Ридание

Непоколебим

Папа Непоколебим Първи избра името си бързо. Допреди десет дена той беше просто архиепископ Орив, човек без особена важност. Беше се изкачил в йерархията на ордена, започвайки като аколит в разкопките и след това — като специалист по андрофрансинско право в отдела по поземлено придобиване. По-късно през годините успя да спечели благоволението на папа Интроспект Трети и внезапно се сдоби с епископска титла. А от съвсем скоро се издигна до архиепископ, който да управлява множеството имоти на ордена в Познатите земи.

„Богове, какъв скок само!“

Той стана от бюрото си и загърби огромната грамада от документи. Чехлите на краката му зашумоляха по килима. Спря пред широката отворена врата, която водеше към малкото балконче на папския кабинет. Беше настъпило второ лято и планинският въздух беше жежък. Папата излезе на балкона и се огледа.

На юг се виждаше малкото селище с каменни постройки и наклонени дървени покриви. Отвъд селцето подножията на Драконовия гръбнак преминаваха в гора, която се простираше на множество левги. Денят беше ясен и той можеше да види на стотина левги в далечината отблясъците на слънцето по Блатното море, разлива при извора на първата от трите реки.

Преди десет дена обитаваше покоите за по-високопоставените членове на ордена. Летният дворец бе преди всичко за папата, но го използваха и приятелите му. А архиепископ Орив определено му беше станал приятел през годините, използвайки юридическите си познания, за да лавира между различните правила на родството, да защитава интересите на ордена у дома и в чужбина.

Когато племенникът на папата се замеси в скандал за продаване на църковни земи на безценица, Орив бе дал своя принос да защити светлината, като остави тези събития на тъмно.

„И ето че сега съм папа.“ Разбира се, че не беше. Беше специалист по имуществено право, но имаше достатъчно познания и по другите закони. Особено по тези за унаследяването.

През онзи неотдавнашен ден пиеше греяно бренди. Беше ден, за който хората щяха да разпитват някога.

„Къде беше ти, когато видя кладата на Уиндвир?“ — щеше да е обичаен въпрос.

Тези, които я бяха видели — по-голямата част от хората в Познатите земи, ако можеше да се вярва на докладите, — щяха да кажат къде са били и всички в помещението щяха да се смълчат заради тъжните спомени.

През онзи ден той дочу вика на един от аколитите, които служеха в двореца, и видя димната колона, която се издигаше на югоизток. Разбира се, в началото не можа да повярва. Имаше и други обяснения. Други места в тази посока. Но когато след ден и половина пристигнаха първите птици, той се убеди и свика Асамблеята на познанието, за да установят кой е най-високопоставеният жив член на ордена. Докато шепата оцелели се съберат, бяха пристигнали още птици — повечето носещи въпроси, а не отговори.

Когато повдигнаха въпроса за старшинството, Орив се огледа из помещението и осъзна, че е той.

След това влезе в папския кабинет и свали тежкия железен ключ от стената. Взе със себе си един книжовник, един учен и двамина сиви гвардейци, и слезе в подземията по уморителните каменни стъпала, докато не достигна хранилището.

Отвори го, взе писмата за приемничество, написани от неговия приятел, папа Интроспект Трети, и ги занесе на събранието.

Първоначално го обявиха за наместник на трона и пръстена. Когато пристигнаха докладите за разрушението на града, се обяви за временен папа. Разбираше се негласно, че ще отстъпи поста, ако се появи някой от списъка с наследници на Интроспект.

Когато пристигна птицата на Сетберт, той направи последната крачка и никой не се възпротиви, макар да знаеха, че процедурите не са такива. Орив изгори приемническите писма пред всички и избра новото си име.

— Ще бъда непоколебим в стремежа си да поправя това злодеяние и да отмъстя за унищожената светлина — заяви той пред асамблеята.

