Ридание

Рудолфо

Щом свършиха с вечерята, Рудолфо отведе Джин Ли Там до камината и донесе бутилка с канелен ликьор и две чаши.

Преди да се разположи, се обърна към Исаак.

— Сигурен ли си, че можеш да го направиш?

Очите на Исаак потрепнаха.

— Според ограничените ми разбирания правата за комуникиране не се ограничават от указа за отлъчване. Вашата молба не противоречи на заложения в мен андрофрансински протокол.

— Много добре — кимна Рудолфо.

Беше затворен в тази стая от дни и я мразеше. Междувременно бе написал внимателно кодирани инструкции до съгледвачите и стюардите на Деветте горски дома. Естествено, подозираше, че няма да може да ги изпрати и го правеше по-скоро заради себе си. Възнамеряваше да ги изгори… когато старият гвардеец се появи и му каза, че ще вечеря с годеницата си и металния човек, който не трябваше да изчезва от погледа й.

Исаак четеше бавно всеки документ. Рудолфо се надяваше, че по-късно ще успее да ги възпроизведе със същата точност, с която щяха да възстановят и библиотеката. Наистина беше чудо на механиката.

След като Исаак ги възпроизведеше, Джин Ли Там щеше да ги предаде на съгледвачите, които бяха пристигнали с нея. Те от своя страна щяха да ги доставят на отряда, който съпровождаше Рудолфо и чакаше търпеливо навън.

Рудолфо се настани и наля ликьор в чашите. След това й подаде едната.

Осъзна, че се любува на дългите й фини пръсти. Плъзна поглед по тях и продължи по китката и нагоре по ръката. Роклята подчертаваше грацията й и му беше трудно да откъсне очи от нея.

Фактът, че баща й го беше одобрил за жених и бе обявил годежа, доста го изненада. Още по-изненадващо бе това, че съюзът им не бе отменен, след като Непоколебим взе властта. Това говореше доста за Влад. Той беше като уимски лабиринт и със сигурност знаеше нещо, иначе нямаше да рискува четирийсет и втората си дъщеря.

Но най-изненадваща бе красотата й. И силата. И преди бе срещал по-високи жени, но тя направо се извисяваше над него. И позата й излъчваше могъщество. Червената й коса бе прибрана, за да разкрие дългата шия и челюстта й, и отразяваше светлината на лампата. В тяло не беше съвсем хилава, имаше мускули. Имаше и извивки, и роклята ги подчертаваше добре.

Освен че бе красива, в очите й личеше интелект, а думите й бяха остроумни. Рудолфо определено бе очарован.

Продължи да оглежда лицето й, докато отпиваше от ликьора.

— Какво мислите за този съюз?

Тя сви рамене.

— Аз съм дъщеря на Ли Там. Върша работата на баща ми.

Рудолфо се усмихна.

— Подходящ отговор. — Той се наведе към нея. — Винаги ли сте толкова внимателна, милейди?

Тя отпи от чашата си и я остави на малката дървена масичка.

— Винаги ли сте толкова прям?

— Известен съм като прям, когато ме устройва.

Погледна лицето й. Сега, когато не ставаше въпрос за храна и питиета, му беше по-трудно да я разчете.

— Заинтригувана съм от стратегията на баща ми — призна накрая Джин.

Рудолфо поглади брадата си.

— Баща ви е учил при франсините като малък, нали?

Тя кимна.

— Така е.

— Бързото съюзяване с врага на Сетберт и обявяването на годежа, с който го унижи, показва, че се е учил добре. — Едно от стотиците действия, които Влад Ли Там заплиташе в мрежата си, за да извърти събитията в своя полза. — Винаги съм се възхищавал на силата му.

Джин наклони леко глава.

— Баща ми също говори добри неща за вас и фамилията ви.

— Значи не сте разочарована от решението му?

Думите й бяха отново премерени.

— Баща ми е брилянтен. Напълно вярвам в преценката му.

