3.

Джин Ли Там

Джин Ли Там гледаше суматохата и се чудеше за младежа. Той бе отворил уста след прегръдката на Сетберт, но от нея излизаха само брътвежи. Разкъсани фрази от уимски текстове. Не беше на повече от петнайсет-шестнайсет, но косата му бе побеляла, а очите — изцъклени и диви. Щом Сетберт разбра, че не може да говори, го остави на грижите на една слугиня. Единственият му интерес към момчето бе породен от желанието да чуе от първа ръка за резултата от деянието си.

Стомахът на Джин се сви.

Денят вече преваляше, а тя стоеше в сянката и гледаше как съгледвачите влачат мрежите си като горди рибари. Магията беше изтляла и сега се виждаха ясно. Тъмните им копринени дрехи, ръцете и лицата бяха омазани с мръсотия и пепел. В мрежите, които влачеха, проблясваше метал.

Бяха донесли общо тринайсет метални човека. Андрофрансинският чирак клекна до тях и започна да ги човърка през мрежите.

— Един липсва — каза той.

— Остана долу — отвърна съгледвачът. — Няма къде да ходи, разкачих му крака. Ще се върнем за него, щом разтоварим тези.

— Ако горяните не го отмъкнат — вметна капитанът, който се приближаваше откъм шатрата на Сетберт с намръщено изражение. — Вече са влезли в града. Омагьосайте се отново и ги проследете.

— А ако ни видят?

— Ние не воюваме с тях. — Мъжът замълча за миг и погледна тревожно към посоката, от която бе дошъл. — Поне засега.

Чиракът измъкна един от металните хора от мрежата. Мехослугата изтрака и изпусна пара от ауспуха си. Стъклените му очи се отвориха за миг.

— Функционираш ли? — попита чиракът.

— Функционирам — отговори металният човек.

Чиракът посочи към близката шатра.

— Иди там и изчакай. Няма да говориш с никого, освен с мен. Разбра ли?

— Разбрах. — Мехослугата, който беше висок и строен, и блестеше на следобедното слънце въпреки мръсотията и драскотините по обшивката си, се подчини.

Чиракът се обърна към следващия, а Джин Ли Там се отдалечи.



Откри младежа в шатрата на слугите. Седеше мълчаливо до една маса, а храната в чинията изстиваше пред него. Все още бе облечен с мизерното расо, с което го бяха открили, и бе покрит с пепел и мръсотия.

Тя седна срещу него и привлече погледа му.

— Трябва да ядеш. Откога не си ял?

Той отвори уста да каже нещо и се спря. Поклати глава и очите му се насълзиха.

Джин се наклони към него.

— Разбираш ли ме?

Той кимна.

— Не мога да си представя какво си видял. — Можеше, разбира се. Гледката на опустошения Уиндвир бе изпълнила сънищата й снощи. В тези кошмари Сетберт се смееше весело, а мъртви вълшебници обикаляха из огромния град и призоваваха огън, светкавици и чума. Десетки видове смърт се сипеха над пищящите невинни, докато не се събуди, плувнала в пот.

Помнеше историите за Епохата на смеещата се лудост. Толкова опустошително време, че малцината оцелели бяха полудели. Джин Ли Там се чудеше дали това момче не е постигнато от подобна съдба.

Но очите му не бяха като на откачен. Пълни с отчаяние и тъга, да. Но не и лудост. Напоследък познаваше добре налудничавия поглед.

Джин се огледа, за да е сигурна, че не ги подслушват.

— Сетберт иска да му разкажеш какво си видял — каза тихо тя. — Иска да чуе как е паднал Уиндвир, но в желанието му няма благородство. Разбираш ли?

От изражението на лицето му личеше, че не разбира, но все пак кимна.

— Единственото ценно е историята ти. Докато мисли, че ще му разкажеш, ще те държи жив и ще се грижи за теб. — Джин Ли Там покри дланта му със своята. — Ако реши, че не можеш или не искаш да разказваш, ще се отърве от теб. Не знам дали ще те остави жив, но той не е добър човек. — Тя стисна ръката му. — Опасен е.

Изправи се и подвикна на слугинята.

Едрата жена се появи на входа.

— Да, лейди?

— Гостът не трябва да седи на масата, потънал в мръсотия. Почистете момчето и му дайте нови дрехи.

— Лейди, предложих му баня, но той отказа.

Джин Ли Там допусна следа от гняв в гласа си.