Никой не възрази, макар този акт да бе в разрез с учението на П’Андро Уим. Провъзгласи се за папа Непоколебим Първи и незабавно издаде указ за отлъчване на Деветте горски дома и човека, който според братовчед му, лорд Сетберт от ентролузианските градове-държави, бе виновен за опустошението на Уиндвир.

„Той използва собствената ви светлина срещу вас, скъпи братовчеде — гласеше кодираната бележка. — Един метален човек изрече думите на Ксум И’Зир и довърши делото на кралете магове.“

Това не го изненада. Повечето страняха от Деветте гори заради древните им връзки, макар че уж имаха родство с мнозина. Но това родство бе под сянката на отминало предателство. Първият Рудолфо бе побягнал от Стария свят с жените, децата и бандата си от пустинни разбойници, за да се скрие в далечния север. Но бе побягнал, преди кралете магове да стоварят гнева си над земята. Според някои легенди дори беше предал П’Андро Уим и неговите книжовници заради убийството на седмината синове на Ксум И’Зир в Нощта на прочистването, като разкрил местоположението им на кралете магове. Заради това И’Зир го предупредил за предстоящата гибел и му дал време да се измъкне в Новия свят.

Крушата не пада по-далече от дървото.

Чу тихо покашляне зад гърба си и се обърна.

— Да?

Един стар капитан от сивите гвардейци, който трябваше да се пенсионира отдавна, но бе останал да обучава новобранците, стоеше в центъра на помещението.

— Имаме още новини, отче.

Истински порой от новини. Птиците идваха една след друга, носеха различни панделки според обичаите на родството. Червено за война. Зелено за мир. Бяло за родство. Синьо за запитване.

— Какво е този път, Гримлис?

— Скитащата армия се е оттеглила.

— Отстъпват ли?

Капитанът поклати глава.

— Изчезнали са през нощта.

Папата кимна.

— Какво друго ни казва Сетберт?

— Конкубината му е преминала при горяните. Ли Там одобрява подобен съюз.

Ето това беше изненадващо, дори обезпокоително. След унищожаването на Уиндвир кланът Ли Там държеше основното богатство на ордена. Може би Влад Ли Там е одобрил бягството й, преди да разбере за указа за отлъчване.

— Много добре. Изпрати ми птичаря. — Обичайно щеше да натовари с подобна задача секретарите си, но те бяха денонощно заети с инвентаризацията на двореца и осигуряването на припаси, за да може оцелелите андрофрансини да се приберат.

Капитанът кимна.

— Ще се погрижа.

Папа Непоколебим се върна на бюрото, извади един лист и натопи иглата в мастилницата.

Привърши съобщението, когато се появи птичарят, носещ най-силната и бърза птица. Папата издърпа сив конец за спешност от траурния си шал и привърза бележката.

— За клана Ли Там.

След като птичарят се оттегли, папа Непоколебим Първи се върна на балкона и зачака. Когато видя как соколът размаха крила и се понесе към небето, челюстите му се стегнаха.

„Аз съм папа.“

Поклати глава, влезе в кабинета и затвори вратите, за да се скрие от следобедното слънце.

Рудолфо

Блатните грабители нападнаха бързо и внезапно. Камъните от прашките им свалиха един от наемниците и двама андрофрансини, преди горянските съгледвачи да достигнат позицията им.

Един камък изсвистя покрай главата на Рудолфо и той измъкна меча си, подсвирвайки. Двама от хората му скочиха от конете и посегнаха към пазвите си. Претърколиха се на земята и използваха прахчето за миг. Рудолфо успя само да зърне как лизват дланите си, преди да се стопят във вечерните сенки. Чу стърженето на стомана по кожа и завъртя коня си към грабителите. Вдигна меча и го размаха.

— Пазете се! — извика към кервана и препусна. Хората вече се грижеха за ранените, но на пръв поглед поне един нямаше да оцелее. Рудолфо оцени обстановката на едно примигване и последва хората си в боя.

Двама омагьосани и трима конници освен него… срещу кой знае колко нападатели?

