Ридание

Джин Ли Там

За Джин Ли Там седмото горско имение и прилежащият град бликаха от пъстрота. Къщата беше на леко възвишение, а градът бе скупчен около нея — сбор от калдъръмени улици и ниски постройки от дърво, с разноцветно боядисани стъклени прозорци. Хората носеха предимно памучни дрехи, но понякога забелязваше и коприна, с която беше известен родният й Изумруден бряг.

Замисли се защо не е идвала никога насам, но бързо се сети. Просто нямаше причина. Горяните бяха затворени и страняха от интригите и машинациите на Познатите земи. Беше чувала на няколко пъти, че Рудолфо се спуска на юг със съгледвачите си, за да присъства на държавни срещи. Но досега не бяха се засичали и като цяло Деветте горски дома се придържаха към техния край на света.

Разхождаше се по улиците сама, но знаеше, че двама съгледвачи я следват на почтително разстояние. Опитваха се да й създадат илюзия за независимост, но биха дотичали мигновено, ако се наложи. Разбира се, трябваше принципно да е в безопасност толкова далече от войната. Съгледвачите дори не бяха омагьосани.

Докато вървеше, Джин се ослушваше и дочуваше фрагменти от всекидневния живот в горите. Ловджийски истории, слухове за войната и Уиндвир, кой с кого спеше и чий син бе зърнат да куцука към имението.

Джин се спря.

— Казват, че носел андрофрансинско расо. Но бил направен изцяло от метал.

Чудеше се кога тайната ще излезе наяве. Естествено, повечето хора бяха запознати с машините, които андрофрансините показваха на света постепенно. Малки неща, като птичката, която баща й пазеше под кристалния купол на закритите им градини. Малката златна птичка беше нещо невиждано и можеше да пее на шестнайсет езика. Освен това знаеше прости фрази — искаше вода, която не можеше да изпие, и храна, която не можеше да изяде. Беше дар от един от папите, преди много години.

Но Исаак беше нещо различно. С човешки размери, даже с глава по-висок от обичайното, строен, но плещест, най-невероятната гледка в живота й. Според една от ересите едно време имало почти толкова метални хора, колкото и нормални. Това било в отдавна отминалите времена, много преди Епохата на смеещата се лудост. Когато П’Андро Уим започнал да обикаля из разрушения свят със скромната си група последователи от копачи и книжовници, металните хора били почти напълно изчезнали.

А сега се бяха върнали — поне неколцина. И ако Рудолфо успееше, тези неколцина — построени с остатъци от чертежи и информация от пустошта — щяха да са тук и да помагат на Исаак да възстанови разрушеното от Сетберт.

— Лейди Там — разнесе се глас зад нея. Един от съгледвачите се бе приближил неусетно.

Тя го изгледа. Беше млад, но не невръстен и за разлика от съгледвачите на Сетберт, не се перчеше.

— Да?

— Ме… — Той се запъна, търсейки точните думи. — Исаак иска да ви види.

Това я изненада. Бяха се видели преди час, когато го разпитваше за плановете и кореспонденцията му с останалите андрофрансини.

— Много добре.

Извървя половин левга до имението и намери Исаак в градината. Държеше парче хартия в ръце и примигваше с метални клепачи към нея.

— Какво става, Исаак? — попита Джин и пристъпи напред.

Металният човек закуцука към нея. Тъмното расо криеше стройната му фигура.

— Получих вест от летния папски дворец. — Очите му се отвориха и затвориха с присветване.

— Доста бързо — отбеляза тя.

— Не е отговор на моето съобщение.

Любопитно.

— Какво е съобщението?

От радиатора му блъвна пара.

— Папски декрет, нареждащ всички ресурси и служители на ордена да се отправят към летния дворец.

Веждите й се повдигнаха.

— Как така? Нали папата е мъртъв?

— Аз… — Той замълча, изсвири и изтрака. Джин съжали за думите си мигновено. Но Исаак се възстанови и продължи. — Андрофрансинската йерархия е сложна. През последните две хиляди години по нея са написани томове. Постовете се предават пожизнено, но има резервни и планове за спешни случаи. Папа Интроспект може да е определил наследник преди… — Той млъкна. От очите му потече вода и той извърна поглед.