Рудолфо допълни чашите. Този ликьор бе познат в Деветте горски дома като „огнедъх“. Беше старо питие, донесено от народа му през Стената на пазителя, когато първият Рудолфо се заселил в Прерийното море. Беше силно и ако нощта се развиеше, както предполагаше, щеше да им помогне да се отпуснат.

Отпи и остави чашата си. Погледна към Исаак, който седеше на масата и бръмчеше тихо, докато четеше купчината бележки. Мехослугата вдигна глава и погледите им се срещнаха за миг.

Джин Ли Там проследи очите му.

— Той е истинско чудо — отбеляза тя.

Рудолфо се наведе напред.

— Със сигурност е невероятен. Но в интерес на истината, вие сте единственото чудо в стаята, лейди Там.

Тя се изчерви и след това още повече, щом го осъзна. Размърда се неудобно на стола и за момент развали позата си. След това се окопити и присви сините си очи.

— Ласкаете ме, лорд Рудолфо. Мога да ви уверя, че…

Той вдигна ръка и Джин замълча.

— Не е нужно. — Гласът му беше тих. Очите й се присвиха още повече. — Признавам, че сте добре обучена в тънкостите на родството и държавническите машинации. Но времената са лоши и стратегията на баща ви е солидна. Не е нужно да намесваме плътта си в тези отношения.

Тя отвори уста, но Рудолфо продължи.

— Наясно съм с очакванията към вас като към дъщеря на клана Ли Там. Напълно съм запознат с Членовете за консумация в Четиринайсетото приложение на родството чрез годеж. Няма нужда да ги намесвате в разговора. Сега сме само двамата и Исаак. — Той посочи металния човек. — Ако желаете, можем да се оттеглим в спалнята, да затворим вратата и да оставим света да вярва в каквото си пожелае. Може само да спим, но да заявим, че е била най-изтощителната и страстна нощ в живота ни.

На лицето й не се изписа възхищение. По-скоро изненада и може би несигурност. Ала за съвсем кратък миг му се стори, че долавя облекчение. След това Джин се усмихна.

— Вие сте много любезен, щом се интересувате от чувствата ми по въпроса.

Рудолфо наклони глава.

— Вярвам, че в някои пътешествия трябва да се напредва бавно. Опустошението на Уиндвир промени всички ни. Светът се промени и не знаем какво ще произлезе от това. Не искам да внасям повече промени, без значение от стратегията. — Той замълча. — Но трябва да призная, че съм доволен от досегашната работа на баща ви.

Джин Ли Там стана и се приближи до него.

— Промяната е пътят на живота. — Цитатът беше от Уимската библия.

Рудолфо също се надигна и тя се наведе, за да го целуне отстрани по устата. Той обгърна с ръце бедрата й, усети топлината и се изправи на пръсти, за да отвърне на целувката.

— Непредвиден развой — прошепна тихо. Притисна пръсти към бедрото й и изпрати ново съобщение, което я накара да се изчерви отново.

„Винаги ще бъдеш моят изгрев.“

След това, защото знаеше, че за нея е важно да води точно в този танц, се остави да го отведе в очакващата ги спалня.

Затвориха вратата, оставиха Исаак да си върши работата и се заеха със своята.

Неб

През тази нощ брат Хебда се появи в сънищата на Неб.

Намираха се в андрофрансинските гробища, близо до големите украсени порти, водещи към папските гробници. Баща му го очакваше там и двамата тръгнаха да се разхождат. Небето над тях приличаше на синина — зелено, лилаво и синкаво, и мърдаше като олио във вода.

— Ще стане по-лошо, сине! — каза брат Хебда и сложи длан на рамото му.

— Как така, татко? — По някакъв начин бе успял да нарече така този някога едър и жизнерадостен мъж, който го посещаваше често.

Смъртта не бе милостива към брат Хебда. Беше загубил тегло и лицето му бе изострено от отчаяние. Той посочи на юг и на запад.

