Последният олимпиец

Дванайсета глава Рейчъл дава тежко обещание

Грабнах Уил Солис от хижата на Аполон и поръчах на останалите да продължат издирването на Майкъл Ю. Взехме назаем ямахата на един заспал моторист и полетяхме към хотел „Плаза“ със скорост, от която мама щеше да получи инфаркт. Не бях карал мотор преди, но се оказа, че не е по-трудно от язденето на пегас.

По пътя забелязах множество празни пиедестали. Статуите липсваха. План двайсет и три явно работеше. Нямах представа обаче дали това беше хубаво, или лошо.

Стигнахме до „Плаза“ за по-малко от пет минути. Старият хотел от бял камък с триъгълен син покрив беше разположен в югоизточния край на Сентрал парк.

От военна гледна точка, „Плаза“ не беше най-подходящото място за щабквартира. Не беше нито най-високата сграда в града, нито пък беше в центъра. За сметка на това притежаваше едновремешна елегантност и през годините тук бяха отсядали известни полубогове като членовете на „Бийтълс“ и Алфред Хичкок, така че поне бяхме в добра компания.

Качих ямахата на тротоара и спрях пред фонтана.

С Уил скочихме на земята и статуята във фонтана извика:

— Прекрасно! И сега сигурно и вие ще искате да ви наглеждам мотора!

Статуята беше жена с човешки размери, излята от бронз. Единствената й дреха беше парче плат — и той от бронз, естествено, — увит около краката. В ръцете си държеше кошница с метални плодове. Никога преди не й бях обръщал внимание. Но пък и тя никога преди не ме беше заговаряла.

— Ти да не би да си Деметра? — попитах.

Една бронзова ябълка прелетя над главата ми.

— Всички ме взимат за Деметра! — оплака се статуята. — Аз съм Помона, римската богиня на изобилието! Но на вас не ви дреме! Никой не се интересува от по-дребните божества. Ако ни почитахте повече, нямаше да загубите войната! Ура за Хеката и Морфей!

— Наглеждай мотора! — извиках през рамо.

Помона изруга на латински и започна да ни замеря с плодове. С Уил хукнахме към хотела.

Всъщност за първи път влизах в „Плаза“. Фоайето беше внушително, с кристални полилеи и пълно със заспали богаташи. Две ловджийки ни насочиха към асансьора и се качихме на последния етаж.

Той беше изцяло окупиран от нас. Лагерници и ловджийки се изтягаха по канапетата, къпеха се в баните, късаха копринените драперии за превръзки и спокойно се черпеха със закуски и безалкохолни от барчетата в стаите. Два горски вълка лочеха вода от една тоалетна чиния. Зарадвах се, че толкова много от приятелите ми бяха оцелели, но всички изглеждаха изтощени.

— Пърси! — Джейк Мейсън ме потупа по рамото. — Получихме съобщение…

— После — прекъснах го. — Къде е Анабет?

— На терасата. Жива е, но…

Бутнах го настрани.

При други обстоятелства сигурно първо щях да се насладя на гледката от терасата към Сентрал парк. Утрото беше ясно и свежо, прекрасно за пикник или за разходка, за всичко друго, освен за битки с чудовища.

Анабет лежеше на един шезлонг. Лицето й беше бледо и потно. Беше покрита с одеяла, но трепереше. Силена Берегард бършеше челото й с кърпа.

С Уил си проправихме път през братята и сестрите на Анабет. Уил свали превръзката, за да огледа раната, и аз едва не припаднах. Кръвотечението беше спряло, но раната беше дълбока. Кожата около среза зеленееше зловещо.

— Анабет… — Думите заседнаха в гърлото ми. Тя беше пресрещнала ножа, насочен към мен. Как го бях допуснал?

— Отрова върху острието — прошепна тя. — Колко съм глупава, нали?

Уил Солис въздъхна облекчено.

— Не е толкова зле, Анабет. Ако бяхме закъснели още малко, щеше да е опасно, но засега отровата не е преминала нагоре по рамото. Не мърдай. Дайте ми малко нектар!