Джин сложи ръка на рамото му.

— Исаак, не забравяй, че ръката на Сетберт те е управлявала.

Исаак кимна.

— Въпреки това декретът е подпечатан.

Нима нещо се бе изплъзнало от баща й? Тя се съмняваше, но с оглед на последните събития всичко бе възможно. Знаеше отговора на въпроса, преди да го зададе, но въпреки това го стори.

— Какво значи това?

— Значи, че не мога да остана тук. — Исаак наведе глава и гласът му прозвуча унило, нещо, което не й се вярваше, че е възможно за един метален човек. Когато я погледна, Джин реши, че никога не е виждала толкова противоречиво изражение на човешко лице. Смая се, че вече му е приписала човешки черти само заради начина, по който очите, устата и главата му мърдат. — Аз съм собственост на андрофрансинския орден. Създаден съм да следвам техните заповеди.

И ако подозренията й бяха верни, той беше най-страшното оръжие на света от последните две хиляди години.

Исаак не помръдваше.

— И друго ли има? — попита Джин.

Той кимна бавно.

— Да. Първото действие на новия папа е да подпише указ за отлъчване.

„Указ за отлъчване.“ Сега ентролузианците щяха да са наистина сами, отритнати от света. Отлъчването на андрофрансинския папа прекъсваше незабавно всякакво родство между потърпевшия и разпръснатите владетели на Познатите земи. Това бе толкова мощно средство, че доколкото знаеше, бе ползвано само три пъти в тяхната история.

— Това е добра новина. Ще помогне на каузата на Рудолфо.

Исаак поклати глава.

— Не, милейди. Не ме разбрахте.

Тя го погледна и усети как челюстта й увисва.

— Тоест?…

— Да — отвърна Исаак. — Указът за отлъчване обвинява Деветте горски дома и лорд Рудолфо, генерал на Скитащата армия, за унищожението на Уиндвир и нарежда всичките им владения да бъдат под запор, докато не се свика Конференция за истината, която да вземе окончателно решение.

Джин Ли Там усети как остава без въздух. Тя изкрещя да й донесат хартия и птица и се втурна към имението, кодирайки наум съобщението до баща си.

Петронус

Петронус и момчето седнаха с хартията помежду им, веднага щом влязоха в плевнята. Бяха наближили покрайнините на Кендрик и се натъкнаха на един добронамерен фермер.

— Ще платя, ако позволиш да ползваме плевнята ти — предложи Петронус.

Фермерът огледа каруцата и присви очи в падащия мрак.

— От Уиндвир ли идете? Какви са новините?

Петронус слезе от капрата. Момчето се надигна и разтърка сънените си очи.

— Градът е изцяло разрушен. Ентролузианците воюват с горяните. Не съм сигурен защо.

Фермерът кимна.

— Андрофрансини ли сте?

— Работя с тях понякога. Казвам се Петрос. — Обърна се към момчето и видя, че то се усмихва на името му. — Това е внукът ми.

— Аз съм Варн. — Фермерът подаде ръка и Петрос я стисна. — Запази си парите. Дошли са тежки времена за ордена. Подслонът е най-малкото, което мога да сторя за вас.

Те се настаниха и нападнаха кошницата с пресен хляб, мариновани аспержи и печен заек, дар от Варн. След като хапнаха, напълниха металните си канчета с вино от една от трите бъчви в каруцата и се разположиха под светлината.

Преди Петронус да проговори, момчето написа нещо набързо и го вдигна пред очите му. „Казвам се Неб.“

— Добре е най-сетне да науча името ти. Как се озова при Сетберт?

През следващите два часа Петронус задаваше въпроси, а Неб отговаряше, стараеше се да пише бързо, за да е в крак с устата му. Петронус узна всичко — как бил разрушен градът, как съгледвачите пленили момчето, за дочутите слухове и думите на червенокосата… и как бе опитала да вземе Неб със себе си.

„Сетберт унищожи Уиндвир.“ Трябваше да го прочете три пъти.

— Имаш ли представа защо?

Неб поклати глава.

