Последният олимпиец

Седма глава Кратък полет с учителката ми по математика

Изскочихме в Сентрал парк на северния бряг на езерото. Госпожа О’Лиъри изморено се заклатушка към скалите. Започна да ги души и аз реших, че се кани да маркира територията си, но Нико се обади:

— Спокойно. Търси пътя към дома.

Намръщих се.

— През скалите?

— Подземното царство има два главни входа — заобяснява той. — Ти знаеш онзи в Ел Ей.

— С ладията на Харон.

Нико кимна.

— По принцип душите на умрелите минават оттам, но има и друг път, който обаче се намира по-трудно. Вратата на Орфей.

— Онзи с арфата?

— С лирата — поправи ме Нико. — С музиката си той омагьосал земята и отворил нов път към Подземното царство. Със свирене стигнал чак до двореца на Хадес и за малко не успял да се върне с любимата си.

Спомних си мита. Орфей не трябвало да поглежда назад към любимата си, докато вървял към горния свят, само че не издържал — една от обичайните истории „и те умрели и това е краят“, които винаги ни смущаваха нас, полубоговете.

— Значи това е вратата на Орфей? — Опитах се да симулирам някакво възхищение, макар че всъщност виждах само купчина скали. — И как се отваря?

— С музика — отвърна Нико. — Как си с пеенето?

— О, хич ме няма. Не можеш ли просто да й заповядаш да се отвори? Нали си син на Хадес?

— Не е толкова лесно. Трябва ни музика.

Бях абсолютно сигурен, че отворех ли си устата да запея, най-много да предизвиках някое свлачище.

— Имам по-добра идея. — Обърнах се и изревах с всичка сила: — Гроуууувъъър!

Чакахме дълго. Госпожа О’Лиъри се сви на кравай и заспа. В дърветата свирукаха щурци, бухаше бухал. По шосето край парка минаваха коли. Някъде отблизо отекваха конски копита, вероятно полицейски конен патрул. Бях готов да се обзаложа, че ако ни откриеха, щяха страшно да ни се зарадват — две хлапета, останали сами в парка в един през нощта.

— Няма смисъл — рече накрая Нико.

Но аз имах предчувствие. За първи път от месеци телепатичната връзка с Гроувър проявяваше признаци на живот, което означаваше, че или изведнъж страшно много хора бяха превключили телевизорите си на програма „Природа“, или че Гроувър беше близо.

Затворих очи и се съсредоточих. Гроувър!

Бях сигурен, че е някъде в парка. Защо не можех да усетя чувствата му? Едва-едва долавях присъствието му.

— Гроувър! — изпратих отново мисловния сигнал.

— Мммм… — пристигна в отговор.

В главата ми се появи образ — гигантски бряст в дълбините на гората, далеч от главните алеи. Разкривени възлести корени стърчаха от земята и образуваха нещо като легло. В него спеше сатир с кръстосани на гърдите ръце. В първия момент не бях сигурен дали е Гроувър. Беше покрит с листа и клонки, сякаш спеше там от много време. Корените като че ли се издигаха над него и бавно го придърпваха в шумата.

— Гроувър — извиках. — Събуди се!

— Гррр-хррр…

— Хайде, човеко, целия си затрупан с листа. Събуди се!

— Спи ми се — измърмори съзнанието му.

— Храна! Палачинки!

Той се ококори. В главата ми нахлу вихър от объркани мисли, сякаш Гроувър изведнъж се опитваше да навакса изгубеното време. Образът се разпадна. Олюлях се и едва не паднах.

— Какво стана? — попита Нико.

— Свързах се. Той… идва насам.

След около минута дървото край нас потрепери. Гроувър падна през клоните и се стовари на главата си.

— Гроувър! — извиках.

— Баф! — Госпожа О’Лиъри вдигна глава, вероятно се чудеше дали няма да си играем на „хвани сатира“.

— Мееее — изблея Гроувър.

