Ридание

Рудолфо

Рудолфо слезе от коня и подаде юздите на един съгледвач. Колибата и навесът за лодки бяха обградени от Скитащата армия, съгледвачите и отряд от пилоски рейнджъри.

Бяха получили десетина птици със сведения, че човек с описанието на Сетберт е бил забелязан. Рудолфо раздели хората си и ги прати по всички следи. Тази стратегия се отплати.

Рейнджърите разпитаха из града и установиха, че Сетберт се крие в навеса на някой си Петрос, рибар, който бил заминал по работа.

Надзорникът не оказа съпротива, но настоя да се предаде единствено на Рудолфо. Рейнджърите изпратиха бърза птица с условията му.

Рудолфо тръгна бързо, последван от фургона на мъчителите, който бе повикал за целта. Дървените му стени се смъкваха и излагаха на показ клетката вътре, заедно с разнообразните инструменти за изкупление.

Рудолфо се приближи към Едрик, новия първи капитан на съгледвачите. Беше най-големият син на Грегорик и наближаваше двайсет. Рудолфо възнамеряваше да обучи сина на приятеля си да стане добър командир и ако боговете не му дадяха наследник, смяташе да го осинови. Зачуди се какво ли би казала Джин Ли Там по въпроса. Подозираше, че тя ще одобри решението му, но осъзнаваше, че дните, когато можеше да взима сам подобни важни решения, са минало. Не защото се притесняваше, че тя ще се възпротиви на идеята му. А защото вече я познаваше и знаеше, че тя може да вижда нещата под ъгли, които той не можеше и да си представи. Джин беше ценен съюзник.

— Капитане — повика го Рудолфо и кимна леко.

— Генерал Рудолфо. — Едрик се поклони. — Бившият надзорник на Ентролузианските градове-държави ви очаква.

— Въоръжен ли е?

— Със сигурност.

Рудолфо поглади мустак.

— И смяташ, че ще опита да ме нарани?

Едрик присви очи.

— Ще опита, милорд.

Рудолфо откопча меча си и го подаде на чакащия адютант.

— Заеми ми ножовете си.

Едрик махна колана със съгледваческите ножове и Рудолфо го препаса около тесните си бедра.

Чакаше капитанът да каже, че е твърде опасно и да настои да не отива сам. Тъй като младежът запази мълчание, той се усмихна вътрешно.

— Ще ви подсвирна, ако имам нужда от вас. — Рудолфо се обърна към двамата мъчители, които бяха докарали фургона. — Пригответе оковите и подсолете ножовете си.

Сетне се приближи до вратата.

— Сетберт!

Чу движение и шум от събарянето на неща. Открехна вратата и проследи светлината, която се стрелна в мръсното помещение. Първо го блъсна миризмата. Гнила риба и човешки лайна. Рудолфо извади копринена кърпичка и я сложи пред носа си, вдъхвайки аромата на парфюм.

— Рудолфо? — Гласът беше пресипнал и далечен, в него сякаш се долавяше лудост. Ново тътрене и Рудолфо видя мърлявата фигура, която изпълзя на светло. Сетберт бе започнал да губи от теглото си и дрехите му висяха. Беше покрит с мръсотия от глава до пети, дрехите му бяха парцаливи, а брадата и косата — омазани с кал. Погледът му беше изцъклен.

— Да — каза Рудолфо. — Тук съм. Всичко свърши. Излизай.

Сетберт се усмихна и на лицето му се изписа облекчение.

— Ще изляза. Скоро. — Той намигна пресилено. — Не ти ли казаха, че възнамерявам да те нараня?

Рудолфо стисна дръжката на ножа и проследи ръцете на Сетберт, подпрени на калния под.

— И как ще ме нараниш?

— Със знание.

Рудолфо изчака.

— Имах доказателство — продължи Сетберт. — Видях го! Видях схемите и картите. Възнамеряваха да използват заклинанието, за да ни поробят.

Рудолфо се изсмя.

— Мислех, че ще ме нараниш, а не че ще ме забавляваш. Какво биха спечелили андрофрансините, ако ни поробят?