Петронус се замисли. Подкупил е някого, обещал е нещо, сключил е някаква сделка, за да докопа заклинанието. Разрушението на града със сигурност беше дело на „Седемте какофонични смърти“, на Ксум И’Зир. Андрофрансините бяха събрали всички части на ръкописа и Сетберт го бе използвал срещу тях. По някакъв начин всички предпазни мерки, ключалки и хранилища, които опазваха човечеството през последните две хиляди години, се бяха провалили.

„Ако бях останал, това нямаше да се случи.“

Петронус усети, че младежът го дърпа за ръкава, и погледна към него.

„Може ли аз да задам няколко въпроса?“

Той кимна.

— Давай.

„Защо ме спря?“

Петронус сложи ръка на рамото му и го погледна в очите.

— Щом аз успях да доловя кроежите ти, беше въпрос на време и някой от стражите да се досети. Как си представяше, че ще успееш да убиеш един от най-могъщите хора в Познатите земи?

Петронус се вгледа в лицето на Неб. Ъгълчето на устната му трепна и очите се отместиха. Очевидно се чудеше каква част да сподели.

— Не е нужно да ми казваш, синко.

Момчето бръкна в пазвата си и извади една торбичка. Петронус я разпозна мигновено и се подсмихна.

— Хитро. Но само това нямаше да те спаси, дори да беше успял да убиеш злия негодник.

Докато го казваше, осъзна, че момчето изобщо не се интересуваше дали би се спасило. Коравият поглед и изражението му показваха ясно, че на драго сърце щеше да размени живота си за този на побъркания надзорник.

— Чуй ме добре — каза Петронус — Отнемането на живот, дори на човек като Сетберт, ограбва душата ти. Съгласен съм, че заслужава смърт за стореното. Дори хиляда смърти няма да са достатъчни. Но андрофрансините не убиват. — Освен ако не си папа. Освен ако не заповядаш простичко на най-стария си капитан от Сивата гвардия и затвориш очи, преструвайки се, че между твоите думи и делата на другите няма връзка.

Отново усети дръпване и погледна надолу.

„Аз не съм андрофрансин.“

— Предполагам, че не си. Но някой ден може да станеш. А призраците на миналото обитават горите на бъдещето.

Момчето се замисли и написа още нещо. Петронус го прочете.

— Какво сега ли? Не знам. Ще потърся къде да те оставя в Кендрик. Идвам тук само за да събера хора и се връщам в Уиндвир.

Момчето го изгледа въпросително и Петронус усети как челюстта му се свива.

— Трябва да погреба града — каза тихо той.

Младежът надраска още нещо и Петронус се учуди, като видя, че този път не е въпрос.

„Знам кой си, отче!“ Разкривените черни букви се открояваха на сивата хартия. Петронус погледна думите, без да каже нищо, знаеше, че мълчанието е достатъчен отговор.

Неб

На другия ден Неб гледаше как работи Петронус. Той първо спря в кръчмата да поговори с дървосекачите на закуска. След това тръгна по улиците, заговаряше жените и спря на оживения площад. Широката площ бе осеяна с шатрите на пътници, тръгнали към Уиндвир, които чакаха шокът да премине и да намерят нова посока. Все още чакаха.

Петронус поговори тихо с кмета, докато Неб го чакаше настрани. В началото мъжът се раздразни и се опита да избута стареца. След това започна да кима с намръщено изражение. Накрая явно склони, защото, щом се разделиха, тръгна да свиква извънредно събрание на съвета.

Лесно се виждаше как този човек е станал най-младият папа на ордена. Неб помнеше уроците си. Петронус не беше представен обширно в „Делата на апостолите на П’Андро Уим“, но все пак имаше достатъчно данни. Той беше най-младият. Беше убит. Силен крал и папа. И макар че това не се споменаваше в книгата, Неб бе чувал по-старите да казват: „Езикът му е сребърен като на папа Петронус.“ Беше се бе превърнало в нарицателен израз за поколения. Сега Неб се убеждаваше във верността му със собствените си очи.

Кметът изпрати ездачи до фермите и призова всеки, който има желание, да се отзове. Когато пратениците потеглиха, Петронус изпрати птици до залива Калдус и до още две селища, за които Неб не беше чувал, а и не успя да види имената на получателите. Накрая написа дълго съобщение на език, който според познанията на Неб се говореше в Изумрудения бряг. Накрая избра най-силната и бърза птица и шепна продължително в ухото й, преди да я пусне в небето.

