Последният олимпиец

Двайсет и първа глава Блекджак е отвлечен

С Анабет си бяхме тръгнали да си ходим, когато зърнах Хермес в една закътана градина край двореца. Гледаше съобщение по Изида в дъгата на един шадраван.

Спрях се и казах на Анабет:

— Изчакай ме пред асансьора.

— Сигурен ли си? — Огледа ме изпитателно и кимна. — Да, сигурен си.

Хермес като че ли не забеляза приближаването ми. Образите в дъгата се сменяха толкова бързо, че едва схващах какво показваха. Сменяха се телевизионни новини от всички краища на страната — снимки от разрушенията на Тифон, опустошението, останало след битките в Манхатън, пресконференция на президента, кмета на Ню Йорк, бронетранспортьори по Шесто авеню.

— Невероятно — измърмори Хермес и се обърна към мен. — Изминаха цели три хиляди години, а още не мога да разбера напълно силата на мъглата… и на човешката глупост.

— Ъъъ… Трябва ли да благодаря за последната забележка?

— А, нямам предвид теб. Макар че може да се отнася и за теб, след като отклони предложението за безсмъртие.

— Това беше правилният избор.

Той ме огледа изпитателно, след това отново се обърна към изображенията в дъгата.

— Виж. Вече са убедени, че Тифон е бил ужасна буря. Де да беше така. Нямат представа защо статуите от Долен Манхатън са изчезнали от местата си и са на парчета. Постоянно въртят запис как Сюзан Антъни удушава Фредерик Дъглас. Но сигурно ще намерят някакво логично обяснение и за това.

— Градът много ли е пострадал?

Хермес сви рамене.

— Отървал се е изненадващо леко. Простосмъртните са в паника, разбира се. Но това е Ню Йорк. Не съм виждал по-устойчива сбирщина от хора. След няколко седмици всичко ще си тръгне както преди. И аз ще им помогна, разбира се.

— Вие?

— Аз съм вестоносецът на боговете. Моята работа е да следя простосмъртните и ако е необходимо, да им помагам да намерят обяснение за случилото се. Ще ги успокоя. Повярвай ми, ще решат, че е било страшно земетресение, или пък слънчево изригване. Ще повярват на всичко, освен на истината.

Звучеше огорчен. Джордж и Марта се увиваха около кадуцея мълчаливо, което подсказваше, че господарят им наистина е много ядосан. Не биваше да се обаждам, но не се сдържах и казах:

— Дължа ви извинение.

Хермес настръхна.

— За какво?

— Мислех, че сте лош баща — признах. — Смятах, че сте изоставили Люк, защото сте знаели съдбата му и не сте направили нищо, за да я предотвратите.

— Наистина знаех съдбата му — призна тъжно той.

— Но сте знаели всичко, не само че ще мине на страната на титаните. Знаели сте как ще постъпи накрая. Че ще направи правилния избор. Но не е трябвало да му го казвате, нали?

Хермес се взираше във фонтана.

— Никой не може да си играе със съдбата, Пърси, дори и боговете. Ако го бях предупредил какво му предстои или пък се бях опитал да повлияя на решенията му, щеше да стане по-зле. Да си мълча, да стоя далеч от него… Ужасно трудно ми беше.

— Трябвало е да го оставите сам да намери пътя си и да изиграе ролята си в спасяването на Олимп.

Богът въздъхна.

— Не трябваше да се сърдя на Анабет. Когато Люк отиде при нея в Сан Франциско… Знаех, че тя ще има важно влияние върху съдбата му. Бях го видял. Смятах, че Анабет може да направи това, което на мен не ми е по силите, и да го спаси. И когато отказа да тръгне с него, едва сдържах гнева си. Не биваше да се поддавам на емоциите. После страшно се ядосах на себе си.

— Анабет наистина го спаси — рекох. — Люк умря като герой. Жертва се, за да убие Кронос.

— Благодаря ти за тези думи, Пърси. Но Кронос не е мъртъв. Никой не може да убие титан.

— Но…

— Не знам — изръмжа Хермес. — Никой не знае. Разпаднал се е на прах. Разнесъл го е вятърът. Ако имаме късмет, Кронос се е пръснал на толкова малки частички, че никога повече няма да успее да събере съзнанието си, още по-малко да се появи в плът и кръв. Но ще е грешка, ако го обявим за мъртъв.

Стомахът ми се сви на топка.

— А другите титани?

— Разбягаха се — отвърна той. — Прометей изпрати на Зевс писмо с хиляди извинения, задето е подкрепил Кронос. „Само исках да намаля щетите“, дрън-дрън-дрън. Ако има поне малко ум в главата си, ще се скрие някъде за следващите няколко века. Криос изчезна, а крепостта Ортис се разпадна. Океан потъна в дълбините, когато стана ясно, че Кронос е победен. А моят син Люк е мъртъв. Умря с мисълта, че не ми пука за него. Никога няма да си простя.

