Ридание

Непоколебим

Топлият дъжд се стичаше зад отворения прозорец на приспособения кабинет на Орив. Когато безредиците се засилиха, Сетберт настоя братовчед му да се върне с него в градовете-държави. Беше казал на папата, че това ще повдигне духа на хората и може да сложи край на боевете, но Орив подозираше, че по-скоро целта е да го държи под око.

Затова Орив — той вече не мислеше за себе си като за папа Непоколебим — прекарваше дните си на малкото бюро и пишеше речи, в които не вярваше.

И пиеше твърде много. Погледна към празната чашка и посегна към бутилката с бренди. Пиеше все повече от онзи зимен ден, в който Петронус се бе провъзгласил. Беше лесно да падне в този капан. Топлият сладникав ликьор в достатъчни количества размиваше паметта му и премахваше болката.

А имаше много неща, които той искаше да забрави и да не усеща. На първо място Уиндвир. Беше видял лагера на гробокопачите от разстояние, както и запълнените ровове, които съхраняваха костите на града. Трябваше да се убеди, че наистина е изчезнал. А сега повече от всичко искаше да забрави, че се е случило.

Трябваше да забрави и войната. На повърхността я наричаха войната на двамата папи, но в сърцето си знаеше, че не е така. Имаше само един папа — Петронус — и Орив си даваше сметка, че може да сложи край на сраженията, ако просто превие коляно и го приеме. Но въпреки това не го правеше. Отчасти заради настояването на братовчед си. Но най-вече, защото не знаеше как да спре.

Имаше и други неща за забравяне. Под всичко това се криеше по-дълбока истина.

Орив вече не можеше да отрече обвиненията на Рудолфо: неговият братовчед Сетберт бе унищожил Уиндвир.

Подозренията му възникнаха, още щом пристигна в лагера, сякаш преди толкова много време. Беше подочул разговори между Сетберт и неговия генерал Лисиас. Гримлис и сивите гвардейци също носеха слухове от войниците. А щом Петронус напусна Уиндвир и се премести в Деветте гори, показа, че е толкова кадърен с писалката, колкото и с лопатата. Трактатите и прокламациите му бяха изпълнени с обвинения срещу ентролузианския надзорник, но винаги внимаваше да не намесва Орив.

Тези трактати се разпространяваха из целите Познати земи. В съчетание с блокадата и рухналата икономика проклетите памфлети разпалваха гражданските безредици. Тюрам бе погълнат от гражданска война, а незначителните остатъци от ордена бяха разделени. Андрофрансините, които не бяха успели да стигнат до летния дворец, вече се намираха в Деветте гори. А след края на зимата се носеха слухове, че някои от по-възрастните архикнижовници и епископи, които помнеха Петронус, планирали да се преместят на изток.

Той напълни чашата до горе и я гаврътна на екс. Вече му трябваше цяла бутилка, за да забрави. И още половин, за да може да заспи.

Орив чу потропване на вратата и опита да стане. Олюля се силно и се отпусна тежко на стола.

— Влез.

Появи се Гримлис.

— Ваше светейшество, може ли да поговорим?

Старият войник изглеждаше по-уморен от обичайно. Очите му бяха кървясали, а раменете висяха.

Орив махна с ръка.

— Влизай. Сядай. Пийни с мен.

Гримлис влезе в помещението и затвори вратата. Седна на отсрещния стол и го погледна в очите. Орив извърна поглед и посочи бутилката.

— Налей си.

Гримлис поклати глава.

— Няма нужда.

Орив си помисли, че ветеранът ще намекне, че папа Непоколебим не се нуждае от пиене. Определено си позволяваше да говори свободно напоследък. Ала старият войник извади манерка от джоба си и му я подаде.

— Пробвайте това. По-силно е.

Орив отвинти капачката и я помириса.

— Какво е?

— Огнедъх, горянско питие. Доста силно.

Орив кимна и отпи, усети паренето в гърлото си. Удари още една по-яка глътка, след което затвори манерката и я върна.

— Задръжте я — каза Гримлис.

Орив не беше сигурен защо, но този жест го трогна.

— Благодаря. Ти си добър човек, Гримлис.

Генералът сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. — Той се наведе напред. — Но се стремя да бъда по-добър. И искам същото за теб, Орив.

„Използва рожденото ми име“, забеляза Орив и се засмя.

— Всички бихме могли да бъдем по-добри.

Гримлис кимна.

— Можем. — Замълча и огледа стаята. — Още тази вечер. Може да станем по-добри още тази вечер.

