Последният олимпиец

Девета глава Две змии ми спасяват живота

Обичам Ню Йорк. Може да излезеш от Подземното царство в Сентрал парк, да вземеш такси и да тръгнеш по Пето авеню с подскачаща след колата гигантска хрътка, и никой няма да ти обърне внимание.

Разбира се, мъглата помагаше. Хората сигурно изобщо не виждаха госпожа О’Лиъри или я вземаха за голям, шумен и симпатичен камион.

Рискувах да използвам мобилния телефон на мама, за да се обадя на Анабет. Бях й звъннал още в тунела, но тогава се беше включил секретарят. Връзката беше изненадващо добра, предвид, че се намирах в митологичния център на света, но не ми се мислеше каква ли щеше да бъде телефонната сметка на мама.

Този път Анабет вдигна.

— Хей, получи ли съобщението ми? — попитах.

— Пърси, къде си? От съобщението ти нищо не става ясно! Едва не полудяхме от тревога.

— Ще ти обясня после — обещах, макар да нямах представа как щях да го направя. — Къде си?

— Пътуваме, както ни помоли, почти сме до тунела в Куинс. Какво си намислил? Оставихме лагера без охрана, а боговете…

— Имай ми вяра — рекох. — Ще се видим на уговореното място.

Затворих. Ръцете ми трепереха. Нямах представа дали не е закъсняла реакция от гмуркането ми в Стикс, или от притеснение от това, което предстоеше. Ако се провалях, дори и неуязвимото ми тяло нямаше да ме предпази от смъртта.

Късно следобед таксито ме остави пред „Емпайър Стейт Билдинг“. Госпожа О’Лиъри подскачаше нагоре-надолу по Пето авеню, ближеше колите и душеше количките с хот-дог. Като че ли никой не я забелязваше, макар че хората се отдръпваха и й правеха път, когато се приближеше към тях.

Свирнах й да спре и в този миг три бели микробуса отбиха до тротоара. На тях пишеше „Доставка на ягоди Делфи“ — това беше името на търговската компания, под която се криеше лагерът. За първи път виждах трите микробуса на едно място, макар да знаех, че те разкарват пресните ягоди из града.

Зад волана на първия седеше Аргус, стоокият отговорник за охраната на лагера. Другите два ги караха харпии, които най-общо казано са гадни хибриди между хора и кокошки с лошо възпитание. Използвахме ги основно за почистване, но вършеха чудесна работа и в задръстванията и центъра на града.

Вратите се отвориха. По тротоара наизскачаха лагерници. На някои явно им беше станало лошо от дългото пътуване. Радвах се, че се бяха събрали толкова много. Мярнах Полукс, Силена Берегард, братята Стол, Майкъл Ю, Джейк Мейсън, Кейти Гарднър и Анабет, заедно с братята и сестрите си. Хирон слезе последен. Конската му половина беше скрита във вълшебна инвалидна количка, заради което той се спусна по подвижна рампа. Хижата на Арес я нямаше. Опитах се да не се ядосвам. Клариса беше тъпа и упорита. Точка по въпроса.

Преброих ги набързо: всичко на всичко четирийсет лагерници.

Изобщо не бяха достатъчно, за да спрем Кронос, но все пак за първи път виждах толкова много от нас събрани на едно място извън лагера. Изглеждаха смутени и аз се досещах за причината — излъчваната от нас аура беше толкова силна, че сигурно ни усещаха всички чудовища в североизточния край на САЩ.

Докато ги оглеждах — всеки един от тях го познавах от години, — в главата ми се обади заядливо гласче: „Но някой от тях е шпионин!“.

Не можех да мисля за това. Те бяха мои приятели. Нуждаех се от тях.

След това си спомних злата усмивка на Кронос. „Не можеш да разчиташ на приятелите си. Те винаги ще те подведат.“

Анабет дойде при мен. Беше облечена в черни камуфлажни дрехи, ножът й от божествен бронз беше закрепен на китката, на рамото си беше преметнала раницата с лаптопа й — беше готова както за двубой с ножове, така и за сърфиране в интернет.

— Какво? — попита тя.