Грабнах един термос. Уил проми раната с божествената напитка, аз държах Анабет за ръката.

— Ау! — изохка тя. — Ау, ау!

Стискаше пръстите ми толкова здраво, че те посиняха. Силена й шепнеше окуражително. Уил намаза раната с някакъв сребрист мехлем и занарежда на старогръцки — казваше химн в чест на Аполон. След това сложи нова превръзка и уморено се изправи.

Лечението явно беше изсмукало силите му. Беше пребледнял почти колкото Анабет.

— Всичко е наред — рече той. — Но ще ни трябват и някои обикновени лекарства.

Взе едно кубче листове с логото на хотела, написа нещо и го подаде на един от братята на Анабет.

— Има аптека долу на Пето авеню. По принцип не бих си позволил да открадна…

— За мен не е проблем! — обади се Травис.

Уил му хвърли убийствен поглед.

— Оставете пари или драхми, каквото имате. Но това е извънреден случай, подозирам, че ще имаме доста ранени.

Никой не възрази. Едва ли беше останал някой без рана… освен мен.

— Хайде, момчета — рече Травис Стол. — Да оставим Анабет да си почине. Да вървим да ошушкаме аптеката. Ъъъ, да напазаруваме, де.

Преди да последва останалите навътре, Джейк Мейсън ме хвана за рамото и рече:

— После ще говорим, но засега положението е под контрол. С щита на Анабет държа обстановката под око. По изгрев врагът се оттегли навсякъде. Поставили сме постове на всички мостове и тунели.

— Благодаря — рекох.

Той кимна.

— Виж се с нея спокойно.

После излезе и затвори вратата. На терасата останахме само аз, Силена и Анабет.

Силена сложи студен компрес на челото й.

— За всичко съм виновна аз.

— Не си — прошепна Анабет. — Защо да си виновна ти. Силена?

— Във всичко се провалям — измърмори тя. — Не като теб и Пърси… Ако бях по-добър боец…

Устните й потрепериха. След смъртта на Бекендорф тя беше отслабнала ужасно и все повече заприличваше на крехка порцеланова фигурка, която всеки миг може да се пръсне на парчета. Всеки път, като я видех, гневът ми се разпалваше отново и се бях заклел, че ако намеря шпионина, заради когото беше загинал приятелят й, ще го дам за играчка на госпожа О’Лиъри.

— Ти се справяш чудесно в лагера — опитах се да я успокоя. — Ти си най-опитният ездач на пегаси сред нас. И освен това се разбираш с другите. За да се сприятелиш с Клариса, е нужен определен талант и ти го притежаваш.

Тя се ококори, все едно току-що й беше хрумнало нещо.

— Това е! Нуждаем се от подкрепата на хижата на Арес. Може да поговоря с Клариса. Сигурна съм, че ще я убедя да ни помогне.

— Почакай, Силена. Дори и да успееш да се измъкнеш от Манхатън, Клариса е упорита като магаре. Ядоса ли се…

— Моля те — прекъсна ме Силена. — Ще взема някой пегас. Сигурна съм, че ще се справя. Позволи ми да опитам.

Погледнах Анабет. Тя кимна.

Идеята не ми допадаше. Не смятах, че Силена имаше шанс да накара Клариса да се бие с нас. От друга страна, Силена не беше на себе си и ако останеше тук, лесно щеше да пострада. Може би щеше да е по-добре да се върне в лагера.

— Добре — рекох. — Само ти можеш да вразумиш Клариса.

Силена развълнувано ме прегърна, но в следващия миг смутено се дръпна и хвърли поглед към Анабет.

— Ъъъ, извинявай. Благодаря ти, Пърси! Няма да те подведа!

Тя хукна, а аз коленичих до Анабет и докоснах челото й. Все още имаше температура.

— Сладък си, когато си разтревожен — прошепна тя. — Така свъсваш вежди…

— Няма да ти позволя да умреш, преди да съм върнал дълга си към теб — отвърнах. — Защо пресрещна ножа?

— И ти би го направил, ако ставаше дума за мен.

Така беше. И двамата го знаехме. И въпреки това сякаш някой пробождаше сърцето ми с ледено желязо.

