Ридание

Рудолфо

Рудолфо успя да стигне пръв до стареца, препускайки приведен на седлото през изпепелената земя. Зад него съгледвачите се омагьосаха и скочиха на земята, а изпратиха конете си обратно в лагера с изсвирване.

Старецът погледна към Рудолфо и очите им се срещнаха. Сините очи бяха изпълнени с гняв и отчаяние, студени като зимните звезди и остри като лунни остриета. Силата на погледа беше такава, че Рудолфо изръмжа и спря коня си. Подсвирна и съгледвачите, които вече избледняваха, защото магията пречупваше светлината около тях, се разпръснаха и заеха позиции наоколо.

Рудолфо видя, че момчето също стои до стареца. Внукът. Грегорик му бе разказал за него и дори го посочи, когато младежът напускаше блатния лагер в компанията на момичето, оказало се кралица.

Рудолфо се смъкна от седлото и скочи с лекота на крака. Приближи се, поставил длан върху дръжката на тесния си меч. Старецът спря да говори и Рудолфо коленичи пред него.

— Твърдиш, че си Петронус — прошепна той. — Какво доказателство имаш?

Гласът на стареца бе силен като реката.

— Видях те с баща ти на погребението ми. Носеше червен тюрбан и не плачеше.

— Така беше — потвърди Рудолфо.

Петронус наклони глава.

Рудолфо извади меча си и го положи в краката на възрастния мъж. След това целуна пръстена му.

Петронус кимна мрачно и огледа наоколо. Рудолфо проследи погледа му. От север, юг и запад приближаваха конници. Горянският крал взе меча си и се изправи.

Петронус прочисти гърло.

— Лорд Рудолфо от Деветте горски дома обрече Скитащата армия на каузата ми и се закле във вярност на Свещения взор на андрофрансинския орден. В отсъствието на Сивата гвардия той ще пази светлината. — Старецът помълча няколко мига. — Тези, които воюват с Рудолфо, воюват със светлината.

Кралят се поклони и подсвирна на хората си. Те се струпаха по-близо и оформиха щит около папата. Знаеше, че армията на блатния крал няма да се забави. Когато чуха прокламацията, двамата с Уинтърс изскочиха от шатрата и зареваха заповеди. Ханрик вдигна тревога и войниците им — мъже и жени, — започнаха да се събират. Рудолфо тръгна първи със съгледвачите си, като се разбраха блатната армия да го последва.

Рудолфо се вгледа в прашните облаци, които се вдигаха от север, запад и юг. Първи се появи сянката на блатния крал, а малко след него и кралицата на Пилос.

Тя забави хода на белия си кон и слезе от седлото. Сребърният лък на рамото й проблясваше на размитата следобедна светлина.

— Аз съм на страната на светлината — заяви тя и като видя Рудолфо, се намръщи.

Явно се бе надявала да пристигне първа, да се закълне във вярност и да спечели благоволението на папата. Пилос беше малка държава със слаба икономика.

Рудолфо се усмихна.

— Кралице Мейров, ослепителна сте както винаги!

Тя наклони глава, но лицето й запази студения си израз. Понечи да каже нещо, но затвори уста, щом чу виковете.

Рудолфо веднага различи сред врявата повишения глас на Сетберт и се обърна на юг, за да види приближаването на дебелия надзорник. Беше без броня, само с кожена куртка, която да го пази от студа, и размахваше меч. Надзорникът спря коня си, но не слезе от седлото.

— Оспорвам претенциите ти! — заяви високо и студено той.

Петронус насочи очи към него. Гласът му отново прогърмя, но се усещаше, че магията отминава.

— Лорд Сетберт — каза Петронус. — Надзорник на ентролузианските градове-държави. Ти си опустошителят на Уиндвир и враг на светлината. Предай се. Загубихме твърде много заради безумното ти дело. Достатъчни са труповете в това изпепелено поле, не бива да има нови.

Сетберт се озъби.

— Безумно дело ли? — изсмя се той. — Аз съм патриот на светлината. — Наведе се, втренчен в стареца, и Рудолфо се напрегна, готов да защити папата. — В името на боговете, наистина си ти!

— Значи ме признаваш като свой папа?

Сетберт присви очи.

— Не. Просто потвърждавам, че си Петронус.

Старецът кимна.