Орив се наклони напред.

— Как?

— Като напуснем града. Да избягаме в Пилос и да заклеймим Сетберт, че е предателски кучи син. Да приключим войната и да спасим каквото е останало. Да запазим светлината жива.

Орив знаеше, че това е вярно. Беше мислил по въпроса поне десетина пъти през последните месеци. Войната се бе разширила след зимата. Всички избираха страни и уж се сражаваха в името на светлината. Но не беше нужно човек да е папа, за да разбере, че обстановката в Познатите земи нямаше нищо общо със светлината, а със страха.

Искаше да каже на Гримлис, че е прав. Че трябва да приготвят малкото си вещи и да съберат контингента. Хората на Сетберт бяха заети с потушаването на бунтове и безредици. Можеха да стигнат лесно до руините на моста Рейчил, преди да се зазори, и да накарат рейнджърите да ги прехвърлят.

Но вместо това изсумтя.

— Мислиш ли, че Петронус ще ни приеме след всичко това?

Гримлис сви рамене.

— Възможно е. Винаги е бил справедлив. — Наведе се още по-близо. — Има ли значение? Важното е, че можем да спрем лудостта, ако искаме.

Орив усети, че долната му устна се разтреперва.

— Не съм сигурен, че мога.

Гримлис се наведе съвсем и Орив можеше да усети миризмата на вино в дъха му. Старецът беше стиснал зъби и очите му светеха.

— Дайте заповед, ваше преосвещенство, и ще я изпълня! Ще свикам хората и ще ви измъкнем. Трябва само да го пожелаете.

Но Орив не каза нищо. Примигна, за да спре напиращите сълзи, отвори манерката и я пресуши на един дъх.

Раменете на Гримлис увиснаха съвсем. Той се изправи на крака.

— Имам едно шише в стаята. Сега ще ви го донеса.

Орив кимна.

— Гримлис, сигурен съм, че всичко ще се нареди.

Генералът също кимна.

— И аз, ваше преосвещенство.

Той излезе и затвори вратата. Огнедъхът почваше да действа и Орив видя размазаното приближаване на забравата. Може би утре, ако се чувстваше по-добре, щеше да отиде при Сетберт и да предложи нови преговори. Може би щяха да спрат сраженията. Може би щяха да станат по-добри хора.

Гримлис се върна с бутилката и Орив побърза да си налее. Старият генерал се настани срещу него и го изгледа как пресушава чашата си на един дъх. След това ветеранът стана, мина зад гърба му и започна да затваря прозорците един по един.

Накрая се приближи до вратата и пусна някакви хора в стаята. Орив вдигна поглед — четирима сиви гвардейци и двама ентролузианци, които уж трябваше да познава. Те влязоха бързо, а Гримлис заключи.

— Какво правите? — изфъфли Орив и опита да стане, но краката не го слушаха. Сивите гвардейци застанаха зад него и го натиснаха на стола. Един от ентролузианците взе чашата от ръцете му и я остави на малката масичка, до бутилката. Орив го разпозна.

— Генерал Лисиас?

Генералът не каза нищо и се обърна към Гримлис. Орив видя как размениха погледи и понечи да стане отново. Здравите ръце го задържаха на място.

— Какво става?

Гримлис взе един вързоп от другия ентролузианец и извади предмет, който му беше добре познат.

— Какво правите?

Голямата длан на Гримлис дръпна неговата и той трябваше да напрегне всичките си сили, за да не пуснат побелелите му пръсти облегалката на стола. Но алкохолът си каза думата и генералът се справи без усилия. Орив усети как набутват хладната дръжка на оръжието в ръката му. Студеното желязно дуло опря в меката тъкан между брадичката и гърлото му.

— Какво правите? — Гласът му звучеше повече като хленчене, отколкото авторитетно. Освен това знаеше какво прави Гримлис и започна да се мята на стола с надеждата, че ще се измъкне някак.

— Защитавам светлината — с натежал и празен глас отвърна генералът.

— Но аз…

В този момент Орив откри забрава, каквато никоя бутилка не можеше да му предложи.

Петронус

Петронус прехвърли хълма и се смъкна от седлото, за да се разтъпче. Широката река течеше лениво на юг, а градът от шатри на отсрещния бряг бе намалял до размерите на малко село. Няколко фигури се движеха между последните палатки и множеството каруци. Отвъд тях се простираше някогашният Уиндвир, сега равнина от кал и пепел.

Рудолфо застана до него.

— Изглежда тихо.

