Ридание

Рудолфо

Рудолфо чоплеше вечерята си, потънал в мисли за предстоящата нощ. Бе облякъл най-тъмните си дрехи. Протегна се и отпусна мускулите си.

Остави кокошката за накрая и когато й дойде редът, я разкъса с пръсти. Извади малката кесийка отвътре и я прибра под салфетката си за всеки случай.

Повтаряше си, че не иска това. Мразеше необходимостта от насилие, но Орив сам си бе виновен. Рудолфо предпочиташе дискретността, особено по отношение на държавните дела. Тазнощните действия нямаше да изглеждат добре нито за него, нито за Деветте горски дома.

Все пак се надяваше, че разкритието на Влад Ли Там за наличието на друг приемник на Уиндвир ще действа в негова полза. Може би светът нямаше да се настрои срещу него.

Рудолфо занесе торбичката в спалнята и прибра малкото си вещи. След това изсипа съдържанието й в дланта си и погледна прахчето с открита неприязън.

Не беше прието един владетел да се омагьосва, дори в най-отчаяните ситуации. Баща му бе настоял да изкара обучение като съгледвач, включително с употребата на магии за невидимост, но също така го бе учил, че ако си върши работата както трябва, никога няма да има нужда от тях. Рудолфо смяташе, че се е провалил лично, щом този път му се налага да ги прилага.

Разпръсна прахчето над петте точки — чело, рамене и ходила. След това се стегна и облиза горчивата субстанция от лявата си длан, усещайки как светът се усуква около него.

Цветовете се завихриха сред експлозия от светлина, която бе толкова ярка, че можеше да различи трохичките по пода през отворената врата на дневната. Звуците също се усилиха и биенето на сърцето му изпълни помещението. Усети първата вълна на прилошаването и се олюля. Горянските съгледвачи бяха привикнали към магиите и телата им бяха приспособени. Можеха да ги ползват с месеци, като изпитват съвсем лек дискомфорт. Но последния път, когато лично той бе опитал прахчетата на речната жена, беше около десетгодишен.

Още помнеше как бе повърнал върху ботушите на баща си в онова студено утро.

Успокои дишането си и изчака въртенето на стаята да спре. След това се раздвижи и намали осветлението.

Щом в коридора се чу глъчка, приближи до вратата.

Тя се отвори и в помещението нахлу ветрец с дъх на люляк.

— Готов ли си? — попита Джин Ли Там.

Рудолфо тръгна към гласа и се приведе, за да види очертанията й на приглушената светлина.

— Да. Къде са съгледвачите ми?

— Тук сме, генерале — чу се глас, последван от лек полъх.

Рудолфо надникна в коридора и видя тялото на сивия гвардеец на пода. Един от хората му го дърпаше. При други обстоятелства гледката как труп се движи сякаш по своя воля и преминава в затворническите покои щеше да е комична. Рудолфо го прекрачи и излезе в коридора.

Невидимите ръце затвориха вратата и я заключиха.

Подадоха му колан и напипа съгледваческите ножове, намазани с подобни магически масла, правещи ги тихи и невидими като хората, които ги използваха. Нагласи колана около кръста си и го закопча.

— Къде е Исаак?

— С архиепископа е. — Гласът на Джин Ли Там прозвуча в ухото му, а дъхът й беше топъл и миришеше на ябълки.

— Чудесно.

Рудолфо остави двамата съгледвачи да вървят напред. Те се придържаха близо до стените по дългите коридори, стояха в сенките и гасяха лампите, където се налагаше.

Плъзгаха се покрай аколити, книжовници, стражи и слуги. Веднъж се наложи да изчакат с Джин Ли Там в една ниша, докато двама от хората му търсеха по-добър път. После трябваше да изчакат още веднъж, защото трябваше да премахнат още един сив гвардеец.

Когато стигнаха до средата на стълбите към папския кабинет, в двореца се вдигна пълна тревога. Главните порти под тях се отвориха и влезе отряд от гвардейци, водени от престарелия капитан. Войниците заключиха вратите, оставиха постове и се разпръснаха.

Рудолфо се усмихна при вида на опасността. Приклекна и се притисна към резбованите перила, за да пропусне двама от гвардейците. Щом го подминаха, продължи, усещайки ръката на Джин Ли Там на колана си.