Когато свърши, Петронус заведе Неб в странноприемницата и двамата се натъпкаха с пържен хляб и задушен сом.

Неб отопи остатъците в купата си с последния залък и се усмихна на стареца.

Петронус му отвърна.

— Добра работа, като за един ден.

Неб кимна. Така беше. Самият той не беше свършил кой знае какво, но бе научил неща, които нямаше как да види в сиропиталището. Гледаше как работи този човек, как изгражда доверие на едно място и предизвиква подозрения другаде, спечелва усмивка тук и кимване там. Никога не беше виждал нещо подобно и това го впечатли силно. Внезапно се присети отново за миналото.

— Но аз не знам какъв искам да бъда — каза той на баща си при едно от посещенията му.

Брат Хебда се усмихна.

— Не бъди това, което правиш. — Неб изучаваше франсинските учения и винаги се радваше, когато ги виждаше в реалния живот. — Да бъдеш и да правиш са различни неща.

— Но нима това, което върша, не определя това, което съм?

Баща му се усмихна още по-широко.

— Понякога. Но това, което правиш, може да се променя спрямо ситуацията. Добрият човек може ли да убие?

Неб поклати глава.

— Но сивите гвардейци убиват… те добри ли са?

Неб се замисли.

— Мисля, че да. Защото го правят, за да защитят светлината.

Брат Хебда кимна.

— Така е. Представи си, че им наредят да убият някой еретик, но човекът просто е враг на някой злобен ненормалник. Нима сивите гвардейци ще бъдат определени спрямо делата им?

Неб се засмя.

— Казах само, че не знам какъв искам да стана, като порасна.

Брат Хебда също се засмя.

— А, това е лесно.

— Наистина ли?

Баща му кимна и се наклони напред.

— Гледай за хора, които те оставят с отворена уста. Изучавай ги, виж какво обичат и от какво се боят. Изкопай съкровищата от душите им и ги извади на светло. — Той се наведе още повече и Неб усети миризмата на вино в дъха му. — След това бъди като тях.

Помнеше, че в онзи момент искаше да бъде като брат Хебда. Още същата зима бе подал първата си молба да бъде изпратен на експедиция в Изпепелената пустош, ако може като ученик на Хебда Гарл.

Сега, след като цял ден бе наблюдавал Петронус, или Петрос, вече имаше нов обект за подражание.

След вечеря се отправиха към събранието. Тълпата не беше голяма. Не всички бяха дошли. Но все пак имаше достатъчно. Събраха се на площада, покрай шатрите и каруците, близо до отворените врати на странноприемницата. Стояха около едно преобърнато корито. Старецът се покатери на него, преметнал лопата през гърба си.

Неб гледаше отстрани. Кметът, който преди изглеждаше изцяло съгласен, сега беше изнервен и нямаше търпение да заговори. Неб се зачуди какво ли се е променило.

— Ще бъда кратък — поде Петронус, преди кметът да успее да го представи. Той свали лопата от рамото си и посочи на север. — Всички знаете какво стана с Уиндвир. В момента е поле от пепел и кости. — Тълпата се разшумя леко. — Ние всички сме деца на Новия свят и всички имаме родство помежду си. Знаем, че това е вярно. — Петронус изчака хората да кимнат и да промълвят по нещо. — Аз не съм човек, който ще остави родствениците си непогребани.

Старецът продължи да говори около петнайсет минути, като изложи план, който смая Неб с простотата си.

— Тези, които могат, ще дойдат да помогнат. — Щяха да работят на смени от по седмица. От всеки трима двама оставаха да се грижат за фермите си и за тази на отсъстващия. Жените щяха да работят на подобни смени. Тези, които нямаше къде другаде да отидат, щяха да тръгнат на сутринта с Петронус и Неб.

— Ами заплащане? — попита някой.

Неб зяпна при отговора на Петронус.

— Тези, които имат нужда, ще го получат. Останалите ще работят от добро сърце.

Петронус скочи от коритото и намигна на младежа.