— Какво какво?

— Гледаш ме странно.

Осъзнах, че си мислех за странното ми видение как Анабет ме измъква от Стикс.

— Ъъъ… нищо. — Обърнах се към останалите. — Благодаря ви, че сте тук. Хирон, мини отпред, ти си начело.

Старият ни учител поклати глава.

— Дойдох само да ти пожелая успех, момчето ми. А и никога не се качвам на Олимп, освен ако не ме повикат.

— Но ти си нашият предводител.

Той се усмихна.

— Аз съм вашият учител и съветник. Но не съм ви предводител. Ще отида да видя какви съюзници ще мога да събера. Може и да не е късно да убедя братята си кентаври да помогнат. Ти събра лагерниците тук, Пърси. Ти си техният предводител.

Понечих да възразя, но всички ме гледаха очаквателно, дори и Анабет.

Поех си дълбоко дъх.

— Добре… Както казах в съобщението до Анабет, тази вечер ще се случи нещо. Кронос е приготвил някакъв капан. Трябва да накараме Зевс да ни изслуша и да го убедим да защити града. Не бива да му позволим да откаже.

Помолих Аргус да наглежда госпожа О’Лиъри. И двамата не останаха доволни.

Хирон поклати глава и рече:

— Ще се справиш, Пърси. Не забравяй къде е силата ти и се пази от слабите си места.

Думите му ми прозвучаха зловещо — бяха толкова близки до предупреждението на Ахил. След това си спомних, че Хирон беше учител и на Ахил. Това не беше кой знае какво успокоение, но кимнах и се опитах да се усмихна уверено.

— Да вървим — подканих останалите.

Във фоайето зад голямо писалище седеше пазач. Четеше дебела черна книга с цвете на корицата. Когато нахлухме с дрънчащи брони и оръжия, той вдигна глава.

— Училищна екскурзия? Вече ще затваряме.

— Не — обадих се аз. — Ние сме за шестстотния етаж.

Пазачът ни огледа. Очите му бяха бледосини. Беше плешив. Не можех да преценя дали е човек, или не, но като, че ли виждаше оръжията ни, така че явно мъглата не му действаше.

— Няма такъв етаж, хлапе. — Каза го като по задължение и прозвуча така, сякаш и сам не си вярваше. — Изчезвайте.

Приведох се към него.

— Четирийсет полубогове привличат страшно много чудовища. Наистина ли искате да останем тук при вас?

Той се замисли. След това натисна някакво копче и вратата се отвори.

— Хайде, по-бързо!

— Не е добре да минаваме през детектора — добавих.

— Ммм, да, прав си — съгласи се пазачът. — Асансьорът е вдясно. Макар че сигурно знаете пътя.

Хвърлих му една златна драхма и поехме навътре.

Решихме да се разделим на две групи, тъй като в кабината нямаше място за всички. Аз се качих с първата група. Този път вътре звучеше старото диско парче „Staying Alive“. Ужасяващ образ изникна в главата ми — Аполон с панталони чарлстон и прилепнала копринена риза.

Когато най-накрая вратите на асансьора се отвориха, въздъхнах облекчено. Пътека от увиснали във въздуха камъни водеше през облаците към Олимп на две хиляди метра над Манхатън.

Бях виждал Олимп няколко пъти, но въпреки това пак затаих дъх. Сградите искряха в златно и бяло на склона на планината. Цветни градини на стотици тераси. Ароматен дим се издигаше от мангали по лъкатушещите улици. А на върха на заснежения връх се издигаше дворецът на боговете. Изглеждаше величествен както винаги, но нещо не беше както трябва. Цареше тишина — нямаше музика, гласове, смях.

Анабет ме оглеждаше изпитателно.

— Струваш ми се… различен — заяви тя. — Къде точно беше?

Вратите на асансьора се отвориха отново и втората група лагерници излезе при нас.

— Ще ти кажа после — отвърнах. — Да вървим.

Поехме по небесния мост към Олимп. Магазините бяха затворени. Парковете бяха празни. Две музи седяха на пейка и унило подрънкваха на огнени лири. Един циклоп метеше улицата с изтръгнат с корените дъб. Някакво дребно божество ни мярна от една тераса и се скри вътре, като затвори капаците.