Четиримата сиви гвардейци пред вратата на Орив дори нямаха шанс да извикат. Остриетата изсвистяха и двама от тях паднаха, а стоновете им бяха заглушени от шалове. Джин Ли Там мина покрай него и гърлото на третия страж се разпра в червена линия с едно бързо и прецизно движение. Кръвта потече по сивата униформа.

Четвъртият войник се поколеба и Рудолфо се стрелна със своите оръжия — заби едното острие в меката плът под брадичката, а другото — отляво на гърдите.

Чу суетене зад вратата и я отвори бързо. Орив се беше изправил зад бюрото си и ровеше в едно чекмедже с ужасѐн поглед. Архиепископът вдигна някакво странно устройство — метална тръба, прикрепена към седефена дръжка, и бутна малката ръчка с другата си ръка.

Рудолфо видя искрата и приклекна, усети топлината покрай лявата си буза. Зад него се строполи нечие тежко тяло и петите на ботушите тропнаха в пода.

Рудолфо изръмжа и се хвърли към писалището, събори архиепископа на пода. Оръжието падна на килима, а мъжът започна да се бори със зъби и нокти. Рудолфо не му остана длъжен и между ударите извади ножа си. Накрая успя да опре острието близо до ухото на противника си и му прошепна:

— Досега правехме нещата по твоя начин. Сега ще ги направим по моя.

Останалите също влязоха в помещението и заключиха вратите, без да обръщат внимание на труповете.

— Загубихме Рилк — обади се един съгледвач. — Това оръжие е оставило дупка в гърдите му с размерите на детска глава.

Рудолфо устоя на желанието да натика ножа си навътре в ухото на Орив.

— Някой друг ранен ли е? Лейди Там?

— Леко ме опари, но иначе съм добре.

Рудолфо огледа стаята и видя мехослугата в ъгъла.

— Исаак, добре ли си?

— Функционирам, лорд Рудолфо.

— Добре. Приготви се за път. Заминаваме.

— Лорд Рудолфо, аз съм собственост на…

Рудолфо не му обърна внимание и завъртя леко острието.

— Остави мехослугата под мое разпореждане, докато неприятностите не преминат. — Усети как Орив се стяга и го бодна леко. — След малко ще разбереш, че търпението ми си има край.

— Ако ме убиеш, само ще подпечаташ вината си. — Паниката в гласа на архиепископа му донесе голямо удоволствие.

— Да, но ти ще си мъртъв — усмихна се Рудолфо. — Прави каквото ти казвам.

Останаха само колкото да съберат документите от бюрото и да вземат странното оръжие. След две минути тръгнаха надолу по стълбите, тикайки Орив отпред, а Исаак вървеше най-отзад.

Войниците ги очакваха с извадени мечове.

Рудолфо се усмихна и развъртя отново ножа си, наслаждавайки се на изтръгнатата от него мелодия. Писъкът на архиепископа му беше по-приятен от всеки хор. Самозваният папа изкрещя на гвардейците да свалят оръжия и те му се подчиниха.

Неб

Беше ред на Неб да инвентаризира каруцата с артефактите. Обикновено с това се занимаваше Петронус, но през последните дни старецът се беше затворил още повече в себе си. Поверяваше все повече отговорности на Неб и младежът нямаше нищо против.

Той се приближи към каруцата, скрил пергамента и писалката под расото си заради дъжда. Бяха направили навес и каруцата се намираше под него. Пазеше я търговец с отегчено лице, който се местеше непрекъснато, за да избегне водата, капеща от платнището.

Мъжът вдигна поглед, щом Неб се приближи.

— Колко време?

Неб надникна към калните предмети в каруцата и ги разбута с тоягата си.

— Към два часа.

— Добре, ще се върна — кимна човекът и тръгна към столовата, за да хапне топла супа.

Неб се покатери в каруцата и разстла пергамента на едно по-сухо място на седалката. След това започна да оглежда днешните находки.

Работниците пресяваха откритото. В началото Сетберт настояваше да носят всичко, но скоро се оказа, че не могат да смогнат с няколкото каруци. Сега оставяха по-обикновените предмети и прибираха само важните неща.

Неб — или Петронус, когато му се занимаваше — правеше втора проверка, за да отсее по някоя чаша, нож или друго пособие, попаднало сред механичните птички и медните сфери.

Първият час винаги минаваше бързо, докато вторият се проточваше. В някои дни се стигаше до трети, че и четвърти час, но днес каруцата бе пълна само до една трета. Неб обикновено преравяше всичко, хвърляше ненужните предмети в калта, а после записваше останалото.