— Над Познатите земи се разнесе Ридание за Уиндвир… дори отвъд тях. Събират се армии, те тъжат и беснеят при вида на костите ни. Ще тръгнат на изток, за да отмъстят на грешния дом.

Неб погледна натам, но в съня му Великата библиотека и експедиционният отдел му пречеха да вижда. Тази част от съня имаше смисъл. Преди да си легнат, Петронус бе предал новините на горянския съгледвач. Неб усети как здравата костелива ръка на Хебда го завъртя на север.

— На север е разбудено любопитство; блатният крал вкарва армията си в играта, за да почете родство, по-старо от появата ни на тази земя.

Това заинтригува Неб. Петронус не го бе споменавал. Осъзна, че са спрели да вървят, и се огледа. Намираха се пред гробницата на Петронус. Името му се отличаваше от останалите, защото бе единственият папа през последното хилядолетие, който бе приел собственото си име за свято.

Хебда плъзна ръка под надписа.

— Той ще въздаде справедливост на опустошителя на Уиндвир и ще убие светлината, която може да бъде възродена.

Неб усети как стомахът му се свива.

— Татко, не разбирам.

Брат Хебда се наведе към него.

— Не е нужно. Но и ти имаш роля. Когато дойде времето, ще се изправиш и ще го провъзгласиш за папа в Свещените градини за коронация, и той ще разбие сърцето ти.

Тези градини вече бяха само спомен. Не беше ги виждал никога. Отваряха ги само по време на приемничеството. Но ги беше обикалял и помнеше чертежите им в библиотеката. Бяха по-малки, отколкото смяташе, че трябва.

Неб не знаеше какво друго да каже. Нещо сграбчи сърцето му и го стисна. Усети как гърлото му се свива. Беше го страх. Заекна, не успя да намери думи.

— Небиос! — Баща му произнесе пълното му име. — Ти се появи на този свят като тъжно дете, обречено да стане тъжен мъж. — В очите на Хебда се появиха сълзи. — Сине, съжалявам, че нямам обнадеждаващи думи.

Неб искаше да каже, че на драго сърце приема тъгата, щом успява да види баща си отново, но преди да отвори уста, се събуди и осъзна, че пищи.

Петронус се надигна мигновено.

— Пак ли сънуваш?

Неб кимна. Не само викаше, но и плачеше. Докосна лицето си и дланите му се намокриха. Раменете му се тресяха. Той затаи дъх. Трябваше да каже нещо на Петронус. Нещо, което бе по-важно и спешно от всичко останало в съня му.

„Разбудено е любопитство.“ Спомни си.

Погледна към Петронус и произнесе бавно и отчетливо.

— Блатният крал вкарва армията си в играта.

Видя как Петронус трепна при тези думи.

Петронус

Петронус ругаеше, докато вървеше към северния край на лагера.

Нямаше представа защо думите на момчето бяха предизвикали такава дълбока реакция у него. Петронус може и да беше папа на андрофрансинския орден, но в сърцето си оставаше рибар и въпреки дългогодишното си обучение все още обръщаше внимание на мъртъвците, които се появяваха в сънищата.

Приближи се до постовия. Беше един от ентролузианските пехотинци. Сетберт ги беше изпратил, за да може копачите да се съсредоточат само над работата си.

— Как е стражата?

— Добре — отвърна войникът и се облегна на копието си. — Нищо не се движи, освен койотите.

Петронус погледна на север. Ако идваха, щяха да се появят от тази посока. Но как? Ако бяха грабители, щяха да нападнат, да убият когото могат, да погребат жертвите и да се изтеглят. А ако момчето беше право и това наистина беше блатният крал заедно с армията си, тогава нещата бяха по-различни.

Блатният крал не беше напускал изгнанието си от петстотин години. По онова време бил обсадил Уиндвир за половин година, докато сивите гвардейци и горянските съгледвачи не го бяха изтласкали обратно в блатата.