— Аз съм защитник на светлината. — Лудостта пролича в очите на Сетберт, лицето му се изкриви от сутрешното слънце.

Рудолфо се намръщи.

— Достатъчно. Времето ти изтече, Сетберт.

Дръпна се и почти пропусна следващите думи на надзорника, които бяха прошепнати тихо, но ясно.

— Питай курвата, която споделя ложето ти, кой плати за преврата, в който загинаха родителите ти.

Рудолфо се завъртя и извади ножовете си.

— Какво каза?

Сетберт срещна очите му, но не пророни нито дума.

Мъчителите затвориха надзорника във фургона и Рудолфо потропа по стената му с дръжката на меча си. Обърна се към облечения в черна роба колар и нареди да не бързат със завръщането, а да спират във всеки град по пътя.

Искаше да тръгне с тях, но знаеше, че не може. Думите на Сетберт бяха заседнали в ума му въпреки очевидната лудост на надзорника. Човекът наистина вярваше, че андрофрансините са искали да навредят на хората, които се бяха заклели да пазят. Накрая параноята на безумеца бе довела до разрушаването на града.

Но думите подхраниха подозрение, което имаше от дълго време. Всички казваха, че смъртта на родителите му е ужасна трагедия, неочакван преврат, избухнал в една изпълнена с насилие нощ, която го бе оставила сирак. Хората клатеха глави, когато Рудолфо, въпреки крехката си възраст, поиска разследване. Изглеждаше твърде невероятно, за две хиляди години не бе имало друг подобен случай. В нощта след смъртта на родителите му остана до късно, за да нахвърли стратегия за разследването. Бащата на Грегорик беше съгласен, но епископът настоя, че това е работа за мъчителите. Рудолфо го послуша. За пръв и последен път Рудолфо не последва инстинктите си.

И сега се поведе по тях и обърна коня си на запад.

„Питай курвата, която споделя ложето ти, кой плати за преврата, в който загинаха родителите ти.“

„Не, няма да питам нея.“

Вместо нея щеше да попита баща й.

Неб

Мехослугите бяха изумителни.

Неб ги беше виждал и преди в библиотеката, макар и не често. Но сега можеше да седи край тях, да говори и дори да работи с тях, докато каталогизираха каква част от библиотеката е запазена в паметта им.

Днес заедно с Исаак трябваше да добавят списъците от последния керван, пристигнал от летния папски дворец. След неочакваното самоубийство на Непоколебим останалите андрофрансини бяха приели бързо поканата на Петронус да се върнат в паството. Но когато капитан Гримлис се появи заедно с малък контингент от сиви гвардейци, старецът го отпрати.

— Горянските съгледвачи охраняват Сина на П’Андро Уим — каза им той. — Ако искате да спазите клетвите си, подчинете ми се. Заровете униформите си и започнете нов живот някъде далече.

Неб никога не беше виждал нещо подобно. Всички до един се съблякоха голи, заровиха униформите си в гората и заминаха.

Това се случи преди две седмици.

Сега каруците с книги и находки пристигаха по стабилен график, два-три пъти седмично. Андрофрансински бежанци и ресурси се стичаха от летния дворец, Изумрудения бряг и дори от градовете-държави в делтата. Мълвата за възстановяването на библиотеката се бе разнесла из Познатите земи. Дори в момента екип от инженери полагаше основите.

Неб и Исаак инвентаризираха всяка каруца, за да може да запазят информацията в паметта на металния човек.

Неб наблюдаваше работата на мехослугата, как очите му се отварят и затварят трескаво, докато пише.

— Сетберт ще пристигне вдругиден — съобщи младежът.

Исаак вдигна глава.

— Какво ще правят с него?

Неб сви рамене.

— Рудолфо смята да го остави на площада, за да изкупи вината си под подсолените ножове на мъчителите.

Беше учил за тези по-тъмни аспекти на уимския култ и потръпна, като се замисли какво значи това. Различните прорези си имаха имена и се свързваха един с друг, докато не оформеха голям уимски лабиринт.

