Ридание

Рудолфо

На следващата вечер Рудолфо, Джин Ли Там и Петронус вечеряха заедно. Рудолфо беше организирал събирането, преди да се просне в леглото и да проспи по-голяма част от деня. Също така настоя и Исаак да присъства, макар че металните хора не ядяха. Започнаха късно. Небето бе преминало от лилаво в сиво, а луната започваше да пъпли бавно нагоре.

По заръка на Джин готвачите приготвиха печено сърнешко с горски гъби и чеснов сос, сервирано на канапе от ориз, плюс пържени хлебчета и задушени зеленчуци. Пиеха студена, свежа лимонова бира, а за десерт имаше крем с плодове.

Исаак седеше учтиво на масата и предимно слушаше, отговаряше само когато го питаха. Рудолфо гледаше да го включва в разговора, където беше подходящо.

— Как върви възстановяването? — попита кралят.

— Добре, милорд. Конструкцията се издига по-бързо от предвиденото и трябва да работим през нощта, за да поддържаме темпото.

Пролетта бе преминала в лято и четиринайсетте мехослуги работеха под един копринен навес в подножието на хълма. Разполагаха с маси, отрупани с пергаменти, пера, мастилници, и възпроизвеждаха, каквото могат от паметта си. Преписаните листа се връзваха заедно и се отнасяха до книговезницата от другата страна на реката. Първоначално смятаха, че ще им трябват три години, за да възстановят останките от най-голямото хранилище на познание в света.

— Това е добра новина — намеси се Петронус. — Получих писмата за прехвърлянето. Още добри новини.

Исаак кимна.

— Така е.

Петронус се усмихна.

— Неб ме информира, че и други томове пътуват насам.

Исаак избръмча и изтрака.

— Двеста и дванайсет книги пристигнаха от различни места, заедно с множество андрофрансински артефакти, представляващи интерес. Имаме покана от два университета да изпратим хора, които да огледат библиотеките им за ръкописи, с които не разполагаме. Досега предполагахме, че ще постигнем възстановяване от четирийсет процента. Дори повече, ако възобновим експедиционния отдел.

Рудолфо видя реакцията на Петронус при тези думи и разбра, че папата няма намерение да се завръща в Изпепелената пустош.

„И не говори за бъдещето отвъд предстоящия съвет.“ Рудолфо си отбеляза това.

Продължиха да разговарят тихо и да пият вино, да обсъждат бъдещата си работа.

След това се разположиха на възглавниците и се заслушаха в настъпването на нощта.

— Искрено се извинявам — изправи се Исаак, — но с ваше позволение, бих искал да се върна към задачите си. — Той изтрака и се поклони на Петронус. — Лека вечер, отче.

Папата се засмя.

— Продължавай с чудесната си работа. Утре пак ще поговорим.

Исаак се поклони и се обърна към Рудолфо и Джин.

— Благодаря за гостоприемството.

— Винаги си добре дошъл — отвърна кралят.

Чуха тракането на буталата му, докато излизаше от градината и се насочваше към стълбите.

Лявата ръка на Джин се стрелна бързо към роклята и покривката на масата, а дясната докосна салфетката. „Освободи ме и поговори с Петронус насаме.“

Рудолфо кимна леко.

— Може би с госта ни е по-добре да изпием брендито си насаме?

Тя се усмихна.

— Сигурна съм, че имате много неща за обсъждане. — Стана и плъзна ръка по бедрото и крака си. „Внимавай, старата лисица е хитра.“

— Не само е хитра, но и знае седемнайсет невербални езика — обади се Петронус. Погледна я и очите му се набръчкаха от усмивката. Собствената му ръка се раздвижи по подобен начин. „Рудолфо, жена ти не е само силна и красива, а и мисли стратегически.“

Джин Ли Там се изчерви.

— Благодаря, ваше светейшество.

Тя се наведе за миг и докосна рамото на Рудолфо, преди да излезе. Двама горянски съгледвачи я последваха, когато напусна градината.

Рудолфо плесна с ръце и се появи слуга с бутилка и две чашки. Наля им питие и изчезна.

Петронус извади лула от слонова кост и протрита кожена торбичка от простото си кафяво расо.