Все още не беше съвсем тъмно и бе изненадан, че блатните са излезли толкова рано. Обикновено предпочитаха да атакуват под прикритието на мрака. Чу викове и шум от борба напред и пришпори коня си. Видя рехавата редица от раздърпани мъже, облечени в миризливи парцали. Рудолфо изсвири три строфи от Четирийсетия химн на Скитащата армия и тръгна надясно, а другите конници завиха наляво. Двамата омагьосани съгледвачи, които се намираха под въздействието на прахче от счукани корени, стояха отзад и избягваха боя, докато не чуха финалните акорди на химна.

Рудолфо не се бе сблъсквал с блатни от години. Понякога излизаше да ги накаже, както повеляваше родството. Блатният крал беше войнствен и изпращаше грабителите отвъд пределите на владенията си, когато му скимне. Те нападаха някое малко селище или отдалечена ферма, погребваха убитите и се оттегляха в блатата си в подножието на Драконовия гръбнак.

На времето баща му се бе изправил срещу самия блатен крал, когато парцаливият монарх бе решил да премине западните граници на Деветте гори. Иаков го взе в плен, отведе го във вериги на Площада на мъченията и го остави в ръцете на своите специалисти. Рудолфо беше още малък. По-малък, отколкото когато посети Уиндвир за погребението на отровения папа, но баща му го взе със себе си. Докато вървяха, той внимаваше да стои между сина си и мърлявия крал въпреки присъствието на съгледвачите. След като прекараха един час на наблюдателната платформа, Иаков нареди на воините си да отведат блатния крал до брега на Втората река и да го освободят.

След това коленичи и погледна малкия Рудолфо в очите.

— Никога не подценявай силата на милостта. — Той се замисли за миг. — Но и не разчитай на нея прекалено много.

Сега Рудолфо кимна, спомнил си тези думи. Протегна меча си надолу и настрани, и се изправи срещу един грабител.

Изсвири мелодията и се спусна напред. Блатните рядко използваха магии. Те бяха изстрадали лудостта от първите години в Познатите земи и страняха от подобни неща. Потомци, които не се бяха отърсили напълно от лудостта, спусната от Ксум И’Зир над предците им. Жребецът на Рудолфо отстъпи и стовари подкованите си копита връз нечий череп, а мечът му се стрелна като змийски език и разкъса прогнилите парцали и кожи, забивайки се в рамото.

Омагьосаните съгледвачи се развихриха и Рудолфо се ослуша за свистенето на дългите им закривени ножове. Острие одра бедрото му и той се извърна на седлото. Жребецът изцвили, когато го пришпори над поваления блатен. След това се завъртя, наведе меча си и заходи за нова атака.

Видя, че останалите му хора се оправят добре и в пълно мълчание. Блатните грабители виеха и ръмжаха възторжено, докато се прегрупираха. Превъзхождаха хората на Рудолфо три към едно, но бяха само пешаци и не очакваха, че ще се сблъскат с горянски съгледвачи.

Бяха необходими по-малко от пет минути, за да ги победят. Щом приключиха, двамата омагьосани съгледвачи хванаха главатаря и го накараха да гледа как останалите от отряда доубиват ранените.

Когато шумът от битката утихна, се появиха андрофрансинските наемници. Архикнижовник Сирил ги следваше от разстояние. Рудолфо се отдели от хората си и препусна към тях.

— Как се ранените? — попита той. — Щом приключим, трябва да се изнесем бързо.

— Загубихме брат Симеон — отвърна Сирил. — Камъкът е премазал гърлото му. Останалите ще се оправят.

Рудолфо кимна.

— Трябват ни лопати.

Архикнижовникът го погледна объркано.

— Нали сте андрофрансини — каза Рудолфо. — Не може да нямате лопати.

Сирил кимна.

— Сега ще ги пратя. Трябват ли ви и хора?

Рудолфо поклати глава.

— Сами ще ги погребем.

Дори горянският крал се смъкна от седлото и хвана лопатата. Заработиха бързо, изкопаха широка правоъгълна дупка в меката земя. Омагьосаните съгледвачи продължаваха да държат главатаря, който гледаше с присвити очи.