— И това стига. — Той се обърна към насъбралата се тълпа. Рудолфо се огледа. Работниците също бяха дошли, изумени как водачът им командва благородниците. — Всички чухте как той потвърди, че съм Петронус.

— Това не те прави папа и крал! — извика Сетберт. — Орденът си има папа, Непоколебим Първи, издигнат съгласно Правилата за приемничество.

Един от горянските съгледвачи подсвирна и Рудолфо забеляза приближаването на Влад Ли Там. Конят му беше запотен от тежкия галоп. Рудолфо забеляза как Там и папа Петронус се спогледаха многозначително.

— Папа Петронус! — поздрави лорд Там и склони глава.

Старецът кимна.

— Лорд Там, имаме много за обсъждане.

Сетберт стана морав от гняв.

— Трябваше да си останеш в Изумрудения бряг, Там — подвикна дръзко и се обърна към Петронус. — А ти трябваше да си останеш мъртъв. — Повиши глас, за да чуят всички. — Оспорвам папството на Петронус.

След това заявление завъртя коня и препусна на юг към лагера си. Хората му го последваха.

Рудолфо погледна лицата на тези, които се бяха скупчили около новопровъзгласения папа. Кралицата на Пилос изглеждаше притеснена, но решителна. Сянката на блатния крал стоеше наблизо с безизразно лице. Момчето беше зад гърба на папата, а по лицето му се сменяха тъга и почуда. Единственият с доволен вид бе Влад Ли Там.

Рудолфо се намръщи, докато се мъчеше да разгадае изражението на бъдещия си тъст. Изглеждаше някак облекчен, макар че Рудолфо не можеше да си представи как някой би изпитал облекчение от предстоящите събития.

Първите снежинки започнаха да се сипят над опустошения Уиндвир и се смесиха със сивкавата пепел, а умът на Рудолфо се отплесна в стратегии и интриги.

Започваше войната на андрофрансинските папи, родена сред полето от кости.

Джин Ли Там

Джин Ли Там тичаше по коридорите на имението, метнала раницата си през рамо. Спря за миг да почука на вратата на Исаак.

— Готов ли си?

Металният човек вдигна глава от страниците на бюрото.

— Да, милейди.

— Носиш ли инструментите?

Той посочи чувала в краката си.

— Да.

Птицата бе долетяла вчера и членовете на Скитащата армия от седмото имение и прилежащите селища се събираха на широката южна поляна, преди да потеглят на запад. Джин Ли Там настоя да тръгне с тях въпреки протестите на стюарда и командира им. А заради нея тръгваше и Исаак. Ако Рудолфо я сгълчеше, щеше да използва претекста, че останалите мехослуги може да имат нужда от ремонт след толкова време при Сетберт.

След два дена щеше да се срещне с бъдещия си съпруг в западните степи на Прерийното море. Щеше да сипе първата доза от лекарството в брендито му и да се захване с правенето на наследник. Слабините й потръпнаха в очакване.

„Не бива да го правя“, каза си.

А после какво? Да посрами баща си и целия клан Ли Там, като постави под въпрос стратегия, която се простираше отвъд въображението й? Заради едно отровено момче? Заради осиротелия горянски крал? Замисълът и волята на баща й бяха подготвили лидер за първата катастрофа на Познатите земи. Ако нейната роля бе да стане съпруга и да роди дете, да го възпита и образова, да го подготви за деня, в който ще вземе тюрбана — то това не беше работа. Беше чест.

Исаак застана до нея, помъкнал чувала с инструментите. Въпреки че куцаше, успяваше да върви с нейното темпо. Джин погледна към него през рамо.

— Кога ще разберем дали е успял?

— Най-рано утре вечер — каза тя. В бележката, която й бе дал стюардът, имаше кодирано съобщение, че Рудолфо възнамерява да освободи металните хора от лагера на Сетберт, без значение дали ще получи разрешението на невидимия папа. Според плана щеше да отдели малък отряд от хората си да ги отведат при Исаак, а той да се върне на фронта със Скитащата армия.

В бележката от баща й пишеше, че почва война. Можеше да го надуши и сама във въздуха, усещаше затягането на ловджийската примка, макар да не я виждаше.