— Нямаш ли деца?

— Имам, лейди. Три.

— Значи знаеш как се къпе дете — заяви тя по-меко.

— Да, лейди.

Джин Ли Там кимна учтиво.

— Този младеж е видял повече мрак и отчаяние от всеки след Епохата на смеещата се лудост. Бъди мила с него и се моли да не преживееш никога същото.

Джин се обърна и излезе от шатрата. Знаеше, че не може да чака повече. Отлагаше го от два дена, колебаеше се за правилния подход. Но вече знаеше, че няма шанс да остане. Из лагера имаше клетки с птици. Трябваше да намери някоя, която да не бъде потърсена поне ден. Щеше да я изпрати с просто съобщение, завързано с черен конец, символ за опасност: „Уиндвир е в руини. Сетберт ни предаде.“

След това щеше да спи с магическа торбичка под възглавницата, готова да побегне при първата дума.

Рудолфо

Горянските съгледвачи откриха плачещия метален човек в един кратер сред валмата дим, в руините на Уиндвир. Беше наведен над купчина овъглени кости, ръцете му се тресяха, гърдите свистяха, а големите метални ръце стискаха подобната на шлем глава. Приближиха го тихичко. Призраци в града на привиденията, но въпреки това той ги видя и чу.

От ауспуха му блъвна кълбо пара. Светещите му стъклени очи изпускаха вряща вода. До него лежеше изтръгнат метален крак.

— Икчисв хибу за — изскърца металният човек.

Горяните го влачиха до шатрата на Рудолфо, защото не можеше да ходи и отказваше подкрепа. Генералът ги наблюдаваше как се завръщат, точно както бяха обещали в съобщението.

Занесоха металния човек до поляната и го пуснаха заедно с крака му. Ярките им туники, панталони и наметала бяха станали сиви и черни от саждите и пепелта. Металният човек сияеше на следобедното слънце.

Съгледвачите се поклониха и зачакаха Рудолфо да проговори.

— Това ли е останало от великия град Уиндвир?

Те кимнаха дружно. С нежелание, но без съмнение.

— А андрофрансинската библиотека?

Един от съгледвачите пристъпи напред.

— На пепел е, милорд. — Мъжът отстъпи бързо и сведе глава.

Рудолфо се взря в металния човек.

— А, какво имаме тук? — И преди беше виждал машини, но бяха малки и съвсем не толкова сложни като човек. — Можеш ли да говориш?

— Ербод месвъс яровог — отвърна металният човек.

Рудолфо погледна отново към съгледвачите си. Мъжът, който бе проговорил по-рано, вдигна поглед.

— Приказва откакто го открихме, милорд. Но не на език, който сме чували.

Рудолфо се усмихна.

— Напротив. — Той се обърна към металния човек. — Онтарбо ан ировог.

Чу се изщракване, изпукване и излезе кълбо пара. Металният човек погледна към Рудолфо, към опушеното небе и черните останки от най-големия град на света. Разтресе се и потръпна. Когато проговори, гласът му бе изпълнен с дълбока скръб. Рудолфо бе ставал свидетел на такава мъка само два пъти през живота си.

— Какво сторих? — изстена металният човек и гърдите му издрънчаха, когато ги удари с юмрук. — О, какво сторих?



Рудолфо се отпусна на копринените възглавници и отпи от сладкото крушово вино. Залязващото слънце оцветяваше металния човек в червено. Личният му оръжейник се бе навел над мехослугата и бършеше потта от челото си, докато се мъчеше да прикачи изкривения крак.

— Няма смисъл, милорд — каза металният човек.

Оръжейникът изръмжа.

— Не е много добре, но ще свърши работа. — Той се надигна и хвърли поглед към господаря си.

Рудолфо кимна.

— Изправи се, метални човече.

Механичният се подпря на ръце и се надигна. Изкривеният крак не искаше да се свие. Тракаше и изпускаше искри, но издържа.

— Разходи се — махна с ръка Рудолфо.

Металният човек се подчини. Вървеше с клатушкане и ползваше прикачения крак повече като патерица.

Рудолфо отпи от виното и освободи оръжейника.

— Е, вероятно трябва да се притеснявам от бягство?

Металният човек продължи да ходи. Ставаше все по-стабилен с всяка стъпка.

— Искате да избягате ли, милорд? Вие сте добър с мен. Може би ще мога да ви помогна?

Рудолфо се подсмихна.

