Ридание

Рудолфо

Пролетта започна рано в Познатите земи, а с нея дойде и войната. За Рудолфо зимните месеци преминаха напрегнато. Той разделяше времето си между Уиндвир и фронта, тъй като войната се пренасяше на юг, а съюзниците на Сетберт отстъпваха. Загуби немалка част от Скитащата армия при удържането на моста Рейчил на втората река, свързващ Пилос и Ентролузианската делта. След битката проведоха първите истински преговори, но не се стигна до решения. Двамата папи бяха крещящо различни — Непоколебим в лъскавите си бели одежди, а Петронус с простото отшелническо расо, — докато говореха понякога с тихи, друг път с високи гласове.

Сега Рудолфо яздеше с Петронус от седмото имение към Уиндвир, за да приберат Неб, който бе привършил с работата. Бе успял да прекара три дена с годеницата си и намери, че са по-задоволителни, отколкото очакваше. След смъртта на Грегорик тя му бе дала сила. Беше странно усещане. Грегорик му беше дясна ръка, откакто се помнеше, и не си представяше, че може да изгради подобно партньорство с друг човек. Но този съюз му вдъхваше несекваща радост. Джин притежаваше сила и дух на горянски съгледвач, и стратегическия ум на генерал. Възхищаваше се на уменията й в политиката и лавирането. А отгоре на всичко беше и възхитителна в леглото.

Въпреки това изпитваше постоянна мъка за приятеля си. Двамата бяха като братя и светът сякаш нямаше смисъл без него. Тази смърт го бе засегнала толкова силно, може би защото бе последвала разрушението на Уиндвир. Франсините казваха, че всяка загуба е свързана с предишна, а Грегорик бе последният свидетел на някогашния живот на Рудолфо по времето, когато беше невинен и не отговаряше за нищо.

Докато яздеше, огледа хълма над града. След стопяването на снега го бяха разчистили и очакваше през следващата седмица наетите работници да почнат да копаят основите. Камъните вече се дялаха в подножието на Драконовия гръбнак. Беше прехвърлил на Петронус всички въпроси за библиотеката, но папата беше по-зает с организирането на съвета от епископи, отколкото с възстановяването. Исаак продължаваше да инвентаризира ресурсите, които не бяха се насочили към Летния дворец. Успяха да открият малка частна библиотека в Изумрудения бряг и книгите скоро щяха да потеглят.

Рудолфо се взря в хората, които се движеха по хълма, и долови проблясъка от слънцето, което се отразяваше в металната глава на Исаак. Обърна се назад на седлото и впери поглед в тясната стъклена врата на балкона на спалнята. Джин Ли Там стоеше там, увита в червен копринен чаршаф, и го изпращаше с поглед.

Той се усмихна и подсвирна на коня, за да догони Петронус.

Папата се бе състарил през последните месеци, но това не бе учудващо. Политическите му умения изумяваха Рудолфо, но явно имаха висока цена. Познатите земи бяха вплетени в най-ожесточения конфликт, откакто заселниците бяха преминали през Портата на пазителя.

Рудолфо видя, че и Петронус гледа към хълма.

— Според най-добрите ни предвиждания ще са нужни три години. Но Исаак е уверен, че може да възстановим към четирийсет процента от библиотеката. Накара другите машини да проверят два пъти паметта си.

Папата кимна одобрително.

— Впечатлен съм от работата му.

Рудолфо се усмихна.

— Той е истинско чудо. Както и останалите.

— Да. Но Исаак е различен. Другите са по-резервирани. Явно нямат емпатичните му способности.

И Рудолфо бе забелязал подобно нещо. Другите мехослуги отговаряха, когато ги попиташе нещо, но през повечето време си мълчаха. Освен това не искаха дрехи и имена, а предпочитаха цифровите си обозначения. Странно, но гледаха на Исаак като на техен лидер.

— Мисля, че Уиндвир го промени, както и всички нас.

— Бих казал повече — въздъхна Петронус.

