Ридание

Рудолфо

Рудолфо обикаляше из затворническите покои с високи прозорци в западната кула на папския дворец. Бяха го превели през комплекса в окови, предимно за показ, но на прага му ги свалиха. Вратата се заключи зад него и той осъзна мигновено, че няма как да бъде отворена отвътре. Прозорците бяха нависоко и навътре в каменната стена и нямаше начин човек да се провре през тях. Освен това цветните стъкла изглеждаха твърде дебели.

Иначе покоите бяха съвсем прилични. В дневната имаше етажерка с книги, вариращи от трагичните драми на периода Фо Там до мистичната поезия на Т’Ерис Уим, а също резбовано писалище и канапе до позлатената камина.

Стъпките се приглушиха от дебелия килим, когато се отправи към спалнята. Леглото беше голямо, със здрави греди и тежки вълнени одеяла и юргани. Рудолфо огледа целия апартамент и се върна на бюрото. Намери хартия и започна да пише съобщения, които се съмняваше, че ще успее да изпрати. Все пак това поддържаше концентрацията му.

Привършваше петото съобщение, когато чу тракането на ключа в ключалката. Вдигна поглед и зърна възрастен мъж в бяла роба със сини кантове, придружен от двама намръщени стражи.

— Лорд Рудолфо — кимна леко мъжът.

Рудолфо стана и се поклони.

— Папа… Непоколебим, нали? Исках да се срещнем по по-приятен повод.

Папата кимна и посочи към дневната.

— Нека седнем и поговорим. — Той се насочи към големия прашен стол до камината и изчака Рудолфо да се присъедини.

Рудолфо седна и се намести удобно.

— Вие издадохте указ за отлъчване, а стражите ви ме арестуваха мигновено. Искам да знам защо.

Папата присви очи.

— Знаете защо! Знаете съвсем добре!

Рудолфо запази гласа си тих и спокоен.

— Не аз унищожих Уиндвир.

Следващият въпрос на Непоколебим беше пропит с гняв и напрежение.

— Къде е металният човек?

— На безопасно място. — Рудолфо се надяваше, че думите му са верни.

— Издадох заповед всички андрофрансински ресурси да се съберат в летния дворец. Това включва и мехослугите.

— Разбирам.

— Въпреки това идвате при мен сам и с празни ръце? — Папата се наведе напред. — Вие укривате беглец.

Рудолфо също се наведе и докара подобна поза.

— Аз пазя Познатите земи и вас, последните андрофрансини, от най-опасното оръжие в съвременната ни история…

Папата се усмихна.

— Значи го признавате?

— Да. — Рудолфо присви очи. — Но не аз унищожих Уиндвир. Вашият братовчед го стори.

Непоколебим се дръпна назад със зяпнала уста и изцъклен поглед.

— Разбира се, че знам за родството ви със Сетберт! — озъби се Рудолфо. — Моята работа е да знам. — Неприязънта, както и перченето бяха преструвка, за да провокира папата.

Вътрешно изпита задоволство от изненадата по лицето на папата. Очевидно той не знаеше истината. Разбира се, андрофрансините вече не разполагаха с разузнавателните си ресурси. Орденът имаше широка мрежа от агенти, но щеше да мине време, преди тя да се възстанови.

Ако въобще можеше да се възстанови. Рудолфо подозираше, че задачата е невъзможна.

„Да натисна ли, или да изчакам?“ Той събра длани и подпря брадичката си. „Задръж! Изчакай!“

Лицето на Непоколебим почервеня.

— Твърдите, че моят братовчед Сетберт е унищожил Уиндвир? Това са сериозни обвинения.

— Каквито несъмнено и той е отправил срещу мен — контрира Рудолфо.

— Така е.

— С какви доказателства?

Папата дори не се замисли.

— При вас е само един от мехослугите. И точно той вероятно е унищожил града. Освен това разполагаме с тялото на чирака на архиинженер Чарлс, вероятно убит от вашите хора.