Разбира се, че ще е тихо. Бяха свършили работа преди около седмица. Ентролузианците бяха отстъпили отдавна, за да се оправят с проблемите в собствените си земи. Петронус вдигна поглед към Рудолфо и пак го насочи към калното поле.

— Добра работа е свършил.

Рудолфо кимна.

— Да. В това момче се крие капитан.

Или папа. Петронус усети как стомахът му се свива при тази мисъл. Вятърът се засили и по бузата и ръцете му паднаха няколко капки.

— Така е — съгласи се той и погледна отново горянския крал.

Зад тях се чу пърхане на птица, съгледвачът й шептеше успокоително. Кафявият боен врабец се стрелна надолу по хълма и прекоси реката.

Петронус се качи на коня и го подкара внимателно надолу по калния път. Когато стигнаха до средата на хълма, видя, че работниците се събират на отсрещния бряг. Няколко души се натовариха на баржата, която бяха превърнали със система от въжета във ферибот. Тя прекоси реката бавно и когато Рудолфо и Петронус стигнаха с ескорта си до брега, Неб вече ги чакаше.

Не се усмихна. Това изненада Петронус. Момчето — което вече бе млад мъж — изглеждаше по-високо и широкоплещесто, но не това го караше да изпълва андрофрансинското расо. Не. Имаше самочувствие. Хладно самочувствие, от най-силния вид.

Младежът ги изгледа равнодушно със стиснати зъби.

— Отче! — Неб се поклони леко. — Уиндвир е в покой.

„Но има и още.“ Петронус слезе от коня.

— Чудесна работа, Неб.

Той кимна.

— Благодаря, отче.

Рудолфо също скочи от коня и потупа младежа по рамото.

— Разправях на негово светейшество, че от теб ще излезе чудесен капитан.

— Благодаря, лорд Рудолфо. — Неб се поклони леко на горянския крал. След това отново се втренчи в Петронус. — Призори пристигна птица за вас с андрофрансинските цветове. — Той подаде бележката. — От Ли Там е…

Петронус прочете съобщението. Беше нешифровано — истинска рядкост за стария му приятел — и без усуквания.

„Непоколебим се самоуби. Сетберт е свален и избяга от Ентролузианската делта.“ Петронус стисна зъби и подаде бележката на Рудолфо. Знаеше, че би трябвало да изпита облекчение, но не беше така. След смъртта на Непоколебим и свалянето на Сетберт бе въпрос на време войната да утихне. Това бяха добри вести за Петронус и за целите Познати земи. Въпреки всичко вестта го натъжи. Още една затихнала светлина. Жегна го и подозрение заради удобния момент.

Намръщеното лице на Неб показваше, че и младежът мисли същото.

Рудолфо хвърли поглед на бележката и се озъби като вълк.

— Ако е вярно, войната свърши. — Върна съобщението на Петронус и се отдалечи да поговори с хората си.

Старецът дръпна Неб настрани.

— Готов ли си да привършваш тук?

Младежът кимна и погледна бързо на север. Замисли се и в гласа му се долови колебание.

— Да.

Момичето. Пак се бе срещал с нея. Преди трийсет години щеше да настои младежът да преустанови подобни контакти. Но времето и промяната го бяха смекчили и не можеше да вини Неб, че е открил нещо като любов насред опустошението на Уиндвир. Положи длан на рамото му.

— Трябва да ми разкажеш за нея по обратния път.

На устата на Неб трепна бегла усмивка.

— Не съм сигурен, че мога, отче.

Петронус стисна рамото му и го пусна.

— Когато пожелаеш, синко. Междувременно, умирам от глад. Кухнята работи ли още?

— Приготвят ви работнически пир. — Неб махна към баржата. — Боб и сухари със свинска мас. Последните ни запаси.

Петронус поведе коня си по ниската рампа. Рудолфо се присъедини с блеснал поглед. Щом всичките се натовариха, фериботът потегли през водата.

„Няма да се връщам с вас“, сигнализира Рудолфо.

Петронус кимна. Беше го предположил след полугласния съвет на горянския крал със съгледвачите му.

„На юг ли?“

— Реших да половувам — усмихна се Рудолфо и махна с ръка. „Сетберт е мой.“

Петронус размърда пръсти. „Но ще го заловиш жив, нали?“

Рудолфо пребледня.

