Последният олимпиец

Тринайсета глава Получавам подарък от титан

Бялото знаме се виждаше от километър. Беше голямо колкото футболно игрище, носеше го висок десет метра великан с яркосиня кожа и заледена сива коса.

— Хипербореец — рече Талия. — Това са народ великани, които живеят на север. Лош знак е, че са се присъединили към Кронос. Обикновено са миролюбиви.

— Познаваш ли ги? — попитах.

— Аха. Има голяма тяхна колония в Алберта. Много са добри в боя със снежни топки.

Когато великанът доближи, видях, че до него вървяха трима пратеници с човешки размери — полубог с броня, емпуса с огнена коса с черна рокля и висок мъж с костюм. Емпусата и мъжът вървяха хванати подръка и ако не бяха огнената коса и големите зъби на чудовището, щяха да приличат на възрастна двойка, тръгнала на театър.

Четиримата спокойно приближаваха. Люлките и детските площадки бяха празни. Единственият шум идваше от бълбукането на шадравана.

Погледнах Гроувър.

— Онзи с костюма е титан?

Той кимна уплашено.

— Прилича ми на фокусник. Мразя фокусниците. Винаги носят зайци.

Зяпнах.

— Страх те е от зайци?

— Меее! Гадини гадни! Само крадат целина от беззащитните сатири!

Талия се прокашля.

— Какво? — попита ядосано Гроувър.

— После ще поработим по страха ти от зайчета — рекох аз. — Те са вече тук.

Костюмарът пристъпи напред. Беше доста висок за човек — над два метра. Черната му коса беше вързана на опашка. Очите му бяха скрити зад кръгли слънчеви очила, но не те, а лицето му грабваше вниманието. Кожата беше покрита с белези, все едно е била разкъсвана от някакво дребно животно — полудял хамстер, например.

— Пърси Джаксън — рече той мазно. — За мен е чест.

Емпусата до него изсъска. Сигурно вече я бяха осведомили, че миналото лято бях унищожил две от посестримите й.

— Скъпа — обърна се към нея костюмарът, — защо не се настаниш по-удобно ей там, а?

Тя го пусна и се отдръпна на една пейка.

Погледнах полубога с бронята. В първия момент не го бях разпознал заради новия шлем, но сега виждах, че това беше старият ми приятел Етан Накамура, който се беше опитал да ме наръга в гръб. Носът му беше като смачкан домат заради сблъсъка ни на моста Уилямсбърг. Това ми пооправи настроението.

— Здрасти, Етан. Чудесно изглеждаш!

Той ми хвърли убийствен поглед.

— Нека не изпадаме в дрязги. — Костюмарът протегна ръка. — Прометей.

Толкова се изненадах, че не поех протегнатата десница.

— Онзи, дето е откраднал огъня? И после са го приковали към скала и орел е разкъсвал вътрешностите му?

Прометей потръпна. Докосна белезите на лицето си.

— Да не споменаваме орлите, моля. Но да, аз откраднах огъня от боговете и го дадох на вашите прадеди. В замяна всемилостивият Зевс ме прикова на скалата и ме измъчва цяла вечност.

— Но…

— Как съм се освободил? Херкулес го направи преди хилядолетия. Затова имам слабост към героите. Някои са доста благородни.

— За разлика от вашите спътници — отбелязах.

Гледах Етан, но Прометей явно реши, че говоря за емпусата.

— А, демоните не са толкова лоши — рече той. — Просто трябва да следиш винаги да са добре нахранени. А сега, Пърси Джаксън, нека да поговорим.

Посочи една маса за пикник и седнахме. Талия и Гроувър останаха прави зад мен.

Синьокожият великан подпря бялото знаме на едно дърво и се заигра на детската площадка. Стъпи на катерушките и ги счупи, но като че ли не беше ядосан. Само се намръщи и изненадано възкликна. След това скочи във фонтана и разпука циментовото корито. При досега с крака му, водата замръзна. От колана му висяха големи плюшени животни, от онези, които печелиш по стрелбищата. Напомняше ми на Тайсън и мисълта, че може да се изправя срещу него на бойното поле, ме натъжи.

Прометей се приведе напред и сплете пръсти. Изглеждаше искрен, добронамерен и мъдър.

— Пърси, армията ви е слаба. Няма как да спрете една нова атака.

— Ще видим.

Той се намръщи, все едно наистина беше загрижен какво ще се случи с мен.

— Пърси, аз съм титанът на предвидливостта. Знам какво ще се случи.

— И също така титан на лъжливите съвети — обади се Гроувър. — Повтарям: лъжливите.

