Ридание

Джин Ли Там

Коридорите на седмото горско имение бяха дълги и широки, с дървени подове и ламперия, украсени с дебели копринени килими и портрети в рамки. По време на краткия си престой Джин Ли Там бе разгледала, доколкото можа, къщата и откри съвсем малко заключени стаи в четириетажната постройка. Повечето помещения бяха обширни, включително тези на прислугата, и бяха снабдени с течаща вода, загрявана в котел и движеща се по медни тръби. Още един дар от андрофрансините.

Обиколи по-голяма част от имението още през първия ден. Но този път се насочи към етажа, който бе избегнала в началото. Качи се по широкото стълбище направо на четвъртия етаж.

Там, в края на късия коридор, се намираха двойните врати на семейните покои.

Огледа стаите на децата. Имаше много, повечето празни, с изключение на една. Стая на малко момче с разпилени играчки и малък сребърен меч, висящ над леглото. На стола лежеше размотан тюрбан, а изпод леглото се подаваше малък ботуш.

Стаята беше почистена старателно, но очевидно никой не я ползваше от много време.

Една тъмна, незаключена врата бележеше покоите на Рудолфо. Апартамент, свързан със съседния чрез баня. Тя също беше впечатляваща. Миришеше на лавандула и в центъра имаше голям, кръгъл мраморен басейн. На тавана бе монтиран златен душ, от който висяха шнурове със златисти пискюли, за да може къпещите се да го пускат.

Джин прекоси стаята, докосвайки ръба на басейна. Мраморът беше студен.

От другата страна имаше подобен апартамент, но с по-меки цветове. Ако волята на баща й си останеше същата, въпреки папския указ, не след дълго тя щеше да се пренесе тук от покоите за гости като булка на Рудолфо.

Винаги бе знаела, че един ден по волята на баща си ще бъде свободна да си търси партньор — дали по любов, или по сметка, или щеше да се омъжи стратегически, за да осигури интересите на клана Ли Там. Някои от сестрите й бяха избрали да останат вкъщи. Ако зависеше от нея, тя нямаше нито да се омъжи, нито да остане. Вместо това мечтаеше да посети местата, които иска, а не тези, на които я изпращаше баща й.

Посегна и докосна дебелия юрган, сгънат в края на огромното легло.

Определено това бе едно от местата, които искаше да посети. Древните горски островчета сред Прерийното море и техните крале — обвързани с миналото си и с наследството на Ксум И’Зир. За това свидетелстваха мъчителите и изкупителната им работа. Все пак предците на Рудолфо бяха смесили ритуала на черната кръвна магия с мистичните учения на Т’Ерис Уим, по-малкия брат на П’Андро, който за известно време бе ръководил сектата, преди франсинското движение да я възприеме като своя основа.

Да, определено искаше да посети това място. Но дали би избрала да остане тук?

По-скоро не. Ако имаше право на избор, щеше да прекара известно време във Великата библиотека, да обиколи покрайнините на Изпепелената пустош и да отплава на юг към каналните острови.

Вместо това беше тук, в сянката на новата библиотека.

Разбира се, всичко зависеше от указа за отлъчване и неговите последици… и от желанията на баща й. Беше сигурна, че той ще ревизира стратегията си и ще изпрати птица. Но първото съобщение бе от Рудолфо.

„Не обръщай внимание на указа на този папа. Отивам да се оправя с него. Стой при Исаак.“ Думата „при“ беше леко наклонена, така че й се придаваше значение на „близо“ и сочеше за голяма важност.

Тя се усмихна. Имаше и друг код. Беше прост и неочакван, втъкан в бележката с шифъра на банката. „Отново ще танцувам с изгрева.“

Джин Ли Там чу куцукане в коридора и се доближи до вратата.

— Лейди Там? — разнесе се металически глас.

Тя подаде глава.

— Тук съм, Исаак.

Металният човек спря и се обърна. Още носеше расо, дълго и тъмно.

— Дойдох да се сбогуваме.

Това я смая.

— Как така?

Той примигна.

— Заминавам за летния папски дворец.

Стой при Исаак. Близо до него, защото е важно.