Рудолфо се съгласи.

— Вчера отново опитах да го убедя да остави някой от другите мехослуги да поправи крака му. Заяви ми, че искал да куца, за да си припомня какво е сторил.

Петронус се намръщи.

— Сигурно си му повторил, че вината е на Сетберт.

— Да.

Папата се намръщи.

— А какво става със Сетберт в последно време?

— Върна се в градовете-държави, за да се справи с безредиците. Блокадата на Там пося раздори. Лисиас продължава да удържа границите им, а Пилос и Скитащата армия почват да го изтощават. — Рудолфо се засмя мрачно. — Тюрам почти е приключил, престолонаследникът се е изтеглил и премисля позицията си. — Той поддържаше връзка с блатната кралица, но момичето бе настояло да остане край Уиндвир, докато не привърши копането на гробове. Сега, след като задачата бе приключила, се надяваше, че ще успее да я убеди да му помогне с военната си мощ в южните земи.

Подозираше, че блатната войска може да сложи край на войната и да наложи успешни преговори. Ала тя го бе изненадала с отказа си да се махне от Уиндвир. В началото си мислеше, че става дума за копаенето на гробове.

Но при последните няколко посещения при Неб младежът бе намекнал, че го следят блатни съгледвачи. Рудолфо съзираше някаква връзка. Все пак Неб вероятно бе сънуващото момче, споменато във военната проповед на блатния крал.

Ако тя се притесняваше за Неб, Рудолфо се надяваше, че ще му се довери и ще остави младежа под грижите на горянските съгледвачи.

Той се сепна, осъзнавайки, че Петронус е проговорил, и вдигна поглед.

— Извинявай?

— Казах, че може би тези безредици ще свършат нашата работа.

Рудолфо кимна.

— Надявам се.

Но докато яздеше на юг, все повече се съмняваше, че нещата ще са толкова прости.

Джин Ли Там

Джин Ли Там се измъкна от имението в следобедната светлина. Използва един от многобройните скрити проходи, след като излъга охраната си, че ще се къпе. Дори напълни голямата мраморна вана с топла вода и ароматни масла. След това мина по един проход, после по стълба до мазето и пое по тунелите, които я изведоха до ниската каменна стена на северните градини.

Джин се промуши през скритата портичка, която бе открила през зимните си обиколки, като се оглеждаше постоянно.

Носеше проста роба и груби ботуши, за да се пази от калта и топящия се сняг. Продължи забързано надолу.

Стигна до къщата на речната жена в края на града и изчака в сенките, за да се увери, че старата алхимичка е сама с котките си.

Снощи бе използвала последната доза от лекарството, ала засега нямаше желания резултат. На два пъти през зимата мислеше, че се е получило, но се оказваше, че греши. Днес трябваше да реши дали да продължава с опитите.

Това беше най-дългата зима в живота й, студена и бяла, прекарана предимно на закрито. Единствените светли мигове бяха няколкото дена с Рудолфо, откраднати в паузите на постоянно му обикаляне между Уиндвир, фронта и работата с Петронус и Исаак. Не беше свикнала на такива студове, които заледяваха рекичките. Не беше свикнала къщата й да се превърне в клетка.

Рудолфо едва ли щеше да я задържи насила. Но къде би могла да отиде?

Понякога се сещаше за тропическата топлина на бащиния й дом, но знаеше, че не може да отиде там. След смъртта на Грегорик спря да отвръща на съобщенията на баща си, дори на братята и сестрите си, защото знаеше, че и те са замесени в делото на клана й. Накрая просто спряха да й пращат съобщения.

Не беше се сблъсквала с подобно мълчание и част от нея тъгуваше, но друга част се чувстваше по-свободна отвсякога.

Винаги се бе гордяла, че е силна жена със собствено мнение, способна да се справи с всякакви обстоятелства. Но след опустошението на Уиндвир разкритието, че ръката на баща й направлява живота на Рудолфо, и осъзнаването на собствената й роля виждаше ясно, че никога не е била такава. Беше просто дъщеря на баща си и нищо повече. Всички тези събития й бяха показали, че това не е достатъчно и че може да избере по-висше призвание от делата на Там.

