Ридание

Рудолфо

Рудолфо изкара деня с капитаните си, насочваше разузнавателни удари срещу предните лагери на ентролузианците. В първата битка надзорникът бе изгубил шестима млади офицери, един опитен старши сержант и множество пехотинци. Освен това се бяха справили и с половин отряд от елитните съгледвачи. Може би и повече, но не можеше да се каже, преди действието на магиите им да отминеше.

Добре като за първо сражение. Тази сутрин бе получил птица от клана Ли Там. Желязната армада на Влад Ли Там бе потеглила към делтата, за да блокира устието на трите реки. Армадата беше малка, но можеше да се справи с флота на градовете-държави с лекота. Андрофрансините се бяха погрижили за това, защото не искаха банката, която обслужваше значителна част от средствата им, да бъде незащитена. Единствено корабостроителите на Ли Там можеха да произвеждат метални кораби с помощта на спецификациите, които андрофрансините бяха изровили от руините на Стария свят.

Намесата на клана Ли Там бе само старт, нищо повече. Рудолфо знаеше, че Изумруденият бряг не разполага с излишна пехота или кавалерия. Те щяха да запазят наличните си сили, защото бяха наясно, че армиите на градовете-държави не се ограничават само до трите бригади, потеглили на север към Уиндвир.

Но армадата щеше да е от помощ. А щом мълвата се разпространеше, щяха да се присъединят и други. Рудолфо не можеше да си представи някоя от нациите да подкрепи ентролузианците. Вече беше изпратил дузина птици до различни владетели, употребявайки фрази като „опустошението на Уиндвир“ и „Тази проява на ентролузианската агресия“. Дори тези, които мразеха андрофрансините — а те не бяха малко, — нямаше да намерят общ език с човека, унищожил цялото познание, съхранявано в града. Повечето, които презираха древния орден, го правеха от завист. Рудолфо не се съмняваше, че и те биха избили андрофрансините, без да се поколебаят. Но никога нямаше да навредят на библиотеката.

От две хиляди години андрофрансините събираха знания, изкопани от пепелищата на Стария свят. Чудесата, които се бяха осмелили да споделят със света, тези внимателно отпуснати късчета, бяха наистина невероятни. Кой знае какви други неща съхраняваха, смятайки, че светът не е подготвен за тях? Какви ли чудеса пазеха още, чакайки човечеството да излезе от детството си, след като предишното му съзряване бе пометено от Третия катаклизъм, познат като Епохата на смеещата се лудост?

За момент се замисли за Исаак, този невероятен механичен човек, който яздеше на север, маскиран с андрофрансинско расо. Още от начало бе изпитал симпатия към него въпреки подозренията, които таеше. У него имаше невинност, каквато Рудолфо понякога мечтаеше да открие у себе си. С това, което се съхраняваше в главата на мехослугата, както и на останалите, той се надяваше да успее да възстанови поне част от библиотеката.

Решението не беше трудно.

Грегорик го сръга.

— Идват, генерале.

Рудолфо погледна. Надолу по хълма тревата се извиваше назад сякаш нещо — или множество неща — се движеше в посока към тях. От мястото се извиси кафява птица и той се усмихна.

— Чудесно. Отблъснали са още един пост.

— Добро начало — каза Грегорик.

Рудолфо го изгледа. Бяха отраснали заедно, Грегорик бе малко по-голям. Баща му беше първи капитан на горянските съгледвачи, на служба при бащата на Рудолфо. По-късно, след смъртта на владетеля, когато пелерината на Деветте горски дома се озова на дванайсетгодишните рамене на Рудолфо, той бе издигнал бащата на Грегорик до генерал. Това бе първото му управническо решение. Знаеше, че въпреки отдалечеността на заобиколените от прерии гори, светът щеше да търси прояви на слабост у младия владетел.

Грегорик бе наследил баща си като първи капитан и водеше съгледвачите безупречно. За разлика от Рудолфо успяваше да поспи дори сред най-тежките кризи. Мъжът прокара ръка по късата си черна коса.

— Много добро начало — съгласи се Рудолфо. — Ще стане по-трудно, щом се включат по-тежковъоръжените им части. Сетберт винаги е бил твърде самоуверен. Смятам, че той се справи по-зле, отколкото си мисли. А ние май се представихме по-добре, отколкото очакваше Лисиас, като съдя по вчерашната реакция.

Надолу по хълма се разнесе тихо подсвирване и Грегорик отвърна. Тревата се разклати и на поляната се появи отряд от горянски съгледвачи.