— Добре ли си?

— Да, да, нищо ми няма. — Той потърка глава. Рогата му бяха толкова пораснали, че стърчаха над къдравата му коса. — Бях в другия край на парка. Дриадите решиха да ме предават от дърво на дърво, за да стигна по-бързо дотук. Явно на тях височината не им говори нищо.

Той се усмихна и се изправи на крака — по-точно, на копита. От миналото лято беше спрял да се облича като човек. Вече не носеше шапки и маратонки. Дори не слагаше и джинси, тъй като от кръста надолу тялото му беше покрито с козина. На тениската му имаше илюстрация от книгата „Където са дивите неща“, зацапана с пръст и петна от мъзга. Сега беше висок колкото мен и брадичката му беше по-плътна, като на голям мъж (или козел?).

— Радвам се да те видя, човеко — рекох. — Помниш ли Нико?

Гроувър кимна на Нико и ме прегърна. Миришеше на прясно окосена трева.

— Пърси! — изблея той. — Колко ми липсваше! И лагерът ми липсваше! В пустошта не се намира лесно истинска енчилада!

— Тревожех се за теб — рекох. — Къде се загуби цели два месеца?

— Цели два месеца ли? — Усмивката му изчезна. — Цели два месеца?! За какво говориш?

— Изчезна безследно. Хвойничка се притесни. Опитахме се да се свържем с теб по Ирида, но…

— Почакай малко! — Погледна звездите, сякаш се опитваше да сметне местоположението си. — Кой месец сме сега?

— Август.

Той пребледня като платно.

— Невъзможно! Юни е! Само си полегнах да подремна и… — Сграбчи ме за ръката. — Спомних си! Заради него е! Пърси, трябва да го спрем!

— Хей, хей! — извиках. — По-кротко. Какво е станало? Хайде, разказвай!

Гроувър си пое дълбоко дъх.

— Ами… вървях си през гората край езерото Харлем. Усетих как земята потрепери, все едно наблизо минаваше някой много могъщ.

— Можеш да усещаш такива неща? — попита Нико.

Сатирът кимна.

— След смъртта на Пан усещам, когато нещо не е наред в природата. Зрението и слухът ми са станали страшно остри. Както и да е, последвах миризмата му. Видях един мъж с дълго черно палто. Направи ми впечатление, че не хвърляше сянка. Беше посред бял ден, грееше слънце, а нямаше сянка. И оня някак си трепкаше, като вървеше.

— Като мираж? — попита Нико.

— Да — кимна Гроувър. — И откъдето минеше, хората…

— Хората са заспивали — обади се Нико. — Лягали са и заспивали непробудно.

— Точно така! След като отминеше, те ставаха и продължаваха по пътя си, все едно нищо не се е случило.

Зяпнах Нико.

— Познаваш ли го този с черното палто?

— За съжаление май се сещам кой е — отвърна той. — И какво стана, Гроувър?

— Поех след него. Той оглеждаше сградите край парка и сякаш преценяваше нещо. Една жена, излязла да потича, щом стигна до него, се просна на алеята и заспа. Мъжът с черното палто докосна с длан челото й, сякаш й мереше температурата. След това отмина. Вече бях сигурен, че е чудовище или нещо още по-лошо. Последвах го сред дърветата и стигнахме до един голям бряст. Мислех да повикам дриадите да ми помогнат да го хванем, но той се обърна и…

Гроувър преглътна.

— Пърси, лицето му… Постоянно се променяше. Само като го погледнеш, и веднага ти се доспива. Попитах го какво прави тук и той отвърна: „Оглеждам. Човек трябва да опознае терена, преди началото на битката.“ Аз избълвах някаква глупост от типа на: „Тази гора е под моята закрила. Никакви битки няма да се водят тук!“ и той се разсмя. След това заяви: „Имаш късмет, че си пазя силите за голямото представление, сатир. Затова ще ти пратя само една лека дрямка. Приятни сънища.“ И след това нищо повече не помня.