Прометей сви рамене.

— Така е, сатире. Но в предишната война бях на страната на боговете. Тогава казах на Кронос, че силите му не са достатъчни и ще загуби. И се оказах прав. Виждате, че познавам кой ще спечели. А сега подкрепям Кронос.

— Защото Зевс те е приковал към скалата — предположих.

— Да, отчасти. Не отричам, че търся отмъщение. Но това не е единствената причина, поради която подкрепям Кронос. Това е най-мъдрият избор. Тук съм, защото смятам, че може да се вслушате в гласа на разума.

Започна да рисува по масата с пръст. По бетона се появиха златисти линии.

— Това е Манхатън. Нашите войски са тук, тук, тук и тук. Знаем вашия брой. Ние сме двайсет пъти повече.

— Шпионинът ви продължава да изнася информация предположих.

Прометей се усмихна.

— Така или иначе, нашите сили се увеличават с всеки изминал ден. Довечера Кронос ще атакува отново. И ще ви смаже. Колкото и да сте смели, няма как да задържите целия Манхатън. Ще бъдете принудени да се оттеглите до „Емпайър Стейт Билдинг“. И там ще бъдете избити. Знаеш го. Това ви чака.

Сетих се за рисунката на Рейчъл, която бях зърнал в съня си — армия чудовища в подножието на „Емпайър Стейт Билдинг“. Спомних си думите на младото момиче, което беше оракулът: „Само виждам бъдещето. Не мога да го променям.“ Прометей говореше с такава категоричност, че ми беше трудно да не му повярвам.

— Няма да го допусна — заявих.

Титанът изтупа някаква прашинка от ревера на костюма си.

— Разбирам, Пърси. Вие разигравате отново Троянската война. Историята се повтаря. Това, което е било, се появява отново — така, както се прераждат чудовищата. Голяма обсада. Две армии. Единствената разлика е, че сега вие сте защитниците. Вие сте Троя. Знаеш какво е станало с троянците, нали?

— Да не би да възнамерявате да напъхате дървен кон в асансьора на „Емпайър Стейт Билдинг“? — попитах. — Успех!

Прометей се усмихна.

— Троя е била напълно унищожена, Пърси. Не би искал това да се случи и тук, нали? Предай се и Ню Йорк ще бъде пощаден. На хората ти ще им бъде дадена амнистия. Лично аз ще гарантирам сигурността ви. Остави Кронос да превземе Олимп. Какво значение има? Така или иначе, Тифон ще унищожи боговете.

— Аха — измърморих. — И очаквате да повярвам, че Кронос ще пощади града?

— Той не иска нищо друго, освен Олимп — увери ме титанът. — Мощта на боговете е свързана с техния престол. Нали видя какво стана с Посейдон, когато подводният му дворец беше нападнат?

Потреперих, спомних си колко състарен и изнемощял изглеждаше баща ми.

— Да — продължи тъжно Прометей, — знам, че не ти е лесно. Когато Кронос унищожи Олимп, боговете ще избледнеят. Ще бъдат толкова слаби, че лесно ще ги победим. Кронос възнамерява да се качи на Олимп, докато Тифон отвлича вниманието им на запад. Много по-лесно е. Ще дадем много по-малко жертви. Би трябвало да си даваш сметка, че в най-добрия случай само ще ни забавиш. Вдругиден Тифон ще е стигнал до Ню Йорк и няма да имате никакви шансове. Боговете и Олимп пак ще бъдат унищожени, но от това ще пострадат всички. Ще е много по-зле и за вас, и за града. И в двата случая титаните ще вземат властта.

Талия стовари юмрук на масата:

— Аз служа на Артемида! Ловджийките ще се бият до последния си дъх. Пърси, нали не възнамеряваш да послушаш този лакей?

Уплаших се, че титанът ще я изпепели, но той само се усмихна.

— Твърде смела си, Талия Грейс.

Тя застина.

— Това е фамилията на майка ми. Аз не я използвам.

— Както желаеш — отвърна нехайно Прометей, но си личеше, че й е влязъл под кожата. За първи път чувах фамилията на Талия. С нея тя можеше да мине за едва ли не нормална девойка. Не толкова загадъчна и могъща. Титанът продължи: — Така или иначе, не е нужно да сме врагове. Винаги съм помагал на човечеството.

— Глупости! — възкликна Талия. — Когато хората за първи път са направили жертвоприношение за боговете, ти си ги измамил, така че да получиш най-хубавото парче месо. Дал си ни огъня, за да ядосаш боговете, а не от загриженост към нас.