Трябваше да признае, че баща й не я насилваше. Но може би това също бе втъкано в сложния гоблен, създаден от него и предците му.

От комина на колибата излезе пушек и нещо се раздвижи. Джин Ли Там излезе от укритието си, прекоси калния двор и почука леко на вратата.

Речната жена я посрещна с усмивка.

— Лейди Там — поклони й се сякаш беше очарована да я види. — Моля, влезте. Тъкмо сложих чая.

Джин събу ботушите си на прага и ги остави до стола.

— Благодаря.

Видя, че малкото помещение и прилежащата работилница бяха по-препълнени с чували и стъкленици от обичайно. Някои от купчините стигаха до половината й ръст.

— Войната е трагично нещо, но помага на бизнеса — поясни речната жена. — Магии за копита, магии за хора, магии за ножове и за разпити. Дори мъчителите дават поръчки в очакване на бъдещата работа. — Тя се засмя. — Мъжете и тяхното насилие. — Наля чай в две керамични чаши и сложи едната пред Джин Ли Там, след което седна срещу нея. — Стига сме говорили за смъртта. Да обсъдим живота.

Джин кимна и отпи от чая. Имаше силен вкус на мед и лимон и затопляше добре.

— Използвах всичкото лекарство. Имам нужда от още.

Речната жена се усмихна.

— Не мога да ви дам още.

Джин Ли Там примигна и остави чашата си. Обзе я паника, която се усили от само себе си, щом осъзна колко е уплашена, че може да не успее да продължи опитите с Рудолфо. Колкото и да мразеше заблудата — и да си повтаряше десетки пъти, че ще му каже, — тя бе станала доста добра в подправянето на питиетата няколко часа преди да легнат заедно. Знаеше, че ако му признае за тази заблуда, щеше да остави следи, водещи към други, и накрая можеше да разкрие намесата на баща си — а и собствената си роля — в живота му.

Нямаше да може да понесе погледа му, щом той осъзнаеше, че кланът Ли Там е убил брат му, родителите му и най-близкия му приятел, за да може животът му да тръгне в посока, определена от един човек.

Всичко това мина през главата й и тя усети как нещо стиска сърцето й.

— Не разбирам! — промълви накрая Джин Ли Там. — Нали имаш рецептата. Ще уредя доставката, ако някои от съставките липсват.

Речната жена продължи да се усмихва и поклати глава.

— Няма да е разумно, лейди Там.

Джин усети как гневът й се надига. Гласът й стана хладен, докато избутваше стола назад.

— Имам нужда от това лекарство. Ако не можеш да го направиш, сигурна съм, че жената в залива Калдус ще ми свърши работа.

Речната жена пак се засмя.

— Лейди Там, моля ви, седнете!

Джин се поколеба, но седна. Внезапно се притесни и не можа да погледна жената в очите. Затова започна да се озърта из стаята.

Усети как старата груба ръка хваща нейната и я стиска.

— Не мога да ви дам повече, защото може да навреди на вашето бебе.

Джин вдигна рязко глава.

— Какво?

Речната жена кимна.

— Вече си личи по всичко. По тена на кожата ви. По блясъка в очите. По самата ви походка. — Тя стана и отиде до шкафа, откъдето извади златен пръстен, привързан със синя и розова панделка.

Джин Ли Там усети как сърцето й трепва.

— Тоест?

Речната жена кимна отново и взе ведро с вода.

— Бременна сте. При това отскоро. — Тя намигна.

Джин не знаеше какво да каже. Остана неподвижна, докато старицата стискаше пръстена в юмрук и мърмореше нещо на неразбираем език. После наля купа с вода и пусна пръстена вътре, без да спира да мърмори.

— Е, да видим какво казва водата ви на реката.