— Говорех за теб, метални човече.

— Няма да избягам. — Той поклати глава. — Възнамерявам да платя за престъпленията си.

Рудолфо повдигна вежди.

— И какви по-точно са престъпленията ти? — Спомни си за добрите маниери, и макар да не беше сигурен дали се отнасят и за металните хора, посочи един стол. — Моля, седни.

Металният човек приседна.

— Аз съм виновен за унищожението на Уиндвир и изтребването на андрофрансините. Не очаквам процес. Нито милост. Очаквам правосъдие.

— Как се казваш?

Златните клепачи на металният човек примигнаха изненадано над светещите му очи.

— Милорд?

— Как се казваш? Какво е името ти?

— Аз съм Мехослуга номер три, секция „Преводи и каталог“.

— Това не е име. Аз съм Рудолфо. За някои — лорд Рудолфо от Деветте горски дома. За други — генерал Рудолфо от Скитащата армия. За онези, които съм победил в битка и в леглото, съм проклетникът Рудолфо.

Металният човек впери поглед в него. Устата му се отвори и затвори с тракане.

— Добре — каза накрая Рудолфо. — Ще те кръстя Исаак. — Замисли се за миг, кимна и отпи от виното си. — Исаак. Кажи сега как точно успя да сринеш всепризнатия град Уиндвир и собственоръчно да изтребиш андрофрансинския орден?

— Извърших тези престъпления с невнимателни думи, милорд.

Рудолфо допълни чашата си.

— Продължавай.

— Милорд, чували ли сте за магьосника Ксум И’Зир?

Рудолфо кимна.

— Андрофрансините откриха пергаменти в източните възвишения. Приличаха поразително на късната работа на И’Зир, включително смесицата на средноземски и горен в’ралски. Даже почеркът съвпадаше.

Рудолфо се наклони напред и поглади дългия си мустак.

— Значи не са били копия?

Металният човек поклати глава.

— Оригинали, милорд. Естествено, бяха донесени в библиотеката. Възложиха превода и каталогизирането на мен.

Рудолфо взе една захаросана фурма от сребърната купа и я лапна. Сдъвка плода и изплю костилката в копринена кърпичка.

— Ти си работил в библиотеката.

— Да, милорд.

— Продължавай.

— Един от пергаментите съдържаше липсващия текст на „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир…

Рудолфо се сепна. Кръвта се изтегли толкова бързо от лицето му, че чак щипеше. Вдигна ръка и се отпусна на възглавниците.

— Богове, чакай малко!

Металният човек Исаак зачака.

Рудолфо се надигна, изпи на един дъх виното и си наля ново.

— Сигурен ли си?

Исаак се разтърси от хлипане.

— Вече да, милорд.

Рудолфо имаше сто въпроса. Всеки напираше да бъде пръв. Отвори уста, но млъкна, щом зърна Грегорик, пръв капитан на горянските съгледвачи, който се вмъкна в шатрата с тревожно изражение.

— Да?

— Генерал Рудолфо, току-що научих, че надзорник Сетберт от ентролузианските градове-държави наближава.

Рудолфо усети как гневът му се надига.

— Току-що?

Грегорик пребледня.

— Съгледвачите им са омагьосани, милорд.

Рудолфо скочи на крака и посегна за дългия, тънък меч.

— Вдигнете лагера под трета тревога. — Сетне се обърна към металния човек. — Исаак, ти чакай тук.

Исаак кимна.

Генерал Рудолфо от Скитащата армия, господар на Деветте горски дома изскочи от шатрата, викайки за доспехи и кон.

Петронус

Петронус седеше пред малкия огън и се ослушваше в нощта. Беше яздил с умерена крачка, без да напряга излишно стария си кон. Когато небето започна да потъмнява, спря и си направи бивак.

Някъде наблизо зави койот. Присъедини се втори. Петронус отпи от горчивия чай, в който имаше стабилна доза от лекарството за ревматизъм на местната знахарка. Това го сгряваше повече от танцуващите пламъци.

Погледна на северозапад. През деня пушекът почти се бе разнесъл. Рудолфо и Сетберт сигурно бяха пристигнали с армиите си да окажат каквато и да е помощ.

Съмняваше се, че щяха да открият нещо, и подозираше защо. Колкото повече мислеше, толкова по-сигурен ставаше. Всяка левга към Уиндвир отразяваше паралелно пътешествие през спомените му.