Нико издиша шумно.

— Гроувър, това е бил Морфей, богът на сънищата. Имаш късмет, че изобщо си се събудил.

— Два месеца! — простена Гроувър. — Спал съм цели два месеца!

Замислих се какво означаваше това. Сега вече разбирах защо не бяхме успели да се свържем с него толкова дълго.

— А дриадите защо не са се опитали да те събудят? — попитах.

Той сви рамене.

— Повечето дриади не държат сметка за времето. За едно дърво два месеца са нищо. Вероятно изобщо не са забелязали нищо необичайно.

— Трябва да разберем какво е правил в парка Морфей — рекох. — Не ми харесва това „голямо представление“.

— Той работи за Кронос — обади се Нико. — Повечето дребни божества са на негова страна. Това е поредното доказателство, че Кронос се подготвя да нападне Олимп. Пърси, трябва да продължим с плана си!

— Почакайте малко! — извика Гроувър. — Какъв план?

Разказахме му и той притеснено заскуба козината по краката си.

— Шегувате се! — заяви накрая. — Пак ли в Подземното царство?

— Не те карам да идваш с мен — отвърнах. — Знам, че току-що си се събудил. Но ни трябва малко музика, за да отворим вратата. Ще ни помогнеш ли?

Гроувър извади флейтата си.

— Ще се пробвам. Знам няколко парчета на „Нирвана“, дето къртят канари. Само че… Пърси, сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Хайде, опитай — помолих го. — Заради доброто старо време.

Той потрепери.

— Доколкото си спомням, в доброто старо време едва не загинахме на няколко пъти. Но хубаво, ще се пробвам.

Вдигна флейтата към устните си и засвири бърза игрива мелодия. Скалите потрепериха. След няколко секунди в тях зейна триъгълен проход.

Надникнах вътре. В мрака се спускаха стъпала. Въздухът ухаеше на влага и гробница. Напомни ми за пътешествието ни през лабиринта, но този тунел като че ли беше още по-опасен. Той водеше право в царството на Хадес, а това почти винаги беше пътуване с еднопосочен билет без право на връщане.

Обърнах се към Гроувър.

— Благодаря… май.

— Пърси, Кронос наистина ли ще нападне Олимп?

— Колкото и да не ми се иска, отговорът е да.

Уплаших се, че ще сдъвче флейтата си от вълнение, но той се стегна и отупа тениската си. Нямаше как да не си помисля колко по-различно изглеждаше от дебелия стар Леней.

— В такъв случай, трябва да събера природните духове. Все някак ще ви помогнем. Ще видя дали не можем да намерим този Морфей!

— И се обади на Хвойничка, да знае, че си добре.

Гроувър пребледня като платно.

— Хвойничка! О, тя ще ме убие!

Обърна и хукна, но след две крачки се сиря, върна се и отново ме прегърна.

— Пази се! И се върни жив!

След като той си тръгна, с Нико събудихме госпожа О’Лиъри.

Когато подуши прохода, тя радостно изджафка и се втурна надолу по стълбите. Едва успя да се промъкне. Надявах се да не заседне. Не можех да си представя колко препарат за отпушване на канали щеше да ни трябва, за да прокараме хрътка с нейните размери, заседнала в тунел към Подземното царство.

— Готов ли си? — попита ме Нико. — Всичко ще е наред. Не се тревожи.

Прозвуча ми така, все едно искаше сам себе си да убеди.

Вдигнах поглед към звездите, чудех се дали щях да ги видя отново. След това поех в мрака.

Стълбите нямаха край — стръмни, тесни и хлъзгави. Беше тъмно като в рог, единствената светлина идваше от острието на меча ми. Вървях бавно, но това не беше по вкуса на госпожа О’Лиъри. Тя тичаше напред и щастливо джафкаше. Лаят отекваше в стените като топовни гърмежи и си помислих, че нямаше никакъв шанс да се промъкнем незабелязано.