Исаак не каза нищо и Неб продължи.

— Но Петронус иска да го съди за опустошението… — Видя как металният човек потръпна и се спря. — Съжалявам, Исаак.

Мехослугата поклати глава.

— Няма за какво да се извиняваш, брат Небиос. Част от мен смята, че той заслужава наказание за престъпленията си.

Неб кимна.

— Когато срещнах Петронус, се намирах в шатрата на Сетберт и разучавах охраната му. — Той замълча. Наистина ли бяха минали толкова месеци? — Бях откраднал съгледвачески магии от лейди Там и възнамерявах да ги използвам, за да го убия.

Очите на Исаак проблеснаха.

— Знаеше ли какво е сторил?

Неб кимна.

— Да. Но Петронус ме видя и ме спря.

Исаак се замисли.

— Ти си момчето, оцеляло след заклинанието. Сега си герой на андрофрансинския орден. Вярваш ли, че твоята сдържаност те е довела до това?

Неб се засмя и остави книгата, която бе вдигнал от каруцата.

— Аз не проявих сдържаност. Петронус ме спря.

Исаак отново се втренчи в него.

— Но доволен ли си?

Младежът се замисли.

— Да. Така мисля.

Исаак се загледа зад гърба му и се надигна.

— Лейди Там. Каква приятна изненада.

Неб вдигна поглед и се изчерви. Лейди Там беше хубава, макар сега да виждаше, че не е и наполовина толкова красива, колкото Уинтърс. Въпреки това не можеше да отрече красотата й и когато тя му се усмихна, лицето му почервеня.

— Здравей, Исаак. Небиос — кимна тя и на двамата. — Как върви инвентаризацията?

Неб също се изправи.

— Намерихме три машини. Малки са, но две от тях са в добро състояние.

— Вярвам, че ще успея да ремонтирам третата — допълни Исаак. — Очевидно едно от колелцата й се е разместило.

Джин Ли Там надникна в каруцата и на Неб му се стори, че за миг на лицето й се мярва изненада. Проследи погледа й и видя златна птичка в златна клетка. Крилцата й бяха счупени, а вратлето й потрепваше.

— Откъде идва тази каруца? — попита Джин.

Неб продължи да гледа златната птица, нещо го човъркаше. Внезапно си спомни миризмата на сяра и озон по време на огнения дъжд и потръпна.

Исаак направи справка с документите.

— Идва от Изумрудения бряг. Частна колекция.

Неб беше видял птичката да лети ниско над земята, златните й пера димяха. Осъзна, че точно тя е била при Уиндвир. Отвори уста и от нея се изля поток от неразбираеми думи, части от писания, примесени с прорицания. Бързо я затвори и погледна Джин Ли Там.

— Неб?

Той изчака напрежението да отпусне гърлото му и успя да промълви:

— Видях тази птица в Уиндвир.

Очите й се присвиха и тя стисна зъби.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Да.

Джин Ли Там внезапно извърна поглед.

— Надявам се, че можеш да я поправиш. — След това се овладя. — Петронус ви вика и двамата. — Тя се замисли за миг. — Занесете му птичката. Кажете му, че после бих искала да поговорим за нея.

Неб грабна документите. Сигурно папата го викаше да обсъдят съвета.

Съветът на епископите се свикваше след няколко седмици. Много от работниците, дошли на север с Неб, в момента издигаха шатри и трибуни за провеждането му. Последните покани щяха да бъдат изпратени утре.

Неб тръгна към имението, но осъзна, че постъпва невъзпитано, и спря да изчака Исаак и лейди Там.

Исаак носеше златната клетка.

Джин Ли Там се взираше в нея. Неб не беше виждал никога по-искрено тъжен поглед.

Петронус

Кабинетът на Петронус граничеше със стая за гости, приспособена за работата на Неб и Исаак. Стюардът беше настоял папата да има някакво лично пространство и не искаше и да чуе да се работи в покоите му. Затова пренесоха малко писалище, няколко етажерки и три стола в един по-широк килер. Дори имаше малко прозорче, което гледаше към една от многобройните градини на имението. Пролетта настъпваше и Петронус можеше да помирише цветята, но за да ги види, трябваше да се покатери на писалището.