Някъде след първия час го видя в ъгъла на каруцата.

Не беше изненадан, че го е пропуснал при първоначалния оглед. Предметът не беше голям. Фактът, че някой го бе намерил, си беше истинско чудо. Може би светлината случайно бе паднала върху костиците на пръстите на човека, който го бе носил.

Пръстенът беше простичък, направен от странен метал — тъмен като желязо, но по-лек от стомана. Печатът беше замазан с кал, но Неб го разпозна още преди да намокри края на расото си и да избърше мръсотията.

Цял живот бе виждал картини на този пръстен. А във Великата библиотека имаше хиляди документи с неговия печат. Носеха го и всички хора от картините в Залата на кралете.

Беше печатът на андрофрансинския папа.

Неб се огледа, несигурен какво да стори. Знаеше, че Петронус не би желал пръстенът да попадне в ръцете на Сетберт. Разбира се, това беше само вещ. Нямаше никакви магически свойства. Но беше един от най-старите символи на титлата. Вече из целия лагер се бе разнесла мълва, че има друг, по-пряк приемник за папския трон на Уиндвир. Неб беше единственият, който знаеше истината за Петронус. Не беше споделял с никого тази тайна, което значеше, че още някой я знае. А може би изобщо не говореха за Петронус. Може би имаше друг архиепископ, ламтящ за трона на осакатения орден.

Въпреки всичко по време на съвместната им работа той бе започнал да приема силния старец като истински папа. Но така и не помисли да го провъзгласява, независимо от думите на брат Хебда в сънищата му.

В крайна сметка просто пъхна пръстена в джоба си. Най-малкото щеше да го запази от претендентите. В най-добрия случай щеше да му е подръка, ако Петронус реши да заеме полагащото му се място.

Неб продължи инвентаризацията с тежестта на хилядолетията в джоба си, без да знае какво да прави с находката.

Джин Ли Там

Яздиха цяла нощ и цял ден, спираха само за по няколко минути. Джин Ли Там и Рудолфо препускаха един до друг, но не говореха.

На сутринта Джин усети, че сетивата й се завръщат към нормалното. В ранния следобед магията се уталожи и тя почувства болката от преминаването й. Съгледвачите тренираха с магиите години наред, за да пригодят телата си и да притъпят неприятните ефекти. Фактът, че прахчетата се ползваха само по време на война — и то от най-елитните бойци, също говореше сам за себе си.

Тя не беше официално съгледвач, но бе прекарала достатъчно време в компанията им. Тези, с които беше в момента, можеха да издържат по цели дни, дори седмици, без да изпитат неблагоприятен ефект. Джин едва успя да издържи един ден.

Вече бяха пълен отряд с нейния ескорт и този на Рудолфо, дори без човека, убит от Орив. Тримата с Исаак яздеха в средата, а останалите държаха оръжията под мишниците си, готови да ги извадят мигновено.

След като се свечери, спряха на лагер. Приютиха се в една горичка от стари борове, на около левга встрани от единствения кален път, водещ на север.

Рудолфо дръпна командира настрана, докато останалите приготвяха лагера. Джин Ли Там опита да им помогне, но разбра, че по-скоро им се пречка. Горянските съгледвачи се движеха с рутина, опъваха бързо шатрите и събираха дърва за малък огън.

Разбира се, Орив щеше да е глупак, ако организира преследване. И без това малцината му сиви гвардейци бяха намалели допълнително. Едва ли би рискувал да загуби още хора и да остави двореца незащитен. Ако все пак решеше да търси отмъщение — а не й се струваше такъв човек, — щеше да му се наложи да прибегне до наемници. Или да се обърне към братовчед си. Не се съмняваше, че птиците вече летят бързо на югоизток и носят вест за бягството на Рудолфо.

Исаак не бе проговорил, откакто напуснаха кабинета на Орив. Джин чак сега осъзна, че той вече не носи андрофрансинското си расо. Как не беше забелязала? Металният човек се беше облегнал на едно дърво и се взираше в нищото. Гърдите му се раздвижваха от време на време, за да въздиша, за което сякаш конструкцията му не бе пригодена. Джин можеше да огледа тялото му в подробности. Дългите, стройни ръце и крака, и шлемоподобната глава със светещи очи, които проблеснаха, когато един съгледвач разпали огъня с огниво. Устата му се отваряше и затваряше периодично.