Нико се помайваше след мен и това ми се стори доста странно.

— Добре ли си? — попитах го.

— Аха. — Какво беше това изражение на лицето му? Колебание? — Хайде, върви — подкани ме той.

Нямах избор. Поех след госпожа О’Лиъри. След около час се чу грохот на река.

Излязохме на бряг от черен вулканичен пясък в подножието на невисоко възвишение. Вдясно от нас Стикс ромолеше по камъните и гръмовно се спускаше по бързеите. Вляво, в сумрака, се виждаха огньовете по големите черни стени на царството на Хадес.

Потреперих. При първото ми идване тук бях на дванайсет и тогава единствено присъствието на Анабет и Гроувър ми вдъхваше смелост, за да продължа напред. Нико обаче едва ли можеше да ми помогне в това отношение. Самият той беше пребледнял и изглеждаше изплашен.

Само госпожа О’Лиъри като че ли беше доволна. Обиколи брега, захапа някакъв човешки кокал и се върна при мен. Остави кокала в краката ми и зачака да го хвърля.

— Ъъъ… после, момичето ми — рекох. Взирах се в тъмните води и се опитвах да събера кураж. — Нико, какво следва сега?

— Първо трябва да минем крепостните стени — отвърна той.

— Но нали реката е тук?

— Трябва да взема нещо — рече той. — Няма друг начин.

И изчезна пред мен.

Намръщих се. Изобщо не беше споменавал, че ще се наложи да минем през портите. Но вече бяхме тук, нямах друг избор. Неохотно тръгнах след него към големите черни порти.

Отпред се виеше опашка от мъртъвци, които чакаха да влязат. Явно този ден беше имало много погребения, тъп като беше пълно дори и пред портата с надпис АВТОМАТИЧНА СМЪРТ.

— Джаф! — обади се госпожа О’Лиъри и полетя към портала като стрела. От тъмните сенки се появи Цербер, огромен триглав ротвайлер, в сравнение с който госпожа О’Лиъри приличаше на плюшен пудел. Цербер беше полупрозрачен, така че човек го виждаше едва частица от секундата, преди чудовището да го убие, но сега той изобщо не ни обърна внимание. Изцяло се беше посветил на госпожа О’Лиъри.

— Не, госпожа О’Лиъри, недей! — извиках аз. — Недей да душиш… О, пфу! Гадост!

Нико се усмихна. След това ме погледна и отново се намръщи, сякаш си беше спомнил нещо неприятно.

— Хайде, ела. Ще минем бързо, нали си с мен.

Колкото и да не ми се искаше, заобиколихме пазачите и навлязохме в полята на Асфодел. Наложи се да свирна няколко пъти, преди госпожа О’Лиъри да се откъсне от Цербер и да тръгне с нас.

Катерехме се по черно хълмче, обрасло с трева. Тук-там се издигаха черни чинари. Ако наистина загинех след няколко дни, както предвещаваше пророчеството, можеше да се озова тук завинаги. Побързах да прогоня тази мисъл от главата си.

Нико вървеше устремено напред, вече бяхме съвсем близо до двореца на Хадес.

— Хей! — извиках аз. — Какво…

Госпожа О’Лиъри изръмжа. Над нас надвисна тъмна сянка, лъхаща на студ и смърт. Спусна се и кацна на един чинар.

За нещастие я познавах. Лицето й беше сбръчкано, носеше кошмарна синя плетена шапка и смачкана кадифена рокля. От гърба й стърчаха ципести прилепски криле. На краката си имаше остри нокти, в ръцете си държеше огнен бич и платнена чанта.

— Госпожице Додс — измърморих.

Тя се озъби.

— Добре дошъл, сладурче.

Сестрите й — другите две фурии — кацнаха до нея на чинара.

— Ти познаваш Алекто? — попита Нико.