Джин тръгна с купата към задната стаичка и внезапно се почувства странно разголена. Страхът и въодушевлението се бореха в нея, не знаеше дали й се иска да затанцува, или да побегне. След като върна купата, речната жена я взе и я остави на масата.

— Допийте си чая, скъпа. Трябва да мине малко време.

Джин Ли Там погледна към купата и пръстена на дъното й. Панделките бяха привързани към него и се поклащаха в течността.

— Ами ако е грешно?

Речната жена поклати глава.

— За четирийсет години не съм пропускала да позная жена с дете, дори на следващата сутрин, ако ме разбирате. — Тя се усмихна и отпи от чая си.

Запазиха мълчание, втренчени в купата. Накрая речната жена плесна с ръце.

— Чудесно! — Синята панделка се бе развързала и изплувала на повърхността.

Джин Ли Там нямаше нужда да пита за значението. Отпусна се на стола и издиша. Очите й се насълзиха и я прониза тръпка.

— Момче — промълви тихо тя.

Жената кимна.

— Силно, според поличбите. Как ще го кръстите?

Нямаше нужда да се замисля. Името изскочи пред очите й, макар да не бе разсъждавала досега.

— Иаков. Ако Рудолфо се съгласи.

Усмивката на речната жена изпълни стаята със светлина.

— Силно име за силно момче.

Джин Ли Там не можеше да откъсне очи от купата и от синята панделка, която плаваше в жълтеникавата речна вода.

— Трябва да бъде силен. Ще наследи огромна отговорност.

Речната жена кимна.

— Ще е силен, защото има силни родители.

Една от сълзите се отрони и Джин усети как се спуска по бузата й.

— Благодаря.

Жената се наведе и продължи тихо:

— Лейди Там, струва ми се, че сте по-загрижена за начина на зачеване на това дете, отколкото трябва. Лорд Рудолфо ще е възхитен и няма да задава въпроси. — Тя помълча малко и добави: — Смятам, че това е лична работа, между нас двете.

Джин Ли Там кимна.

— Благодаря — повтори тя.

Излезе от къщата и тръгна обратно към имението. Чудеше се каква майка ще бъде. Почти не познаваше своята и бе прекарала детството си с голяма тумба братя и сестри, докато баща й, чичовците и лелите я възпитаваха как да бъде Там. Идеята я объркваше. Двама родители, отглеждащи едно дете и оставащи с него до старините си. Това дете създава потомство на свой ред, тюрбанът се предава от баща на син в сянката на новата библиотека, в един различен свят.

Това беше най-ужасяващата задача, която си бе представяла.

Щом се прибра, напълни наново ваната, съблече се и застана пред огледалото, за да разгледа корема си.

След това Джин Ли Там се отпусна в топлата ароматна вода и се усмихна.

Неб

Неб чувстваше дълбока умора в костите си, след като работата бе свършена. Беше обиколил два пъти Уиндвир пред последната седмица, но въпреки зимните бури бяха успели да свършат по-рано от предвиденото. Чувството за изпълнен дълг го радваше, но в него се промъкваше и някаква тъга. През месеците се виждаше все по-често с блатното момиче, Уинтърс, и двамата си бяха създали обичай. Срещаха се поне два пъти седмично в северния край на лагера, когато той успееше да се измъкне незабелязано. Разхождаха се и в един момент ръцете им се бяха докоснали, така че вече го правеха хванати ръка за ръка. Не се бяха целунали повече, но Неб мислеше постоянно за това и се чудеше как да подхване темата.

Засмя се, докато вървеше на север през пустата равнина. През последните месеци командваше гробокопачите, поддържаше дисциплината и дори бе погребал някои от мъртъвците, когато войната ги връхлетя. Знаеше как да следи и да поръчва припаси за лагера и дори с изненада установи, че умее да предлага военни стратегии. Доста впечатляващо за момче на петнайсет години.

Всъщност шестнайсет. Рожденият му ден бе минал незабелязано през последните седмици.

Беше научил много и го доказваше, но все още не знаеше как да целуне момиче.