— Може ли?

Рудолфо кимна.

— Разбира се.

Петронус изобщо не приличаше на крал, нито се държеше като другите папи, които бе виждал. Той стри тъмните сладникави листа между пръстите си и натъпка сместа в главата на лулата. Запали клечка и я поднесе към лулата, издишвайки лилав пушек, който се изви около главата му и се разнесе в градината.

Петронус изчака Рудолфо да вземе чашата си и вдигна своята. Двамата отпиха, без да казват нищо.

Рудолфо се наслади на сладкия вкус и топлината на брендито се разнесе по тялото му.

След минута прочисти гърло. Градината се изпразни от съгледвачи, а слугите се оттеглиха достатъчно далеч, че да не чуват.

— Време е да поговорим открито. Влад Ли Там напуска Познатите земи. Сетберт мълчи под ножовете на мъчителите. Какви са намеренията ти за ордена?

Петронус поклати глава.

— Вече не можеш да си позволиш да мислиш така. Орденът не е от значение. Аз не съм от значение. Важна е само библиотеката.

Сети се за думите на Влад Ли Там. „Ново място за Великата библиотека. Под грижите на силен пазител.“

— Ти си папа. Имаш важна роля в цялата работа.

Петронус отново поклати глава.

— Моята роля почти привърши. Имах сериозни причини, когато се махнах. И сега възнамерявам да се махна отново.

Рудолфо примигна.

— Не бива да говориш така. Те имат нужда от теб.

— Не. Всъщност нямат. — Петронус въздъхна. — Но ти имаш нужда от нещо. И аз ще ти го дам.

Рудолфо присви очи.

— Какво?

Петронус издиша лилав дим.

— Ще ти дам Великата библиотека.

„Мога и сам да я взема.“ Но още докато си го помисляше, осъзна, че няма да го направи.

— Какво искаш?

— Смятам, че знаеш какво искам.

— Продължавай. — Рудолфо внезапно усети какво предстои.

— Ще говоря направо. — Петронус го погледна с блеснал и твърд поглед. — Ако пазителството на Уиндвир не е достатъчно, заради родството на нашите домове като крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинската патриаршия изисквам екстрадирането на Сетберт, бивш надзорник на ентролузианските градове-държави. Той ще бъде съден за опустошението на Уиндвир и погубените души в този непредизвикан от нищо военен акт.

Рудолфо се замисли за Сетберт в клетката на Площада на мъченията. Беше пристигнал няколко дена преди него, но горянският крал се изненада от нежеланието си да гледа работата на мъчителите.

Преди унищожаването на Уиндвир често обядваше на наблюдателната тераса и слушаше тълкуванията на мъчителите и писъците на жертвите им. След пътуването до Изумрудения бряг бе разбрал, че той, както и целите Познати земи, бяха пъшкали под нечий подсолен нож и не можеше да изпита удоволствие от мъченията. Пък и от известно време подозираше, че Петронус ще прибегне до правилата за родство.

— Ще го екстрадирам за процеса. Но ти ще ми дадеш папа, щом не искаш да останеш на този пост.

Петронус се усмихна и поклати глава.

— Ще ти дам това, от което се нуждаеш, но не мога да ти гарантирам папа. — Рудолфо понечи да възрази, но старецът го спря. — Почитането на родството не трябва да се бърка с обречената на миналото мечта.

Кралят наклони глава, несигурен, че е чул правилно.

— Обречената на миналото мечта ли?

— Светът на П’Андро Уим, на Ксум И’Зир и Епохата на смеещата се лудост не е като днешния, нито пък ще бъде като утрешния. В ранните дни, преди да се напише Уимската библия, преди андрофрансините да изберат име на ордена си и да облекат раса, преди да построят града на познанието в центъра на света, те са вършели работата си просто защото е имало нужда от нея. — Петронус завъртя празната си чаша към светлината на свещта. — Основата на андрофрансинското познание се гради на израза, че промяната е пътят на живота, но ние продължаваме да мечтаем за миналото, вместо за бъдещето, или още по-добре — за настоящето.

Рудолфо въздъхна. Усещаше истината в думите на стареца.