Минахме под голяма мраморна арка със статуи на Зевс и Хера от двете страни. Анабет се намръщи, като зърна царицата на боговете.

— Мразя я — измърмори тя.

— Да не ти е пратила някакво проклятие? — попитах. Миналата година тя беше ядосала Хера.

— Засега само разни дреболии — отвърна Анабет. — Нейното свещено животно е кравата, нали?

— Аха.

— Изпраща крави след мен.

Опитах се да скрия усмивката си.

— Крави? В Сан Франциско?

— Аха. Обикновено не ги виждам, но ми оставят малки подаръци навсякъде — в задния ни двор, на тротоара, в коридора в училище. Трябва да внимавам къде стъпвам.

— Вижте! — извика Полукс и посочи към хоризонта. Какво е това?

Застинахме. Сини светлинки проблясваха във вечерното небе като малки комети. Като че ли идваха от целия град и летяха право към Олимп. Когато се приближаха, угасваха. Наблюдавахме ги известно време, но не последва нищо. И въпреки това беше странно.

— Като инфрачервени лъчи — измърмори Майкъл Ю. Някой се прицелва в нас.

— Да идем в двореца — рекох.

Седалището на боговете беше оставено без охрана. Вратите от злато и сребро бяха широко отворени. Стъпките ни отекваха в коридора към тронната зала.

Разбира се, „зала“ не е точната дума. Помещението беше с размерите на Мадисън Скуеър Гардън. Високо над главите ни се носеха съзвездията. Във формата на подкова около огнището бяха подредени дванайсет огромни трона. В ъгъла се носеше във въздуха голяма колкото къща топка с вода. Вътре плуваше моя стар приятел офиотаурусът.

— Муу! — измуча змиебикът щастливо и се завъртя в кръг.

Въпреки сериозността на положението, нямаше как да не се усмихна. Преди две години бяхме положили доста усилия, за да спасим офиотауруса от титаните и от време на време на мен ми ставаше мъчно за него. Той като че ли също ме харесваше, макар в началото да го смятах за момиче и да го бях кръстил Беси.

— Здрасти — извиках. — Добре ли се грижат за теб?

— Муу — отвърна Беси.

Приближихме се към троновете.

— Привет отново, Пърси Джаксън — обади се женски глас. — Ти и приятелите ти сте добре дошли.

Хестия стоеше до огнището и ръчкаше в огъня с пръчка. Беше облечена в същата проста кафява рокля, но сега беше възрастна жена.

Поклоних се.

— Господарке.

Останалите последваха примера ми.

Хестия впи искрящите си червени очи в мен.

— Виждам, че си изпълнил плана си. Вече носиш проклятието на Ахил.

Лагерниците зашушукаха:

— Какво? Какъв Ахил?

— Трябва да внимаваш — продължи богинята. — Получил си много. Но все още си сляп за най-важната истина. Може би не е зле да зърнеш…

Анабет ме сръга:

— За какво говори?

Срещнах погледа на Хестия и в главата ми се появи образ: видях тъмна алея между складове. На един от тях пишеше: „Ковачница Ричмънд“.

В сенките клечаха момче на четиринайсетина години и момиче на дванайсет. Сепнах се — момчето беше Люк. Момичето беше Талия, дъщеря на Зевс. Богинята ми показваше миг от тяхното скиталчество, преди Гроувър да ги намери и да ги отведе в лагера.

Люк носеше бронзов нож. Талия разполагаше с копие и ужасяващия си щит Егида. И двамата изглеждаха изпосталели и гладни, очите им просветваха като на диви животни, свикнали постоянно да бъдат преследвани.

— Сигурен ли си? — попита Талия.

Люк кимна.

— Да, има нещо. Усещам го.

От алеята се чу силен трясък. Полубоговете се прокраднаха напред.

На рампа бяха подредени стари щайги. Талия и Люк се приближиха към тях с извадени оръжия. Един лист ръждясала ламарина трепна, нещо се криеше зад него.