— Всичко това е вярно — съгласи се Рудолфо. — Не го крия. Утре ще ви разкажа моята история и сам ще можете да прецените. — Той се усмихна извинително. — Сега съм уморен, а не е нужно да слушате мрънкането на един изтощен генерал. Освен това искам да изпратя съобщения съгласно Правата на монархията, определени в Правилата на родството.

Отново изненада. Този Орив може и да беше архиепископ, но не бе научил сложния танц на родствената политика.

Папата се надигна и приглади расото си.

— До утре, тогава. Ще обмисля молбата ви.

Беше на езика му да изрече: „Правата не са молба.“ Но Рудолфо предпочете да замълчи и изчака, докато папа Непоколебим Първи стигна до вратата и понечи да почука.

— Ваше светейшество? — повика го той и вдигна ръка.

Папата се завъртя.

— Да?

— Ще ви помоля да се запитате едно нещо, от мое име.

Папата стисна челюсти, но се насили да отговори:

— Какво?

— Металният човек е при мен. И аз убих чирака, или по-точно, заповядах да го убият. Но как бих могъл да науча, че сте открили „Седемте какофонични смърти“?

Папа Непоколебим се намръщи.

— Шпиони. Някой от висшите рангове. Всеки може да бъде купен на определена цена.

Рудолфо се усмихна.

— Дори един братовчед?

Непоколебим пребледня. Обърна се към вратата и почука три пъти. След това напусна, без да продума, и стражите го последваха.

Рудолфо ги изгледа и се замисли над всичко, което бе успял да научи.

Влад Ли Там

Летният кабинет на Влад Ли Там се намираше на осмия етаж на крайморското му имение. Сградата беше като пирамида, всяко следващо ниво бе по-малко, а осмото се падаше в най-високата точка в радиус от стотина левги. Влад седеше на възглавниците, пушеше лула, задаваше въпроси и отговаряше, както през всеки ден от живота си.

— Какви са вестите от четирийсет и втората ми дъщеря? — попита той и вдъхна мощно от пушека на кала.

Секретарят зарови в купа с бележки и намери точното съобщение.

— Изпратила го е със синя панделка.

Аха. Предупреждение, скрито като въпрос. Тя си беше умна. Беше я кръстил на водните духове, които населяваха океаните едно време. Бързи, невидими и твърде надълбоко, за да бъдат заловени.

Определено оправдаваше името си.

— Какво е нейното предупреждение?

Секретарят продължи да рови в бележките.

— Казва, че металният човек се връща при папа Непоколебим.

Разбира се. Той е едновременно опасен и в опасност. Нямаше нужда дъщеря му да съобщава, че ще придружи машината. Влад го знаеше.

— А какъв е въпросът й?

Секретарят отново погледна в документите.

— Дали още искате да се омъжи за Рудолфо.

Познаваше добре дъщерите си и това предизвика усмивка. Знаеше, че тя ще отправи питане след декрета на новия папа. Не защото смяташе, че стратегията им би се променила, макар че щеше да допусне и подобно нещо. Питаше, защото една дълбока част от нея виждаше брака като капан, нещо, около което да се въртиш, но да не попадаш в него.

Влад се засмя.

— Разбира се! Непоколебим Първи няма да постигне нищо.

— Милорд?

Той вдъхна от пушека и погледна зелените води на Изумрудения бряг.

— Какво друго?

Секретарят показа тъмнолилава панделка — цвят, който не фигурираше официално в съобщителната система, но показваше скрито родство.

— Имаме вест от Непоколебим. Нарежда да преведем значителна сума на Сетберт в качеството му на пазител.

— Колко значителна?

— Достатъчно, че да намали ефекта от унищожаването на сериозна част от икономиката на Ентролузианската делта. Поне за известно време.

Влад Ли Там се усмихна.

— И малко време му е достатъчно. Указът за отлъчване се съчетава чудесно с обявяването на Сетберт за пазител на Уиндвир. Не е трудно да се досетим, че възнамерява да се погрижи и за Деветте гори.