— Обичаме миналото, защото ни е познато. Независимо дали е светло, или тъмно.

— Да — каза Петронус. — И понякога опитваме да оформим бъдещето според образите от миналото. Така опорочаваме и него, и настоящето.

Думите го поразиха и Рудолфо разбра поне отчасти стратегията на Петронус.

— Чувствал си, че андрофрансините не се нуждаят от папа. Затова си се махнал.

Старецът махна с ръка.

— Не беше само заради това. Опознах и душата си. Ако бях продължил, каквото и да сторех, щеше да е лъжа.

Рудолфо се наведе напред.

— Как разбра? Какво те доведе до това познание?

Петронус сви рамене и се засмя на глас.

— Целият ми живот води към това познание. Не е само едно нещо. Просто една сутрин се събудих и знаех. — Той чукна лулата си. — Скоро сам ще разбереш.

Рудолфо повдигна вежди.

— Защо го казваш?

Старецът се усмихна.

— Животът ти се промени, Рудолфо. Скитащата армия ще престане да скита, а съгледвачите ще обикалят без своя крал. Ще живееш в една къща, с една жена. И скоро твоята библиотека ще стане център на света. Този град ще се развие и ще надрасне миналото си, както ти надмогна своето. Като сложиш и децата… евентуалния наследник. Знам, че си наясно с тези неща. Знам, че мислиш за тях.

Защитата на Рудолфо се пропука и той изля мислите си с тих глас.

— Ами ако животът ми се превърне в лъжа?

— А ако се превърне в истина?

Петронус се изправи.

Рудолфо се отърси от внезапните си колебания и също се надигна.

— Ще преместиш ли Сетберт от Площада на мъчителите в обикновена килия?

— Ще дам заповед.

— Ще го посетя утре. — Петронус тръгна към стълбите, но спря и се обърна. — Ще го съдим в края на съвета на епископите.

Рудолфо кимна.

— Съгласен съм.

Петронус спря отново в края на стълбището.

— Сещаш ли се какво каза за Неб? Че ще стане чудесен капитан?

Рудолфо кимна. Момчето беше интелигентно и способно, силен лидер, който влияеше на другите, без да го осъзнава. Острие, което можеше да се изкове във великолепно стратегическо оръжие.

— Да. Той е истинска находка за ордена.

Изражението на Петронус помръкна.

— Запомни тези си думи.

Кралят не каза нищо. Разтърси го друга мисъл, която продължи да го човърка. Той присви очи, но Петронус не показа да го е забелязал.

— Приятни сънища — пожела папата и тръгна към имението.

— Благодаря. — Рудолфо знаеше, че сънищата няма да са приятни. Имаше лошо предчувствие за предстоящия съвет, а в центъра му стоеше човек със стратегия, която все още не възприемаше напълно.

Неб

Неб се чувстваше все повече у дома си в Деветте гори. Работата му допадаше, а горяните бяха смайващи. Пък и северните блата бяха само отвъд Прерийното море.

Дните минаваха и той наблюдаваше как малкият градец се препълва. Последният голям керван бе пристигнал от летния папски дворец тази сутрин и на поляната, определена за съвета, се издигаха нови шатри.

Само това е останало, помисли си той при вида на мъжете в черни раса сред пъстроцветно облечените горяни. Сепна се, като си спомни, че толкова черни раса на едно място нямаше да му направят никакво впечатление едно време. На няколко пъти повдигаше въпроса за попълване на редовете пред Петронус, но папата не предприе нищо. В началото си мислеше, че това се дължи на многото натрупана работа и неминуемото изтощение. Все пак старецът почти не спеше и по цели дни и нощи се занимаваше с документите в кабинета си.

Но след като това се повтори няколко пъти, Неб осъзна, че Петронус избягва темата. Може би държеше да свърши по-належащите неща. Мехослугите работеха денонощно за възстановяването на библиотеката, ръцете им изписваха трескаво страница след страница. Рудолфо беше подсигурил книговезци, които настани в близки шатри. Имението почваше да се пълни с книги, а коридорите и стаите ухаеха на хартия и прясно мастило.