Талия погледна Люк. Той преброи безгласно: едно, две, три! Дръпна рязко ламарината и едно момиченце изскочи с чук в ръка.

— Хей! — извика Люк.

Момичето беше със сплъстена руса коса. Беше облечено с пижама. Едва ли беше на повече от седем, но щеше да строши черепа на Люк, ако той не се беше отдръпнал.

Той я сграбчи за китката и чукът падна на цимента.

Момичето риташе и се извиваше.

— Не искам чудовища! Махайте се!

— Спокойно! — Люк се мъчеше да я усмири. — Талия, прибери щита. Плашиш я.

Талия почука по Егида и щитът се превърна в сребърна гривна.

— Успокой се — рече тя. — Нищо няма да ти направим. Аз съм Талия. Това е Люк.

— Чудовища!

— Не сме чудовища — отвърна Люк. — И ние се сражаваме с тях.

Момичето спря да рита. Огледа Люк и Талия с големите си умни сиви очи.

— И вие сте като мен? — попита подозрително.

— Да — увери я Люк. — Ние сме… е, трудно е за обяснение, но и ние се бием с чудовищата. Къде са родителите ти?

— Те ме мразят — заяви момичето. — Не ме искат. Избягах от къщи.

Талия и Люк се спогледаха. Знаеха за какво говореше.

— Как се казваш, малката? — попита Талия.

— Анабет.

Люк се усмихна.

— Хубаво име. Доста си бойна, Анабет. Ще се радваме да се присъединиш към нас.

Анабет се ококори.

— Наистина ли?

— Аха. — Той й подаде ножа си с дръжката напред. — Искаш ли едно истинско оръжие за убиване на чудовища? Острието е от божествен бронз. Много по-ефективно е от чука.

По принцип даването на нож на едно седемгодишно дете не е добра идея, но когато си полубог, правилата не важат. Анабет сграбчи дръжката.

— Ножът е за най-смелите и най-бързите бойци — обясни Люк. — Той няма силата и обхвата на меча, но не е проблем да го скриеш и с него по-лесно се намират слабите места в бронята на врага. За да го използва добре, човек трябва да е умен. А като те гледам, ти си доста умна.

Анабет го гледаше влюбено.

— Умна съм!

Талия се усмихна.

— Да вървим, Анабет. Имаме си скривалище край реката. Ще ти намерим храна и дрехи.

— Нали няма… Нали няма да ме върнете на родителите ми? — попита тя. — Обещайте ми!

Люк сложи ръка на рамото й.

— Вече си част от нашето семейство. И аз ти обещавам, че няма да позволим на никой да те нарани. Няма да те подведем, както нашите родители. Разбрано?

— Разбрано! — извика доволно Анабет.

— Хайде — подкани ги Талия. — Не бива да оставаме тук.

Мястото се промени. Тримата тичаха през някаква гора. Сигурно бяха изминали няколко дни или седмици от срещата им. И тримата изглеждаха изнемощели и уморени от схватки с чудовища. Анабет беше с нови дрехи — джинси и голямо войнишко яке.

— Още малко остава! — увери ги Люк. Анабет се спъна и той я хвана за ръката. Талия вървеше отзад, размахваше щита, все едно отблъскваше преследвачи. Куцаше с левия крак.

Изкачиха се на едно хълмче и срещу тях се показа бяла двуетажна къща — домът на госпожа Кастелан.

— Добре — измърмори задъхано Люк. — Отивам да взема малко храна и лекарства. Чакайте ме тук.

— Сигурен ли си? — попита Талия. — Закле се, че никога повече няма да се върнеш при нея. Ако те хване…

— Нямаме друг избор — измърмори той. — Изгорили са най-близкото ни скривалище. Трябва ти лекарство за раната.

— Това твоята къща ли е? — попита смаяно Анабет.

— Беше — измърмори Люк. — Ако имах друг избор…

— Толкова ли е страшна майка ти? — попита Анабет. Може ли да я видим?

— Не! — отсече Люк.

Анабет се отдръпна, гневният му изблик я изненада.

— Съжалявам — измърмори той. — Чакайте ме тук. Всичко ще е наред. Нищо няма да ви нарани. Ей сега ще се върна.