— Разбира се — каза тихо той. „Мъчителите ми ще имат възможност да го накарат да изкупи вината си с осолени ножове.“

Петронус се намръщи. Не одобряваше придържането на горяните към тези ритуали и форми на изкупление. Беше варварски остатък от времената, когато кралете магове въздаваха справедливост в отворени стаи за мъчения под мебелирани наблюдателни тераси. Лордовете и дамите пиеха охладени вина и ядяха нарязани плодове, докато слушаха писъците под звездите, които пулсираха като сърца в черното небе.

Това абсолютно противоречеше на ученията на П’Андро Уим.

Познатите земи трябваше да видят някаква публична справедливост за престъпленията на Сетберт, ала плановете на Петронус имаха доста по-възвишена цел. Лечението нямаше да успее само със справедливост. Трябваше да има и промяна.

В крайна сметка промяната бе пътят на живота.

Петронус погледна Неб и сърцето му се сви, тъй като знаеше какво ги очаква в Деветте гори.

Сетберт

Сетберт се размърда под влажното плесенясало сено и примигна в тъмната плевня. Дневната светлина влизаше през дупките на покрива и по стените, но той не можеше да различи шума от падащата вода от нечии стъпки навън. Във всеки случай не можеше да остане тук. Надигна се бавно и здраво стисна ножа.

Всичко стана невероятно бързо. Лисиас се появи с отряд съгледвачи посред нощ и го събуди.

— Непоколебим е мъртъв — съобщи мрачно генералът. — Оставил е писмо, в което доказва, че ти си виновен за унищожението на Уиндвир и на андрофрансинския орден.

Сетберт се отдръпна от упоената проститутка, с която се въргаляше в чаршафите.

— Кой го е убил?

Лисиас извърна глава.

— Самоубил се е.

Тази новина не го изненада. Орив бе почти непрекъснато пиян през последните месеци. Беше се оказал по-слаб, отколкото предполагаше.

— Добре. Изгори писмото. Запази нещата в тайна. Ние…

Лисиас поклати глава.

— Твърде късно е, Сетберт. Мълвата се разнесе. Писмото е при племенника ти.

— Тогава кажи на племенника ми…

Лисиас го зашлеви по бузата с опакото на дланта си и звукът изтрещя като гръм в стаята.

— Май не разбираш защо съм дошъл.

Сетберт докосна лицето си и усети парещото място. Очите му се присвиха.

— Да не би да идваш да ме арестуваш?

— Да — усмихна се Лисиас.

Сетберт се изсмя рязко.

— Да вървим! — Измъкна се от голямото кръгло легло и нахлузи панталоните си. Лисиас го наблюдаваше с усмивка, докато обличаше ризата си. — Не знам каква игра играеш, генерале, но Ерлунд ще я прозре през пръднята, която си натикал в дробовете му. — Той погледна портрета на майка си на отсрещната страна. — Сигурен съм, че ще иска да види документите.

— Сигурно — кимна Лисиас.

Сетберт се огледа. Съгледвачите дори не бяха извадили оръжията си. Явно се чувстваха неудобно и постоянно местеха очи между двамата.

„Все още са мои хора и го знаят.“

Той махна на един от мъжете.

— Свали портрета. — Усмихна се, когато съгледвачът изпълни заповедта, без да погледне първо към Лисиас.

На стената зад портрета имаше кръгъл сейф от Руфело.

— Може ли?

Лисиас поклати глава.

— Кажи кода.

Сетберт обмисли възможностите си и накрая изрече думите и числата, за да може съгледвачът да натисне различните пластини и копчета. Чу се изщракване и вратата се отвори.

Мъжът надникна вътре и се обърна към Лисиас с присвити устни.

— Няма нищо, генерале.

Сетберт усети как стомахът му се свива и видя, че Лисиас посяга към ножа си. Двама от съгледвачите сториха същото.

Сетберт изпищя и се хвърли към прозореца. Сграбчи дебелите завеси, за да се предпази от стъклата и рамката. Скочи от малкото балконче и се изгуби под дъжда в Уимския лабиринт.

Това се случи преди часове. Избяга през проходите под лабиринта, за които бе научил от баща си като дете. Тунелите го изведоха в една от по-съмнителните части на града, където успя да ограби един пияница, взе парцаливите му дрехи и твърде тесни обувки.

Мислеше да се промъкне на някой от корабите в пристанището, но заради блокадата едва ли щеше да стигне далече. А и Лисиас нямаше да се бави с издирването, щеше да впрегне и градската стража.

В крайна сметка пропълзя в каналите и тръгна по тях, докато не се измъкна от града. След това продължи по крайбрежието и откри тази плевня.

