домът се бе появил и го приветстваше.

Петронус

Петронус тъкмо заобикаляше ъгъла на кухненската шатра, когато калната птичка долетя в лагера. Запищя и заподскача, докато той не отвърза съобщението от крачето й. Отвори го и видя уимските руни.

„Внукът ти е наш почетен гост.“

Петронус първо надникна в палатката. След това в каруцата, в кухнята и банята. След като не можа да открие Неб, се обърна към стражите. Но те пазеха по-наблизо заради военните действия, а и се бяха сменили по залез.

Накрая Петронус се върна в лагера и организира издирване. Военната проповед започна, докато обикаляха из града.

По средата на претърсването Петронус спря хората си и ги прати да се приберат. Бележката на блатния крал беше достатъчно ясна. Проумя, че няма да открият момчето. Останалите закретаха назад, а Петронус се обърна на север и загледа гората. Днешната церемония беше съвсем загадъчна. Поредица от предсказания за момче, мъгляви препратки към текстове, за които Петронус бе чувал, но не и виждал. Текстове, каквито дори андрофрансините не бяха виждали през тези две хиляди години. От тях бяха останали само спомени.

Разбираше думите, но не схващаше значението им.

— Той е в лагера на блатния крал — каза Грегорик.

Петронус се обърна към гласа.

— Видя ли го?

— Да — отвърна капитанът. — Видяхме го как хукна с един от техните съгледвачи.

Петронус усети как в него се надига гняв.

— И въпреки това не го спря?

— Не. По множество причини, както сам ще се сетиш.

Да. Намесата щеше да издаде продължаващото присъствие на Деветте гори в Уиндвир. На Петронус не му харесваше, но положението бе такова. Може и да му се струваше, че сам би взел друго решение, но и преди беше попадал в подобни ситуации. Жертви в името на по-висшата кауза. Спомените за изгореното село се върнаха.

— Видя ли лагера им?

— Не съм. — Гласът на Грегорик прозвуча от друго място. — Те са по-добри сред природата от хората на Сетберт. А и явно са ни съюзници.

— Това ме изненадва — отбеляза Петронус.

— И нас. Но до няколко дни нещата ще се изяснят.

Петронус изви вежди в очакване Грегорик да довърши, но той се забави. Когато го стори, се отдалечаваше бързо.

— Ще разпитаме и за твоето момче.

Това донякъде го успокои. Все още усещаше, че вратът и гърбът му са схванати, и размаха ръце, докато се връщаше към лагера.

„Няма какво повече да сториш, старче.“

Докато вървеше, се замисли за думите на съгледвача. Вероятно значеха, че Рудолфо е наблизо и възнамерява да преговаря с блатния крал. Това щеше да е първият случай. Доколкото помнеше, имаше доста кратка, но свирепа война между блатните и Деветте гори. Някъде около четири-пет години преди мнимото му убийство. Иаков бе пленил блатния крал и го бе дал на своите мъчители. След това го бе пуснал и блатните повече не закачаха горяните.

Сега те бяха единствените родственици на Рудолфо, ако не се брои съюзът с Влад Ли Там.

И държаха Неб.

Петронус погледна назад към тъмната линия на дърветата, извисяващи се в небето. Спомените от детството му, когато се боеше от боговете, потиснаха андрофрансинските му мисли. Не се случваше често, но му напомняше колко крехко е човешкото сърце, когато се сблъска с възможна загуба.

Петронус продължи да се моли през целия път до лагера.

Неб

Блатните поразиха въображението на Неб.

Той тичаше с всичка сила след съгледвача, приклякаше и се провираше под профучаващите клони. Мъжът беше едър и бърз и не опитваше да се прикрива.

Неб имаше чувството, че е пробягал няколко левги, преди да осъзнае, че гората се е променила. Парцаливите кални шатри бяха покрити с рибарски мрежи с вплетена в тях растителност. Из лагера се разхождаха чорлави мъже и жени, много от тях с празни погледи. Носеха най-различни доспехи и оръжия, отмъкнати през двехилядолетните набези, и вършеха делата си в пълно мълчание.

Водачът на Неб изчезна в началото на лагера. Към него се приближи младо момиче. Беше мръсна като останалите, а косата й бе намазана с пепел и кал. Неб внезапно осъзна, че не става въпрос за липса на хигиена. Блатните сами се боядисваха с кал и сажди по някакви религиозни причини.

Момичето се усмихна. Под спечената кал тя притежаваше грубовата хубост. Беше висока почти колкото него и естественият цвят на косата й може би беше кафяв, като на мишка. Въпреки мръсотията тя я беше събрала назад с червена панделка.

— Блатният крал те призова. — Това не беше въпрос.

— Д-да — заекна Неб.

Момичето направи крачка напред и той усети миризмата й. Беше натрапчива — пушек, следи от сяра, глина и кал. И ябълки. Тя подаде ръка.