— Как разбра?

— Какво?

Огледах се, за да съм сигурен, че сме сами. След това се надвесих над нея и прошепнах:

— Незащитеното ми място… Ако не беше пресрещнала ножа, щях да загина.

Очите й се замъглиха. Дъхът й ухаеше на грозде, вероятно заради нектара.

— Не знам, Пърси. Просто нещо ми подсказа, че си в опасност. Къде… къде е онова място?

Не биваше да казвам на никого. Но това беше Анабет. Ако не можех да вярвам на нея, то на кого?

— На кръста, над опашката.

Тя вдигна ръка.

— Къде? Тук ли?

Докосна гръбнака ми и кожата ми настръхна. Плъзнах пръстите й към точката, която ме свързваше с живота ми на смъртен. Сякаш през тялото ми преминаха хиляда волта.

— Спаси ми живота — рекох. — Благодаря ти.

Анабет отдръпна ръка, но аз я задържах в шепа.

— Значи си ми длъжник — прошепна тя. — Както винаги, нали?

Гледахме как слънцето изгрява над града. По това време на деня улиците вече трябваше да са пълни с коли, но сега не се чуваха клаксони, нямаше минувачи по тротоарите.

В далечината виеше автомобилна аларма. Над Харлем се издигаше стълб черен дим. Зачудих се колко печки са останали включени след задействането на магията на Морфей, колко хора са заспали насред приготвянето на вечерята. Скоро щяха да избухнат още пожари. Всички в Ню Йорк бяха в опасност — и всички те зависеха от нас.

— Попита ме защо Хермес ми е ядосан — поде Анабет.

— Недей, трябва да почиваш…

— Не, искам да ти кажа. Отдавна ме гложди. — Тя раздвижи рамо и потръпна. — Миналата година Люк дойде при мен в Сан Франциско.

— Люк? — Все едно ме беше халосала с чук в главата. — У вас?

— Беше преди да слезем в лабиринта, преди… — тя замълча, но аз знаех какво щеше да каже: „Преди да се превърне в Кронос“. — Дойде с бяло знаме. Да поговорим. Изглеждаше изплашен. Каза, че Кронос щял да го използва, за да превземе света. Искаше да избяга, също както едно време. И ми предложи да тръгна с него.

— Но ти не му повярва.

— Разбира се. Реших, че е някакъв номер. Освен това… много неща се бяха променили от едно време. Отрязах го. Той се ядоса. Каза… Каза, че в такъв случай, по-добре да се изправя в двубой срещу него веднага, тъй като няма да имам втори шанс.

По челото й отново рукна пот. Разказът изсмукваше силата й.

— Спокойно — прошепнах. — Опитай се да поспиш.

— Не разбираш, Пърси. Хермес беше прав. Ако бях тръгнала с него, може би щях да успея да му повлияя. Или… Ножът беше в мен, а Люк беше невъоръжен. Можех…

— Да го убиеш? — попитах. — Знаеш, че това не е правилно.

Тя затвори очи.

— Люк заяви, че Кронос ще го използва като стъпало. Това бяха точните му думи. Кронос възнамерявал да го използва, за да стане още по-силен.

— И вече го направи — отвърнах. — Всели се в тялото му.

— А ако това е само временно? Ако Кронос замисля да стане още по-могъщ? Можех да го спра. Аз съм виновна за тази война.

Имах чувството, че отново съм попаднал в Стикс и бавно се разпадам. Спомних си как предишното лято двуликият бог Янус беше предупредил Анабет, че тя ще направи някакъв важен избор. Но пък това се беше случило след срещата й с Люк. Пан също й беше казал, че ще изиграе важна роля, макар и не такава, каквато смята.

Исках да я попитам за видението, което ми беше показала Хестия, за първите й дни с Люк и Талия. Знаех, че то е свързано с моето пророчество, но не разбирах по какъв начин.

Но преди да събера смелост да го направя, вратата на терасата се отвори. През прага пристъпи Конър Стол.