Имаше птици от братята и сестрите й, те й пишеха с одобрението на баща й, разбира се. Разпръснатите нации на Изумрудения бряг и Разделените острови се вълнуваха. Андрофрансините бяха вплетени навсякъде в Познатите земи — нишка, която като се издърпаше, разплиташе цялото расо. Пишеха й, че се натрупва критична маса, събират се армии и провизии. Само чакат да бъдат насочени в една или друга посока. Тези сведения даваха добре представа за бащината й стратегия по отношение на скрития папа. Очакваше се някакво голямо събитие в скоро време, макар да не бе сигурна какво. Може би публично провъзгласяване.

Горянските съгледвачи я чакаха на входа. Тя спря и Едрис пристъпи напред.

— Няма ли начин да ви разубедим, лейди Там?

Джин се усмихна.

— Никакъв.

Той кимна.

— Много добре. Тогава ще ви съпроводим.

Тя наклони глава съвсем леко.

— Благодаря, сержант.

Докато излизаха от къщата в покрития със сняг двор, тя опипа кесийката с лекарствата в джоба на палтото си. Не изпитваше удоволствие от измамата, която трябваше да извърши, но нямаше особени угризения. Доколкото знаеше, Рудолфо жадуваше за наследник. Но работата на баща й трябваше да се върши дискретно. Каквато и да бе крайната цел, стратегията за постигането й изискваше потайност и внимание.

„И така ще излъжа бъдещия си съпруг.“

Разбира се, винаги бе знаела, че когато се омъжи, от нея ще се очаква да заблуждава.

Все пак беше дъщеря на баща си.

Неб

Неб изчакваше край палатката на Петронус. През последните няколко седмици старецът я използваше предимно за работа и младежът бе решил, че е по-разумно да се премести при останалите работници.

Не очакваше подобна реакция на провъзгласяването. Всъщност нямаше ясни очаквания, но внезапното струпване на три армии при новия папа беше тревожно събитие. Когато тълпата се разпръсна, останаха само блатният крал, Рудолфо и кралица Мейров. Петронус се отдалечи с тях, като им говореше тихо. Неб се върна в лагера, но почти не докосна вечерята си и излезе да го чака в снега.

Накрая старецът се появи. Зърна момчето и се усмихна мрачно.

— Трябваше да се случи.

Неб кимна.

— Съжалявам.

Петронус открехна платнището на шатрата.

— Навярно. Но не бива. Започвам да се чудя какво още си видял в сънищата си.

Неб не можеше да се насили да му каже.

— Нищо смислено — промълви накрая. — По-добре си починете, ваше светейшество.

Петронус кимна.

— Тогава лека нощ.

Старецът влезе в палатката и Неб тръгна да обикаля лагера.

Работниците хъркаха в шатрите, а малките андрофрансински нагреватели бълваха пара в студения въздух през дългите си медни комини. Нямаше други шумове. Снегът се сипеше и Неб не беше сигурен колко още ще издържат. След разкриването на Петронус и при твърдата му позиция вече нямаше да има каруци с припаси от Сетберт. Папата бе заявил, че ще получат достъп до андрофрансинските фондове, пазени от Ли Там. Ентролузианските стражи бяха заменени с блатни и горянски съгледвачи. Подозираше и че Скитащата армия на Рудолфо е тръгнала.

Мисълта за блатните събуди спомена за момичето. Не можеше да си я изкара от главата и непрекъснато мислеше за нея.

Още в началото бе привлечен от нея, но целувката бе затвърдила влечението. Зачуди се какво ли прави тя в момента и дали ще я види отново. Бе му обещала, но в последно време Неб не вярваше твърде много на външните впечатления. Този Рудолфо например. На пръв поглед изглеждаше конте, но отблизо личеше стоманата в погледа му. Беше благодарен, че Петронус го е определил за пазител и още повече, че бе оставил металния човек под опеката му.

Неб се отдалечи от лагера. Луната вече се бе издигнала нависоко, синя, изпъстрена със зелени точки. През някои нощи, когато тя се смъкнеше по-ниско, можеше да се различи кулата на лунния маг.

Разбира се, лунният маг беше далечен спомен от Първия свят. И всички книги с легендите за него вече бяха изпепелени. Веднъж брат Хебда му беше показал пергамент с ранен текст за царската лунна експедиция, от света преди времената на П’Андро Уим. Бяха го обсъдили по време на разходката, при една от визитите на баща му.

— Искам да стана като теб — каза му тогава Неб. Не биваше да докосва пергамента, но се наведе ниско, за да го разучи внимателно. — Искам да откривам изгубени документи от Стария свят.