Той поклати глава.

— Не е толкова просто. Аз спомогнах за оформянето на вашата същност.

В ръката му се появи мека топка глина. Той набързо направи от нея фигурка с ръце и крака. Човечето от глина нямаше очи, но се защура по масата, като се спъваше в пръстите на Прометей.

— Аз шепна в ухото на хората от зората на тяхното съществуване. Аз съм вашето любопитство, вашият изследователски дух, вашата изобретателност. Помогнете ми да ви спася, Пърси. Направи го и ще дам нов дар на човечеството — ново откритие, по-важно и от огъня, благодарение на което ще направите нова стъпка напред. Подобен напредък не можете да постигнете под властта на боговете. Те няма да го позволят. Очаква ви нов златен век. В противен случай…

Той стисна юмрук и с един удар смачка глиненото човече на палачинка.

Синьокожият великан измърмори:

— О-о!

Седналата на пейката емпуса се усмихна, белнаха се големите й зъби.

— Пърси, знаеш, че не всички титани и децата им са лоши — продължи Прометей. — Познаваш Калипсо.

Изчервих се.

— Това е друго.

— Защо? Също като мен, тя не е направила нищо лошо и въпреки това е заточена завинаги само защото е дъщеря на Атлас. Не сме ваши врагове. Не позволявай да се случи най-лошото. Предлагаме ви мир.

Погледнах Етан Накамура.

— Ти едва ли ще си доволен, нали?

— От кое? — попита той.

— Ако приемем предложението, няма да си отмъстиш. Няма да бъдем избити. Нали това искаш?

Единственото му око заискря.

— Искам единствено уважение, Джаксън. Боговете никога не са ни уважавали. Вие ни събирате в глупавия си лагер, затваряте ни в претъпканата хижа на Хермес и не ни обръщате никакво внимание само защото родителите ни не са ни припознали.

Звучеше точно като Люк, когато се беше опитал да ме убие в гората край лагера преди четири години. Белегът от отровното жило на скорпиона изведнъж ме засърбя.

— Майка ти е богиня на отмъщението — рекох. — Затова ли искаш уважение?

— Немезида пази равновесието! Когато някой извади прекалено голям късмет, тя го приземява.

— И затова ти е извадила едното око?

— Платих си с него — изръмжа той. — В замяна тя се закле, че някой ден ще наклоня везните и ще донеса на дребните божества уважение. Едно око е малка предплата за това.

— Страхотна майка.

— Но поне спазва обещанията си, за разлика от олимпийците. Винаги се отплаща — с добро или лошо.

— Аха. И след като ти спасих живота, ти ми се отплати, като събуди Кронос. Много честно, няма що!

Етан сграбчи дръжката на меча си, но Прометей го спря.

— Стига! — рече титанът. — Тук сме за преговори, не да се бием.

Прометей впи поглед в мен, като че ли се опитваше да разбере причината за гнева ми. След това кимна и рече:

— Притеснява те случилото се с Люк. Хестия не ти е показала всичко. Ако го видиш…

Той протегна ръка.

Талия извика, но преди да успея да се дръпна, титанът докосна с показалец челото ми.

Изведнъж се озовах отново във всекидневната на Мей Кастелан. По полицата на камината премигваха свещи и се отразяваха в огледалата по стените. През вратата виждах Талия да седи до масата в кухнята, госпожа Кастелан превързваше раната на крака й. До нея седемгодишната Анабет си играеше с фигурка на Медуза.

Хермес и Люк стояха един срещу друг във всекидневната.

На светлината на свещите лицето на бога изглеждаше скрито в сенки, сякаш той се колебаеше каква форма да приеме. Беше облечен в морскосин анцуг и крилати маратонки „Рийбок“.

— Защо се появяваш чак сега? — попита сърдито Люк. Раменете му бяха напрегнати, все едно очакваше схватка. — Толкова години те призовавам, моля те да се появиш, а ти ме остави при нея. — Посочи към кухнята, сякаш не искаше да погледне майка си, камо ли да произнесе името й.

— Люк, не бъди прекалено строг към нея — рече Хермес. — Майка ти направи всичко по силите си. А на мен не ми е позволено да се намесвам в живота ти. Децата на боговете трябва сами да намерят пътя си.

— Значи е било за мое собствено добро, така ли? Да израсна на улицата, да се защитавам сам, да се сражавам с чудовища!