Приближи дърветата и се провикна, тя се показа, тичайки тромаво през калта.

— Небиос бен Хебда! — извика и се усмихна, останала без дъх. Уинтърс огледа полето и се обърна на юг към останките от лагера на работниците. Хората вече събираха шатрите и се готвеха да се разотидат. Малка част от тях щяха да тръгнат на север с Неб, за да помогнат при строежа на новата библиотека. Другите се отправяха към старите си домове или се впускаха в търсене на нови. — Наистина свърши.

Неб кимна.

— Да. Петронус и Рудолфо ще пристигнат утре. Тръгвам с тях към Деветте гори, за да помогна колкото мога за библиотеката.

Уинтърс се усмихна.

— Свърши впечатляваща работа тук. Сигурна съм, че ще си им от полза.

Той се усмихна и усети как бузите му пламват. Странно, че само тя можеше да го смути така.

— Благодаря. Ще повървим ли? — Неб подаде ръка и тя я пое.

Първо се насочиха към реката и спряха да погледат един елен на другия бряг. Животните рядко се приближаваха толкова преди, но сега природата се завръщаше с бързо темпо в мъртвия град. Ако никой не застроеше наново, може би в полето един ден отново щеше да поникне гора.

Този път не говореха. Преди обсъждаха неговите сънища и къде се пресичат с виденията на блатния крал. Неб беше впечатлен от познанията й за сънищата, сякаш и тя участваше в тях. Което беше вярно в някои случаи.

Момичето се появяваше и в други сънища, за които Неб не се осмеляваше да говори. Само като се сетеше за тях, и устата му пресъхваше, а дланите се изпотяваха. В един от тези сънища двамата лежаха и гледаха луна, която бе много по-голяма от сегашната, синя, зелена и кафява. Бяха голи, потни и се прегръщаха. Тялото й предизвикваше тръпки в неговото, докато шепнеше в ухото му.

— Това е сън за нашия дом — беше му казала тя и Неб се събуди, уплашен, че наистина лежи до него, а не е само обект на копнежите на въображението му.

Двамата завиха на север и се отдалечиха от реката, постепенно нагаждайки крачките си в ритъм. След известно време Неб обърна лице към нея и видя колко е тъжна.

Уинтърс го погледна и сякаш разчете мислите му.

— Нашето време изтече. Ще ми липсват тези разходки.

Неб сви рамене.

— Сигурен съм, че пак ще се видим, Уинтърс. — Знаеше, че трябва да каже още нещо и се надяваше, че е улучил правилните думи. — А и искам да те видя отново.

Тя стисна ръката му.

— И аз. Но ще е сложно.

Той спря. Внезапно осъзна какво трябва да стори и думите се заизливаха, преди да успее да премисли.

— Тогава ела с мен! Блатният крал няма ли да ни разреши? Може Рудолфо да се застъпи за нас. Ела да ми помогнеш с библиотеката.

Уинтърс пусна ръката му. Усмихна се криво и красотата й въпреки пепелта и калта по лицето й го накара да трепне.

— Интересно предложение, Небиос бен Хебда.

Неб се изчерви при думата „предложение“ и понечи да оправдае изблика си, но тя продължи и не му даде възможност.

— Какво да правя в Деветте гори? Как ще помогна за библиотеката? — Пристъпи напред и той усети земната й миризма. От нея лъхаше топлина и той също направи крачка напред.

Само една стъпка. И после целувката. Но не можеше да го стори.

— Сигурен съм, че Петронус ще ти намери работа.

Тя се засмя.

— И аз съм сигурна. Но не се вълнувам от неговите намерения към мен, а от твоите.

Неб усети как лицето му пламва и загуби дар слово. Отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му.

Уинтърс го изгледа дяволито.

— Детството остана вчера, а зрелостта ще дойде вдругиден. В чия къща ще отида? Какво семейство ще имам?

Той отново заговори, без да се замисля.

— Ще бъдем заедно!

Момичето се засмя.