Петронус се обърна към войника. Беше млад — може би към двайсетгодишен и с широко лице.

— Някакви новини? — попита.

Войникът го изгледа преценяващо на свой ред.

— Ти май си старият андрофрансин, който ръководи лагера.

Петронус кимна.

— Да. Но вече не съм андрофрансин.

— От запад приближават армии. Ще пристигнат утре… или вдругиден. Повечето ще продължат към Деветте гори. Някои ще останат, да ви помагат с работата.

Петронус кимна.

— И аз така чух. Ти на какво се надяваш?

Войникът се намръщи.

— Първите сражения минаха, преди да взема участие. Но като видях това — той махна с копието към руините, — не зная.

Петронус се замисли за момент.

— Защо?

— Отчасти искам справедливо възмездие за разрушението. А друга част от мен иска никога да не наранява живо същество.

Старецът се засмя.

— Щеше да станеш добър андрофрансин, момко.

Войникът се засмя.

— Сигурно. Докато останалите момчета си играеха на война, аз копаех в храсталаците зад фермата ни, търсех артефакти.

— И аз правех така като дете. А сега копая гробове.

Войникът избута кожения шлем и разтърка късата си руса коса.

— Ще изпълня заповедите — заяви той, връщайки се на предния въпрос. — Желанието няма нищо общо.

Петронус усети внезапна симпатия към младежа и посегна да го потупа по рамото му.

— Да, обикновено е така.

Сетне пое отново на север. Луната още се виждаше, макар да не беше пълна. Хвърляше бледа светлина към източните хълмове, отвъд реката и горите на север.

Разбира се, че е било само сън. Въпреки възпитанието му франсинският разум казваше, че сънищата са дело на подсъзнанието. Парченца от истини и лъжи, които трябва да подредим, докато телата ни спят.

Но защо Неб бе сънувал блатния крал?

Остана с войника, докато не се появи смяната — един от собствените му хора. Поговори със сънения търговец няколко минути и понечи да се върне и да поспи около час, преди слънцето да изгрее и да се върнат на работа.

След като второто лято свършеше, щяха да завалят дъждовете. А след това и снеговете. Нямаха нужда от допълнителни усложнения, стигаше и смяната на сезоните.

Беше на половината път до лагера, когато чу вик зад себе си. Петронус спря и се обърна. Тръгна бързо по изгорената земя и пепелта захрущя под краката му.

Когато стигна до постовия, лагерът беше вдигнат под трета тревога. Същият лейтенант, който ги бе посрещнал и бе оставен от Сетберт да ги наглежда, го чакаше там.

Тримата мъже стояха и се взираха на север.

В първия миг на Петронус му се стори, че самата гора се движи към тях. Клоните се мърдаха на приглушената светлина на луната, която залязваше зад хълмовете.

Едно парче се откъсна от голямата маса и се приближи към тях. Конна формация, обградила по-едър кон в центъра си. От нея се разнесе глас, подсилен от магия, за да се чува през реката.

— Аз съм блатният крал — произнесе гласът на архаичен уимски, познат на малцина в днешно време. Но Петронус го разпозна мигновено. — Тези, които воюват с горянския крал, воюват и с мен.

Стражът и лейтенантът се обърнаха едновременно към Петронус и в очите им имаше страх и изненада. Той също ги изгледа и се извърна към конниците и пехотинците зад тях.

Зачуди се какво ли още е сънувал Неб и едновременно с това се запита дали изобщо би искал да знае.

Джин Ли Там

Джин Ли Там се измъкна от тъмната стая, притискайки дрехите към голото си тяло. Знаеше, че Рудолфо се преструва на заспал, за да й спести неудобството на следващата сутрин.

Затвори вратата на спалнята зад себе си и се огледа. Исаак стоеше до камината и гореше бележките една по една, според инструкциите на Рудолфо.

— Свърши ли? — попита тя.

Той кимна и я погледна.

— Консумирахте ли годежа си?