Чу почукването и вдигна поглед.

— Влизай.

Неб се вмъкна първи. Петронус можеше да се закълне, че всеки път, когато го видеше, момчето бе станало по-високо. Раменете му се бяха разширили и дори се появиха наченки на брада, поддържана с цялата му момчешка напористост. Расото му отиваше, макар все още да го носеше, сякаш не е негово, все едно не беше наистина член на ордена.

— Викали сте ни, ваше светейшество?

— Влизай и сядай.

Исаак докуцука след него. Носеше малка метална птица в нащърбена клетка. Птичката потрепваше и тракаше. Двамата се настаниха на столовете.

— Какво сте донесли? — попита Петронус.

Исаак остави клетката на масата.

— Механична птичка. Джин Ли Там каза, че после ще говори с вас за нея.

— Мисля, че беше в Уиндвир по време на разрушението — обади се Неб.

Петронус разгледа птицата. Изглеждаше му позната. Сякаш я беше виждал в нечий дом.

— Ще ми е интересно да чуя обяснението на лейди Там. Междувременно…

Той бръкна под писалището и извади увития вързоп, който бе пристигнал с ездач по-рано сутринта. Петронус разпозна предмета веднага, естествено. Беше от кабинета на летния папски дворец. Едно от няколкото ръчни оръдия, възстановени от ордена, преди да решат, че нарушават правилата за родство и да спрат да ги правят. Той го остави на писалището.

— Това го изпраща новият надзорник, Ерлунд. Използвал го е Орив… за да сложи край на живота си. — Разопакова го и видя как Неб се опули. — Използвали са се по времето на младите богове, далеч преди Стария свят и П’Андро Уим. — Петронус се обърна към Исаак. — Познато ли ти е?

Мехослугата кимна.

— Да, отче. — Петронус не разбираше защо металният човек настоява да използва древната титла, но беше доволен. Тя изглеждаше по-скромна.

— От времето ти в библиотеката ли?

Исаак поклати глава.

— Не, отче. Не ми беше позволено да работя с оръжия, като изключим заклинанието. — От гърба му излезе пара и вътрешностите избръмчаха. — Орив го използва, когато лорд Рудолфо и лейди Там ме взеха от летния дворец. Уби един от горянските съгледвачи с него. Но мислех, че лорд Рудолфо го прибра.

— Може да е друго устройство — каза Петронус. Въпреки това не изглеждаше вероятно. В целия свят тези оръжия бяха по-малко от половин дузина и до тях имаха достъп само най-висшите членове на ордена и офицерите от Сивата гвардия. Когато беше папа, разполагаше с по едно в спалнята и всичките си кабинети. Другите бяха заключени в хранилищата в подземията на библиотеката.

Неб го разглеждаше и Петронус се зачуди дали младежът забелязва кървавите петна по дръжката. Бяха го почистили, но явно кръвта се бе просмукала и беше оставила тъмни петна по дървесината.

— Механиката е относително проста — каза старецът. — Искрата запалва фишек с барут. Експлозията изстрелва снаряд, или както е в случая, няколко метални сачми. Крайно неточно на повече от няколко метра.

Но беше свършило работа на Орив. Стига сам да се бе гръмнал. Петронус беше подозрителен, особено сега, след като Исаак си спомни, че оръжието е било взето от Рудолфо. Трябваше да го разпита, щом се върне.

Защото, ако то наистина бе попаднало у Рудолфо, някак си бе успяло да изчезне. А в такъв случай самоубийството на Орив може би не беше самоубийство. Не че към този момент имаше значение.

Беше очевидно, че трагичният му край е от полза на всички. Особено на Орив, ако в предсмъртната бележка имаше нещо вярно и наистина бе помогнал на братовчед си да разруши Уиндвир. Това, че бе налапал дулото на този артефакт, му бе донесло бързо освобождение и го бе спасило от андрофрансинското правосъдие.