Хермес замахна с жезъла си през дъгата и образите изчезнаха.

— Веднъж ми казахте — подех, — че най-трудното за един бог е, че не може да помогне на децата си. И също така, че никой не бива да изоставя близките си каквото и да сторят.

— И сега смяташ, че съм лицемер?

— Не, прав сте. Люк ви обичаше. Накрая гой разбра каква е съдбата му. Мисля, че е бил наясно защо не сте можели да му помогнете. Спомнил си е кое е най-важното.

— Твърде късно и за мен, и за него.

— Имате и други деца. Заради Люк, трябва да ги признаете и да се погрижите за тях. Заедно с всички останали богове.

Хермес унило отпусна рамене.

— Ще се опитаме, Пърси. Да, ще се помъчим да спазим обещанието си. И за известно време всичко ще е наред. Но боговете никога не сме можели да спазваме клетвите си. Ти самият си се родил заради нарушена клетва, нали? Накрая ще забравим. Винаги е било така.

— Може да се промените.

Той се разсмя.

— Мислиш, че след три хиляди години боговете може да се променят?

— Да — отвърнах категорично. — Така мисля.

Хермес като че ли се изненада.

— Според теб… Люк наистина ли ме обичаше? След всичко, което се случи?

— Сигурен съм.

Той се взря в шадравана.

— Ще ти дам списък с децата ми. Едно момче в Уисконсин. Две момичета в Лос Анджелис. И още няколко. Ще се погрижиш ли да стигнат до лагера?

— Обещавам — отвърнах. — И няма да забравя.

Джордж и Марта се разшаваха около кадуцея. Знам, че змиите не се усмихват, но те като че ли точно това се опитваха да направят.

— Пърси Джаксън — рече Хермес, — боговете може да се поучат от теб.

Докато си тръгвах от Олимп, ме пресрещна и една богиня. Атина стоеше насред пътя със скръстени ръце и с такова изражение, че направо застинах. Беше сменила бронята си с джинси и бяла риза, но не изглеждаше по-миролюбива, даже напротив. Сивите й очи блестяха.

— Е, Пърси — рече тя. — Значи ще си останеш смъртен?

— Да, госпожо.

— И защо?

— Искам да бъда обикновен човек. Да порасна. Да отида в колеж и да изживея всичко, което изживяват обикновените колежани.

— А дъщеря ми?

— Не можех да я оставя — признах с пресъхнало гърло. И побързах да добавя: — Както и Гроувър и…

— Пощади ме. — Атина пристъпи към мен, кожата ми настръхна от мощното й излъчване. — Веднъж те предупредих, Пърси Джаксън, че за да спасиш приятел, ще жертваш целия свят. Може и да съм сгрешила. Този път като че ли успя да спасиш и света, и приятелите си. Но си помисли хубаво какво ще правиш оттук нататък. Давам ти шанс да се докажеш. Не го проигравай.

И за да покаже сериозността на заплахата си, тя изригна в пламъци, които близнаха гърдите ми.

Анабет ме чакаше пред асансьора.

— Защо миришеш на пушек?

— После ще ти обясня — отвърнах.

Спуснахме се с асансьора. Музиката беше отвратителна — Нийл Даймънд или нещо подобно. Май трябваше да включа в искането си към боговете и по-хубава музика в асансьорите.

Във фоайето мама и Пол спореха с плешивия пазач, който се беше върнал на мястото си.

— Трябва да се качим! — крещеше мама. — Синът ми… — В този миг ме видя и се ококори: — Пърси!

Прегърна ме така, че ми изкара въздуха.

— Видяхме, че сградата е осветена в синьо — каза тя. Но ти не слезе, а мина толкова много време…

— И майка ти се притесни — добави Пол.

— Добре съм — уверих ги, докато мама прегръщаше Анабет. — Вече всичко е наред.

— Господин Шарън — обади се Анабет, — чудесно се справяте с меча!

Пол сви рамене.

— Дойде ми отвътре. Пърси, наистина ли… Тази история за шестстотния етаж…

— Дали Олимп е там? Да.

Той вдигна поглед замечтано.

— Бих искал да го видя някой ден.

— Пол — смъмри го мама. — Там не е за простосмъртни. Както и да е, важното е, че сме в безопасност.

Вече можех да се отпусна. Всичко беше наред. С Анабет бяхме добре. Мама и Пол бяха оцелели. Олимп беше спасен.

Но животът на децата на боговете не е лесен. Точно в този миг Нико дотича от улицата и по лицето му личеше, че се е случило нещо лошо.

— Рейчъл! — извика задъхано той. — Видях я току-що на Трийсет и седма!

Анабет се намръщи.

— Какво пак е направила?

— Отлетя — отвърна Нико. — Казах й, че ще загине, но тя не ме послуша. Взе Блекджак и…

— Взела е моя пегас? — прекъснах го аз.

Нико кимна.

— Тръгна към лагера. Каза, че трябвало да отиде там.