Джин Ли Там се приближи и приклекна до него.

— Исаак?

Той не отвърна. Тя посегна, поколеба се и после докосна студеното му метално рамо. Очите на Исаак просветнаха и той вдигна ръка. След това застина.

— Извинявайте, лейди Там.

— Къде ти е расото?

Клепачите му помръднаха и от гърба му излезе пара.

— Папа Непоколебим ми нареди да го махна. Каза, че е нередно една машина да носи одеждите на П’Андро Уим.

— Според мен П’Андро Уим би се гордял с теб. — Тя замълча, несигурна дали да продължи. — Това ли те притеснява?

Исаак вдигна поглед. Очите му излъчваха тъга, каквато бе виждала само веднъж.

— Не, лейди Там. Притесненията ми са други.

Джин сбърчи вежди.

— Боя се, че не функционирам правилно. Не вярвам, че ще служа добре за възстановяването на библиотеката. — Исаак изщрака с металната си уста. — Аз… вече не съм надежден.

— В какъв смисъл? — Съгледвачите почти бяха приключили с подготовката на лагера. Разнесе миризмата на лук, който готвачът режеше за вечерята.

Исаак отново погледна към гората.

— Папа Непоколебим ми зададе множество въпроси. Трудни въпроси. За ролята ми в унищожението на Уиндвир. — Той млъкна. — След това ме попита дали мога да възпроизведа заклинанието писмено.

Джин Ли Там усети как стомахът й се свива. Но не можеше да се насили да го попита.

Исаак продължи, все така втренчен в гората.

— Казах му, че не мога. Че част от паметта ми се е повредила при изричането на заклинанието.

Джин Ли Там въздъхна.

— И той ти повярва?

— Разбира се, че ми повярва. Механичните не лъжат.

Тя кимна.

— Тревожиш се, че си повреден, защото си излъгал архиепископа ли?

— Да. — Исаак отново завъртя глава към нея. — Как е възможно една машина да лъже? Мисля… — Той изхлипа и това накара Джин Ли Там да отскочи назад. — Мисля, че заклинанието ме е променило.

— Това е за добро, Исаак. Ти носиш най-опасното оръжие на света. Заклинание, което е унищожило света, за да задоволи бащиния гняв. Смърт за всеки от седемте синове, които П’Андро Уим е екзекутирал. Тези смърти трябва да останат скрити в теб. Андрофрансините бяха най-благородните сред нас. Те изучаваха матриците с безгранично търпение и поднасяха на света само тайните, за които бе готов. Щом те не успяха да опазят тази тайна, никой от нас не би могъл. Ти си най-безопасното хранилище, докато не успеем да го извлечем от теб и да го унищожим. — Тя замълча, докато внимателно подбираше думите си. — Ако трябва да лъжеш, за да запазиш тайната — лъжи. — Очите й се присвиха. — Никоя цена не е твърде висока, Исаак.

Изчака да види дали ще има отговор. След като такъв не последва, тя постави ръка на гърдите му и разпери пръсти. Раменете бяха студени, но гърдите му бяха топли.

— Промяната е пътят на живота. Може би смъртта, която си видял, ти е донесла живот.

— Чувството е странно — съгласи се той.

Джин отвори уста, но Рудолфо я прекъсна с появата си от гората.

— Здравей, Исаак — подвикна той и подхвърли някакъв вързоп на металния човек.

Исаак го хвана и наведе поглед.

— Реших, че може да ти потрябва, и го взех, като тръгвахме.

Джин Ли Там също погледна към вързопа и се усмихна.

В този момент разбра, че в сърцето й е покълнала любов към засмения горянски крал Рудолфо.

Тя продължи да се усмихва, а Исаак се изправи и облече андрофрансинското расо.

Влад Ли Там

Влад Ли Там дори не беше преполовил пътя съм Изумрудения бряг, когато птицата го настигна. Тя се снижи, кацна на рамото му и го клъвна игриво по брадичката. Той я погали и вдигна ръка, за да спрат. Синовете му помогнаха да се смъкне от седлото и да развърже бележката.

Докато четеше, прислугата опъваше трескаво шатрата и разполагаше походния му стол. Влад извика командира на охраната и секретаря си.

— Настъпила е сериозна промяна в хода на събитията — съобщи им. — В ръцете си държа декрет от нашия невидим папа. Разбира се, все още не се е провъзгласил. Но в думите му личи авторитет и увереност.