Сред дърветата проблесна бяла светлина. Тримата потрепериха и мъжки глас прогърмя:

— Не биваше да се връщаш у дома!

Видението изчезна.

Коленете ми се подкосиха, но Анабет ме подхвана.

— Пърси! Какво стана?

— Видя ли… видя ли го?

— Кое?

Обърнах се към Хестия, но лицето на богинята беше безизразно. Спомних си какво ми беше казала в гората: „За да разбереш врага си Люк, трябва да разбереш неговото семейство“. Но защо ми беше показала тези случки?

— Колко време бях припаднал? — попитах.

Анабет смръщи вежди.

— Пърси, изобщо не си припадал. Изведнъж се олюля, но не си губил съзнание.

Усещах погледите на околните. Не биваше да показвам слабост. Каквото и да означаваха тези видения, трябваше да се съсредоточа върху нашата задача.

— Господарке Хестия — рекох, — дошли сме по неотложен въпрос. Искаме да…

— Много добре знаем какво искате — обади се мъжки глас. Потреперих, това беше същият глас, който бях чул преди миг.

До Хестия се появи млад мъж с къдрави прошарени коси и изящни черти на лицето. Беше облечен в униформа на военен летец, на шапката и по черните му ботуши трепкаха миниатюрни крилца. От лакътя му висеше дълъг жезъл, по който се виеха две живи змии.

— Оставям ви — заяви Хестия. Поклони се на летеца и изчезна в стълб дим. Не беше трудно да се досетя защо изведнъж се разбърза. Хермес, вестоносецът на боговете, изглеждаше ядосан.

— Здравей, Пърси. — Челото му се сбърчи, май изобщо не се радваше да ме види. Зачудих се дали знаеше за видението ми. Искаше ми се да го питам как се е озовал онази нощ край къщата на госпожа Кастелан и какво е станало след това. Спомних си първата си среща с Люк в лагера на полубоговете. Тогава той ми беше казал, че е виждал баща си само веднъж. Но по изражението на Хермес не беше трудно да отгатна, че сега не е подходящият момент за тези въпроси.

Поклоних се непохватно.

— Господарю Хермес.

— Да, разбира се! — обади се едната змия в главата ми. Никакъв поздрав за нас, нали? Ние сме обикновени влечуги!

— Джордж! — скара се другата. — Не бъди груб!

— Здравей, Джордж — рекох. — Здравей, Марта.

— Донесе ли ни плъх? — попита Джордж.

— Престани, Джордж! — обади се Марта. — Момчето е заето!

— Твърде заето, за да ни донесе плъх? — измърмори Джордж. — Колко жалко!

Реших, че е по-добре да не се впускам в спор с Джордж. Вместо това казах:

— Трябва да говорим със Зевс. Важно е.

Очите на Хермес бяха студени като стомана.

— Аз съм неговият вестоносец. Какво искате да му предам?

Лагерниците зад гърба ми смутено се размърдаха. Нещата не вървяха по план. Ако поговорех с Хермес насаме… Обърнах се и извиках:

— Хей, защо не обиколите града? Вижте кой е останал в Олимп. Среща с Анабет и мен обратно тук след половин час.

Силена се намръщи.

— Но…

— Чудесна идея! — прекъсна я Анабет. — Конър и Травис, водете отряда.

Братята Стол се зарадваха — оказваше им се доверие пред баща им. Рядко им се възлагаше водачеството на нещо повече от кражба на тоалетна хартия.

— Слушам! — заяви Травис. Двамата поведоха останалите навън и с Анабет останахме сами с Хермес в тронната зала.

— Господарю — поде Анабет, — Кронос възнамерява да нападне Ню Йорк. Навярно вече сте се досетили. Майка ми поне трябва да е прозряла плановете му.

— Майка ти — изсумтя Хермес. Почеса гърба си с кадуцея и Джордж, и Марта изпъшкаха: „Ох, ох, ох“. — Хич не ми говори за майка си, момиче! Заради нея съм тук. Зевс не ме пускаше, но майка ти не спря да мърмори: „Това е капан, само ни отвлича вниманието“ и така нататък, и така нататък. Искаше самата тя да се върне, но Зевс не желаеше и да чуе да остане без най-добрия си стратег насред битката с Тифон. И затова ме изпрати мен.

