Ридание

Рудолфо

Рудолфо стана рано по навик и тръгна сам през гората. Подсвирна тихо и продължително, за да предупреди постовите. Мъжете отвърнаха, но след дългите години, изкарани заедно, знаеха, че не бива да го притесняват.

Най-много обичаше сутрините. Светът още спеше и той можеше да остане сам, изолиран от всичко. Това беше времето за обмисляне на стратегии и планиране на деня.

Дъждът спря по някое време през нощта, но земята и растенията бяха още мокри. Въздухът беше влажен, а мъглата се стелеше ниско над земята в сивото утро.

Днес отново щяха да яздят продължително и да се отдалечат още повече от последните андрофрансини. Но остатъците от ордена бяха най-малкият му проблем.

Започваше война. По-голяма война, отколкото предполагаше, когато пусна гарвана с алената панделка, което му се струваше толкова отдавна. Тогава смяташе, че ще е Скитащата армия срещу Сетберт. Но през последните седмици се бяха случили много неща.

Съобщението на Влад Ли Там го интригуваше и се чудеше как ще се развият тези нови събития. Втори папа, по-пряк приемник на трона, можеше да разедини лоялността към ордена. Поне указът за отлъчване нямаше да важи, макар да беше сигурен, че Сетберт и братовчед му ще продължат да упорстват. Кризата в андрофрансинското управление щеше да се пренесе по света, защото благородническите домове щяха да бъдат принудени да изберат страна.

„Избързваш твърде много“, каза си Рудолфо и се засмя.

Този папа също можеше да е марионетка на Сетберт. Макар че се съмняваше. В такъв случай действията на Ли Там щяха да са различни.

Имаше и други събития, които го заинтригуваха. Беше видял съобщенията и знаеше за внезапно обявеното от блатния крал родство с него. Странният, неочакван съюз го накара да изпрати птици до стюардите в именията си, за да преровят архивите за информация — има ли сведения за родство между горяните и блатните? Единствената връзка, за която се сещаше, бе пленяването на блатния крал, когато самият той беше още дете.

Блатната армия беше внушителна сила, щом се събереше на едно място. Беше по-непредсказуема и от Скитащата армия и разчиташе на хаос — дори лудост, — за да победи. Блатните бяха известни предимно с грабежите, но няколкото големи сражения с армията им се бяха оказали предизвикателство за противника. Те рядко печелеха, когато се изправеха срещу стратегическо мислене, но и не губеха. Просто се оттегляха сред високите треви на северните блата и предизвикваха крале и генерали да дойдат да се бият на тяхна територия.

Малцина го правеха. Сивите гвардейци на андрофрансините бяха извършили няколко наказателни похода заради набези в прилежащите на Уиндвир селища.

Защо сега блатният крал заставаше на страната на Деветте горски дома?

Освен този странен съюз, имаше и друг. Сродяването с Ли Там заради годежа с четирийсет и втората му дъщеря. Годежът беше изненада, която Рудолфо все още не можеше да осмисли.

Консумацията на родството беше ефективна и дори задоволяваща. Но задоволството му не се дължеше само на физическия акт. Разбира се, тя бе достатъчно умела. А като съдеше по реакцията й, и неговите умения не отстъпваха. Но насладата му беше по-дълбока от притискането на телата им, от оплитането на ръцете му в ухаещата й на мед коса и устните им, които се сливаха. Имаше нещо повече. Нещо, разпалено от взаимното им завоевание. Той се гордееше, че я изтощи и накара тялото й да се отдаде на удоволствието, но тя бе сторила същото със сърцето му и сега мислеше за нея, копнееше и искаше да я види.

Беше се поколебал дали да не я посети предната вечер. Очите им се срещнаха над огъня и размениха бързи усмивки. Но в крайна сметка си легнаха в различни шатри.

„Богове, каква жена!“

Доколкото знаеше, баща й не бе променил стратегията си. Нито пък Рудолфо смяташе да промени своята. Щеше да се съюзи с този нов папа — стига да беше разумен човек с поне малко сила — и да го спечели на своя страна. А щом войната свърши, ще построи библиотеката на място, където да може да я пази, далеч от лапите на хора като Сетберт.

Рудолфо чу подсвирване зад себе си. Беше твърде високо и не трептеше в края.

Той стисна зъби и приклекна зад един вечнозелен храст, като извади дългия закривен нож. Не отвърна на изсвирването и след няколко мига чу стъпки.

— Лорд Рудолфо? — Гласът беше на Джин Ли Там.

Той прибра ножа и се надигна.

