Ридание

Рудолфо

Сетберт не го посрещна в челото на армията. Вместо това ескортът го съпроводи до огромна кръгла шатра. Рудолфо направи няколко бързи жеста с ръка и горянските съгледвачи се разпръснаха около нея.

Когато влезе, Сетберт се надигна с уморена усмивка, която раздвижи дългите му мустаци и белязаните от шарка бузи. Дамата му също се изправи. Висока и стройна, облечена в зелен копринен костюм за езда. Червената й коса сияеше като изгрева. В сините й очи просветна весело предизвикателство и тя се усмихна.

— Лорд Рудолфо от Деветте горски дома — обяви адютантът. — Генерал на Скитащата армия.

Рудолфо влезе навътре и подаде меча си на адютанта.

— Идвам с мир да опитам от хляба ви.

— Посрещаме те с мир и предлагаме вино за радостната среща — отвърна Сетберт.

Рудолфо кимна и се приближи към масата.

Сетберт го потупа по гърба.

— Рудолфо, радвам се да те видя. Колко време мина?

„Не достатъчно.“

— Твърде много — отвърна той на глас — Как са градовете?

Сетберт сви рамене.

— Все същото. Имахме малък проблем с контрабандистите, но явно се разреши от само себе си.

Рудолфо се обърна към дамата. Тя беше с няколко сантиметра по-висока от него.

— Да. Това е моята конкубина, лейди Джин Ли Там от клана Ли Там. — Сетберт наблегна на думата „конкубина“ и Рудолфо забеляза как очите й се присвиха леко.

— Лейди Там. — Рудолфо целуна протегнатата ръка, без да откъсва поглед от очите й.

Тя се усмихна.

— Лорд Рудолфо.

Заеха местата си и Сетберт плесна три пъти. Рудолфо чу тракане и свистене зад спуснатите завеси. Появи се метален човек, носещ поднос с чаши и гарафа вино. Този беше по-стар модел от Исаак, с по-ръбести форми и меден цвят.

— Изумителен е, нали? — каза Сетберт, докато металният човек наливаше виното. После плесна отново. — Слуга, тази вечер искам от охладеното прасковено.

Машината пискливо изсвири.

— Дълбоко се извинявам, лорд Сетберт, но нямаме охладено прасковено вино.

Сетберт се усмихна и повиши глас с престорен гняв.

— Какво? Няма прасковено вино? Това е недопустимо, слуга.

Още свирене и серия от изщраквания. От радиатора започна да излиза пара.

— Дълбоко се извинявам, лорд Сетберт…

Сетберт плесна отново.

— Отговорът ти е недопустим. Ще ми намериш охладено прасковено вино, дори да се наложи да ходиш чак до Садрил. Ясно ли е?

Рудолфо го наблюдаваше. Лейди Джин Ли Там — не. Потръпваше засрамено и се опитваше да скрие червенината по бузите и гнева в очите си.

Слугата остави подноса и гарафата.

— Да, лорд Сетберт. — И тръгна към изхода на шатрата.

Сетберт се засмя и сръчка дамата с лакът.

— Поучи се!

Тя се усмихна слабо, също толкова фалшиво, колкото беше и гневът му.

Сетберт плесна и подсвирна.

— Слуга, промених си мнението. И черешовото вино става.

Металният човек напълни чашите им и се оттегли към кухнята, за да поднесе първото ястие.

— Прекрасна машина — отбеляза Рудолфо.

Сетберт засия.

— Възхитителна е, нали?

— Откъде я намерихте?

— Беше… дар. От андрофрансините.

Изражението на Джин Ли Там говореше друго.

— Мислех, че пазят ревностно магиите и машините си — каза Рудолфо и вдигна чаша.

Сетберт също вдигна своята.

— Може би. От някои.

Рудолфо пусна покрай ушите си неприкритата обида. Металният човек се завърна с купички с димяща рачешка яхния. Сервира ги пред всеки с внимателна прецизност.

— Наистина е възхитителна.

— И освен това може да правят почти всичко. Стига да знаеш как да ги накараш — изтъкна Сетберт.

— Наистина ли?

Надзорникът плесна с ръце.

— Слуга, изпълни свитък седем три пет.

Нещо изщрака. Металният човек разпери ръце и запя, а краката му се задвижиха в неприличен танц.

— Баща ми и майка ми бяха андрофрансински братя или поне така ми каза леля ми Абата… — Песента беше крайно мръсна. Накрая металният човек приключи с дълбок поклон.

Лейди Джин Ли Там се изчерви.

— Това беше проява на лош вкус, с оглед на последните събития.