— Не мисля, че лорд Рудолфо би разрешил.

От радиатора на мехослугата излезе пара.

— Знам. Сутринта ми изпрати съобщение. Но въпреки инструкциите му съм принуден да се подчиня на папата. Аз съм собственост на андрофрансините, това е заложено в пластините ми за поведение.

Джин се вгледа в очите му с надежда да открие съзнание, което знаеше, че не съществува. Но от сълзите в тях заключи, че той разбира поне част от случващото се. Ако това механично чудо бе разрушило Уиндвир със собствените си думи, какъв ли риск представляваше за останалите андрофрансини?

Другата част от уравнението нямаше да го притеснява изобщо. Щеше да я приеме, дори да я пожелае с надеждата, че ще отнеме част от вината, която го потискаше на всяка стъпка. Джин се съмняваше, че дори надеждата за възстановяване на библиотеката е достатъчно силна, за да повдигне подобен тежък товар.

Рудолфо й бе казал да стои при Исаак.

Но не думите му я накараха да действа. Не. Точно другата част на уравнението изпрати Джин Ли Там по стълбите, за да опакова малкото си вещи и да тръгне с този метален човек, който беше мечът на Сетберт, прерязал гърлото на града.

Не се притесняваше, че някой може отново да използва Исаак по този начин. Беше сигурна, че той няма да го позволи. Но съществуваше и другата страна.

Какъв ли риск щяха да представляват останалите андрофрансини за него?

Петронус

Петронус спря малката група на последния хребет и тези, които не бяха виждали разрушения Уиндвир, се стъписаха.

Бутаха ръчни колички с инструменти, а които разполагаха с мулета и коне, бяха запрегнали малки каручки. Петронус ги огледа и поклати глава.

Проклетият папа и неговото свещено запечатване. Това му отне две трети от тълпата. Хората не искаха проблеми с армията на Сетберт. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че запечатването е наложено, за да се спре разкопаването, а погребвачите трябваше да копаят.

Обърна се към момчето. Не беше проговаряло от два дена, но Петронус бе сигурен, че може, стига да го пожелае.

Когато превалиха хребета, Петронус видя как от горичката излетяха птици и се насочиха на север с бясно махане на крилата си. Видя цветовете им и се усмихна. Откъм няколкото дървета на границата на изпепелената земя се зададе конник. Докато приближаваше, Петронус видя как тревата се накланя от двете му страни.

Изчака младия лейтенант да се доближи и го поздрави.

— Уиндвир е затворен.

Разнесе се полъх, докато омагьосаните съгледвачи заемаха позиции наоколо.

— Уиндвир е поле от кости — отбеляза Петронус. — Дошли сме да ги погребем.

Лицето на младия мъж издаде съвсем лека изненада.

— Боя се, че не мога да ви пусна.

Петронус пристъпи по-близо.

— Как се казвате, лейтенант?

— Бринт. — Мъжът огледа Петронус и малката му група.

— Не ви ли се е случвало да загубите свой близък?

Петронус наблюдаваше изражението му. Видя как офицерът трепна, прободен от болезнен спомен, но бързо се овладя и потисна емоциите. Трепването беше достатъчно леко, за да бъде пропуснато от неопитно око и Петронус внезапно осъзна, че си няма работа с някой разглезен ентролузиански благороднически син.

Петронус доближи ръце до тялото, така че другите да не го виждат. „Чий си?“ Зададе въпроса на жестомимичните езици на Горските домове и на клана Ли Там.

Лейтенантът примигна, но пръстите му не помръднаха.

— Загубил съм няколко близки — отвърна тихо той.

Петронус се наклони и заговори със същия тон.

— Погреба ли ги, или ги остави просто така?

Първият поглед беше гневен, но го последва угрижено изражение. Лейтенантът мълча цяла минута, след което се взря в Петронус. Подсвирна и отново се разнесе полъх от изтеглящите се съгледвачи. Щом се отдалечиха достатъчно, той се наведе от седлото и заговори тихо.

— Внимавай. Мога да ви пусна да минете, но не мога да гарантирам безопасността ви.

— Светлината ще ни пази — отвърна Петронус, цитирайки встъпителните слова на Уимската библия.