— Наистина е капан! — настоя Анабет. — Зевс да не е сляп?

Гръм отекна в небето.

— Внимавай — предупреди я Хермес. — Зевс нито е сляп, нито е глух. Не е оставил Олимп без защита.

— А тези сини светлинки…

— Да, видях ги. Вероятно е някаква хитрост на богинята на магията Хеката, но както сигурно сте забелязали, те не правят нищо. Олимп има силни вълшебни защити. Освен това, господарят на ветровете Еол е изпратил най-силните си подчинени да охраняват върха. Никой, освен боговете, не може да припари до Олимп по въздуха. Който се опита, ще бъде повален.

Вдигнах ръка.

— А това вашето телепортиране… дето се появявате ей така?

— Това също е пътуване по въздуха, Джаксън. Много е бързо, но боговете на вятъра са още по-бързи. Ако Кронос иска да стигне до Олимп, ще трябва да мине през целия град и да се качи с асансьора! Да виждате нещо подобно?

От устата на Хермес прозвуча адски нелепо — орди чудовища да се качват с асансьора по двайсетима и да слушат „Staying Alive“. Но въпреки това нещо продължаваше да ме гложди.

— Може само някои от вас да се върнат — предложих.

Богът нетърпеливо поклати глава.

— Не разбираш, Пърси Джаксън. Тифон е най-големият ни враг.

— Мислех, че най-големият ви враг е Кронос.

Очите му заискряха.

— Не, Пърси. Навремето Олимп едва не беше сразен от Тифон. Той е съпруг на Ехидна…

— Виждал съм я — измърморих. — Не ми беше симпатична.

— И баща на всички чудовища. Никога няма да забравим как за малко не ни унищожи! Как ни унижи! Тогава бяхме по-силни. Сега не можем да очакваме помощ от Посейдон, той води война на свой фронт. Хадес си стои в Подземното царство и няма да си мръдне пръста, а Деметра и Персефона са при него. Ще ни е нужна цялата ни останала мощ, за да удържим бурята. Не можем да разделим силите си, нито да го чакаме да стигне до Ню Йорк. Трябва да го преборим сега.

— Да го преборите ли? — изсумтях аз. — Та той почти сравни със земята Сейнт Луис.

— Така е — призна Хермес. — Но след това унищожи само половината Кънектикът. Забавяме го. Губи сила.

Не ми се спореше, а и така или иначе, богът не звучеше особено уверен.

В ъгъла змиебикът измуча тъжно.

— Моля ви — обади се Анабет. — Казахте, че майка ми е искала да дойде. Не ви ли предаде някакво съобщение за нас?

— Съобщения — измърмори той. — „Лесна работа — убеждаваха ме всички. — Никакво напрягане. Много хора ще вярват в теб.“ Пфу! Никой не го интересува какво мисля аз. Все за съобщенията на другите питат.

— Гризачи — измърмори Джордж. — Лично аз съм в играта заради гризачите.

— Шшшт! — скара му се Марта. — Нас ни интересува какво казва Хермес. Нали, Джордж?

— Разбира се! Хайде да се връщаме на бойното поле! Искам пак да ни превърне в лазер. Толкова е забавно!

— Млъкнете! — скастри ги Хермес.

Обърна се към Анабет, която го гледаше умоляващо с големите си сиви очи.

— Ха! — измърмори той. — Майка ти поръча да ви предупредя, че сте сами. И че трябва да удържите Манхатън без помощта на боговете. Все едно вече не го знаете. Защо изобщо я смятат за богиня на мъдростта? А?

— Нещо друго? — попита Анабет.

— Да пробвате план двайсет и три. Ти си щяла да се досетиш за какво става дума.

Анабет пребледня. Явно много добре знаеше за какво става дума и изобщо не й беше по вкуса.

— Друго?

— И последно — Хермес се обърна към мен. — Поръча ми да кажа на Пърси: „Не забравяй реките“. И, ъъъ… да стоиш далеч от дъщеря й.