— Ще ме вземеш ли за жена, Небиос бен Хебда? Ще вдигнеш ли горянска сватба с много музика и танци? Това ли ще направиш? — Тя млъкна за миг. — Мисля, че андрофрансините не правят така.

И той го знаеше. Макар че през годините имаше изключения, например за стратегически съюзи. Но все пак не се беше замислял за брак. Всъщност не се бе замислял за нищо, освен че не иска да се разделя с блатното момиче.

Лицето й стана сериозно, макар тонът й да си остана добронамерен.

— Знам, че си сънувал моите сънища за дома.

Неб зяпна и внезапно се паникьоса.

Тя хвана ръцете му.

— Ти си сънувал сънищата ми. А аз твоите. Не трябва да се тревожим за въпроси, които боговете вече са решили. — Момичето се засмя и го целуна по бузата. — Колкото и далече да сме един от друг, винаги ще се събираме.

„Сънувал си моите сънища за дома.“ Думите й го разтърсиха. Не сънищата на блатния крал. Нейните сънища.

Тя стоеше и изучаваше очите му с леко разтворени устни. Чакаше да види дали той вниква в думите зад нейните думи.

— Ти си… — Неб се опитваше да осмисли казаното.

Тя кимна.

— Днес е денят, за който таях в сърцето си надежда и страх. Но сънищата ми дават голяма надежда, а страхът ми е, че моята заблуда може да разруши доверието ти в мен.

Неб се замисли. Изненадата сякаш надмогваше каквото и да е нараняване, а и в това имаше смисъл. Никога не беше виждал навъсения, облечен в кожи блатен крал в сънищата си, а тя се появяваше постоянно. Заблудата й беше обяснима. През няколкото месеца, в които ръководеше хора, бе почнал да се убеждава във важността на контрола над информация. Не ставаше дума за доверие, а за практичност. Нейната тайна можеше да изтръгне зъбите на внимателно изградения страх от блатните в Познатите земи. Ако се знаеше, че едно младо момиче стои начело на армията…

Тя сви вежди и на лицето й се изписа тревога.

— Небиос, аз…

Неб не я остави да довърши. Моментът беше настъпил и той го разпозна мигновено. Без да се замисля и без да се колебае дори за секунда, пристъпи напред и я прегърна. Притисна я към себе си и бавно приближи устни, а тя изви глава и затвори очи.

Неб целуна момичето, което споделяше сънищата му и което всъщност бе блатната кралица, от която трепереха Познатите земи.

Целуна я и продължи да го прави с надеждата, че сънищата са истински и пътищата им ще се пресекат отново.

Влад Ли Там

Влад Ли Там чакаше в горната стая на ниската квадратна кула на границата с Пилос. Беше оставил приготовленията у дома в ръцете на способните си деца и отплава с един от железните си кораби на тази тайна среща. Придружаваха го четвъртият син и тринайсетата дъщеря, заедно с две отделения от най-добре обучените им мъже и жени. В момента те бяха омагьосани и заемаха позиции около граничната кула. Влад седеше със секретаря си и чакаше.

Чу се потропване на вратата и секретарят я отвори. Появи се мъж в андрофрансинско расо, който отметна качулката си. Генерал Лисиас изглеждаше доста странно в тази дреха. Той присви очи и огледа помещението.

Влад Ли Там посочи стола насреща си. Секретарят побърза да налее две чаши с огнедъх, горянския ликьор, който владетелят на Изумрудения бряг бе заобичал напоследък.

— Моля, седнете, генерале. Пийнете с мен.

Лисиас вдигна чашата и я помириса. След това удари здрава глътка.

— Нося вест от племенника на Сетберт. Ерлунд е съгласен със споразумението, макар да не е доволен.

Влад Ли Там сви рамене.

— Недоволството не е от значение в този случай.

Лисиас кимна.

— Казах му, че не виждам по-добро разрешение на конфликта. Градовете-държави са почти в гражданска война. Блокадата и загубата на Уиндвир осакатиха икономиката ни.