— Капитане, генерале! — чу се глас отблизо.

— Какво научихте? — попита Грегорик.

— Имаме ново потвърждение, че са само три бригади. Освен това разбрахме, че държат оцелял, момче. Само това.

— Чудесна работа — похвали ги Грегорик. — Премахнете магиите, хапнете и поспете.

— Слушам! — отговори командирът. — Чухте капитана!

Рудолфо изчака да се отдалечат.

— Оцелял! Това е ново.

Грегорик кимна.

— Сетберт има още седем бригади. Ето това ме притеснява.

— Освен това не е включил пълния си потенциал.

— Съвсем скоро ще му се наложи. — Грегорик погледна надолу по склона. Рудолфо проследи погледа му и видя нова вълна по високата трева, издаваща движение.

Този път излетя бяла птица и двамата извадиха мечовете си. Пехотата по периметъра също видя птицата и се приготви. Рудолфо изгледа командира на стрелците и мъжът му кимна.

Грегорик тръгна надолу по склона и Рудолфо го последва. В подножието на хълма се спряха и зачакаха приближаването на отряда.

— Точно зад нас са! — изсъска командирът на съгледвачите и се плъзна покрай Грегорик.

Наистина. Само че това не бяха вчерашните омагьосани съгледвачи, с които се бяха справили с лекота. Тези бяха по-корави. Рудолфо усети раздираща болка отстрани и осъзна, че нечий нож го е порязал, докато вдигаше меча си.

Грегорик се смъкна на едно коляно, от бедрото му потече кръв.

Никой не се развика. Не искаха противникът да разбере кой е ранен. Горянските съгледвачи, както тези, които току-що се бяха върнали, така и резервите, заделени за точно такива случаи, постепенно избутаха бойците на делтата отвън дърветата. Рудолфо успя да рани един противник, но остана назад, щом собствените му хора взеха превес.

Щом боят се пренесе нататък, се появиха санитари и отнесоха Грегорик на бегом до върха на хълма. Рудолфо ги последва по-бавно.

Щом се върна в лагера, той отпи от охладеното крушово вино и хапна малко портокал и топли, сладки хлебчета. Облегна се на възглавниците и препрочете съобщението от Влад Ли Там.

„Родството ми с Уиндвир е вече твое.“ Съобщението беше кратко, но последните думи го заплениха. Той се подсмихна.

— Впечатляваща жена — произнесе Рудолфо на глас. Беше казала на баща си за трите му жеста. С други думи, бе го признала публично, пред баща си. Ако играеха на „войната на кралицата“, тя щеше да е отместила застрашената си кула, заплашвайки на свой ред неговия паладин.

Разбира се, баща й бе отговорил със същата деликатност. Символът, който Влад Ли Там беше избрал за родство, бе остарял и почти не се употребяваше.

Той олицетворяваше обединението на домовете чрез стратегически брак.

Наистина забележителна жена!

Джин Ли Там

Покоите на Джин Ли Там в седмото горско имение бяха доста по-прости от тези в двореца на надзорника, но това не я впечатли. Апартаментът се намираше на третия етаж и разполагаше с широка двукрила врата. Дрешниците бяха заредени с одежди с нейния размер. Тя се изкъпа, облече лятно облекло и слезе в трапезарията.

Исаак не ядеше, но я очакваше там. Не беше на масата, а на един стол за прислугата, до стената.

Джин посочи към празно място на масата.

— Исаак, моля те, присъедини се към мен.

— Благодаря, милейди. — Той закуцука към празния стол.

Тя забеляза, че си е облякъл чисто расо, и се усмихна.

— Защо още носиш маскировка?

Исаак приглади расото с металните си ръце.

— Не знам. Струва ми се правилно.

Качулката му беше спусната на гърба, така че явно не се криеше. Дали имаше нещо друго?

— Покоите устройват ли те?

Той кимна.

— Да, лейди Там.

Вратата към кухнята се отвори и оттам нахлу миризма на пресен хляб и сърнешко задушено. Появи се една прислужница, понесла димящ поднос. Тя го постави пред Джин Ли Там и се оттегли.

Джин се подвоуми между задушеното и хляба. Накрая избра второто и си отчупи един къшей.

— Кога ще започнеш работа?

Исаак избръмча и от гърба му изригна малко пара.

— Довечера ще сравня записките си за работата на мехослугите. Занимавах се с тях миналата година. Така ще видя с какво точно разполагаме. Понякога изтриват и подменят пластините ни, но рядко.