Петронус никога нямаше да го остави да страда под ножовете на мъчителите на Рудолфо като Сетберт по дългия път на север. Но във всички случаи щеше да му наложи най-строгото наказание и да му отнеме живота.

Погледна пак оръжието и се обърна към Исаак и Неб.

— Искам да го унищожите. Това е тайна, която не можем да пазим както трябва.

Очите на младежа се разшириха.

— Но, ваше светейшество, може да…

Петронус не го остави да довърши.

— Брат Небиос — каза той със строг тон, — няма да го изучавате. Искам да го унищожите. — Наведе се, усети как бузите му пламват от гнева. — Няма да позволя друго оръжие да попадне отново в неподходящи ръце.

Щом го каза, съжали. Видя объркването на момчето и как после пребледня, щом разбра.

— Друго оръжие?

Петронус не отговори, дори когато Неб повтори въпроса. Накрая отново зави оръжието.

— Унищожи го!

— Добре, ваше светейшество.

Петронус се обърна към Исаак.

— Искам отново да прегледаш инвентарните списъци. Трябва да знам какви военни магии и машини се съхраняват в паметта на мехослугите. Предстоят ни тежки решения в идните дни — кои части от светлината да запазим и кои да оставим да изгорят прилежно.

— Да, отче — кимна Исаак.

Двамата се надигнаха. Неб хвърли още един любопитен поглед, но Петронус се направи, че не го забелязва. Знаеше, че момчето се е заинтригувало. Дори можеше да го намрази за това.

Ако не за него, то със сигурност за предстоящото.

Петронус нямаше да го вини. И сам се мразеше.

Джин Ли Там

Джин изчака да се свечери, преди да се отправи към малкия кабинет на папата. Неб и Исаак се бяха оттеглили и апартаментът, в който се помещаваше щабът на андрофрансините, беше тих и тъмен, с изключение на светлината изпод вратата на кабинета. Съгледвачите, които охраняваха, обявиха пристигането й и я пуснаха.

Старецът вдигна глава от купчината документи и остави писалката си.

— Лейди Там. — Той леко наклони глава.

— Ваше светейшество — отвърна тя. Очите й се стрелнаха към клетката с птичката в ъгъла на писалището. Като момиче прекарваше часове с нея и опитваше да я научи на различни фрази във влажната крайморска градина на баща си. Сега й се струваше по-малка.

И олющена. Лъскавите златисти пера бяха обгорени, а главата и цялата й дясна част висяха. От овъглената дупка на окото се подаваха медни жички. Дори не можеше да стои правилно — клечеше в ъгъла на клетката и трептеше, а единственото останало око примигваше бясно.

Седна на простия дървен стол пред писалището, без да я изпуска от поглед.

Петронус явно видя какво гледа.

— Разпознавате ли тази машина?

Джин вдигна глава и се обърна към него.

— Да, ваше светейшество. Беше на баща ми — дар от андрофрансините. Докараха я днес заедно с неговата библиотека.

Веждите на Петронус се извиха.

— Неговата библиотека ли? Защо Влад Ли Там ни праща библиотеката си?

И тя се чудеше за същото през по-голямата част от деня. Баща й обичаше книгите си и не можеше да си представи какво би го накарало да се раздели с тях.

— И аз си задавам този въпрос, ваше светейшество.

— Питахте ли го?

Джин поклати глава и подбра точните думи.

— Вече не поддържам връзка с баща си.

Видя изненадата по лицето на Петронус. Зърна въпросите, които се оформяха в очите му, и как той се насили да ги заобиколи.

— Значи по някаква неясна причина Влад Ли Там е дарил библиотеката си за нашата кауза. И е включил тази механична птица. — Той се замисли. — Изглеждате обезпокоена, лейди Там.

Тя кимна.

— Има и още. — Джин преглътна. Част от нея се боеше да продължи. През последните месеци бе преминала от съмнение във волята на баща си към открито презрение на делата му из Познатите земи.