По лицето на брат Хебда премина сянка.

— Някои неща е по-добре да не се намират — промърмори тихо той.

— Брат Хебда?

Мъжът вдигна поглед.

— Съжалявам, Неб. Днес съм малко разсеян. Мисля, че открихме нещо, което не бива да вижда отново бял свят.

Неб го изгледа с любопитство.

— Какво?

— Не знам — поклати глава брат Хебда. — А и да знаех, нямам право да ти кажа. Но изпитвам лошо предчувствие.

В крайна сметка баща му се бе оказал прав.

Неб чу тих познат глас.

— Небиос бен Хебда. — Долови аромата на мускус и неочаквано топлите устни докоснаха бузата му.

— Блатният крал е много доволен от теб.

Той подскочи сепнато от целувката. Нощем магиите бяха буквално непробиваеми.

— Уинтърс?

Но тя вече се отдалечаваше тичешком в нощта.

Влад Ли Там

Влад Ли Там се усмихна и вдиша пушека на кала от дългата си лула. Преповтаряше си събитията от деня и не можеше да бъде по-доволен. Когато ги остави, Рудолфо, Мейров и блатният крал обсъждаха стратегията за вечерната операция.

Сега от него се искаше само да изчака.

— Явно петдесетият ми син се е справил много добре с пръстена.

Секретарят кимна.

— Да, милорд.

— Имам чудесни, силни чеда. — Той затвори очи и остави на пушека да го понесе. Но се зачуди дали димът няма да го вдигне твърде нависоко и надалеч от предстоящите през нощта събития.

— Децата ви са легендарни, милорд. Имаме вест и от трийсет и седмия ви син. Той язди с Непоколебим Първи.

Влад Ли Там издиша пушека.

— Утре ще бъде изненадан.

— Имаме добър източник в гвардията — продължи секретарят. — Ще ни предава сведения за движението и стратегията им.

Влад Ли Там се замисли.

— Сивите гвардейци на Орив са твърде малко, за да сторят каквото и да е, освен да го охраняват. Ала ще е полезно да знаем разположението им. Но пък можем да научим нещо за срещата му със Сетберт.

Зачуди се колко щеше да се задържи Орив на слабата си позиция, след като Петронус се бе разкрил. Сред андрофрансините навярно имаше такива, които помнеха Петронус, но фактът, че бе инсценирал смъртта си преди трийсет години, щеше да отблъсне част от тях. Това определено беше нарушение на андрофрансинските закони. Никой папа не бе напускал поста си досега, още повече с подобни усилия.

Но връщането от смъртта изискваше не по-малки усилия. Петронус се бе съпротивлявал на всяка крачка. Предателството на Влад Ли Там беше уредено тихомълком. Бяха изковали нов пръстен от метала, който пазеше за подобни случаи с помощта на скиците, на които се бе натъкнал в библиотеката преди трийсетина години.

Не беше сигурен как се вписваха блатните и Сетберт, но долавяше някаква стратегия, успоредна на неговата. Понякога му се струваше, че дори засенчва собствените му интриги. Части от тази план изплуваха на повърхността от време на време.

Неговата роля беше сложна. Ала знаеше, че чуждата стратегия бе не по-малко сложна от уимски лабиринт. И бе наясно, че андрофрансините се бояха от нещо. Беше го доловил в мрачните им трезви изражения, когато обсъждаха нуждата от силен лидер, нов пазител на светлината, далеч от останалия свят.

Дръпна отново от лулата, заслушан как стритите плодове пращят, докато се разгарят от пламъка, поднесен от секретаря му.

— Утре се завръщаме в Изумрудения бряг — каза Влад.

Знаеше, че Желязната армада е блокирала пристанищата в Ентролузианската делта. Сега подкрепленията и припасите на Сетберт трябваше да пристигат по земя. Границите на войната не бяха ясно очертани, но вече виждаше формата и размера на предстоящото.

Ако Рудолфо се окажеше толкова силен, колкото Влад го бе създал, войната нямаше да трае дълго. Строежът на библиотеката щеше да започне. Орденът щеше да пропълзи в сенките и да умре от раните си. Дъщеря му щеше да отгледа дете, което да притежава силата на горянския крал и лукавството на клана Там. Светлината щеше да трепти, но нямаше да изгасне.

„Ала на каква цена?“

Влад Ли Там въздъхна и отново дръпна от лулата.