Но защо? Влад Ли Там не зададе въпроса на глас. Не искаше да се издава пред секретаря, че не знае отговора. По-добре хората да смятат, че е наясно с всичко.

През повечето дни наистина знаеше всичко. Но днес не бе наясно защо Сетберт се обърна срещу Уиндвир и го унищожи толкова внезапно, без никакво предупреждение.

Планът бе добре замислен. Братовчедът удобно се бе озовал в летния папски дворец. Чиракът бе подкупен. Плочите на металния човек бяха пренаписани. Сетберт бе успял да унищожи града, да прилапа икономиката му и да се позиционира за анексиране на Деветте гори, действайки уж от името на андрофрансините.

„Но защо?“

— Рудолфо също е тръгнал за Драконовия гръбнак — продължи секретарят, показвайки нова бележка. — Скитащата армия е изчезнала.

Влад Ли Там въздъхна. Знаеше, че армията ще се изтегли. Но не беше сигурен дали Рудолфо ще се изправи пред папата. Сега бе научил нещо ново за него.

Секретарят подреди документите.

— Това са официалните съобщения за деня.

— А неофициалните? — попита Влад.

— Папа Петронус е отказал акредитивните ни писма за Уиндвир с извинения.

Влад Ли Там се наведе напред.

— Защото Сетберт се занимава с това ли?

— Да, милорд — потвърди секретарят.

— Добре. Съобщи на папа Петронус, че ще запазя тайната му. Засега.

— Веднага ще изпратя съобщението.

Секретарят се надигна, поклони се и се оттегли.

Три дена. „След три дена ще известя всички, че и аз заминавам за Драконовия гръбнак.“

Влад Ли Там вдъхна от соления морски въздух. Беше почти толкова успокояващ, колкото и димът от кала.

— Чудя се какво ще сътворим, дъще! — каза той на морето.

Джин Ли Там

Джин Ли Там се приближи до сивите гвардейци на портите на двореца преди горянските съгледвачи.

— Поздрави, пазители на светлината! Искам да говоря с папа Непоколебим. — Тя смушка коня си да се доближи още. — Кажете му, че го търси Джин Ли Там, бивша конкубина на братовчед му Сетберт, четирийсет и втора дъщеря на Влад Ли Там и понастоящем годеница на лорд Рудолфо от Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия. — Наведе глава към стражите. — Кажете на папата, че лично съпровождам металния човек.

Докато портите се отваряха със скърцане, осъзна, че влизането никога не е било проблем.

Папата настоя да я види незабавно и лично я съпроводи до покоите за гости. Той явно не разбираше от даването и вземането на родство. Осъзна го, защото научи всичко необходимо за него в рамките на седем минути.

— Баща ми изрично настоя — каза тя и се усмихна на лъжата. — Аз трябва лично да съпровождам и наглеждам мехослугата, докато проблемът с Уиндвир не се разреши. Каза, че вие ще разберете защо това е важно с оглед на последните събития. — Тонът й беше мрачен, а гласът тих. — Кланът Ли Там е посредничил при множество преговори за родство.

Папата кимна.

— Ще изпълним искането му.

Тя също кимна. Знаеше добре, че става изцяло дума за пари. Баща й беше единственият мост на този архиепископ към остатъците от богатството на ордена. Изпълняването на исканията му беше най-благоразумното решение.

— Също така трябва да консумирам годежа си с Рудолфо.

Папата заекна.

— Хм. Не знаех за годежа до днес.

— Баща ми го обяви съвсем наскоро. Вярвам, че орденът не забранява съпружески посещения на затворниците?

— Със сигурност може да се уреди.

— Баща ми ще е благодарен — подчерта Джин. Годежът вече работеше в нейна полза. Усещаше ръката на баща си в това.

След като папата се оттегли, тя се изкъпа, намаза косата си с масло и се напарфюмира. Разопакова единствената представителна рокля, която бе открила сред дрехите в седмото имение, и я окачи до ваната, така че парата да премахне гънките.