Надигна се бавно заради пришките по краката и острата болка в ребрата и рамото — резултат от тежкото нощно приземяване в градината.

Надяваше се да поспи тук, но умът му не можеше да се успокои. Къде да отиде? Какво му беше останало? И къде бяха изчезнали документите?

Малцина знаеха за сейфа на Руфело. А шифърът се предаваше от баща на син през поколенията. Никой друг не го знаеше.

Освен…

Сигурно беше онази мръсница — дъщерята на Ли Там. Но в това нямаше смисъл. Ако бе научила шифъра, защо не бе взела документите преди месеци? Споделяше леглото му често, защо да чака толкова? А и ако беше прочела документите, щеше да знае какъв герой е Сетберт.

По-разумната част на съзнанието му отбеляза, че тя се намира на хиляди левги разстояние. Не бе с него от месеци. Беше на североизток с проклетия Рудолфо и хартиения му папа.

„Ако не е Там, сигурно е някоя друга андрофрансинска подлога.“ Но всъщност нямаше значения кой и как е успял да разбие древния сейф. Сега важното беше да оцелее. Щом документите бяха изчезнали, за него нямаше място в Познатите земи. Щяха да го гонят, където и да се скриеше. Тази мисъл приседна в гърлото му.

Заливът беше под контрола на Желязната армада, което не позволяваше бягство на юг към островите и на запад към Изумрудения бряг. На изток имаше поредица от малки рибарски селища покрай гористите брегове на залива Калдус. Може би там щеше да успее да открадне лодка и да се спусне покрай Стената на пазителя на юг, и да се насочи към Изпепелената пустош.

Сетберт се приближи до вратата на плевнята и надникна навън. Не се виждаше никой между полето и брега на реката. Слънцето светеше ярко, последните дъждовни облаци се изнасяха бавно на изток.

Сетберт ги последва, а стомахът му закъркори от глад и страх.

Рудолфо

Рудолфо препусна сам на юг въпреки протестите на хората си. Ако Грегорик беше жив, нямаше да му се размине толкова лесно. Той направо щеше да откаже да се подчини или поне щеше да се омагьоса и да го последва от разстояние. Дори Едрик можеше да се възпротиви, но той вече бе на юг. Новият първи капитан работеше с рейнджърите на Пилос, за да укрепи границите на Мейров срещу проблемите на съседите й.

Така че тръгна сам с омагьосания си за скорост и издръжливост кон, приведен в брулещия дъжд. Преди да потегли, изпрати внимателно кодирани бележки до Джин Ли Там, главния мъчител и Едрик. Петронус обеща да се свърже с Влад Ли Там от негово име и да накара бъдещия му тъст да дебне по водните пътища за бившия надзорник. Рудолфо възнамеряваше да се срещне с Едрик и Скитащата армия и да залови Сетберт. После щеше да прекара престъпната свиня през всички градове по обратния път към Деветте гори.

Усмихна се при тази мисъл и подсвирна на коня да усили ход. Ако не спираше, щяха да му трябват само четири дена. Конят можеше да понесе подобно натоварване, благодарение на магиите, но не много повече. Щом стигнеше при Едрик, щеше да го остави да почине един сезон. Той потупа животното. Беше му се събрало доста след унищожението на Уиндвир и заслужаваше почивка.

„Както и всички ние.“

Някъде зад него гробокопачите бяха развалили лагера си и несъмнено вече пътуваха на североизток. Можеше да вземе още хора със себе си, но не искаше да оставя папата беззащитен. Войната може и да бе приключила, но не биваше да си позволява рискове с безопасността на Петронус.

Нещо по-дълбоко го тласкаше към самотно пътуване. Беше усетил мрака в себе си, разбуден през онази нощ, докато мъкнеше трупа на Грегорик. И когато този облак се спуснеше отгоре му, откриваше, че не може да търпи чуждо присъствие.

Сигурен бе, че това има нещо общо с франсинските пет пътя на мъката. И щеше да извървява тези пътища отново и отново, докато не свършеха. Не е като да не беше минавал по тях. Вече ги бе обиколил с брат си и родителите си.

„Но Грегорик!“ Това още го измъчваше.

Тръсна глава, за да я проясни. Замисли се за предстоящата работа по библиотеката, но му доскуча. Насочи съзнанието си към Джин Ли Там и прекараното с нея време, но и това не успя да го задържи.

Едва при мисълта за Сетберт откри бяла нажежена светлина, върху която можеше да се фокусира, вместо да мисли за миналото.

В това бъдеще Сетберт пищеше под осолените ножове.