Влад Ли Там се чудеше какво ли е да се превърнеш от генерал на най-могъщата нация на света в човек, който се опитва да спаси поне част от достойнството на народа с пазарлъци в последния момент.

— Делтата едва ли ще се оправи напълно някога — каза тихо той.

Лисиас преглътна.

— Съгласен съм, лорд Там. Но трябва да спасим каквото можем. Всичко това е една огромна трагедия.

Влад се замисли за децата, които бе изгубил по пътя. Последните бяха синът, който се бе жертвал в ентролузианския лагер, и дъщерята, която вече не му говореше. А преди тях и колко други, за които не искаше да си спомня в момента.

— Наистина неприятно.

Лисиас извади торба изпод расото си и му я подаде.

— Очертахме условията…

Влад Ли Там махна с ръка.

— Изгори ги, Лисиас. Няма да има писмени условия. — Той погледна към секретаря и мъжът донесе увит в кърпа предмет и пергамент. Секретарят връчи пергамента на Лисиас и извади металния предмет. Беше дълга около лакът метална тръба, монтирана на дървена дръжка от арбалет.

— Това принадлежи на Непоколебим. Могъщо оръжие.

Лисиас вдигна поглед от свитъка.

— А това писмо?

Влад Ли Там се усмихна.

— Съвпада с почерка на Непоколебим. Всички, които биха могли да го оспорят, отдавна са мъртви.

Лисиас местеше поглед от оръжието към бележката и обратно.

— Мислите ли, че ще повярват?

Влад Ли Там отпи от чашата и се наслади на топлината в гърлото си.

— Ще повярват. Слуховете продължават да се разрастват. Сетберт не беше особено дискретен за ролята си от самото начало.

Лисиас стисна зъби.

— Твърдеше, че има основание. Че има доказателства за намеренията на андрофрансините да възстановят заклинанието и да го използват, за да ни поробят.

— Накарай го — каза бавно Влад — да ти покаже тези доказателства. Подозирам, че ще му е трудно. — Осемнайсетият му син вече се бе погрижил за това. — Щом се разпространи мълвата за тази последна трагедия, ще има папски декрет с нови условия. Кажи на Ерлунд, че това е последното предложение и от него се иска само да го приеме и да арестува Сетберт. — Той се наведе и присви очи в слабо осветената стая. — Ако опита да защити по някакъв начин чичо си, му обясни, че предложението ни е милостиво. Стъпили сме здраво на врата на делтата. Едно движение и ще го прекършим.

Лисиас кимна.

— Ще предам съобщението ви.

Влад Ли Там се надигна.

— Много добре. Смятам, че приключихме тук. Акредитивните писма ще пристигнат дискретно, щом арестувате Сетберт.

Генералът наведе глава.

— Благодаря, лорд Там.

Влад Ли Там отвърна на поклона, като внимаваше да не склони глава повече от подходящото. Щом Лисиас излезе, той се облегна назад и довърши питието си.

До края на седмицата един от папите щеше да е мъртъв. Щом Познатите земи научеха за бележката на Непоколебим, никой нямаше да се съмнява, че Сетберт е унищожил Уиндвир и андрофрансинския орден. Разпространението на пълното с мъка признание на Непоколебим щеше да обясни колко се срамува, че е казал на братовчед си за заклинанието, и защо повече не може да понася вината, която го разяжда. Щеше да насочи вниманието към сметки в банката на Ли Там, които се създаваха в момента, сочещи обвинително към мъжа, чиято параноя и амбиция почти бе струвала на света светлината на познанието, и към братовчед му, папата марионетка, готов да стъпче останалото за пари.

Сетберт щеше да загуби последователите си, а войната — смисъла си.

Надзорникът щеше да бъде лишен от земи и титли и трябваше да бяга. Това бе всичко, което възнамеряваше да стори Влад Ли Там засега. Но беше сигурен, че е достатъчно.

Рудолфо и Петронус щяха да се погрижат за останалото.