Влад Ли подаде съобщението на секретаря си, който го разгледа набързо, като си правеше бележки.

— Задейства се по-бързо, отколкото очаквахме — каза секретарят.

— Но без името му това си остават само думи — подчерта Влад Ли Там.

Секретарят продължи да чете.

— Той одобрява събирането на ресурси в летния папски дворец и хвали от името на ордена архиепископ Орив за проявеното стратегическо мислене. — Мъжът поклати смаяно глава. — И след това се позовава на правото си на крал според родството, за да обяви война на лорд Сетберт, надзорник на ентролузианските градове-държави.

— Забележи — натърти Влад Ли Там и пое лулата с кала от прислужника. — Не обявява война на самите градове-държави.

Секретарят се подсмихна.

— Оставя им вратичка. Могат или да предадат Сетберт, или да го подкрепят.

Влад Ли Там кимна.

— Запомни, Арис. Петронус е един от най-волевите мъже.

Но въпреки това продължаваше да се крие от света. Влад Ли Там бе прекарал цяла година в лов на риба с него, като бяха млади. Баща му, Бен Ли Там, бе настоял първородният му син да живее цяла година без привилегии. Всеки патриарх на Там осъзнаваше, че истинският му наследник трябва да мисли отвъд краищата на светлината. Затова приемното семейство получаваше указания да го държи наистина без привилегии. Защото тези първородни синове щяха да наследят внушителната невидима мрежа, която корабостроителите Ли Там бяха създали, щом започнаха да се занимават с търговия на пари и информация. Подобно наследство изискваше широк спектър от умения и набирането на голям обем познания.

Той беше живял с Петронус и семейството му, беше ял на тяхната маса, беше зашлевяван от баща му и бе ловил риба всеки ден в обширните води на залива Калдус.

Още по онова време Петронус обичаше андрофрансините. Показа му разкопките, които бе направил в близката гора, за да търси артефакти, каквито не съществуваха в Новия свят.

— Може би някой ден ще станеш папа — каза му Влад Ли Там, докато кърпеха мрежите една вечер.

Петронус се засмя и той го последва. Но никак не се изненада, когато прочете за младия архиепископ Петронус в разузнавателните доклади на баща си. Когато Петронус стана папа, Влад Ли Там вече имаше двайсет и три дъщери и управляваше напълно дома си. Двамата бързо възстановиха дружбата си, сякаш не бяха минали двайсет години.

Не се виждаха често, срещаха се предимно по държавни дела. Три пъти присъстваха на конференции в летния дворец по въпроси за андрофрансинските сметки. Най-яркият спомен на Влад беше от лятото преди фалшивото убийство на Петронус. Двамата седяха в кабинета на горния етаж, а слънчевите лъчи навлизаха през отворените стъклени врати. Преглеждаха документите от сутрин до здрач и им оставаше само един следобед, защото Ли Там трябваше да замине за някъде.

След задълбочен спор за ликвидирането на няколко актива Петронус вдигна поглед и го погледна измъчено.

— Чудиш ли се понякога какъв щеше да е животът ти, ако не беше наследник на клана Ли Там?

— Не — спомни си, че каза Влад. — Това е моето предназначение. Не мога да си представя, че бих правил нещо друго.

Петронус се замисли и кимна.

— А не ти ли липсва риболовът понякога?

Влад Ли Там се засмя.

— Всеки ден.

След пет минути персоналът на двореца изпадна в шок, защото папата поиска да му намерят въдици, примамка и вино.

След всички тези години Влад Ли Там още вярваше в отговора, който бе дал. Имаше трийсет и седем синове и петдесет и три дъщери. Всички го караха да се чувства горд по някакъв начин. В нито един миг не се бе чудил дали би могъл да бъде нещо по-различно.

А и не вярваше в това.

Той беше създаден за съдбата си. Трябваше да отвори очите на приятеля си по някакъв начин.

Влад Ли Там се обърна към сержанта, който командваше охраната му.

— Кажи на птичаря, че ни трябва цяло ято. За един ден издигнете шатра за птиците. — После се завъртя към секретаря. — Ти се погрижи за преписването на прокламацията. — Наведе се към запалената от слугата клечка и дръпна от лулата си. — На следващия ден тръгваме за Уиндвир.

„Идвам, Петронус. Идвам да ти напомня за какво си създаден.“

След като остана сам, дори димът от кала не успя да успокои нервите му.