Тя кимна и натопи лъжицата в задушеното. Подуши пресните лукчета, морковите и подправките, и устата й се изпълни със слюнка.

— Колко време ще ти отнеме?

— Две седмици, пет дена, четири часа и осем минути — отвърна той.

— И след това ще преизчислиш сметките си? — Джин отпи от леденото ябълково вино.

— Да. — Откъм гората полъхна ветрец, носещ миризмата на зеленина и пушек. Светлината на свещта се отразяваше в металното му лице. — След това ще отида при последните андрофрансини и ще помоля за помощ.

Вратата се отвори и се появи стюардът.

— Лейди Там, току-що пристигна птица от баща ви. Сега ли да я донеса, или като приключите.

Тя попи устата си със салфетка.

— Сега, моля.

Мъжът й подаде малък свитък и тя го разгъна, насочвайки го към светлината.

Явното съобщение беше просто и незабележително. „Радвам се, че си добре.“ Разбира се, под него имаше тройно кодирано по-дълго съобщение. „Одобрявам избора ти, помогни за възстановяването на библиотеката.“ Точката, която бе сложена над буквата „а“, показваше, че Влад Ли Там смята четирийсет и втората си дъщеря за сгодена според правилата на родството.

Тя погледна към Исаак и отново към бележката в ръцете си. Това не беше съвсем неочаквано, но сякаш се случваше по-бързо от планираното. Определено потвърждаваше подозренията й, че баща й е бил замесен в плановете на Рудолфо да възстанови библиотеката. Погледна отново към металния човек и се зачуди какво ли ги очаква през следващите месеци. Замисли се за новия си годеник и се запита какво ли очаква и двама им с Рудолфо.

Когато заговори, можеше да има предвид и единия, и другия случай.

— Трябва да обсъдим стратегията.

Неб

Неб не можеше да не се взира в стареца, докато каруцата трополеше на юг към Кендрик. Преди да тръгнат, възрастният мъж направи цяло представление, докато запрягаше конете и привързваше своя към задната ритла на каруцата.

— Радвам се, че не си я загубил, Дел — каза той и му намигна.

Очите на стареца светнаха, щом зърна инструментите вътре.

Стражите ги ескортираха до южния край на лагера и той им благодари сърдечно. Щом се загубиха от погледа, побърза да се наведе към Неб.

— Още не сме се измъкнали, момче. Съгледвачите ще ни следят през целия път.

Неб кимна.

Продължиха мълчаливо и спряха само да хапнат набързо от клисавия хляб и твърдото сирене в дисагите на стареца. Неб се облегна на колелото на каруцата и се протегна. В сенчестата гора край пътя се чуваше чуруликане на птички. Едно кралско рибарче се гмурна и след малко излезе от бавно течащата река с рибка в клюна си.

Неб не можеше да проговори, за да попита дали старецът е този, за когото го смята. Освен това не знаеше дали е разумно, при положение че наблизо имаше ентролузиански съгледвачи. Щом Сетберт мразеше толкова андрофрансините, че да ги смаже под ботуша си като змия, едва ли хранеше любов и към бившия папа.

Неб не беше сигурен, че напускането на лагера е най-добрият му избор, но старецът не му бе дал друга възможност. Може би го беше видял как оценява мерките за сигурност. Зачуди се дали наистина е било толкова очевидно.

Ако старецът го бе забелязал, същото може би важеше и за другите. Може би Неб му дължеше живота си. А може би бе пропуснал единствения си шанс да отмъсти на безумеца, който бе погубил баща му и бе отнел от света светлината на андрофрансините.

Сега яздеха на юг с каруца, пълна със запаси за Гамет Диг, далеч на югоизток в Изпепелената пустош. Въпросите го измъчваха и дразнеха, чувстваше се затворен в клетка.

Отново погледна към възрастния мъж. Той ровичкаше в една от торбите на брат Хебда сякаш беше негова. Неб скочи на крака разгневен, но не бе сигурен какво да направи.

Старецът видя изражението му.

— Търся акредитивните писма.

Неб усети остър пристъп на срам и отвори уста да заговори. Разнесе се порой от думи, откъси от деветнайсетте евангелия, от франсинския кодекс и от останалите части на Уимската библия. Затвори уста и опита отново, но със същия резултат. Старецът вдигна торбата и я тикна в ръцете му. След това се наклони и заговори тихо.