— Тук съм, лейди Там.

Тя се плъзна покрай растенията с лекотата на съгледвач.

— Все още не съм усвоила изсвирването.

Рудолфо се усмихна.

— Почти успяхте. Учите се бързо.

Тя направи реверанс.

— Благодаря, милорд. Може ли да се присъединя към разходката ви?

Рудолфо смяташе, че е време да се връща и да събуди последната стража от краткия сън, за да събират лагера и да потеглят.

— Моля.

Тя застана до него — и двамата внимаваха да не се докоснат.

— Добре ли сте?

— Да. А вие?

— Да — отвърна Джин. — По-добре съм сега, когато сме на път.

Тръгнаха заедно и умерената й походка го впечатли. Движеше се като съгледвач, с увереност и лекота. Папратите и клоните само потрепваха, когато минеше покрай тях, дори не събаряше капките им.

Небето над тях започна да просветлява, сивкавият здрач се процеждаше през короните на дърветата.

Рудолфо се наслаждаваше на тишината, докато вървяха заедно. Накрая стигнаха до края на гората и погледнаха надолу на югоизток, където се виждаше широката река. Беше третата, най-голямата, но и най-пустата. Останаха там и зачакаха изгрева.

Щом слънцето се подаде на хоризонта, двамата се завъртяха и тръгнаха обратно към лагера.

— Какво ще правите сега? — попита Джин Ли Там.

— Тръгвам към Уиндвир. Все още имам хора там.

— Ами Исаак?

Рудолфо спря. Начинът, по който го изрече — загриженият тон и очакването на благосклонен отговор, — внезапно му напомниха как майка му говореше с баща му за него. Тя, естествено, не знаеше, че малкият я подслушва. Баща му го отведе в лабиринта от проходи и тунели под горските имения още когато беше петгодишен и Рудолфо прекарваше свободното си време, обучавайки се в тънкостите на шпионажа. Беше открил, че родителите му са лесни мишени.

Като стана на шест, заряза тази игра. Те се бяха усетили и измисляха истории за заровени артефакти и древни пергаменти в градините около имението. Връщаше се с празни ръце поне десетина пъти, преди да схване, че го премятат. Тогава се разочарова от шпионажа и продължи с обучаване в джебчийство.

Примигна и прогони тези спомени.

„Тя се грижи за металния човек като за дете.“

— Надявах се, че ще ми помогнете — каза Рудолфо и закрачи отново.

Джин го погледна. Пред тях изскочи заек.

— Как да помогна?

— Стойте близо до него. Преструвайте се, че помагате за библиотеката. — Рудолфо посегна и отмести грижливо един клон от пътя й. — Баща ви знае кой е този втори папа. Може би ще говори с него от ваше име, за да упълномощи Исаак — под ваше ръководство, със събирането на необходимите данни и възстановяването на библиотеката.

Джин Ли Там кимна.

— Като предоставим всички планове и подробности за одобрение? Заедно с щедрата подкрепа на клана Ли Там?

Той се усмихна.

— Точно.

Веждите й се присвиха.

— Исках да ви попитам за библиотеката.

Рудолфо спря и я погледна, след което продължи да върви.

— Да?

— Защо го правите? Възнамерявахте да го сторите още преди архиепископът да се провъзгласи и преди аз да ви предложа като мой жених на баща си. Щяхте да го финансирате лично.

Рудолфо се засмя.

— Сетберт щеше да плати. И ако зависи от мен, ще го стори.

— Но защо искахте да възстановите библиотеката? Не приличате на човек, който желае да задържи останалата светлина за себе си. Стратегията ви сочи, че искате библиотеката на място, което е лесно за защита.

Както тя защитаваше Исаак. В гласа й звучаха родителски нотки.

Той сви рамене.

— Вече не съм млад. Смятам, че съм на средата на жизнения си път. Тепърва ще се женя. Ако не успея да дам на Деветте горски дома наследник, поне ще им оставя познание. Нещо, което да обичат и да защитават пламенно на този свят.

Следващите й думи го изненадаха.

— Не се ли опитвате да изкупите предателството на първия Рудолфо?

Той се засмя.

— Може и така да е.

— Въпреки това смятам, че начинанието ви е мъдро и хубаво. — Двамата замълчаха за момент, преди тя отново да го изненада. — Искате ли наследник, Рудолфо?

Този път той се закова на място и се усмихна широко.

— Сега ли? Тук?

— Знаете какво имам предвид.