Наредиха телата в гроба и докато ги засипваха, Рудолфо се доближи до последния оцелял. Застана пред него и замълча за минута, докато го оглеждаше.

Мъжът беше доста висок. Косата и брадата му бяха съвсем чорлави, както повеляваше обичаят в племето му. Носеше мръсни, прокъсани памучни панталони, кожена риза, може би от елен, омазана с кал, и ниски ботуши, които изглеждаха доста по-нови от останалите му дрехи. Сигурно ги беше плячкосал наскоро.

Той се изпъчи пред мъжа и кимна на съгледвачите си да го освободят.

— Знаеш ли този език? — Човекът го изгледа с празен поглед и той премина към един от невербалните езици.

„Но този го знаеш, нали?“ Използваше един от древните жестомимични езици на дома на Ксум И’Зир.

Очите на грабителя се разшириха. Нямаше нужда от допълнително потвърждение.

„Кажи на блатния крал, че момчето на Иаков погребва убитите си.“ Изчака мъжът да кимне. „Кажи му, че андрофрансините са под закрилата на Рудолфо по повелите на родството, независимо от слуховете.“ Човекът кимна отново.

Рудолфо огледа мрака и ръцете му се задвижиха отново, този път на езика на горянските съгледвачи. Те отстъпиха, а той обърна гръб на грабителя и се покатери на седлото си.

Когато се завъртя, мъжът бягаше на изток, а пълната синьо-зелена луна се издигаше бавно в черното небе.

Джин Ли Там

Отрядът чакаше Джин Ли Там и Исаак пред голямата арка на входа на седмото имение. Командирът им, строен мъж с дълги мустаци и оформена брада, пристъпи напред.

— Лейди Там — каза той. — Наредено ми е да ви помоля да останете.

Тя изви едната си вежда.

— А ако не искам да остана?

Беше облечена в свободни панталони и широка риза, на краката си носеше чифт високи меки ботуши за езда от сърнешка кожа. Исаак стоеше до нея и носеше торбата й. Беше скрила ножа си под ризата, но иначе нямаше друго оръжие. Не можеше да си представи, че хората на Рудолфо биха употребили сила, за да я задържат.

— Няма да ви спрем насила, но не можем да позволим на металния човек да си тръгне.

Исаак пристъпи напред. Беше облякъл ново расо и качулката му бе вдигната, защото се намираха на открито. Очите му се отвориха и осветиха сенките на качулката.

— Не може да ме задържите! — заяви той на съгледвача. — Аз съм собственост на андрофрансинския орден и съм длъжен да се подчинявам на заповедите на папата. За мен това не е въпрос на избор. — После се обърна към нея. — Вие нямате подобен дълг. За вас ще е по-безопасно да останете тук.

Тя не се съмняваше в това. Но Рудолфо й бе казал да стои при Исаак.

Мехослугата се изпъчи в пълния си ръст, бе по-висок от съгледвачите и дори от Джин Ли Там, и закуцука напред.

Мъжете опитаха да му препречат пътя, но той продължи. Когато посегнаха да го спрат, ги разбута, изкарвайки ги от равновесие.

— Моля, престанете. Не искам да ви нараня.

И продължи да върви, като тътреше пострадалия си крак. Джин Ли Там го проследи как минава по калдъръма към портите на имението. Не се движеше бързо, както и очакваше. Беше длъжен да се подчинява, но можеше да регулира скоростта си. Джин не се съмняваше, че мехослугата можеше да върви без усилия ден и нощ по най-прекия път към целта си на северозапад. Обърна се към съгледвачите, които стояха и гледаха в очакване командира си.

— Какъвто и да е, той е машина, която служи на андрофрансините — каза Джин Ли Там. — Няма да го спрете. В пластините му е записано да им се подчинява.

Командирът кимна.

— Уведомени сме да очакваме такова развитие. Но бяхме длъжни да опитаме. — Той въздъхна и махна на мъжете си. — Приготвили сме кон и за вас, лейди Там.