— Как се справих?

Неб кимна. Искаше му се да може да говори. След това чу друг, силен глас и се обърна. Кметът се беше покатерил на коритото и размахваше някаква хартия във въздуха.

— И аз трябва да ви кажа нещо. Макар че не бих искал да противореча на красноречивия ни гост.

Кметът изчака тълпата да се укроти.

— Днес научих, че в папския летен дворец епископ Орив е провъзгласен за папа на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир. Негово светейшество заповядва всички андрофрансински ресурси и служители да се съберат при него, за да се хвърли светлина над тази огромна трагедия. Освен това изпраща указ за отлъчване на Деветте горски дома и свещено запечатване.

Неб затаи дъх. Отлъчването беше практика от Стария свят, пренесена благодарение на мъдростта на П’Андро Уим. Тя прекъсваше всякакво родство и обявяваше потърпевшия за враг на светлината. Беше използвана само няколко пъти, и то като инструмент за налагане на волята на папата. Но по време на ересите се ползваше и като претекст за обявяване на война.

Запечатването бе излязло от употреба преди повече от хиляда години. Преди това, веднъж на седем години, папата обявявал Уиндвир за затворен за света в продължение на цяла година. Тази мярка била използвана два пъти по време на схизми. Една година в изолация можеше да потуши много спорове. Налагало се от Сивата гвардия. В началото нарушителите се убивали, а в по-късните периоди само се наказвали с изгонване.

Значението на тези документи беше очевидно за Петронус.

— В летния дворец има сиви гвардейци — промърмори тихо той. — Но не много. Няма да са достатъчно, за да приложат тази заповед.

Кметът продължи.

— Заради родството си с Уиндвир лорд Сетберт, надзорник на ентролузианските градове-държави, се е съгласил да помогне за изпълнението на запечатването. Негово светейшество папата призовава всички градове в близост до Уиндвир да се подчинят и да окажат съдействие.

Неб огледа тълпата за реакции. Погледна и Петронус. Лицето на стареца беше неразгадаемо. Кметът се смъкна от коритото, а никой не помръдваше.

Накрая някой заговори и Неб се изненада. Това беше неговият глас, ясен и отчетлив.

— Аз не съм човек, който ще остави родствениците си непогребани — обяви той.

И когато го каза, нямаше как да не мисли за брат Хебда.

Рудолфо

Рудолфо стоеше сам в сянката на една ела и размишляваше. По ръкава и ботуша му имаше кръв, но тя не бе негова. Беше убил един омагьосан сапьор предната вечер, когато пробиха периметъра. Хората му бяха притиснати, но удържаха. Беше загубил трима съгледвачи за една нощ — трима.

Грегорик се доближи и приседна.

— Генерал Рудолфо.

Рудолфо кимна.

— Грегорик. Какво мислиш?

Капитанът поклати глава.

— Не знам.

Птицата бе пристигнала преди два часа и донесла вести за новия папа и указа за отлъчване. Рудолфо незабавно бе изпратил съобщения до Ли Там и седмото си горско имение. Когато приключи, началникът на разузнаването му донесе още лоши вести.

— Научихме, че още две бригади с пехота са тръгнали насам от делтата. Пилос и Тюрам също изпращат контингенти.

Затова Рудолфо се измъкна от лагера и отиде в гората, за да помисли. Разбира се, знаеше, че Грегорик, все още омагьосан от сутрешния патрул, го следва от разстояние. След като бе изчакал достатъчно, капитанът бе постъпил както винаги — бе седнал до приятеля си.

Рудолфо въздъхна.

— Мисля, че трябва да се изтеглим и да обмислим нова стратегия. Този нов папа размести фигурите на дъската.

— Аха — съгласи се Грегорик. — Все още имаме време. Няколко дена. Ще сторим каквото можем и после ще разделим армията.

Рудолфо кимна.

— А аз трябва да отида на друго място.

Утре Рудолфо щеше да тръгне с личния си отряд съгледвачи към летния папски дворец, за да преговаря с новия папа. Скитащата армия щеше да се изтегли към горите и да чака генералът да я призове отново.

За първи път от седмица Рудолфо се зачуди дали ще успее да постигне победа.