Рудолфо сви рамене. Беше спал с много жени. Едно време използваше прахчета, за да притъпи мечовете на войниците си. А определено ги бе превел през множество порти. Но когато се опита да направи наследник с конкубина, изпратена от кралицата на Пилос като част от родство, не успя. А опитваха цели девет изпълнени с удоволствие месеца. След това той се уплаши и съвсем заряза отварите. Започна да пробва с жени от персонала. Но нямаше дискретни съобщения от стюардите му, че някое от момичетата е заченало.

Беше чувал, че андрофрансините имат лек и за това. Но дори да беше вярно, му се струваше някак нередно да го използва, макар да не знаеше точно защо.

— Определено съм мислил по въпроса — каза на Джин. — Уви, боя се, че войниците ми нямат мечове!

Беше сигурен, че тя ще изпита облекчение да го чуе. Беше му се сторила доста отворена и опитна през любовната им нощ, но не можеше да допусне, че тази възхитителна жена би имала интерес към деца.

Тя го изненада за трети път. Вместо облекчено, лицето й доби замислено изражение. И не каза нищо повече.

Двамата продължиха бавно към лагера в мълчаливо съгласие, дланта на Джин Ли Там се пъхна в неговата.

Петронус

Петронус стоеше в центъра на Уиндвир, на площада, където едно време се обръщаше към народа си от високия балкон на Свещения взор. От масивната структура бяха останали само купчина камъни. Той се огледа наоколо. Тук-там се виждаха работници, бутащи колички или копаещи гробове. Дъждовете се усилваха, а помощниците му намаляваха. Всеки ден си заминаваха по няколко с обещанието, че ще се върнат напролет. Понякога се появяваха новодошли, но в края на всяка седмица оставаха по-малко, отколкото в началото й.

Накара Неб да направи нови изчисления, според които можеха да свършат преди пролетта, ако зимата се окажеше мека. И ако не паднеха под трийсет души. И ако войната не ги пометеше. Но не възнамеряваше да прекрати начинанието. Тези, които искаха да останат, щяха да го сторят. Той щеше да е един от тях. Щяха да работят според силите си. Ако трябваше, ще продължат и след пролетта.

Разбира се, щеше да има още работа и по-нататък. Беше се погрижил за това с прокламацията си.

„Ти си глупав старец.“

Просто не можеше да остави нещата. Написа прокламацията и се натика в центъра на събитията, въпреки че душата му пищеше да побегне. Толкова много хора се оплакваха, че нямат могъществото да оправят нещата, и се хвалеха какво биха сторили, ако разполагаха с едно или друго. Той разполагаше с власт, но тя му се струваше някак куха. Все пак беше насочил светлината отново върху Сетберт, както и трябваше. А като не призна указа за отлъчване, го направи недействителен. Отменянето му щеше да означава, че първо го е признал, а не биваше да позволи Познатите земи да гледат на Орив като на нещо повече от архиепископ, който се старае максимално в мрачните времена.

Сега изчакваше да види какво ще стори Орив. Ако Сетберт наистина дърпаше конците му, щеше да се разпищи и да продължи да упорства, макар и без подкрепата на клана Ли Там и достъпа до андрофрансинските фондове.

Влад го бе изненадал. Не можеше да спи и се чудеше какво е замислила старата сврака. Не беше чул нищо повече за Желязната армада, която бе изпратена да блокира градовете в делтата, но се бе оттеглила и изчакваше. Влад бе използвал тайната на Петронус като претекст да спре финансирането на Орив и Сетберт и да усложни обстановката.

„Той крои нещо и аз съм част от него.“ Играеха на войната на кралицата и всеки ход бе в зависимост от хода на противника. Петронус не се съмняваше, че Влад се надява на пълното му разкриване, последвано от бързо провъзгласяване. Беше му дал нещо по-скромно. Прокламация в съгласие с член четири, според който опазването на безопасността на папата е жизненоважно за ордена, което му даваше възможност да запази секретност.

Но кой папа би използвал тази секретност, за да се покрие напълно и да остане анонимен? Такава игра Петронус не можеше да спечели. Можеше само да се надява, че действа достатъчно бързо, за да е няколко хода пред противника си и света, който ги наблюдаваше. И да остане в играта, докато камъкът не се затъркаля толкова бързо по хълма, че да може да се скатае някъде и да изчака бурята да премине.

Освен ако…

Петронус се огледа отново. Небето имаше цвят на стомана и въглени, но не беше валяло цял ден. Беше тихо. Сблъсъците между блатните и другите армии бяха намалели след първите няколко дена. Засега блатните избягваха открито сражение и Петронус подозираше, че генералите се чудят какво да правят с този нов противник. Ако обединяха силите си срещу блатния крал, със сигурност щяха да го изтикат, но това щеше да ги отслаби за дългия поход на изток.