Младият лейтенант поклати глава.

— Вече няма светлина. — Той се огледа, за да се увери, че хората му не са наблизо. — И този, който сега уж я пази, е същият, който я угаси. Тук няма да сте в безопасност.

След това обърна коня си и потегли в посоката на вятъра.

До вечерта Петронус и парцаливите гробокопачи бяха издигнали лагера си до реката, точно до остатъците от портата на доковете, напълно в съответствие със свещеното запечатване. Тази зона имаше специално разрешително, за да се поддържа набирането на припаси при предишните запечатвания.

Единственото положително нещо от бившето му папство бе това, че знаеше чудесно правилата на играта.

Рудолфо

Рудолфо и ескортът му яздеха на североизток към летния папски дворец, който беше разположен на високо уединено място в Драконовия гръбнак. На хоризонта се виждаха лилавите очертания на назъбените върхове. Щом стигнеха до хълмовете, щяха да завият на запад, докато не откриеха пътя към двореца и малкото селце, което бе възникнало покрай поддръжката му.

Беше потеглил преди два дена, измъквайки се от лагера, преди слънцето да изгрее. Носеше дрехи в по-убити цветове и бе заменил тюрбана си с черна качулка. Останалите от отряда му също яздеха. Нямаше как иначе, а и не възнамеряваше да се яви пред така наречения папа с омагьосани съгледвачи, въпреки че водеше война.

— Какво ще правиш? — попита Грегорик преди заминаването.

Рудолфо се настани на седлото и заметна тъмното наметало на раменете си.

— Ще кажа истината. — Усмихна се въпреки умората, която го бе обзела. — Но не съм сигурен дали ще искат да я чуят.

Когато получи съобщението, което обявяваше свещеното запечатване и даването на власт на Сетберт, го смачка на топка и го захвърли.

Помпозното лайно му бе изпратило бележка три дена преди папския декрет. Рудолфо трябваше да е подготвен за нещо подобно.

„Ще платиш за стореното“, гласеше тя. Можеше да се възприема по много начини, но той знаеше, че в основата си се отнася за лейди Джин Ли Там. Наложи се да мине известно време, преди шпионите да отнесат вестта на надзорника. Основно защото единственият мъчител, с когото разполагаше Рудолфо, трябваше да привърши с променянето на каузата им. Когато това стана, с най-голямо удоволствие ги прати при Сетберт, за да обяви годежа си с Джин Ли Там.

Може би и това беше грешка.

Горите и прерията се ширеха пред тях и те препускаха на север, спираха само когато се наложи. Тесният път — по-скоро пътека, минаваше през няколко разпръснати поселища, но ездачите ги подминаваха приведени, съсредоточени в планините на хоризонта.

След един завой от небето се спусна бяла птица и кацна в мрежата на Рудолфо. Той вдигна ръка и останалите спряха. След петнайсетина минути се появи лейтенант Алин, челният съгледвач.

— Напред има андрофрансински керван — обясни мъжът и посочи възвишението, което пътят заобикаляше. — Повечето вървят пеша. Има само няколко каруци.

Рудолфо поглади брадата си.

— Въоръжени ли са?

Съгледвачът кимна.

— Пазят ги няколко стражи, но не са в сиви униформи. Явно идват от Пилос или Тюрам.

Пътуваха към двореца, в подчинение на папската заповед.

— Много добре. Аз тръгвам напред. Ти ела с мен. — Хората му го изгледаха несигурно, но не бяха изненадани. — Другите да ни следват от разстояние.

Рудолфо потегли и лейтенант Алин го последва. Докато яздеше, посегна под наметалото и разхлаби меча в ножницата.

Когато заобиколиха възвишението, Рудолфо вдигна ръка за поздрав. Огледа каруците и възрастните мъже в протрити роби. Прецени шепата стражи и изсвири с уста една мелодия от химна на Скитащата армия, така че Алин да го чуе. Лейтенантът кимна бавно.

— Времената са лоши за поклонничество — обърна се Рудолфо към приближаващия страж. — Разполагам с половин отряд съгледвачи и ви предлагам ескорт, ако пътувате в подчинение на папската заповед.