Тя се усмихна.

— Виждам, че горянските съгледвачи на Рудолфо са възхитително интелигентни.

Мъжът се поклони леко.

— Подражаваме на нашия господар.

Тя отвърна на поклона, като се наведе по-леко, както изискваше рангът й.

— Ще тръгваме ли?

След десетина минути настигнаха металния човек в края на селището. Той се движеше бавно и куцаше, сякаш всяка стъпка го приближаваше към място, на което не искаше да отива. Когато го доближиха, спря и погледна Джин и командира на съгледвачите.

— Ако нямаш нищо против, ще се присъединим към теб! — каза мъжът.

Съгледвачите излязоха напред, а Джин Ли Там поизостана и продължи със скоростта на Исаак. Въздухът миришеше на зеленина и пресен хляб. Тази нощ щеше да има пълнолуние.

— Какво ли те очаква? — попита тя тихо.

Исаак вдигна поглед, без да казва нищо, и тя си помисли, че едва ли ще е нещо добро.

Петронус

Петронус стоеше до реката в последните сиви мигове преди нощта да премине в утро. Беше доволен, че момчето проговори отново, и бе заинтригуван от съобщението. Заръча на Неб да не казва нищо на останалите и когато мехурът му подсказа, че нощта е преминала, избута завивките и се затътри тихо към реката.

Луната беше надвиснала ниско в небето и той се зачуди на мощта на младите богове, докато пикаеше във водата и зяпаше синьо-зеленото кълбо. Преди, в много, много далечните времена тя била сива и пуста. Но според легендите младите богове бяха пренесли там вода, почва и въздух и я бяха превърнали в рай. Дори беше чел един оцелял фрагмент от „Стоте истории на Фелип Карнелин“, който твърдеше, че е посетил луната и е видял множество чудеса, включително кулата на лунния маг, която през някои нощи се забелязваше и с просто око. Уви, пергаментът с приключенията на Карнелин бе изпепелен в руините на Великата библиотека. Той въздъхна и пусна расото си, загърбвайки луната и реката, за да погледне полето от пепел и кости. Лунната светлина го оцветяваше в тъмни сенчести тонове.

— Дойде ли? — попита тихо Петронус.

Чу се приглушен смях.

— Тук съм. Просто не исках да ти прекъсвам работата.

— Нали не съм те намокрил? — изсумтя Петронус и усети лек полъх.

— Не.

На светлината на залязващата луна зърна проблясващия силует на човек, който бе толкова близо, че можеше да посегне и да го пипне.

— Ти ли си първият капитан на Рудолфо?

— Да. Аз съм Грегорик. — Петронус видя как привидението се раздвижи с грацията на котка. — А ти кой си?

Старецът си хареса една скала на брега и седна на нея.

— Аз съм Петрос. — Замисли се за миг. — От залива Калдус.

— Приличаш на рибар — посочи Грегорик.

Петронус кимна.

— Цял живот.

Горянският съгледвач се подсмихна.

— Нещо се съмнявам. Обзалагам се, че не си бил само рибар, но още не съм сигурен какъв точно.

Беше ред на Петронус да се подсмихне.

— Мисля, че просто подценяваш рибарите.

Сянката приклекна и се наведе напред.

— Имам човек в Кендрик. Чул те е как обработваш тълпата. Видял е как си спечелил доверието им. А аз видях как разположи лагера и как копаете гробове. Виждам как заобикаляш закона, като го използваш буквално. Подозирам, че имаш опит в държавническите и военните дела.

Петронус наклони глава.

— Според мен рибарството е смес от двете. Както и да е.

— Както и да е — съгласи се Грегорик. — Няма нужда да ти казвам, че Сетберт няма да толерира заиграването със закона.

Петронус се усмихна.