— Ако говориш за вещицата в средата, да — отвърнах. Тя ми беше учителка по математика.

Той кимна, явно изобщо не беше изненадан. Погледна фуриите и си пое дълбоко дъх.

— Изпълних заръката на баща си. Отведете ни в двореца.

Изтръпнах.

— Чакай малко, Нико! Какво…

— Боя се, че това е новата ми следа, за която споменах, Пърси. Татко обеща да ми даде повече информация, но и замяна иска да те види, преди да те заведа до реката. Съжалявам.

— Измамил си ме? — Обезумях от гняв. Нахвърлих му се, но фуриите бяха бързи като светкавица. Две от тях се спуснаха и ме сграбчиха за раменете. Изтървах Въртоп и в следващия миг висях на двайсет метра над земята.

— Не шавай, сладурче — изгъгна в ухото ми старата учителка по математика. — Нали знаеш какво ще стане, ако те изтърва?

Госпожа О’Лиъри лаеше гневно и скачаше, но не можеше да ни достигне.

— Заповядай й да кротува — обади се Нико. Той беше край мен в ноктите на третата фурия. — Не искам никой да пострада, Пърси. Баща ми ни чака. Той иска само да поговорите.

Едва се сдържах да не насъскам госпожа О’Лиъри да го разкъса, но нямаше смисъл, а и Нико беше прав: ако се сбиеше с фуриите, тя щеше да пострада.

Стиснах зъби.

— Долу, госпожа О’Лиъри! Спокойно, всичко е наред!

Тя изскимтя и започна да се върти в кръг, гонейки опашката си.

— Добре, предателю — изръмжах на Нико. — Получи това, което искаше. Отведете ме в двореца.

Алекто ме хвърли в градината на двореца, все едно бях чувал с картофи.

Градината беше красива, макар и леко страшна. От мраморните плочи растяха бели като скелети дървета. В лехите искряха цветя от злато и скъпоценни камъни. На верандата, с изглед към полята на Асфодел, бяха изкарани два трона. Единият беше направен от човешки кости, а другият — изкован от сребро. Щеше да е приятно местенце за съботна почивка, ако не бяха миризмата на сяра и писъците на измъчваните души в далечината.

Единственият изход се охраняваше от скелети пазачи. Те бяха облечени във вехти американски униформи и държаха леки картечници.

Третата фурия остави Нико до мен. След това сестрите се настаниха върху облегалката на трона от кости. Едва сдържах порива си да удуша Нико. Но засега нямаше как да го направя. Отмъщението ми щеше да почака.

Взирах се в празните тронове с едва прикрито нетърпение. В следващия миг въздухът затрептя. В троновете се появиха Хадес и Персефона, а между тях стоеше възрастна жена. Тримата като че ли се караха.

— Нали ти казах, че е глупак! — извика старицата.

— Майко! — възкликна Персефона.

— Имаме посетители — изръмжа Хадес. — Моля ви!

Хадес, един от най-неприятните ми богове, поглади черната си роба, по която постоянно се кривяха ужасени лица. Той беше блед, очите му пламтяха като на луд.

— Пърси Джаксън — измърмори доволно. — Най-сетне!

Царица Персефона ме изгледа любопитно. Бях я виждал веднъж, през зимата, но сега, през лятото, изглеждаше съвсем различно. Буйна черна коса и топли кафяви очи. Пъстроцветна рокля. Нишките в плата образуваха разтварящи се цветове — рози, лалета, нарциси.

Жената между тях явно беше майката на Персефона. Очите и косата й бяха същите, но изглеждаше по-възрастна и по-строга. Роклята й беше златиста като узряло жито. В косата й бяха сплетени изсъхнали тревички. Прическата и ми заприлича на разплетена кошница. Лошо й се пишеше, ако някой драснеше клечка кибрит край нея.

— Хмм — недоволно сви устни тя. — Полубогове. Точно сега ли?