Мразеше собствената си роля още повече. Отново погледна към птичката. Осъзна, че Петронус я чака да продължи.

— Неб смята, че е видял птицата край Уиндвир в деня на унищожението.

Петронус се наклони напред и присви очи.

— Баща ви използвал ли я е някога за пренасяне на съобщения?

Тя поклати глава.

— Не. Смяташе, че твърде много се набива на очи.

Петронус кимна бавно и също се загледа в птичката.

— Чудех се дали е замесен в това.

Стомахът на Джин Ли Там се сгърчи. Още не го бе казала, но и тя се чудеше същото. Със сигурност Сетберт бе разрушил града. Това не предизвикваше съмнение. Сам го беше признал. Но тя познаваше Сетберт — изпадаше в пристъпи на гняв, бе мързелив и безмилостен. Не се съмняваше, че е опустошил Уиндвир. Но нито за миг не допусна, че не е бил подтикнат в тази посока. А в Познатите земи имаше само един човек, чиято главна работа бе да подтиква другите да изпълняват желанията му, чрез мрежата от деца, които събираха информация и изпълняваха плановете. Накрая тя промълви думите, от които се боеше, още щом бе зърнала птичката.

— Боя се, че баща ми е използвал Сетберт, за да разруши Уиндвир.

Петронус кимна.

— Сигурно ви е тежко да стигнете до подобно заключение. — Тонът му стана по-нежен. — Тежко е да открием, че това, което обичаме най-много, не е такова, каквото изглежда.

Джин кимна и откри, че трябва да се бори с напиращите сълзи. Успя да се овладее и се замисли за този стар папа. В думите му се съдържаше обвинение и в съзнанието й се оформи въпрос. Поколеба се, но все пак го зададе.

— Затова ли напуснахте папството?

Петронус кимна.

— Отчасти.

— Но сега, след толкова години, се завърнахте. Искало ли ви се е просто да бяхте останали?

— Всеки ден — въздъхна Петронус. Следващите му думи бяха пропити от мъка. — Все си мисля, че ако бях останал, можех да намеря начин да предотвратя тази трагедия.

Джин си бе задавала подобни въпроси днес, докато си мислеше за птичката и какво означава тя. Беше прекарала три години със Сетберт, бе събирала информация за баща си и бе разпространявала сведения по негово нареждане. „Трябваше да проумея какво се случва, но бях заслепена от вярата в баща ми.“

— Искам го всеки ден — продължи Петронус. — Но знам, че това е мрежа с множество дупки. — Той се усмихна насила. — Истината е, че с тогавашните ми знания взех най-доброто възможно решение. Ако бях останал, вероятно щях да съм погребан с другите от Уиндвир. А сегашната ми работа е по-важна от всяка друга преди.

Джин Ли Там кимна.

— Разбирам.

Петронус погледна птичката.

— Ще накарам Исаак да провери паметта й и ще видим какво ще научим по този въпрос. — Той се размърда неловко. — С баща ви бяхме добри приятели едно време. Ще ми се да мисля, че момчето, което познавах, не би могло да донесе такъв мрак на света.

Джин Ли Там не отговори веднага. Мислеше за Рудолфо — за семейството и приятеля му Грегорик. Мислеше и за безбройните други, които баща й, а и неговият баща преди това бяха превили като корито на река, за да изпълнят стратегиите си за света. Мислеше за братята и сестрите си, жертвани в името на каузата. Несъмнено бяха много повече, отколкото щеше да узнае някога.

— Баща ми е способен на много неща.

Двамата помълчаха за минута.

Накрая тя се изправи.

— Благодаря, че ми отделихте време, ваше светейшество.

Прибра се в стаята си, седна на леглото и се загледа през прозореца. Настъпваше пролет и цветята цъфтяха. Дъждовете най-сетне спираха. Замисли се за думите на Петронус и за бебето, растящо в нея.

„Сегашната ми работа е по-важна от всяка друга преди.“ Джин Ли Там погали корема си с надеждата, че светлината на сегашното й дело ще засенчи мрака на предишното.