Не знам кой се изчерви повече: аз или Анабет.

— Благодаря — рече накрая Анабет. — Исках… исках да ви кажа… Съжалявам за Люк.

Лицето на бога се вкамени, все едно беше изсечено от мрамор.

— Не биваше да засягаш тази тема.

Тя смутено отстъпи крачка.

— Съжалявам…

— Съжалението с нищо не помага!

Джордж и Марта се свиха около кадуцея, който заблестя и заприлича на остен, по който е пуснат електрически ток.

— Трябваше да го спасиш, когато имаше тази възможност — изръмжа Хермес. — Единствено ти можеше да го направиш.

Опитах се да застана между тях.

— За какво говорите? Анабет, ти…

— Не я защитавай, Джаксън! — Хермес насочи остена към мен. — Тя много добре знае за какво говоря.

— Сам сте си виновен! — извиках аз. Не биваше да се обаждам, но исках да отвлека вниманието му от Анабет. Гневът, който усещах от самото начало, беше насочен не към мен, а към нея. — Ако не бяхте изоставили Люк и майка му…

Хермес вдигна остена, започна да расте и за секунди стана поне три метра висок. С мен беше свършено.

Но миг преди богът да го стовари върху мен, Джордж и Марта му прошепнаха нещо в ухото.

Хермес стисна зъби. Свали остена и той отново се превърна в жезъл.

— Пърси Джаксън — рече той, — трябва да те пощадя, защото вече носиш проклятието на Ахил. Сега съдбата ти е единствено в ръцете на мойрите. Но ако още веднъж си позволиш да ми говориш така… И представа си нямаш колко съм жертвал, колко съм…

Замълча и се сви до човешки размер.

— Синът ми… най-голямата ми гордост… горката Мей…

Стори ми се смазан и опустошен. Не знаех как да реагирам. В единия миг беше готов да ни изпепели, а сега като че ли се нуждаеше от прегръдка.

— Господарю Хермес — подех, — съжалявам, но трябва да науча отговора. Какво е станало с Мей? Тя спомена нещо за съдбата на Люк и очите й…

Хермес ми хвърли такъв поглед, че думите заседнаха на гърлото ми. Но изражението му не издаваше единствено гняв, а и болка. Скрита нетърпима болка.

— Оставям ви — обяви той студено. — Чака ме битка.

Той заискря. Обърнах му гръб и накарах и Анабет, която беше застинала като парализирана, да последва примера ми.

— Успех, Пърси — прошепна ми змията Марта.

Хермес заискря с мощта на супернова и изчезна.

Анабет седна в подножието на трона на майка си и заплака. Искаше ми се да я утеша, но не знаех как.

— Анабет — рекох, — не си виновна. За първи път виждам Хермес да се държи така. Не знам, може би се чувства виновен за Люк. Търси на кого да си го изкара. Нямам представа защо ти се нахвърли така. Не го заслужаваш, не си направила нищо…

Анабет обърса сълзите си. Взираше се в огнището, все едно там виждаше своята си погребална клада.

Размърдах се смутено.

— Ъъъ… Нали не си?

Не ми отговори. Ножът й от божествен бронз беше на мястото си на китката й — същият нож, който бях зърнал във видението. Едва сега научавах, че й е подарък от Люк. Много пъти я бях питал защо предпочита да се бие с нож, а не с меч, и никога не ми беше отговаряла. Но вече знаех.

— Пърси — каза тя, — защо питаше за майката на Люк? Да не би да си ходил при нея?

Кимнах неохотно.

— С Нико минахме да я навестим. Тя е… малко странна.

Описах й Мей Кастелан и странното й държане, как в един момент очите й бяха почнали да искрят и тя заговори за съдбата на сина си.

Анабет се намръщи.

— Нищо не разбирам. Защо си ходил… — Тя се ококори. — Хермес каза, че носиш проклятието на Ахил! Също и Хестия! Да не би… Да не би да си се потопил в Стикс?

— Не сменяй темата.

— Пърси! Да или не? Отговори ми!

— Ами… малко.