— Аз ще те заведа.

Момичето го дръпна нежно и забърза. Докато вървяха, Неб продължи да я оглежда. Носеше различни ботуши и дълга мъжка туника, срязана по нейна мярка. Отдолу имаше риза с дълъг ръкав, с първоначално бял цвят. Прасците й бяха голи и покрити със сива кал. Не се виждаха оръжия.

Блатното момиче го поведе покрай дърветата и палатките, като избягваше мълчаливите войници.

— Защо са толкова тихи? — не можа да се сдържи Неб.

— Вярата ни е такава. По време на война имаме само един глас. Този на краля ни. Затова говорим само когато е крайно наложително.

Неб долови намека и замълча, докато не стигнаха до една малко по-голяма шатра, която опираше в ниско хълмче.

— Блатният крал те очаква — посочи момичето.

Преди Неб да успее да й благодари, тя хукна и изчезна от другата страна на хълма, без да поглежда назад.

Той преглътна и пристъпи към неохраняваната шатра. В мръсното помещение светеха приглушени светлинки и когато отметна платнището, осъзна, че това е само преддверие. В хълма бе прокопан тунел, който водеше до пещера с подаващи се от тавана корени и кален под. В центъра й пред голям триъгълен идол стоеше най-едрият човек, когото Неб бе виждал през живота си. В брадата му бяха вплетени клонки и остатъци от храна, а в ръцете си държеше масивна брадва, чието острие блестеше и сякаш усилваше светлината на лампата. Мъжът носеше подобна броня — сребърна и лъскава. Неб не беше виждал нищо подобно. Гигантът го погледна с черните си очи и се обърна бързо към идола. Беше бюст на медитиращия П’Андро Уим — една от по-старите ереси.

— Ела напред! — избоботи блатният крал на уимски.

Гласът му беше впечатляващ дори без магическите ефекти. Неб направи крачка и огледа помещението. Имаше заден вход, но много малък — със сигурност не ставаше за краля, преграден с набързо прикрепена към тавана завеса. Имаше и тръстикови рогозки, и мърляви одеяла.

Неб не беше сигурен какво да стори, затова заложи на предпазливостта и се смъкна на колене.

— Тук съм, милорд.

Блатният крал отново погледна към него и се обърна към идола.

— Днес ще проповядвам за теб. Ще те нарека сънуващото момче, защото те видях в сънищата си. — Той погледна към идола и кимна бавно. — Сега е време за съдене и избраните деца на П’Андро Уим ще са новородените чеда на новите богове. — Неб също погледна към идола, но видя само един стар метален бюст. Блатният крал се наведе напред. — Разбираш ли?

Неб поклати глава.

— Не.

Нов поглед към идола и обръщане на главата, за да чуе, след което кралят продължи бавно.

— Разбираш ли какво е да си неохотният пророк на Ксум И’Зир? Защото някой ден ще бъдеш.

— Не разбирам, милорд — отвърна Неб. Но думите го потресоха. Беше изучавал основите на мистичните ереси и разбираше отклонението от андрофрансинската истина. Собственият му сън за разговора с Хебда беше достатъчно могъщ, без значение дали беше истински. Кой не би послушал призрака на мъртвия си баща?

Но франсините бяха ясни: призракът беше просто проекция на съзнанието му, работещо над проблемите, докато спи.

Само че сънищата се сбъдваха. Блатният крал и армията му бяха неопровержимото доказателство.

— Защо нахлуваш в сънищата ми, сънуващо момче? Какви са нещата, които ми показваш? — Блатният крал замълча и погледна набързо към идола. — Кой е възкръсналият папа, който ще отмъсти за светлината, като я убие?

Стомахът на Неб се сви от страх. Този човек знаеше за Петронус. Изпита желание да бръкне в джоба си и да провери пръстена. Но се удържа и не го стори.

— Не знам, милорд! — повтори младежът.

Блатният крал изръмжа, скочи на крака и мина бързо покрай Неб, отправяйки се към изхода.

— Ще говоря с теб на сутринта!

Извади голям сребърен рог за пиене и го вдигна към устните си. Когато го свали, лицето му беше омазано сякаш с кръв, а доволната му въздишка разтърси стените на шатрата.

Блатният крал излезе в нощта и проповедта му зазвуча. Думите сигурно се чуваха на цели двайсет левги.

Неб още гледаше след него, когато се появи момичето. Той подскочи при докосването й и се обърна. Завесата зад нея още се люлееше.

— Ще е зает цяла вечер.

— Той проповядва за мен — каза Неб.

Тя кимна.

— Да. Сънищата за много могъщи.

— А какво означават?

Тя се засмя.

— Ако аз знаех, защо кралят би викал теб?

Неб я погледна. Не изглеждаше толкова мръсна, колкото му се стори в началото. Или може би зависеше от светлината. Около големите й кафяви очи имаше бръчици, навярно се смееше често. Но имаше и по-дълбоки, които предполагаха и че плаче доста. Когато се усмихна, зъбите й бяха равни и бели.