Докато се приготвяше, се разхождаше свободно, както си беше гола, около Исаак.

— Ще видим ли лорд Рудолфо тази вечер? — попита мехослугата.

— Да. Много неща трябва да обсъдим.

Нареди да сервират вечерята в покоите на Рудолф и десетина минути по-рано тръгна да изкачва стъпалата на кулата. Сивите гвардейци не си направиха труда да я претърсят, макар че огледаха Исаак внимателно, разменяйки си тревожни погледи. Въпреки всичко изпълняваха желанията на баща й, дори тези, които всъщност си бяха нейни. За това нямаше съмнения.

Накрая извадиха голям ключ и й отвориха вратата. Джин влезе вътре, а Исаак я последва. Дебелият килим погълна металните му стъпки.

Затворническите покои почти не се различаваха от нейните. Вместо голям стъклен прозорец имаше гоблени с ловни сцени. Прозорците на това помещение бяха тесни и нависоко. Имаше писалище с разпилени листа, изписани ситно на поне три езика, а зад него се виждаше библиотека. В другия край — врата, вероятно водеща към спалня и баня. Беше подредена малка маса за трима, а около позлатената камина имаше ниско канапе и три стола.

Рудолфо стана от канапето и се поклони. Очите му я огледаха бързо, като спираха на миг на точните места.

— Лейди Там, вие сте видение в моята пустиня!

Джин направи реверанс.

— Лорд Рудолфо, радвам се да ви видя отново! — Наистина. Чак се изненада колко се радва. Той носеше тъмнозелени панталони, свободна копринена кремава риза и пурпурен пояс. Тюрбанът подчертаваше тъмните му очи. Рудолфо се обърна към металния човек и усмивката му се разшири.

— Исаак, добре ли си?

— Не, милорд — отвърна мехослугата. — Опасявам се…

Рудолфо вдигна ръка.

— След вечеря, приятелю.

Той се приближи до Джин и й предложи ръката си. Тя я прие. Изглеждаше по-висок, отколкото го помнеше, но пак си оставаше по-нисък от нея. Усети как пръстите му се плъзват по дланта й, стискат и се отпускат.

„Надявах се да ти спестя това.“

— Нека ви съпроводя до стола — каза той на глас.

Джин кимна с усмивка и тръгна към масата, плъзвайки длан над китката му.

„Явно баща ми има други планове.“

Рудолфо издърпа стола и я настани. След това заобиколи масата и се насочи към своето място.

— Седни при нас, Исаак — предложи той и посочи третия стол.

— Аз не ям, милорд — отвърна Исаак, но Рудолфо махна с ръка.

— Няма значение.

Исаак докуцука и се настани, загледан в подредените пред него прибори. След това обърна очи към покритите ястия и охладените бутилки с вино.

— Може ли поне да ви прислужвам, милорд?

Рудолфо поклати глава.

— В никакъв случай. — Намигна на Джин. — Днес е моят годеж и аз ще се занимавам със сервирането.

Джин наблюдаваше как той се изправя и застава до нея с бутилка вино, увита в бяла памучна кърпа. Рудолфо вдигна вежди и тя кимна. Той напълни чашата й, после своята и седна.

След това вдигна чаша и се наведе напред.

— Щях да ви сготвя нещо, ако Непоколебим ми беше позволил да се повъртя в кухните.

Джин се усмихна и премина с лекота на друг от невербалните езици. Отпи от виното, размърда пръсти и сви рамене. „Непоколебим не разбира нищо от държавничество.“ Тя облиза устни. Виното можеше да е малко по-сухо и остро.

— Това е превъзходен избор — продължи Джин.

„Съгласен съм. Можем да се възползваме от това.“ Рудолфо отвърна на усмивката й.

— Радвам се, че одобрявате.

Той се обърна към Исаак. Плъзна пръсти по ствола на чашата и докосна покривката с десния си показалец. „А той как се справя?“

— Как си, Исаак? — изрече на глас.