Наемникът, който яздеше уморен стар кон, избута металния си шлем и се почеса по главата.

— Облечени сте като горянски съгледвачи.

Рудолфо кимна.

— Така е.

— По-добре си вървете по пътя. Вече нямаме родство с горяните. — Той махна към андрофрансините, които се бяха надигнали и ги зяпаха. — Особено тези.

Рудолфо също ги изгледа.

— Наистина ли?

Мъжът понижи глас.

— Аз към стражник от тюрамската библиотека на половин дажба и половин заплата, натоварен съм да закарам тези старци в новия им дом. Не се интересувам от политика и родство. Според слуховете Сетберт е унищожил Уиндвир със заклинание.

— Така е — потвърди Рудолфо. — Видях го с очите си.

— Но указът за отлъчване е срещу горяните и техния крал… проклетия Рудолфо.

Рудолфо сви рамене.

— На какво ли да вярва човек вече? — Той хвърли поглед към останалите стражници, които също започнаха да се приближават. — Все пак ми се виждате малко за опасностите напред.

Изражението на наемника го накара да се усмихне.

— Каква опасност?

Рудолфо се надигна на седлото и посочи на север и изток.

— Онези храсталаци са на брега на Първата река. Пътят върви на около две левги от нея. Това са земи на блатните.

Стражникът кимна.

— Аха. Мислехме да избегнем патрулите на блатния крал през нощта.

Рудолфо се отпусна на седлото.

— Може да успеете. А може би няма. — Той сви рамене. — Предлагам себе си и моя половин отряд от горянски съгледвачи. Ако се притеснявате от папския указ, може да яздим малко по-встрани.

Един възрастен андрофрансин се отдели от групичката и тръгна към тях.

— Какво става, Хамик? — Човекът носеше просто расо, но Рудолфо забеляза пръстена му.

— Ти си архикнижовникът на тази мисия — отбеляза той.

Старецът кимна.

— Казвам се Сирил. От тюрамското абатство. Приличаш ми на горянин.

Рудолфо кимна и се поклони с лека усмивка.

— Със сигурност е така.

— Предлага да се присъедини към нас — намеси се стражът. — Твърди, че разполага с половин отряд съгледвачи.

По лицето на архикнижовника се изписаха поне три емоции. Първо, изненада. После гняв. След това тревога. Това са единствените емоции, които властват напоследък, каза си Рудолфо и добави собствените си думи към тези на наемника.

— И аз съм тръгнал към летния папски дворец, за да разговарям с папата за унищожението на Уиндвир. Знам за отлъчването, но съм уверен, че въпросът ще се разреши мирно с течение на времето. — Той потупа дръжката на меча си. — Междувременно ви предлагам оръжието си и това на моите хора в защита на истинските деца на П’Андро Уим. Ако предпочитате, можем да яздим настрани от вас.

Архикнижовникът го изгледа строго.

— И не искаш нищо в замяна?

Рудолфо се усмихна.

— Само възможност да възстановя вярата в опетненото ми име.

Наемникът и архикнижовникът се сепнаха и Рудолфо се наслади на мълчанието им като на превъзходно охладено вино.

Накрая старецът кимна.

— Добре. — Той замълча и Рудолфо видя въпроса в изражението му, преди да го произнесе. — А как се казваш?

Рудолфо отметна глава назад и се засмя.

— Ами че аз съм Рудолфо, владетел на Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия. — После се приведе в поклон от седлото. — И съм на вашите услуги.

Неб

Неб стоеше на брега на реката и гледаше залеза. Бяха издигнали лагера си вчера, разположиха внимателно шатрите точно пред разрушените стени. Петронус — така де, Петрос — беше хитра стара лисица. В сиропиталището почти не изучаваха андрофрансинско право, но Неб бе чел достатъчно, за да знае, че е по-заплетено и от уимски лабиринт.

Не беше сигурен дали номерът ще мине, но се надяваше.

Цял ден копаха продълговати плоски трапове в изпепелената земя.

— Ще започнем с тези, които са паднали извън града — обяви старецът, когато се събраха на сутринта. — Ще работим по светло, а ако се появи някой, аз ще се разправям.