— Вътре има хартия и моливи. Това ще помогне да осъществим разговор. Но не прави нищо, преди да се измъкнем от хората на Сетберт.

Неб кимна. По-късно, щом се приютяха в някоя плевня или пък се напрегнеха и стигнеха до Кендрик, щеше да има време за множеството въпроси.

Възрастният мъж се настани на капрата, а Неб се разположи отзад, стиснал торбата на брат Хебда към гърдите си. Чу се плющенето на поводите и силно изсвирване. Каруцата потегли.

Неб се отнесе, докато пътуваха. Луд надзорник, който бе потопил целия свят в мрак. Красива жена с изгрев в косите и множество тайни. Стар и силен папа, върнал се от смъртта, за да отмъсти за унищожения си град.

Приличаше на легенда. Като стотиците, които бе прочел през тихите дни в библиотеката. Споменът беше толкова силен, че Неб можеше да усети миризмата на пергамент, докато поклащането на каруцата и топлото следобедно слънце не го приспаха.

Петронус

Петронус чу похъркването отзад и погледна през рамо. Добре, че момчето бе успяло да заспи. Имаше вид, че не е спало от дни, и Петронус го разбираше. И на него не му се беше събирала пълна нощ, откакто бе зърнал облака. Вече не спеше както едно време, но все пак имаше нужда от сън.

Замисли се за момчето.

Очевидно преди е можело да говори и със сигурност беше интелигентно. Както и добре образовано. Сигурно беше от сираците. Те получаваха най-доброто образование, по-добро дори от благородническите деца. Получаваха достъп до знанията, запазени за андрофрансините. Според Петронус те си бяха андрофрансини. А и нямаха голям избор. Докато пораснат достатъчно, че да придобият собствено мнение, вече ги бяха натъпкали с идеите, че постоянно трябва да се гледа в миналото, за да се развие бъдещето. Повечето сираци постъпваха в ордена, щом навършеха пълнолетие. Дори момичетата намираха начини да служат, макар че техните перспективи бяха силно ограничени в доминирания от мъже култ.

И Петронус беше престъпвал клетвите си от време на време — особено на младини. Но винаги вземаше мерки, а и авантюрите му бяха твърде кратки, за да не предизвикват тревога.

Но други не бяха толкова внимателни, по неизвестни причини. А предпазването не беше толкова трудно, особено за андрофрансин с достъп до отвари и прахове, които можеха да се погрижат да не се стига до зачатие. Може би животът просто копнееше да създаде нов живот.

Ако предположенията му бяха верни, момчето отзад бе едно от стотиците, които андрофрансините тикаха в сиропиталището, сякаш най-доброто обучение от най-видните книжовници можеше да замени майка, печаща пресен хляб, или баща, чиито ръце миришеха на риба.

„Видял е падането на Уиндвир.“ Богове, каква чудовищна гледка на тази възраст. Младежът едва ли беше на повече от петнайсет. Не можеше да управлява гласните си струни, но бе запазил разсъдъка си.

Достатъчно, че да планира убийство, макар и с повече смелост, отколкото замисъл.

И защо Сетберт? Изражението му не лъжеше. Възнамеряваше да нападне надзорника или в онзи момент, или по-късно. Но пък не беше възразил при намесата на Петронус.

Акредитивните писма не бяха в куриерската торба. Трябваше да са в каруцата, но от друга страна, момчето не беше достатъчно голямо, че да е аколит. Може би стажант или помощник, но дори те обикновено бяха пълнолетни. Значи в някакъв момент с него е имало и други хора. Каруцата очевидно бе предназначена за пустошта и в нея нямаше нищо ценно, щом не бяха изпратили ескорт от сиви гвардейци.

Значи писмата и поне още един андрофрансин липсваха.

Освен това бе започнала война. Двете най-близки армии бяха пристигнали в Уиндвир и се сражаваха помежду си. Защо? Един от любимите му цитати бе отговорът на П’Андро Уим, запитан за откриването на истината, в Седмото евангелие:

„Истината е семе, засято в поле от камъни, под една скала, пазена от змии. За да я придобиеш, трябва да си достатъчно силен да поместиш скалата, достатъчно търпелив да изкопаеш дупката и достатъчно бърз, за да избегнеш зъбите на змията.“

Щеше да продължи с търсенето й, щом момчето се събудеше и щом се увереше, че никой не ги подслушва и наблюдава. И не биваше да забравя, че змиите имаха множество форми и размери.