Разказах й за Хадес и Нико и как бях победил армията мъртъвци. Не споменах за видението си как тя ме измъква от водата. Не разбирах какво означаваше и, честно казано, само като се сетех за това и пламвах от срам.

Тя поклати глава смаяно.

— Знаеш ли колко е било опасно?

— Нямах друг избор — отвърнах. — Само така може да победя Люк.

— Искаш да кажеш… О, богове! Затова Люк не е загинал! Потопил се е в Стикс и… О, Люк! Защо? Защо си го направил?

— Пак се загрижи за Люк — измърморих недоволно.

Анабет ме зяпна, все едно току-що съм паднал от небето.

— Какво?

— Нищо.

Чудех се какво означаваха думите на Хермес, че Анабет не е спасила Люк, когато е имала тази възможност. Очевидно тя криеше нещо от мен. Но в момента не бях в настроение да питам. Не исках да слушам повече за отношенията им с Люк.

— Важното е това, че той не е загинал в Стикс — рекох. — Нито пък аз. И сега ще трябва да се изправя срещу него. Длъжни сме да защитим Олимп.

Анабет продължаваше да се взира в мен, като че ли искаше да види има ли някаква промяна в мен.

— Прав си. Майка ми ни съветва…

— План двайсет и три.

Тя измъкна от раницата си лаптопа на Дедал. Синият знак делта заискря на капака. Анабет отвори няколко файла и зачете.

— Ето го! — обяви след миг. — Богове, колко работа ни чака!

— За някое от изобретенията на Дедал ли се отнася?

— За много негови изобретения… И то доста опасни. Щом майка ми иска да го задействам, явно наистина е убедена, че положението е сериозно. — Тя вдигна глава. А посланието й до теб: „Не забравяй реките“. Какво означава?

Поклатих глава. Както обикновено, нямах никаква представа какво ми казваха боговете. Кои реки не биваше да забравя? Стикс? Мисисипи?

В този момент братята Стол влетяха в тронната зала.

— Трябва да видите! — извика Конър. — Веднага!

Сините светлинки в небето бяха изчезнали, така че в първия момент изобщо не ми стана ясно защо ни извикаха.

Останалите се бяха събрали в малка градина на ръба на хълма. Бяха се скупчили около перилата и се взираха надолу към Манхатън. Покрай парапета бяха поставени няколко от онези туристически бинокли, в които като пуснеш златна драхма, можеш да разглеждаш града. Всеки бинокъл беше окупиран от група лагерници.

Погледнах надолу. Оттук се виждаше почти целият град — реките Ийст и Хъдсън, които рисуваха контурите на Манхатън, мрежата от улици, светлините на небостъргачите, тъмната ивица на Сентрал парк в северната част. Всичко изглеждаше нормално, но нещо не беше наред. Първо го усетих, а чак след това си дадох сметка какво беше.

— Не се чува нищо — измърмори Анабет.

Ето това беше проблемът.

Дори и от тази височина би трябвало да чуваме шума на града — милионите души, хилядите коли и машини, жуженето на огромния мегаполис. Човек рядко му обръща внимание, ако живее в Ню Йорк, но то винаги присъства. Дори и посред нощ в Ню Йорк никога не цари тишина.

Освен сега.

Все едно най-добрият ми приятел изведнъж се беше строполил мъртъв.

— Какво са направили? — Гласът ми прозвуча приглушен и ядосан. — Какво са направили с моя град?

Избутах Майкъл Ю от бинокъла и надникнах.

Трафикът по улиците беше замрял. Пешеходците лежаха по тротоарите или свити край вратите. Нямаше следи от насилие, нито разрушения. Все едно хората в Ню Йорк просто изведнъж бяха решили да захвърлят всичко и да подремнат.

— Мъртви ли са? — попита смаяно Силена.

Стомахът ми се сви на топка. Един от стиховете от пророчеството отекна в главата ми: „Светът във сън безкраен внезапно ще замре“. Спомних си разказа на Гроувър за срещата с Морфей в Сентрал парк.

— Не са мъртви — отвърнах. — Морфей е приспал целия Манхатън. Нападението е започнало.