— Може да не значат нищо — каза Неб.

Тя поклати глава.

— Едва ли. Повечето сънища имат значение. — Момичето въздъхна. — Но се надявам да си прав.

Неб видя, че тази мисъл й вдъхва надежда.

— Защо се надяваш да съм прав?

Тя погледна към идола за миг.

— Защото сънищата казват, че мнозина ще стигнат до втората си смърт в огъня на андрофрансинския грях. — При тези думи момичето потръпна.

— А аз имам ли нещо общо с това? — попита тихо Неб.

— Ти си в сънищата. Ако блатният крал знаеше защо, нямаше да си тук. — Тя подаде ръката си и той я пое за втори път.

Досега не беше хващал момиче за ръката. Дори не беше мислил да го прави. Сираците не бяха окуражавани да имат връзки с другия пол. Имаше някои изключения, които позволяваха женитба, но бяха редки, дори когато ставаше дума за нежелани деца. Ръката й беше здрава, суха и твърда, и определено не съвпадаше с очакванията му. Той се остави да бъде поведен към задната част на пещерата.

Неб се замисли за момичето. Сигурно беше слугиня на блатния крал. Или пък дъщеря, което щеше да е странно, защото в останалите армии нямаше и да помислят да доведат кралски деца на бойното поле.

Но тя не беше дете. Може би бе на неговите години, дори и малко по-голяма.

Е, това бяха блатни. Може би беше тук по някоя по-странна причина, каквато не искаше да си представя.

Тя го отведе до навес, под който гореше огън и имаше голям казан с гъста яхния. Момичето намери няколко керамични парченца за лъжици и напълни две дървени купи с гъстата смес. Храната имаше отчетливо пикантен мирис.

Неб се настани в калта до блатното момиче и започна да се храни, докато слушаше военната проповед, носеща се в нощта.

Влад Ли Там

Влад Ли Там се заслуша във вятъра, който разнасяше гласа, и кимна.

— Отново проповядва!

Секретарят поднесе дълга клечка към украсената лула и Влад Ли Там вдъхна здраво от пушека на кала.

Това проясняваше главата му, забавяше мислите. Унасяше го в топлото море на еуфорията, което го поддържаше жив и му даваше твърдост да стори необходимото.

Лагеруваха на открито, без укритие. Малък керван от каруци, разположени в кръг около шатрите. Очакваше да преговаря с всички замесени страни, освен може би с блатния крал. Ли Там се бяха отказали от тази част на света много преди времето на Влад. Не беше сигурен колко синове и дъщери са били изпратени на север, за да проправят път за баща си в онези странни места. Никой не бе приет. Някои бяха загинали. Бяха спрели да опитват преди повече от триста години. Беше чел за това в архивите.

Той издиша лилавия дим и загледа как се разнася в нощта.

— Утре ще нося доспехи — каза Влад Ли Там на секретаря и сержанта си. — И меч.

Двамата кимнаха.

— Подозирам, че ще се наложи да извия ръцете на Петронус. — Погледна ги с присвити очи. — Подозирам, че ще предам приятеля си.

— Поздрав на лагера — провикна се някой в далечината. Влад Ли Там вдигна поглед и кимна на стражите си да се разпръснат.

— Поздрав, горянски съгледвачо. Какви вести ни носиш?

— Лорд Рудолфо изказва почитанията си. Ще се присъедини към утрешните преговори.

Влад Ли Там кимна.

— Чудесно. Дъщеря ми с него ли е?

— Тя се върна в Деветте гори с металния човек. Не очаквахме, че ще се появите тук. Иначе съм сигурен, че щеше да забави пътуването си.

По-добре беше да стои при мехослугата. Можеше да й има вяра, че ще го пази от неподходящи ръце. Това го подсети за нещо друго.

— Кажи на генерала си, че след преговорите ще настъпим бързо срещу градовете-държави, ако не свалят оръжие. Нашият папа ще поиска мехослугите, които са в плен на Сетберт. Те са жизненоважни за възстановяването на библиотеката.

— Ще му кажа — отвърна съгледвачът, който не стоеше на едно място, но и не навлизаше в осветения периметър на лагера.

След като човекът си тръгна, Влад Ли Там поиска птица и остави лулата си, за да напише съобщение. Кодира го с двоен и троен уимски шифър, който можеше да бъде прочетен само от папа. След това го прегледа още веднъж, добави с движения на четката нов код, който изглеждаше като случайно замазване на някои букви.

Завърза го към най-здравата и най-дребната си птичка и прошепна посоката, докато я държеше в дланите си.

Влад Ли Там подхвърли птичката във въздуха и видя как тя разпери криле, подхваната от лекия ветрец, и се стрелна на изток ниско над земята.