Сетберт я изгледа сурово и се усмихна на Рудолфо.

— Простете на конкубината ми. Напълно е лишена от чувство за хумор.

Рудолфо забеляза как ръцете й побеляха от стискане на салфетката и той се замисли над очертаващите се възможности.

— Странно, че андрофрансините са научили слугата си на толкова… живописна песен.

Тя вдигна поглед към него. Очите й молеха за спасение. Устните й бяха присвити.

— А, не са те. Аз бях. Тоест моят човек.

— Имате човек, който може да създава команди за тази възхитителна машина?

Сетберт лапна една лъжица яхния и покапа ризата си.

— Естествено — отговори той с пълна уста. — Разглобявали сме тази играчка дузина пъти. Знаем я от глава до пети.

Рудолфо опита от ястието и почти му прилоша от силния морски вкус. Той избута купата настрани.

— Може би ще ми заемете вашия човек за малко.

Сетберт присви очи.

— За какво ви е, Рудолфо?

Рудолфо изгълта виното на един дъх, опитвайки да премахне соления вкус в устата си.

— Изненадващо се сдобих със собствен метален човек. Бих искал да го науча на нови номера.

Сетберт пребледня леко, после започна да почервенява.

— Вярно ли? Собствен метален човек?

— Точно така. Казаха, че бил последният оцелял от Уиндвир. — Рудолфо плесна с ръце и се изправи. — Стига сме говорили за играчки. Красивата дама има нужда от танц. И Рудолфо би й предложил, ако бъдете така добър да накарате машината да изпее нещо по-прилично.

Тя се надигна въпреки намръщването на Сетберт.

— В интерес на държавните отношения. За мен ще е чест.

Започнаха да подскачат и да се въртят из шатрата, докато металният човек пееше весела песен, използвайки гърдите си като барабан. Рудолфо оглеждаше внимателно партньорката си, доколкото бе благоприлично. Имаше стройна шия и тънки глезени. Повдигнатите й гърди се притискаха в копринената риза и се подрусваха леко, докато се движеше с отработена грация и самоувереност. Беше живо произведение на изкуството и той осъзна, че трябва да я има.

Към края на песента Рудолфо хвана китката й и почука с пръсти бързо съобщение. „Изгрев като теб принадлежи на Изтока с мен; и аз никога няма да те нарека конкубина.“

Тя се изчерви и сведе очи, след което потупа в отговор, който изобщо не го изненада. „Сетберт унищожи андрофрансините; мисли ви злото.“

Той кимна, усмихна се леко и я пусна.

— Благодаря, лейди.

Сетберт го изгледа намръщено, но след танца Рудолфо съсредоточи вниманието си изцяло върху дамата, като пренебрегна домакина си. Вечерята премина болезнено бавно, разговорът се суетеше като градски жител на лов. Рудолфо забеляза, че Сетберт изобщо не повдигна въпросите за унищожението на Уиндвир и открития метален човек.

Мълчанието му говореше достатъчно ясно.

Рудолфо се зачуди дали и с неговото не е така.

Неб

Неб се събуди от леката дрямка заради тихите гласове. Застина неподвижно в каруцата, дори се опита да не диша. Нощният въздух миришеше на пушек и зеленина.

— Чух как генерал О’Сирус каза, че надзорникът е откачил — прошепна един глас.

Последва изсумтяване.

— Нищо ново.

— Дали е вярно?

— Кое да е вярно?

Пауза.

— Мислиш ли, че той е унищожил Уиндвир?

Неб чу шумолене на дрехи.

— По-вероятно са се унищожили сами. Знаеш какво казват за андрофрансинското любопитство. Само боговете знаят какво са изровили от Изпепелената пустош. — Неб чу как войникът изкашля храчка и я изплюва. — Сигурно е стара магия… Кръвна магия.

Въпреки неодобрението си към незаконните деца андрофрансините правеха едно нещо добре. Нещо, което не бе достъпно за останалите, освен за децата на най-големите богаташи. Даваха им най-доброто обучение на света.

Откакто се помнеше, Неб прекарваше повечето си дни във Великата библиотека под грижите на аколит, ръководещ група момчета като част от собственото му обучение. Архикнижовник Ридлис го бе казал най-добре: Пътят към ученето преминава през обучението. А пътят към обучението минава през отговарянето на детски въпроси.