„Тъжен“, беше нейният отговор.

— Функционирам нормално, лорд Рудолфо.

Той кимна и отново обърна лице към Джин Ли Там.

— Според традициите на моя дом младоженецът приготвя пир за булката. Когато баща ми взел майка ми, той прекарал цяла седмица в кухнята и още три преди това във Великата библиотека, за да потърси перфектните рецепти. — Рудолфо се засмя. — Често говореше, че това било най-голямото му стратегическо изпитание. Изпратил куриери до всички краища на Познатите земи за съставки. Бутилка ябълково бренди от пещерните замъци на Грун Ел. Праскови от Глимърглам, естествено. Ориз и кала от Изумрудения бряг.

Баща й беше говорил за лорд Иаков. Но не бе споменавал за съпругата му. При по-подходящи обстоятелства баща й щеше да я запознае в подробности с историята на дома на Рудолфо. Когато бе приела да стане конкубина на лорд Сетберт, бе изкарала цял месец в наизустяване на всичко за човека и семейството му.

Сега залозите бяха по-големи — пълноправен годеж, а тя знаеше доста по-малко за бъдещия си съпруг.

Джин се размърда на стола си, внезапно усети тежестта на тези залози. Може би баща й бе променил стратегията си.

Но се съмняваше. Ако имаше нещо такова, тук щеше да я очаква съобщение, нямаше да й позволят да се срещне с Рудолфо.

„Баща ти трябва да защити Исаак“, направи знак Рудолфо и се надигна.

— Уви, ние ще празнуваме в по-бедна обстановка!

Той заобиколи масата, за да й сервира. Наблюдаваше изражението й, докато отхлупваше различните блюда. Направи й впечатление колко добре долавя реакциите й, защото не поднесе тези, които не й се нравеха.

„Явно разбира хората добре“, помисли си, докато Рудолфо сипваше аспержи в чинията й. Той не посегна към соса от масло и печен чесън и продължи с другите блюда.

Джин се усмихна, когато постави чинията пред нея.

— Много сте добър!

Той кимна.

— Уча се от хората.

Рудолфо сервира и на себе си и напълни чашите им с нещо червено и неохладено. Джин доближи чашата до носа си и усети, че виното ще бъде остро и по-сухо.

Рудолфо също вдигна своята.

— За великолепното партньорство. — Другата му ръка се мръдна леко, но тя я забеляза. „Дано бъдем щастливи един с друг въпреки обстоятелствата, които ни събраха.“

Джин повтори наздравицата, която бе произнесъл на глас. Беше твърде изненадана, за да повтори неизречените думи, които бе изказал на невербалния език на клана Ли Там.

Преди не мислеше, че щастието може да е важно за горянския крал. Зачуди се с какво ли още ще я изненада.

Петронус

Два дни след посещението на Сетберт по пепелявия път се появиха първите каруци с храна, инструменти и дрехи за работниците.

Петронус натовари Неб с инвентаризирането и раздаването им. Момчето се оправяше добре с писане и смятане. С времето мълвата се разпространи из околните села и се появиха нови работници. Имаше и бежанци, търговци, които си изкарваха хляба основно в Уиндвир. Спряха и два андрофрансински кервана, които пътуваха към летния дворец по заповед на папата. Когато техните каруци и сивите им гвардейци се появиха, Петронус зацапа лицето си с пепел и сведе поглед, макар да се съмняваше, че някой би го познал.

„Все пак момчето те разпозна.“ Беше невероятно, но момчетата наистина обръщаха внимание на бюстове и картини, дори да не изглеждаше така. Ала един ден можеше да се сблъска с човек, който го познава отпреди. „Имаше късмет със Сетберт.“

След смъртта на Интроспект нямаше други андрофрансини, които знаеха истината. А в залива Калдус малцината живи, които бяха наясно с тайната, се радваха твърде много на хумористичната му поезия, за да го издадат. Разбира се, оставаше Влад Ли Там. Той беше уредил намирането на корените и цветовете, от които се състоеше специалната отрова. И след благоразумен престой в имението на Ли Там, се бе погрижил да го съпроводи до дома му.