Нико коленичи. Ако мечът ми беше в мен, щях да му отсека главата. За съжаление Въртоп все още не се беше върнал в джоба ми.

— Татко — рече той, — изпълних заръката ви.

— Доста се забави — заяви недоволно Хадес. — Сестра ти щеше да се справи по-добре.

Нико сведе глава. Ако не му бях толкова ядосан, сигурно щеше да ми стане мъчно за дребния нещастник.

Обърнах се към бога на мъртвите и ядосано попитах:

— Какво искаш, Хадес?

— Да поговорим. — Той се усмихна жестоко. — Нико не ти ли каза?

— Значи целият план е бил лъжа? Нико ме е довел тук, за да ме убиете?

— Не, не — възрази Хадес. — Боя се, че Нико напълно чистосърдечно искаше да ти помогне. Момчето е честно и упорито, уви. Просто го убедих да се отклони малко от пътя си и първо да те доведе тук.

— Татко — обади се Нико, — обещахте ми, че Пърси няма да пострада. Казахте, че ако го доведа, ще ми разкажете за миналото… за майка ми.

Царица Персефона театрално въздъхна.

— Моля ви! Не може ли да не споменавате тази жена в мое присъствие?

— Съжалявам, гълъбче — отвърна Хадес. — Все нещо трябваше да му обещая.

Възрастната жена избухна:

— Не те ли предупредих, дъще? Този страхливец Хадес не чини пукнат грош. Можеше да се омъжиш за бога на лекарите, или на адвокатите… Ама не! Държеше да хапнеш от нара!

— Мамо…

— И да се закопаеш в Подземното царство!

— Мамо, моля те…

— Вече е август, а ти върна ли се при мен на горния свят, както трябваше? Замисляш ли се поне за миг за горката ти самотна майчица?

— Деметра! — изкрещя Хадес. — Достатъчно! Ти си на гости в дома ми.

— На това дом ли му викаш? — отвърна тя. — Тази кочина? Караш дъщеря ми да живее в тази тъмна, влажна…

— Обясних ти вече — процеди през стиснати зъби Хадес, — горе се води война. За теб и за Персефона е по-добре да останете тук.

— Извинявайте — обадих се аз, — но ако възнамерявате да ме убивате, не може ли да приключите по-бързо?

Тримата ме зяпнаха.

— Дързък младеж — отбеляза одобрително Деметра.

— Така е — съгласи се Хадес. — С радост ще му извия врата.

— Татко! — възкликна Нико. — Обещахте ми!

— Мъжо, вече говорихме за това — смъмри го Персефона. — Не може да продължаваш да убиваш всеки герой, който ни дойде на гости. Освен това, той е смел. Харесва ми.

Хадес въздъхна.

— На теб ти харесваше и онзи Орфей. Помниш ли какво стана с него накрая? Оставете ме да го убия, съвсем мъничко!

— Татко, обещахте ми! — повтори Нико. — Казахте, че искате само да поговорите с него. Че ако ви го доведа, ще ми разкажете всичко.

Баща му изръмжа и поглади робата си.

— Добре, слушай тогава. Майка ти… Какво да ти кажа за нея? Беше прекрасна жена. — Хвърли смутен поглед към Персефона. — Прощавай, скъпа. Имам предвид, че беше прекрасна за една простосмъртна. Казваше се Мария ди Анджело. Беше от Венеция, но баща й беше дипломат във Вашингтон. Там се запознахме. Родихте се ти и сестра ти, но тогава, в навечерието на Втората световна война, времената бяха опасни за вас. Някои от… ъъъ… другите ми деца бяха начело на страните, които щяха да загубят войната. Реших, че ще е най-добре да ви скрия там, където нищо няма да ви навреди.

— И затова сте ни пратили в хотел „Лотос“?

Той сви рамене.

— Там нямаше да остареете. Не разбирахте, че времето минава. Чаках подходящия момент, за да ви извадя.