Неб знаеше тази история съвсем добре. Епохата на смеещата се лудост бе предизвикана от кръвна магия. Част от последователите на П’Андро Уим — обособени стотици години след смъртта на основателя си, почти петстотин години след Епохата на смеещата се лудост — бяха заети с това да контролират внимателно магията и науката. В същите тъмни времена, в началото на историята се бяха зародили и Правилата за родство. Комплекс от ритуали и социални очаквания, които се преплитаха и омотаваха с мистерията на най-сложния уимски лабиринт. Кръвната магия беше изрично забранена. Земната магия се толерираше само при война и никога не се ползваше от аристокрацията. Не и лично.

В това имаше смисъл. Кръвната магия бе разрушила единствения му дом. Нещо невиждано в Познатите земи от времената, когато бездомните бяха дошли от пясъчните бури на далечния юг. Невиждано откакто Ксум И’Зир, разгневен заради убийството на седмината си синове от учените книжовници на П’Андро Уим, бе превърнал Стария свят в Изпепелената пустош.

Неб се чудеше дали не може да говори, защото е полудял. Но пък лудите едва ли размишляваха за собственото си състояние.

Войниците се отдалечиха и той се надигна. Тази нощ нямаше да спи повече. Звездите висяха ниско в мъгливото небе.

Неб се смъкна от каруцата и се върна в шатрата. Приближи се до масата и си взе круша и парче хляб. Отхапа от сладкия плод и се замисли за думите на войниците.

„Само боговете знаят какво са изровили в Изпепелената пустош.“

Помнеше последното посещение на баща си, преди три месеца. Беше се върнал от поредните разкопки и носеше на Неб квадратна метална монета, която сияеше ярко въпреки възрастта си. Брат Хебда беше развълнуван.

— Този път намерихме нещо хубаво, Неб. Олтар от времето на и’зиритските бунтовници.

Неб помнеше тези уроци. Епохата на смеещата се лудост бе продължила петстотин години след края на Стария свят и бе белязана с хаос, анархия и безумие, поразило осемдесет процента от населението, чак до четвъртото поколение след апокалипсиса. Според някои Ксум И’Зир бил скрил осма какофонична смърт в заклинанието си, след като го бе сътворил в мрачните краища на света. Последно отмъщение заради една от любимите му жени, пленена, изнасилена до смърт и убита в последната нощ на изготвянето на магията. Но традиционалистите настояваха, че преувеличенията за древните магии са достатъчно голям проблем, без да се добавят и новости. И двата лагера бяха съгласни, че ако не бяха франсините — монашеско движение, специализирало се в човешката психика и нюансите в поведението на хората и приматите, — човечеството щеше да се е самоунищожило. И’зиритските бунтовници бяха малка секта от оцелели, които налудничаво почитаха клана И’Зир. Те тачеха децата на падналите лунни магове за борбата им срещу, а по-късно и за унищожението на научното движение, което бе привлякло П’Андро Уим още като младеж.

Франси Б’Йот, посмъртният основател на франсинския орден, бе по-стар от Уим, но също бе повлиян от ранните дни на научното движение. Откритата кореспонденция между Уим и Б’Йот бе довела до взаимодействието и последвалото обединение на двете секти.

Неб разбираше защо баща му бе толкова развълнуван от находката. И’зиритските олтари разполагаха с малки библиотеки — два или три затворени съда с пергаменти. Понякога имаше и мумифицирани мъченици, носещи знака на клана И’Зир, прогорен над сърцата им.

Неб завъртя монетата в дланта си и се взря в гравирания образ.

— Кой е това?

— Дай да видя. — Баща му разгледа монетата. — Третият син, Вас И’Зир. Той е бил крал маг на Аелис. — Паркът на сиропиталището бе тих, защото останалите деца бяха на училище. Брат Хебда винаги го освобождаваше от занятия, когато идваше на посещение, и учителите не възразяваха. Той се наведе, монетата лежеше в отворената му длан, и посочи. — Ако се вгледаш, ще видиш гравюрата около лявото му око. А ако погледнеш по-внимателно, ще забележиш, че окото е изрязано от нощен камък. Казват, че това му помагало да надзърта в невидимия свят и да сключва пактове за кръвната магия. — Брат Хебда му я върна.

Неб я вдигна към светлината и я държа, докато не различи тъмното око.

— Благодаря, брат Хебда.

Баща му се усмихна.

— Няма защо. — Той понижи глас и се огледа. — Искаш ли да знаеш какво още открихме?

Неб кимна.

— Архикнижовникът не ми позволи да се приближа, но зад фигурата на олтара са намерили сейф на Руфело.

— Наистина ли? — опули се Неб.

Брат Хебда кимна.

— Да. При това съвсем непокътнат.