Джин се засмя на прямия въпрос.

— Да.

— Дано първородното ви дете е силно и решително и да донесе на Новата земя милост и разсъдък. — Цитатът бе от една от по-нисшите благословии на П’Андро Уим.

Думите му я изненадаха. Беше взела прахове за тази цел, разбира се. Годежът бе едно нещо, а майчинството, съвсем друго. Все пак, ако намеренията на баща й оцелееха и при сегашните събития, щеше да извърви и този път.

— Благодаря, Исаак.

Облече се бързо и се приведе в приличен вид, макар и не напълно. Беше важно хората да видят, че новият съюз е циментиран. Беше сигурна, че капитанът на папата ще я огледа.

Рудолфо отново я бе изненадал. В началото се чудеше дали твърденията на Сетберт са верни, но по средата на вечерята вече бе сигурна, че надзорникът греши. Между масата и леглото бе стигнала до заключението, че горянският крал е доста умел и в обществените, и в личните дела.

Той го потвърди, когато се преместиха в спалнята. При това цели три пъти.

Джин беше подходила със същата решителност и сдържаност, както и всеки предишен път, даваше от себе си само това, което баща й и обичаите изискваха. Но Рудолфо я беше спечелил със страст и нежност. Ръцете му се движеха по тялото й и отправяха по кожата съобщения, които я бяха обезоръжили, и това сега я тревожеше.

Не, самите съобщения не бяха тревожни. Нейната реакция обаче беше.

И последния път, само преди час, всички думи, произнесени с езика и ръцете му, достигнаха до неочаквана и могъща кулминация.

Джин Ли Там се гордееше, че запазва контрол над всичко. В спалнята пазеше строго реакциите на тялото си спрямо партньорите. Те, разбира се, узнаваха само това, което им позволеше. В някои случаи трябваше да знаят, че са се провалили и тя е постигнала крайния резултат. В други случаи дори не си даваше труда да се преструва. А с малцина бе смъкнала задръжките и се бе отдала на удоволствието.

Но Рудолфо я бе обсадил, бе подкупил стражите и накрая бе превзел града. Някаква част от нея не можеше или не искаше да го спре и това я притесняваше.

„Непредвиден развой.“ Беше го повторил, щом пъшкането й утихна след последния път. След това двамата бяха заспали за около час, прегърнати в копринените чаршафи.

Джин взе обувките си и се огледа в малкото огледало на стената.

— Исаак, готов ли си?

Металният човек се надигна.

— Готов съм, милейди.

Отидоха до вратата и тя почука. Лицето на сивия гвардеец беше неразгадаемо.

— Благодаря — каза Джин и наклони глава.

Върна се в покоите си заедно с Исаак и избра няколко парчета плод от купата. Извади купчина пергаменти и ги подреди до писалката и мастилницата.

Исаак възобнови работата си, а тя взе плодовете и влезе в банята. Отпусна се в голямата гранитна вана, пълна с гореща вода.

Отхапа от крушата и се замисли за изминалата вечер и за предполагаемото бъдеще.

Зад котешкото излъчване на Рудолфо се криеше сила, която й напомняше доста на баща й. Като се имаше предвид, че Влад Ли Там бе най-великият и възхитителен човек, това не беше лошо. Но се чудеше как горянският крал щеше да се оправи с променящия се свят.

Знаеше достатъчно за него. Живот, прекаран между деветте имения и стотината горски селища. Неутолим апетит за добра храна, охладено вино и… Усети, че се изчервява, и се потопи във ваната.

Но ако — или по-скоро когато — разрешат проблема с папския указ и ако Рудолфо успееше да възстанови част от Великата библиотека в далечните северни гори, как щеше да реагира генералът на Скитащата армия, щом му се наложеше да се задържи на едно място?

И как щеше да реагира самата тя?

Преместването на центъра на света изискваше саможертва и носеше последствия. Както и промяната на историята, тази широка и силна река, в нова и неочаквана посока.