Ситуацията даваше време на Скитащата армия да се подготви, макар че не беше ясно колко ефективна щеше да е тя без лидера си.

Сякаш самите Познати земи бяха дъската, на която се играеше.

Освен ако… Мисълта го жегна и очите му се разшириха, когато стратегията се разгърна в главата му.

Зачуди се колко от нея е планирано изначално от Влад Ли Там и доколко е запознат Рудолфо.

Най-вече се чудеше дали Сетберт изобщо е разбрал, че е бил използван.

Сетберт

Ръцете на Сетберт затрепериха от гняв, докато той опитваше да потисне напиращото желание да руши. Насили се да погледне отново към доклада.

— Това е напълно недопустимо — каза той бавно и погледна Лисиас в очите. — Колко?

— Четирийсет и седем, Сетберт.

Забеляза, че генералът не спомена титлата му.

— Четирийсет и седем дезертьори за две седмици? А дори не сме почнали с големите сражения!

Сетберт видя как на лицето на генерала се изписа отвращение.

— Не става дума за тяхната страхливост. А за вашата недискретност. Мъжете не искат да следват чудовище.

— Не може ли да пречупите волята им?

Лисиас поклати глава.

— Нямате достатъчно верни ви офицери, за да го сторят. По-добре да ги освободим и да докараме нови хора. Не е желателно да се смесва хубавото с лошото. Една гнила круша и бъчвата вкисва.

— Добре. Погрижи се. — Сетберт се обърна към секретаря си. — Какво съобщение имаш за мен?

Младият мъж пристъпи и му подаде сгънат пергамент.

— Новините не са добри, милорд.

Разбира се, че не бяха. Днес нямаше добри новини. Всъщност нямаше добри новини, откакто блатният крал се бе появил в другия край на долината и огласяше с безсмисленото си бръщолевене всяка нощ… от колко време?

След появата на калния проклетник бе получил вест от Орив — тъй де, папа Непоколебим, — че финансите им са замразени от Ли Там. Когато го чу, се разбесня. Знаеше, че поемат риск и че може да има по-високопоставен оцелял от братовчед му. Но след първата седмица, когато никой не оспори издигането на Непоколебим, бе предположил, че няма такъв.

Е, имаше и смесени новини. Беше ядосан от бягството на Рудолфо, но се радваше, че е прибягнал до насилие. Така нямаше нужда да се преструват на вежливи, когато се занимават с него.

— Как дойде? И от кого? — попита Сетберт, докато се мръщеше на съобщението.

— Дойде с андрофрансинска панделка от клана Ли Там, милорд.

Прочете текста и усети как гневът му се надига. Всичко му беше ясно. Отново Ли Там. Конкубината му се бе сгодила за Рудолфо, за да създаде съюз. Може би Рудолфо беше замесен от самото начало. Беше в заговора с андрофрансините, Влад Ли Там и неясно как — с блатния крал.

Какво щяха да получат те, ако тираните в расо унищожат Познатите земи? Този въпрос го притесняваше, но не чак толкова.

Повече го тревожеше изкарването на собствен папа на дъската. Много удобно се криеше, позоваваше се на някакъв мъгляв андрофрансински закон. Дори Сетберт поназнайваше достатъчно, за да види, че буквата на закона е доста изкривена в този случай.

Прочете прокламацията, устните му се движеха в синхрон. Когато свърши, смачка свитъка и го хвърли. Секретарят му се наведе да го вдигне, а той ритна един стол.

— Има друг папа — избъбри накрая надзорникът.

— И какво пише? — попита Лисиас.

Сетберт махна с ръка и секретарят подаде прокламацията на генерала. Лисиас я прегледа набързо.

— Това променя характера на войната. Вече е битка на мечове и на думи. Това ще промени съотношението на силите, макар да не се знае как точно. И в каква позиция ще сме накрая.

— Трябва да оправим проблемите в редиците ни. Да накажем хората, които побягнаха.

— Нямаме достатъчно ресурси, за да ги изловим — каза Лисиас.

— Имам по-добра идея — заяви Сетберт. — Лично ще се погрижа.

Лисиас кимна.

— Ами гробокопачите?

Сетберт се замисли.

— Ще продължим да подкрепяме работата им в името на истинския папа, Непоколебим Първи.

— Много добре, милорд.