Неб беше мяркал мехослугите, които брат Чарлс, архиинженерът, бе пресъздал с помощта на книгата на Руфело. Държаха ги затворени в долните нива на библиотеката, но един аколит го бе взел на проучване веднъж и тогава бе успял да зърне един. Слугата тракаше, когато ходеше, и от радиатора му излизаше пара. Беше висок към три педи и по-ръбест от металните хора от времената преди П’Андро Уим и Ксум И’Зир. Все пак наподобяваше достатъчно на картините и Неб можеше да види приликите. Слугата бе избрал книга и бе изчезнал в един от многобройните скрити асансьори.

— Дали вътре има негови рисунки? — Айедос Руфело бе една от любимите му фигури от старата история. Работите му датираха още отпреди времето на П’Андро Уим и бе посветил живота си на разгадаване научните мистерии на Първия свят.

— Едва ли — отвърна баща му. — Знаеш защо. Покажи колко добре са те научили в училище.

Неб загледа монетата и напрегна паметта си. Откри нужния отговор и вдигна глава с усмивка.

— Защото и’зиритите не биха запазили научните трудове на Руфело. Ксум И’Зир е виждал в научното движение заплаха за магията, а по-късно разпръснатите последователи са убили седемте му синове.

— Точно така — одобри баща му и на лицето му се появи горда усмивка. — Но виж колко интересно. Макар и след години човекът, който е построил този олтар, е използвал научно изобретение на Руфело, за да предпази тайните си.

— Защо го е направил? — Неб реши, че сигурно вътре е било скрито нещо важно.

Брат Хебда сви рамене.

— Може да е еретично евангелие или част от кодекса на нисшите заклинания. Заповядаха ми да го донеса тук веднага, охраняваше ме цял отряд елитни сиви гвардейци. Яздихме ден и нощ и дори омагьосахме конете за тишина. Един от мехослугите ще разгадае комбинацията на ключалката, но се съмнявам, че съдържанието ще бъде оповестено някога.

Неб се намръщи.

— Иска ми се и аз да бях там. — Това бе една от експедициите, за които бе кандидатствал.

Хебда сложи ръка на рамото на момчето.

— Някой ден ще ти отпуснат стипендия. „Търпението е в основата на науката и изкуството“ — изрецитира той един от пасажите на Уимската библия.

— Надявам се.

Брат Хебда го прегърна. Рядко го докосваше и Неб смяташе, че е по-тежко да си родител, отколкото андрофрансин. Но този път го прегърна здраво с яката си ръка.

— Изчакай, Неб. Дори да не се случи през следващите година-две, не е страшно. Нямам връзки с вашия директор, но познавам няколко археолози, които ми дължат услуги. Като станеш пълнолетен, няма да ни трябва позволение от сиропиталището. Аз ще уредя нещо. — Той се усмихна. — Но няма да е много пленително.

За момент Неб си помисли, че баща му може и да го обича наистина, и се усмихна.

— Благодаря, брат Хебда.

Неб остави крушата, пронизан от болката от загубата. Досегашното сковано, празно чувство все още го обграждаше, но в сърцевината си усещаше въртенето на нажежен нож.

Повече никога нямаше да види брат Хебда. Нямаше да има срещи в сенчестия парк на сиропиталището. Онази първа прегръдка щеше да остане последна. И нямаше да ходи на експедиция в Изпепелената пустош.

Неб опита да избута мъката, но тя се съпротивляваше. И не можа да спре напиращите сълзи.

Джин Ли Там

Джин Ли Там беше сигурна, че Сетберт ще я повика точно тази нощ. Подозираше, че баща й би искал да стори това, което се очакваше от нея, и да научи повече за заговора на надзорника. Част от нея се чудеше дали не знае достатъчно и дали не би било най-добре просто да го прониже между ребрата. Разбира се, в повечето редки случаи, когато я привикваше напоследък, я претърсваха съвсем надлежно.

Но Сетберт не я призова. Вместо това свика генералите си на съвет и махна на Джин Ли Там да се оттегли. Тя му беше благодарна за това.

Затвори платнището на шатрата и привърза звънчета към долния му край, така че да не може да се отвори безшумно. Още от девойка беше обучена да използва всички методи на куртизанка, за да се пази и да поддържа притока на информация към клана Ли Там.

Легна в леглото с копринения костюм за езда, дори не събу мокасините, а ръката й придържаше тънкия, извит кинжал. Преди банкета бе скрила малък пакет, омотан в тъмно наметало. Можеше да се омагьоса, да се шмугне край стражите на Сетберт и да стигне в лагера на Скитащата армия преди сутринта.

Но само ако Рудолфо изпратеше човек. В такъв случай щеше да е сигурна в скритото послание на набързо изречените думи.