Оставаше и трудният въпрос с разпръснатите андрофрансински владения. Хиляда души нямаха нуждите на сто хиляди, но кои владения трябваше да се съхранят и кои да бъдат продадени или зарязани? Дори да попълнеха редиците си, орденът се бе разраствал две хиляди години и едва ли щеше да се върне към предишната си мощ въпреки помощта на Деветте горски дома.

Предстоеше и процесът на Сетберт. Мисълта за надзорника събуди дълбоко заровен гняв у Неб. След пристигането на фургона на мъчителите бе спрял да сънува Уинтърс и да мечтае за нова среща. Вместо това сънуваше как убива Сетберт.

Исаак го откри в покрайнините на града, докато гледаше палатковия лагер на андрофрансините.

— Папа Петронус те вика.

— Как е днес? — Забелязваше тъмните кръгове под очите на стареца, а и вчера папата се бе развикал на един слуга. Неб не го беше виждал толкова нервен дори по време на най-тежките мигове в Уиндвир.

Исаак сви рамене.

— Изтощен е. Изглежда… потиснат.

Неб кимна. Не беше питал Петронус защо се е махнал преди толкова години, но разбираше, че едва ли е искал да се върне.

„Аз го принудих.“ Не. Насилието на Сетберт беше виновно. А и не само. Просто Петронус си беше такъв.

— Ние правим това, което трябва — беше му казал. — Ти постъпи както трябва и аз ще сторя същото.

Но Неб съжаляваше за ролята си. Той благодари на Исаак и тръгна към седмото имение.

Вратата на кабинета беше затворена. Той почука и чу дрезгавия отговор.

Видя изражението на Петронус и замръзна.

„Той знае за оръжието.“ Неб искаше да изпълни нареждането. Измина почти половината път до ковачницата, където то щеше да бъде разглобено и претопено. Но в крайна сметка свърна към гората. Държеше историята в ръцете си. Оръжието сигурно бе на петстотин години, възстановено по чертежите в книгата на Руфело. Беше нещо — може би част от светлината, — което той не можа да се насили да унищожи. Вместо това го зарови, както беше опаковано, под един мъхнат дънер и маркира мястото с няколко бели камъка.

Неб понечи да обясни, но Петронус го прекъсна и му посочи стола.

— Сядай, Неб.

Старецът зарови из документите на бюрото, докато не намери сгъната и запечатана бележка.

— Исках да поговорим, преди да ти дам това.

Неб вече не беше сигурен, че ще стане дума за оръжието. Видя, че старецът е дълбоко натъжен и очите му са мрачни.

— Какво има, Петронус?

Папата беше настоял да го нарича по име, когато бяха насаме, но сега се сопна.

— Ще ме наричаш отче или ваше светейшество!

Неб усети, как стомахът му се свива.

— Как да ви служа, ваше светейшество?

Петронус кимна и затвори очи.

— Ще ми служиш ли, Небиос?

Неб преглътна. Внезапно се почувства разколебан, сам и уплашен.

— Знаете, че ще сторя всичко за вас, отче. — Не знаеше защо премина към старата и някак по-привична титла. Може би, защото и Исаак я ползваше. Или защото бе започнал да мисли за този човек като за баща през последните девет месеца.

Петронус кимна отново.

— Много добре. — Той му подаде бележката. — Премахвам статуса ти в ордена.

Смаяният Неб взе документа, но не го разпечата.

— Заради…

Петронус поклати глава.

— Не е заради теб. — Очите им се срещнаха. — Назначението в Уиндвир и тукашната работа бяха… само временни.

Неб не беше сигурен какво изпитва. Стъписване на повърхността. А под него гняв, отчаяние и объркване. — Не разбирам. Има още много работа. Мога…

Петронус повиши глас.

— Достатъчно. Ти ме провъзгласи за папа. — Присви очи и се наклони напред. — Мигар ще оспориш авторитета ми?

Неб преглътна и поклати глава, помъчи се да сдържи напиращите сълзи.

Петронус погледна настрани.

— Работата ти е впечатляваща, както съм написал и в писмото. — Очите на стареца се местеха навсякъде само за да не попаднат върху него. — Ти се превърна в чудесен младеж и силен лидер. Разбира се, ще ти бъде позволено да присъстваш на съвета и процеса, ако желаеш. — Но погледът му издаваше, че предпочита да не го прави.