— Открихме нов фрагмент от Ксум И’Зир, отче — каза архикнижовник Рихан по време на личния доклад от експедицията.

Това бе преди четирийсет години и Петронус бе по-голям идеалист, но дори тогава знаеше риска.

— Сигурен ли си?

Архикнижовникът отпи от виното, внимавайки да не окапе белите килими в кабинета на Петронус.

— Да. Перфектен фрагмент, който се припокрива с пергамента от Страупхайм и писмото от Харстон. Въпрос на време е да съберем целия текст.

Петронус усети как стиска челюст.

— Какви охранителни мерки са взети?

— Всички пергаменти са на различни места. Заключени и под стража.

Петронус кимна.

— Добре. Не са безопасни, дори за превод и каталогизиране.

— Засега, да — съгласи се Рихан. — Но младият Чарлс, новият аколит по механика от Изумрудения бряг, смята, че е открил начин да захрани мехослугата с огнекамъни. Според „Спецификации и бележки“ от Руфело, паметта на механичните може да се трие всекидневно, да им се казва предварително какво да правят и те следват дори най-сложните инструкции.

Петронус бе видял демонстрацията. Трябваше им огромна пещ, но в рамките на три минути Чарлс бе накарал ръбестия метален човек да раздвижи ръце, да рецитира текст и да реши няколко сложни математически уравнения пред папата и най-близките му съветници. Поредната тайна, която бяха изкопали от миналото и която щяха да запазят, докато не решат, че светът е готов за нея.

— Те може да го четат — продължи архикнижовникът. — При специални инструкции. Ако Чарлс е прав, мехослугите може да обобщят текста, без да го повтарят устно.

— Ако някога се открият всички пергаменти… — Петронус остави думите да заглъхнат и поклати глава. — По-добре да унищожим откритията. Дори металните кукли биха танцували в ръцете на човек.

Погледът на архикнижовника постави началото на личното изплъзване на Петронус от андрофрансинската милост.



Воят на койота го изтръгна от миналото. Огънят едвам тлееше и Петронус хвърли нови дърва. Той стисна юмруци до побеляване и отново погледна на северозапад.

Бяха открили всички части от заклинанието на Ксум И’Зир.

Не бяха внимателни.

Сами бяха предизвикали смъртта си.

И ако Петронус беше прав за силата на тези думи, от труда им не бе останало нищо. Андрофрансините бяха изкарали две хиляди години, ровейки в остатъците на Стария свят, но сега нямаше да остане нищо.

Гневът на П’Андро Уим го обзе и той закрещя към небето.

Неб

„Ценен си само заради историята си.“

Думите на червенокосата жена продължаваха да са с Неб.

Беше се изкъпал, като изчака, докато слугинята, която носеше вода, излезе, за да не го види как сваля мръсното расо. Още щом влезе във водата, тя покафеня от пепелта и мръсотията. Дори когато се избърса с грубата войнишка кърпа, видя, че по памука остават сиви петна. Въпреки това се почувства по-чист от преди.

Робата, която му донесоха, бе твърде голяма, но той стегна въжето през кръста и изхвърли водата в бурените зад шатрата.

Опита да хапне малко хляб, но стомахът му се разбунтува след няколко залъка. Неб стисна двете си книги и се сви на нара. Мислеше за думите на червенокосата и се чудеше защо историята му е толкова ценна за надзорника. И защо се бе ядосал толкова, като разбра, че Неб не може да говори? И по-лошото, защо изобщо толкова се вълнуваше да я чуе? Дамата сигурно щеше да му каже, ако я попита, но не беше сигурен, че иска да знае.

Превъртя се и опита да поспи. Но когато затвореше очи, нямаше мрак, никога. Виждаше огън — зелен огън, — падащ като гигантски юмрук на Уиндвир. И светкавици, бели и остри, издигащи се в небето. Сградите падаха. Миризмата на горящо месо от животни и хора изпълваше ноздрите му. А при портата до речните кейове се виждаше една бягаща, пищяща, запалена фигура.

Разбира се, Неб знаеше, че последното е плод на въображението му. Но в ума си можеше да види топящите се очи на баща си, обвинението и разочарованието.

Накрая се отказа от нара. Измъкна се в нощта и отиде при каруцата. Съгледвачите от делтата бяха удържали на думата си и я бяха докарали. Сви се в каросерията между дрехите, книгите и писмата и заспа.

Но сънищата му бяха изпълнени с огън.

Загрузка...