— Ти си мой син — отвърна Хермес. — Знам, че притежаваш нужните способности. Когато бях бебе, изпълзях от люлката си и…

— Аз не съм бог! Поне веднъж можеше да кажеш нещо. Можеше да помогнеш, когато — пое си пресекливо дъх и снижи глас, за да не го чуят в кухнята, — когато я връхлетяваха пристъпите, разтърсваше ме и повтаряше като луда разни ужасни неща за съдбата ми. Когато се криех в гардероба, за да не ме намери… с блестящите си очи. Мислил ли си някога, че ме е страх? Изобщо разбра ли, когато избягах?

В кухнята госпожа Кастелан бъбреше безгрижно, сипа в чаши безалкохолно за Талия и Анабет, разказваше им за Люк като малък. Талия притеснено потри превръзката на крака си. Анабет се обърна към всекидневната и вдигна една изгоряла курабийка, така че Люк да я види, и произнесе безгласно: „Вече може ли да тръгваме?“.

— Люк, естествено, че се интересувах — рече бавно Хермес, — но на боговете не им е позволено да се намесват пряко в делата на смъртните. Такъв е древният ни закон. Особено когато съдбата ти е… — Замлъкна. Намръщено отклони поглед към свещите.

— Каква? — попита Люк. — Каква е съдбата ми?

— Не биваше да се връщаш — прошепна богът. — Това само ще разстрои и двама ви. Но въпреки това виждам, че вече си твърде голям, за да скиташ по улиците. Ще говоря с Хирон и ще го помоля да изпрати сатир да ви прибере в лагера на полубоговете.

— Справяме се чудесно и без твоята помощ — изръмжа Люк. — Какво казваше за съдбата ми?

Крилете на маратонките на Хермес потрепваха неспокойно. Той се взираше в сина си, сякаш искаше да запомни чертите на лицето му. Изведнъж изстинах. Дадох си сметка, че Хермес знаеше какво означаваха думите на Мей Кастелан. Бях абсолютно сигурен, беше изписано на лицето му. Той знаеше какво щеше да стане с Люк и как синът му щеше да премине на страната на злото.

— Сине, аз съм бог на пътниците и на пътищата. Никой друг не знае по-добре от мен, че трябва да извървиш отредения ти път, дори и това да разкъсва сърцето ми.

— Ти не ме обичаш!

— Кълна се… обичам те. Иди в лагера. Ще се погрижа скоро да те пратят на подвиг. Може да победиш хидрата, или да откраднеш ябълките на Хесперидите. Ще получиш шанс да станеш велик герой, преди да…

— Преди какво? — попита с разтреперан глас Люк. — Какво е видяла майка ми, че да превърти така? Какво ще стане с мен? Ако ме обичаш, кажи ми!

Хермес стисна зъби.

— Не мога.

— Значи не ти пука за мен! — извика Люк.

Разговорът в кухнята изведнъж секна.

— Люк? — извика Мей Кастелан. — Ти ли си? Добре ли си, момчето ми?

Люк се извърна да скрие лицето си, зърнах сълзи в очите му.

— Добре съм. Имам си ново семейство. Вие не ми трябвате.

— Аз съм ти баща! — заяви Хермес.

— Мястото на бащата е край сина. А аз дори не те познавах. Талия, Анабет, хайде. Тръгваме си!

— Почакай, момчето ми! — извика след него Мей Кастелан. — Приготвила съм ти обяда!

Люк изхвърча през вратата, Талия и Анабет го последваха. Майка му понечи да ги догони, но Хермес я задържа.

Вратата се затръшна, Мей рухна в обятията на Хермес. Отвори очи — сега бяха зелени — и отчаяно го сграбчи за раменете.

— Синът ми — изсъска тя дрезгаво. — Опасност! Ужасна съдба!

— Знам, обич моя — отвърна тъжно Хермес. — Повярвай ми, знам.

Образът угасна. Прометей дръпна ръката си от челото ми.

— Пърси? — попита Талия. — Какво… какво стана?

Бях се изпотил.

Титанът кимна състрадателно.

— Ужасно, нали? Боговете знаят какво ще стане, но въпреки това не правят нищо, дори и за децата си. Колко време им трябваше, за да ти кажат твоето пророчество Пърси Джаксън? Мислиш ли, че баща ти не знае какво ще стане с теб?

Бях зашеметен, не можех да му отговоря.

— Пърси — обади се Гроувър, — той си играе с теб. Опитва се да те ядоса.

Гроувър можеше да долавя чувствата ми и сигурно усещаше, че ако наистина това беше целта на титана, то я постигаше успешно.

— Наистина ли виниш приятеля си Люк? — продължи Прометей. — Ами ти, Пърси? Готов ли си да приемеш съдбата си? Кронос ти предлага нещо много по-добро.