Усмихна се заради уважението, което бе придобил на ниска цена. Или поне подобието на уважение. Съмняваше се, че Лисиас изпитва истински респект. Подобен човек не можеше да оцени силата на характера му.

След като генералът си тръгна, Сетберт се обърна към секретаря.

— Изрови данни за дезертьорите. Изпрати вест на надзорническата стража. Да открият техни съпруги, деца, майки, сестри. Но да не ги убиват. Да ги ослепят. Да им отрежат езиците. Нека знаят защо.

Секретарят пребледня.

— Милорд?

Сетберт се усмихна, предвкусвайки обяда. Надяваше се, че ще е фазан или свинско.

— Щом бъде сторено, разпространете мълвата сред войниците.

— Да, милорд.

— Сега ми изпрати мехослуга и кажи на готвача, че искам да обядвам на открито.

Секретарят се поклони и се оттегли забързано.

Сетберт вдигна стола, който бе изритал от гняв. Седна на него и се зачуди какво ли прави Рудолфо след освобождението. Беше много доволен, когато горянският крал се предаде на Непоколебим, но знаеше, че той няма да остане далече от Скитащата армия и Деветте гори за дълго. Братовчед му не беше компетентен и не беше пречка за решителното конте.

Но след съюза с Ли Там чрез стратегическия брак ролята му нарастваше значително, надхвърляше тази на обикновен горянски крал, разгневен от унищожаването на града.

Сетберт не изпита наслада от обяда в този ден.

Неб

Неб прочете прокламацията отново и пръстите му погалиха пръстена в джоба. Погледна към разкривената рисунка на папския печат, с която завършваше свитъка и се върна към началото.

Започваше с „О, народе мой!“ и продължаваше в най-затрогващ дух. Документът беше изпълнен с древно величие, което можеше само да се изучава, но не и да се възпроизведе. Усещаше се смъртта на нещо красиво и тъжната, смирена работа за запазване на оцелялото със съзнанието, че нещата никога няма да бъдат същите.

Определено беше написана от човек, като когото искаше да стане.

Неб съзираше майсторството на Петронус дори в начина, по който ръководеше гробокопачите. Брат Хебда бе му казал, че той ще провъзгласи стареца за папа. Може би беше символично. Може би просто трябваше да му даде пръстена.

Мислеше за това десетки пъти, откакто бе намерил проклетата вещ. И всеки път я избутваше назад по причини, които не можеше да осъзнае.

Вдигна поглед и установи, че се е отдалечил доста сред руините на града. Огледа хълмовете и реката, за да прецени къде точно се намира. Мислеше, че е близо до старите градини. Липсата на стени и сгради му пречеше да се ориентира. Все пак измина приблизително разстоянието на половин пресечка на север, после на запад и отново на север.

Когато реши, че е стигнал, седна в пепелта и обгърна коленете си. Вече бяха претърсили този участък.

Неб извади пръстена от джоба си и го огледа за стотен път. Беше простичък и рядък — точно какъвто трябваше да бъде и животът. Когато Петронус тръгна на нощната си обиколка, младежът го бе изтъркал прилежно на светлината на свещта. Сега пръстенът сияеше леко в дланта му. Той го завъртя на сивата светлина на настъпващата зима.

— Кралят ми иска да поговори с теб — прошепна тежък носов глас в ухото му.

Неб подскочи и се озърна, но не видя никого. Приглушената светлина беше идеална за съгледвачите.

— Кой е твоят крал?

Гласът се разнесе от друго място.

— Той е непризнатият пророк на Ксум И’Зир, недолюбваният син на П’Андро Уим, най-красивият в северните блата.

Неб се поколеба, докато гласът изреждаше титлите. Погледна към лагера, който бе толкова отдалечен, че едва виждаше движещите се фигури. Обърна се на север, откъдето звучеше гласът, и видя тъмните дървета. Зад тях се издигаше димът от огньовете в лагера на блатния крал.

— Кралят ми иска да говори с теб — повтори гласът. — Няма да ти навредим. Ще се завърнеш с благословията му при твоите хора.

— Мисля, че си сбъркал — отвърна Неб. — Сигурно иска да говори с Петрон… Петрос, нашия водач.

— Не. — Съгледвачът се премести отново. — Не съм сбъркал. Ти си Небиос, син на Хебда, който видя Голямото унищожаване на светлината и опустошението на Уиндвир.

Неб преглътна внезапната си уплаха и кимна.

— Кралят ми ще говори с теб. — Гласът се чу от по-далече и младежът отново погледна към лагера.

След това се обърна на север и хукна след призрачния куриер на блатния крал.