— Засега не ни закача. — Но знаеше, че съгледвачът е прав. Досега имаха късмет. В далечината се мяркаха ездачи, които се приближаваха достатъчно, за да видят лопатите в ръцете им, и се оттегляха на юг. Но всеки ден очакваше да скъсят разстоянието и да ги заплашат, може би дори да ги прогонят. Или поне да се опитат.

— Чух от добър източник, че си получил помощ — продължи Грегорик.

Лейтенантът значи.

— Ние вършим добро дело. Мнозина биха се съгласили.

Петронус долови изтощението в гласа на Грегорик.

— Да. Не би било правилно костите на Уиндвир да избелеят на слънцето.

Петронус разтърка слепоочията си. Все още не спеше добре. Сънищата му бяха изпълнени с огън и писъци, но не можеше да каже дали е Уиндвир, или онова блатно селище от миналото. Във всеки случай спеше все по-малко с всяка нощ.

— Нима ме извика, за да ми говориш за неща, които зная? Че лудият надзорник ще тръгне срещу нас рано или късно?

Сянката се надигна и отстъпи.

— Не. Идвам да ти кажа нещо повече. Мисля, че ти си нещо повече, отколкото показваш. Мисля, че си човек, който знае какво се случва. — Замълча за миг и отново промени позицията си. — Сетберт използва един метален човек, за да разруши Уиндвир. Подкупил е един от специалистите, който е променил написаното по пластините на мехослугата, така че да излезе на централния площад и да изрече заклинанията от „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир.

Петронус потръпна. Сърцето му сякаш спря за миг, а кожата му се вледени.

— Чудех се как е станало. — Замисли се доколко може да се довери на този горянски съгледвач. След малко продължи. — В началото мислех, че проклетите глупаци са си го причинили сами. Че по някакъв начин сами са сринали града. — Вдигна един камък, прецени тежестта му с ръка и го метна в реката. — Явно съм сгрешил.

— Да — отвърна Грегорик. — Явно е така.

Петронус се надигна.

— Е, защо ми казваш тези неща?

— Искам да знаеш срещу какъв човек си изправен. Чул си за указа на новия папа, иначе нямаше да се разположиш толкова внимателно извън града. Обвиненията срещу лорд Рудолфо са лъжовни. Сетберт уби ордена със собствения му меч.

Петронус повдигна вежди, но не каза нищо.

Тишината се разтегна неловко, преди Грегорик да продължи.

— Намерихме металния човек, използван от Сетберт. Лорд Рудолфо го изпрати в Деветте гори заедно с бившата конкубина на надзорника, Джин Ли Там от клана Ли Там.

Петронус усети как се вледенява отново. Помнеше как младият аколит бе направил демонстрация с мехослугата. Явно го бяха задържали. Бяха построили още метални слуги и бяха продължили да изучават заклинанието.

И накрая бяха предизвикали гибелта си сами.

— Казах им, че трябва да го изгорят — промърмори той на себе си.

— Какво да изгорят? — попита Грегорик.

Петронус не отговори. Хвърли поглед към лагера. Небето сивееше и вече се виждаха палатките, сгушени между остатъците от доковете и стената на най-големия и ярък град в Познатите земи.

— Щом Сетберт е способен да стори това на цял град, едва ли ще се церемони много с група досадници — каза Грегорик. — Ще ви наглеждаме, но трябва да знаеш, че сме малцина. Лорд Рудолфо отпрати Скитащата армия на изток и замина за летния папски дворец, за да преговаря с Непоколебим Първи.

Петронус кимна.

— Ще сме благодарни на всяка помощ. Очаква ни много работа. — Той тръгна към лагера, усещайки внезапно колко е уморен. Изтощението се просмукваше в него, караше краката му да се влачат и дърпаше главата му надолу.

Грегорик подсвирна тихо и се обади за последно.

— Защо го правиш, старче?

Петронус спря и се обърна.

— Всички трябва да плащаме дълговете си, рано или късно.

Погледна отново към луната. Синьо-зелената сфера се мержелееше на хоризонта. Зачуди се какво ли биха помислили младите богове за стореното от наследниците им.