— А какво е станало с майка ни? Защо не си я спомням?

— Не е важно! — отсече Хадес.

— Какво? Как така да не е важно? А другите ви деца? Защо само нас сте ни пратили в „Лотос“? И кой беше този адвокат, който ни изведе?

Хадес стисна зъби.

— Крайно време е да се научиш да говориш по-малко и да слушаш повече. Адвокатът…

Той щракна с пръсти и кацналата на облегалката на трона му фурия Алекто се превърна в мъж на средна възраст в раиран костюм и с куфарче в ръката. Тя — или той — изглеждаше много смешно, клекнала над рамото на Хадес.

— Ти си била! — ахна Нико.

Фурията се ухили.

— Много съм добра в ролята на адвокати и учители.

Нико трепереше.

— И защо ни освободи от казиното?

— Много добре знаеш отговора — обади се Хадес. — Този идиот, синът на Посейдон, не бива да се окаже детето от пророчеството.

Грабнах един рубин от най-близкото цвете и го метнах по него. Скъпоценният камък отскочи от робата му.

— Би трябвало да помагаш на останалите олимпийци! — извиках аз. — Другите богове се бият с Тифон, а ти си седиш тук…

— И чакам — прекъсна ме Хадес. — Да, точно така. Олимпийците кога са ми помагали на мен, а? Кога за последен път някое от децата ми се е прославило като герой? Защо да се бия заради тях? По-добре да си стоя тук и да пазя силите си.

— А когато Кронос се обърне срещу теб?

— Нека се опита. Ще бъде изтощен. А синът ми. Нико… — той го погледна презрително. — Е, да, засега не може да се мери с него. По-добре Бианка да беше жива. Но след още четири години обучение… Със сигурност ще издържим толкова. Нико ще навърши шестнайсет и както се казва в пророчеството, ще вземе решението, което ще спаси света. А аз ще стана първи сред боговете.

— Ти си луд! — заявих. — Кронос ще те смаже веднага щом приключи с разгрома на Олимп.

Хадес разпери ръце.

— Е, ще ти дам възможност да видиш какво ще стане. Защото ще дочакаш края на войната в моята тъмница.

— Не! — извика Нико. — Татко, съвсем друго се бяхме разбрали! А и още не сте ми разказали всичко!

— Казах ти всичко, което ти трябва да знаеш — отвърна той. — Що се отнася до нашето споразумение, аз говорих с Джаксън. И нищо не му направих. Ти получи своята информация. Ако искаш нещо повече, трябваше да ме накараш да се закълна в реката Стикс. А сега си върви в стаята!

Махна с ръка и Нико изчезна.

— Това момче не се храни добре — измърмори Деметра. — Толкова е кльощаво. Трябва да му давате повече овесени ядки.

Персефона въздъхна.

— Мамо, престани вече с тези овесени ядки. Господарю Хадес, сигурен ли сте, че няма да пуснете този герой да си върви? Толкова е смел!

— Не мога, скъпа. Пощадих живота му. Това му стига.

Бях сигурен, че тя ще се застъпи за мен. Смелата, красива Персефона щеше да ме спаси.

Тя обаче равнодушно сви рамене.

— Добре. Какво има за закуска? Умирам от глад.

— Овесени ядки — обяви Деметра.

— Мамо!

Двете жени изчезнаха във вихър от цветя и жито.

— Не се терзай излишно, Пърси Джаксън — продължи Хадес. — Духовете ме държат в течение с плановете на Кронос. Уверявам те, че е невъзможно да го спреш. До довечера от любимия ти Олимп няма да е останал камък върху камък. Капанът е заложен.

— Какъв капан? — попитах. — Щом знаеш за него, направи нещо! Или поне ме пусни да предупредя другите богове.

Хадес се усмихна.

— Борбен дух си, не го отричам. Приятно прекарване в тъмницата. Ще те видим как я караш след петдесет-шейсет години.