Петронус продължи да размества документите на бюрото си, Неб мълчаливо гледаше сгънатата бележка в ръцете си. Искаше да я разкъса, да хвърли парчетата по стареца, да изкрещи, че няма да бъде отхвърлен така лесно. Искаше да се хвърли в краката му и да го помоли. Да научи за какво наистина става дума. Виждаше, че над душата на човека, който го бе спасил от лудостта в ранните дни след опустошението, тегне нещо мрачно — ужасяващо мрачно.

Не. Не Петронус го бе спасил, а надеждата.

Старецът продължи да рови из документите, но не каза нищо повече.

Защото между тях не бяха останали повече думи.

Накрая Неб стана и излезе, затича към гората. Докато газеше из тревата и боровите иглички, осъзна, че сънищата му отново се бяха сбъднали.

— Ще се изправиш и ще го провъзгласиш за папа в Градината за коронации — му бе казал брат Хебда в първия сън. — А той ще разбие сърцето ти.

Потресен, Неб заплака в гората, която вече не чувстваше като дом.

Влад Ли Там

Влад Ли Там не понасяше да носи вълна през лятото и се чудеше как останалите го правят. Археоложкото расо дращеше кожата му, особено след тридневната езда.

Железният кораб го бе оставил, заедно със скромния му антураж, на един пуст бряг в залива Калдус. Остатъкът от армадата беше напред и щеше да го чака до Шепнещите острови в края на Познатите земи.

Мислеше да не се занимава повече. Смяташе да изпрати децата си на тази последна мисия, но в крайна сметка не устоя, въпреки заплахата на Рудолфо. Беше свикнал да доставя лично най-важните съобщения и се озова в Деветте гори за пръв път след онази нощ преди толкова години, когато бе чул последните думи на седмия си син.

Горянските съгледвачи ги разпитаха накратко откъде идват. Един андрофрансин, работещ на малко писалище под навес, записа имената и длъжностите им в ордена. След това ги упъти към полето с шатрите извън града.

Докато синовете му опъваха палатките, Влад се размотаваше покрай облечените в раса хора и слухтеше за полезна информация.

После напусна андрофрансинския лагер и премина през ниския мост, водещ към града. Движеше се заедно с останалите, посещаваше стратегическите места, които му трябваха. Накрая стигна до Площада на мъчителите и ниската каменна постройка, която служеше за затвор. Единственото място, на което не можеше да проникне лично, нито богатството можеше да му купи влияние. Влад спря и се ослуша за писъци, но не чу нищо. Е, очакваше се Сетберт да е затворен в килия. Беше нормално Петронус да настои за това, тъй като не желаеше да легитимира това уимско отклонение с рязането и дрането в името на изкуплението.

Стражите бяха неподкупни, за разлика от готвачите. А те можеха да предадат съвсем лесно съобщението. Дълъг косъм от сестрата на Сетберт, привързан към бутчето на дивата кокошка, от която се състоеше последното му ядене. Щяха да я сервират цяла, според предпочитанията му. И още един косъм — по-къс и взет от племенника му Ерлунд, внимателно завързан около клюна. Още заплахи към вече дългия списък.

Естествено, Влад Ли Там не възнамеряваше да избива семейството на Сетберт. Всичките му деца, освен малцината, които го придружаваха на север, и дъщеря му, която отказваше да говори с него, се бяха натоварили на железните кораби заедно с колкото се може повече от покъщнината.

Но заплахата щеше да е ясна, а понякога една заплаха бе достатъчна да премести течението на реката. Влад Ли Там беше сигурен, че Сетберт ще схване намека и ще замълчи. Това щеше да позволи на стария му приятел да изпълни задачата, за която бе създаден.

Влад Ли Там се усмихна и продължи да се разхожда из града. Спря отново пред портите на седмото имение и разучи вратите и прозорците, сравнявайки ги с чертежите, които бе запомнил много отдавна.

Имаше съобщения и за имението, които също щеше да достави лично.

Но чак като свършеше с преместването на реката.