Стиснах юмруци. Колкото и да не ми харесваше това, което ми беше показал, два пъти повече не харесвах Кронос.

— Ето и моето предложение. Предай на Кронос да оттегли армията си, да напусне тялото на Люк Кастелан и да се върне в Тартар. Ако го направи, може и да го пощадя.

Емпусата се озъби. Косата й избухна в още по-силни пламъци. Прометей въздъхна.

— Ако размислиш — рече той, — имам подарък за теб.

На масата се появи амфора. Беше висока около метър и широка трийсетина сантиметра и изрисувана с черно-бели геометрични шарки. Керамичният капак беше завързан с кожена връв.

Гроувър изскимтя уплашено.

Талия ахна.

— Нали не е…

— Да — кимна Прометей. — Точно това е.

Усетих как в мен се прокрадват ледените нокти на страха, макар и да нямах никаква представа на какво се дължеше той.

— Принадлежеше на жената на брат ми — обясни титанът. — Пандора.

Буца заседна в гърлото ми.

— Онази Пандора с кутията?

Прометей поклати ядосано глава.

— Не мога да си обясня откъде се появи тази „кутия“! Никога не е имало кутия. Беше питос, делва за съхранение. Но сигурно изразът „питосът на Пандора“ не звучи толкова добре. Но това е без значение. Да, тя отвори тази делва, в която бяха скрити повечето страшилища, които сега преследват човешкия род — страх, смърт, глад, болест.

— Не забравяй и мен — измърка емпусата.

— Точно така — кимна титанът. — Първата емпуса също беше в делвата и беше освободена от Пандора. Но това, което е най-интересно в тази история, е защо вината винаги бива прехвърлена на Пандора. Била наказана за любопитството си. Боговете твърдят, че това е било предупреждение човечеството да сдържа изследователския си устрем. Да не задава въпроси. Да се подчинява сляпо. А истината е, че тази делва е капан, създаден от Зевс и другите богове. Тя беше отмъщение за мен и цялото ми семейство, за горкичкия ми глупав брат Епиметей и съпругата му Пандора. Боговете знаеха, че тя ще отвори делвата. И искаха да накажат целия човешки род заедно с нас.

Спомних си съня с Хадес и Мария ди Анджело. Зевс беше унищожил цял хотел заради две деца, само за да спаси кожата си, защото го беше страх от пророчеството. Беше убил една невинна жена без да му мигне окото. Хадес беше същият. Не беше достатъчно силен, за да си отмъсти на Зевс, и затова беше проклел оракула и беше обрекъл момичето на ужасна съдба. А Хермес… Защо беше изоставил Люк? Защо поне не го беше предупредил, защо не се беше опитал да го възпита по-добре, да му попречи да премине на страната на злото?

Може би Прометей ми внушаваше тези мисли.

Но въпреки това не спирах да се питам: „Ами ако е прав? Защо боговете да са по-добри от титаните?“

Прометей потупа капака на делвата.

— Когато Пандора я отвори, само един дух остана вътре.

— Надеждата — рекох.

Той кимна доволно.

— Точно така, Пърси. Елпис, духът на надеждата, остана при хората. Надеждата никога не си отива сама. Тя трябва да бъде пусната.

Титанът побутна делвата към мен.

— Давам ти я, за да не забравяш какви са боговете — рече той. — Задръж Елпис, ако желаеш. Но ако решиш, че вече не ти се гледат разрушения и безплодни страдания, махни капака. Пусни Елпис. Остави надеждата да си отиде и аз ще разбера, че сте готови да се предадете. Обещавам, че Кронос ще бъде милостив. Ще пощади оцелелите.

Взрях се в делвата и ме изпълни лошо предчувствие. Сигурно и Пандора е имала СДВ като мен. За нищо на света не можех да се въздържа, ако имах пред себе си подобно изкушение. Ами ако това беше решението, за което се говореше в пророчеството? Да отворя делвата, или не?

— Не я искам! — изръмжах.

— Късно е — отвърна Прометей. — Подаръкът не може да бъде върнат.

Той се изправи. Емпусата се приближи и го хвана подръка.

— Морейн! — повика синьокожия великан титанът. — Тръгваме си. Вземи знамето.

— О-о! — отвърна онзи.

— Ще се видим скоро, Пърси Джаксън — рече Прометей. — По един или друг начин…

Етан Накамура ми хвърли един последен смразяващ поглед. След това делегацията на Кронос се обърна и пое по алеята през Сентрал парк, все едно беше един съвсем обикновен неделен следобед.