„Миналото преследва всички ни.“

Петронус остави Неб и тръгна да обикаля лагера от север. Когато бе зърнал каруците с припаси, бе изпитал изненадващо силен гняв. Сякаш цялата ярост към Сетберт и безумния геноцид се беше събрала в ослепителен пламък, готов да се стовари върху каруца с храна и инструменти. Гневът бе толкова могъщ, че чак се разтрепери и продължаваше да се усеща напрегнат дори половин час по-късно. Внезапно осъзна, че се разхожда из останките на една градина за медитация, която ползваше често през живота си в Уиндвир.

Спря и се засмя.

— Защо се ядосваш толкова много, старче? — попита се на глас.

Усети полъх и чу глас.

— Често ли си говориш сам?

Петронус присви очи, но не успя да види нищо.

— Явно още си наоколо, Грегорик.

— Да. Проследихме каруцата. Събираме данни за силите на Сетберт.

Петронус реши, че за миг вижда очертанията на тъмен копринен ръкав.

— Мислиш ли, че Скитащата армия ще се завърне?

— Едва ли.

Разбира се. Ако на Рудолфо се наложеше да воюва с всички в Познатите земи, нямаше да го направи тук, на открито. Щеше да се бие някъде, където е по-вероятно да спечели. Да нападне противника си след дълъг марш през прерията, по време на бързо настъпващата зима, а Скитащата армия хем ще отбранява дома му, хем ще използва познатите терени като оръжие.

— Но е добре да знаете срещу какво сте изправени — изтъкна Петронус.

— Боя се, че сме изправени срещу множество противници. Птиците ми казват, че наближават още две армии освен тази на Сетберт.

— Насам ли идват? — изненада се Петронус.

— Ще спрат тук — отвърна Грегорик. — Добрият командир показва на хората си за какво се бият. Дава им една нощ да се напият и да побеснеят и после ги насочва като пламтяща стрела в сърцето на врага.

— Значи ще се отправят на изток?

— Аха.

Петронус се засмя тъжно.

— Значи са глупаци.

— Аха! — повтори Грегорик. — Така е. Но ще бъдат разгневени, когато стигнат земите ни. Ние все пак ще имаме предимство… но и целият риск остава за нас.

— Някакви вести от Рудолфо?

Грегорик не отговори. След миг смени темата.

— Защо си толкова ядосан?

Петронус кимна бавно.

— Раздразни ме каруцата с припаси от Сетберт. Неговото лицемерие ме разгневи.

Видя лек отблясък от тъмно око.

— Може да не е лицемерие. Решил е сам да погребе жертвите си. Блатните биха оценили подобен жест.

Усети ново гневно пробождане, което премина в съжаление.

— Блатните са… — Петронус не довърши.

— В крайна сметка няма значение, щом хората ти са облечени и сити — каза Грегорик. — Скоро ще завалят дъждовете, а след тях чакай ветрове и снегове. Работата е достатъчно неприятна и без студ и влага. Близките села може да ви помогнат малко, но няма да се оправите, щом времето се развали.

Петронус искаше да му каже, че вече се е погрижил за това. Договорката с Влад Ли Там, преди да научат, че архиепископът чиновник се е провъзгласил за папа, щеше да подсигури запаси и дори стражи, и още работници за колкото време е нужно.

— Стига да свършим работата — произнесе накрая Петронус.

— Пази се, старче — заръча горянският съгледвач.

— Пази се, Грегорик — отвърна Петронус.

Щом остана сам, се обърна и изгледа черното поле и разпилените кости. Виждаше разчистените места и рововете, където изсипваха количките с костите.

Сетберт погребва жертвите си. Така бе казал Грегорик.

Петронус отново погледна към руините.

„А аз погребвам своите.“