„Изгрев като теб принадлежи на Изтока с мен.“ Но Рудолфо беше натискал по-силно на думата „изгрев“ и бе обърнал „изток“, освен това бе завъртял леко пръстите си на „принадлежи“, придавайки усещане за спешност.

Съобщението гласеше, че е наложително да напусне лагера и да тръгне на запад преди изгрева.

А съобщението зад съобщението бе още по-интригуващо: Рудолфо знаеше отнякъде невербалния език на клана Ли Там. „Акцентът“ му беше малко остарял, но предлагаше по-официално звучене.

Преди банкета се готвеше да побегне на югозапад, към Изумрудения бряг, да пътува омагьосана, докато се отдалечи достатъчно, така че да няма риск да я познаят.

Но сега й бе поднесено ново предложение, по ясен и находчив начин.

Този Рудолфо може и да беше суетен. Но в очите му имаше твърдост, а пръстите му по китката й се движеха с отработена насоченост.

Тя задряма леко, ослушвайки се за звънчето на входа.

Джин Ли Там се събуди с нечия ръка на устата. Посегна към малкия си кинжал и замахна, но друга ръка хвана китката й. Тя започна да се дърпа.

— Спокойно, лейди Там — прошепна глас. — Нося съобщение от генерал Рудолфо. — Тя спря да се бори. — Ще ме чуете ли?

Тя кимна и мъжът я пусна.

— Ще го изслушам.

Горянският съгледвач прочисти гърлото си и зарецитира.

— Генерал Рудолфо ви пожелава приятна вечер и ви уверява, че предложението му е искрено. Настоява да изберете между него и Сетберт и да помислите за баща си. Вярно, Скитащата армия е малка, но знаете, че Ли Там ще изпрати Желязната армада, за да почете тайното си родство с Уиндвир. Когато блокират Ентролузианската делта на трите реки, няма да има значение колко малка е армията на генерал Рудолфо. Сетберт ще трябва да се бие на два фронта.

Джин Ли Там се усмихна. Баща й беше прав за този Рудолфо. Наистина беше възхитителен лидер.

Горянският съгледвач продължи:

— Ако изберете правилно, ще бъдете негов гост, докато неприятностите приключат и стане възможно да се върнете при баща си.

Тя кимна. Баща й имаше тайно родство с андрофрансините, но пратеникът на Рудолфо беше знак, че се търсят и други съюзи. Кланът Ли Там се занимаваше с корабостроене и бе отворил множество успешни банки през последните петстотин години. Заради всепризнатия им политически неутралитет дори бяха получили възможността да се грижат за огромните андрофрансински сметки. Ли Там нямаха официално признато родство с останалите и събираха и продаваха информация на най-сериозния купувач.

— Какво ще получи Рудолфо за себе си?

Долови как съгледвачът се усмихва.

— Каза да ви отговоря на този въпрос, че един танц с изгрева ще го топли през целия му живот.

Тя се засмя.

— Ясно. Крал, който мечтае да е поет.

— Ще ви чакаме на запад, ако приемете предложението на генерал Рудолфо.

След това тя остана сама в мрака. И този път не се чу дрънчене от звънчето.

Джин Ли Там нямаше нужда от време, за да вземе решение. Беше го сторила още преди появата на съгледвача. Просто се бе чудила дали Рудолфо ще направи и третия жест, и ето че пратеникът дойде. Обичайно не би имало нужда от такава тайнственост и дори можеше да се стигне до официално събиране. Всеки от трите жеста на Рудолфо бе деликатно отворен за интерпретация. Първият бе поканата за танц в присъствието на Сетберт. Вторият се съдържаше в последната част от съобщението, което бе потупал по китката й: „И никога няма те нарека конкубина.“

Вече имаше и третия жест. Ако бяха само един или два за една вечер, можеше да не означават нищо. Но третият жест носеше ново скрито послание и тя вече бе уверена, че този Рудолфо е като уимски лабиринт със скрити пътеки и тайни врати. Последното съобщение бе ясно поднесено, с уважение към баща й. Трети жест за една нощ, предлагащ ясно заявление, поднесено с деликатност.

Лорд Рудолфо от Деветте горски дома бе обявил, че е потенциален ухажор, спазвайки древните обичаи на родството, когато владетел търси съюз между клановете, за да победи общ враг.

Това означаваше, че ако тя желае, може да се позове на родството и да заяви без думи, че го приема като ухажор.

Джин Ли Там се зачуди колко ли от това вече бе известно на баща й и реши, че вероятно идеята първоначално е била негова.