И така цял ден копаха трапове, а никой не ги закачаше. В един момент на Неб се стори, че забелязва ездач в далечината, но той обърна на юг и изчезна.

Неб приближи водата и съблече дрехите си. Бяха омазани със сажди, както и самият той.

Можеше да се окъпе в лагера. Там имаше няколко корита, а жените бяха сгрели вода. Но денят го бе изтощил, бе като колело на каруца по познат път, и имаше нужда да остане за малко сам.

Нагази в хладната вода и подскочи, когато стъпи на нещо кръгло и хлъзгаво. Черепът изскочи на повърхността и се понесе надолу по течението. Неб го изгледа и установи внезапно, че не чувства нищо.

— Вече това е животът ми — обяви той на отдалечаващия се череп.

Над изпепелената земя се появи вятър и вдигна облак пепел.

— Здравей, момче! — произнесе облакът.

Неб не виждаше нищо и се прокле наум, че не носи нож. Приклекна във водата и заопипва дъното за някой камък. Но и с нож, и с камък беше все тая. Нямаше как да навреди на противник, когото не виждаше.

— Няма защо да се боиш от мен — продължи гласът.

Неб огледа брега. Слънцето се снижаваше и почти нямаше как да зърне някой отблясък от магията.

— Няма да се върна при Сетберт! — каза тихо той.

Съгледвачът се засмя.

— Не те виня. Не съм от неговите.

Значи беше горянски съгледвач.

— От Деветте горски дома ли си?

— Аха — потвърди гласът. — А ти си от гробокопачите. — Това беше изявление, а не въпрос.

Неб кимна.

— Аз… — Не знаеше как да довърши мисълта си. — Преди живеех тук.

Гласът прозвуча от малко по-надолу по течението.

— Съжалявам за загубата ти. Сетберт навреди на света с предателството си. — Последва пауза. — Но не се тревожи, момче. Ще си плати за всичко.

Неб се надяваше съгледвачът да е прав. С цялата си душа.

— Как върви войната?

Съгледвачът въздъхна.

— Боя се, че отива на зле. Папата издаде указ за отлъчване срещу нас. Явно е заблуден за събитията.

— Той не е папа — възрази Неб и съжали мигновено, че се обади.

За щастие съгледвачът не обърна внимание.

— Генерал Рудолфо замина да преговаря с него. Разделяме Скитащата армия и повечето ще се оттеглят към Деветте гори.

„Повечето.“ Неб се замисли за миг и попита:

— Повечето ли?

Този път гласът се премести нагоре по течението.

— Някои ще останем. Ще ви наглеждаме от сенките, докато работите. Кажи на стареца, че искаме да говорим с него утре по изгрев, на това място.

Неб кимна.

— Ще му кажа. — Той се замисли за момент. — Имаше една жена с червена коса. От клана Ли Там. Тя избяга от лагера на Сетберт във вашия.

— В безопасност е — отвърна съгледвачът. — Рудолфо я отпрати заедно с металния човек, преди да започнат сраженията.

Мехослуга. Още един оцелял от Уиндвир. Зачуди се дали има и други. Беше странно, че машините бяха оцелели след разрушението, но се радваше на каквато и да е останала следа от андрофрансинската светлина. Но каква ли щеше да е ролята на един мехослуга в този различен свят?

И жената — спомни си блестящите зелени очи и медната й коса. Беше по-висока от него, че даже и от Сетберт.

— Радвам се, че е в безопасност.

Над изпепелената земя се разнесе тихо изсвирване.

— Трябва да тръгвам — заяви съгледвачът. — Предай на стареца. Утре призори. Кажи му, че съм Грегорик, първи капитан на горянските съгледвачи.

Неб кимна.

— Добре.

Тишина, последвана от нежен шепот на вятъра по земята.

Небето беше лилаво и светлината се отцеждаше бързо. Водата беше станала тъмна като изпепеленото поле, което се простираше на запад от реката, докъдето му стигаше погледът.

С толкова много мъртви наоколо Неб побърза да се умие и хукна към лагера, за да открие папата си.