— Пърси — хвърли поглед на Анабет, сякаш се притесняваше да съобщи някаква лоша вест пред нея, — госпожа О’Лиъри се появи с Гроувър. Трябва да поговориш с него.

Гроувър закусваше във всекидневната. Беше облечен за битка с дебела броня от дървесна кора, закрепена с пластмасови свински опашки, от колана му висяха дебела тояга и флейта.

Децата на Деметра бяха организирали истински бюфет в кухнята на хотела и предлагаха всичко — от пица до ананасов сладолед. За съжаление Гроувър се беше нахвърлил на мебелите. Вече беше погълнал пълнежа на едно изящно кресло и сега дъвчеше подлакътника.

— Хей, това не е наше, използваме го временно! — рекох аз.

— Меее! — изблея той. По лицето му бяха полепнали късчета дунапрен. — Извинявай, Пърси. Просто… Мебелите от времето на Луи XVI са прекрасни! А и освен това, винаги ям мебели, когато…

— Когато си притеснен — обадих се. — Да, знам. Какво се е случило?

Той пристъпи от копито на копито.

— Чух за Анабет. Как е?

— Ще се оправи. Почива си.

Гроувър си пое дъх.

— Хубаво. Мобилизирах повечето природни духове в града, или по-точно тези, които проявиха готовност да се вслушат в думите ми. — Той потърка чело. — Нямах представа, че от жълъдите може да боли толкова. Както и да е, опитваме се да помогнем с каквото можем.

Разказа ми за своите схватки. Сатирите се били събрали в горната част на града, където не ни достигаха полубогове. Навсякъде било пълно с хрътки от Подземното царство, минавали през сенките и изскачали в тила ни и дриадите и сатирите ги прогонвали. В Харлем се появил млад дракон и десетина дриади загинали, преди да успеят да го победят.

Докато Гроувър говореше, влезе Талия с две от помощничките си. Кимна ми мрачно и излезе на терасата да види Анабет, след това се върна. Изслуша края на доклада на Гроувър, който ставаше все по-мрачен и по-мрачен.

— Изгубихме двайсет сатири в битка срещу великани във форт Вашингтон — нареждаше той с разтреперан глас. — Почти половината от тях ми бяха роднини. Накрая речните духове издавиха великаните, но…

Талия метна лъка си на гърба.

— Пърси, врагът приижда към мостовете и тунелите. Кронос не е единственият титан. Една от моите ловджийки е забелязала едър мъж в златиста броня начело на армия на брега на Джърси. Не знам кой е, но от него се излъчва мощ на титан или на бог.

Спомних си златистия титан от съня си, който беше избухнал в пламъци на върха на планината Отрис.

— Чудесно — измърморих. — А някакви добри новини?

Талия сви рамене.

— Запечатали сме тунелите на метрото към Манхатън. Най-добрите ми ловджийки се погрижиха за това. Врагът явно изчаква да се стъмни, за да атакува. Според мен Люк — тя се сепна — ъъъ… Кронос се нуждае от време, за да се съвземе след всяка схватка. Все още не е свикнал с новото си тяло. А и забавянето на времето около града изтощава силите му.

Гроувър кимна.

— Нощем и чудовищата са по-активни. Скрие ли се слънцето, ще изпълзят насам.

Опитах се да разсъждавам трезво.

— Някакви новини от боговете?

Талия поклати глава.

— Сигурна съм, че господарката Артемида щеше да е тук, ако можеше. Както и Атина. Но Зевс им е заповядал да останат при него. По последни данни, Тифон опустошава долината в Охайо. До обяд ще е стигнал Апалачите.

— Значи в най-добрия случай разполагаме с два дни, докато стигне до тук?

Джейк Мейсън се прокашля. До този момент беше стоял толкова тихо, че го бях забравил.

— Пърси, има още нещо — рече той. — Кронос се появи на моста Уилямсбърг, все едно знаеше, че ще си там. И пренасочи силите си към най-слабите ни места. Щом заехме позиции, той смени тактиката си. Почти не закачи тунела Линкълн, където бяха ловджийките. Атакува там, където бяхме най-слаби.

— Значи е разполагал с вътрешна информация — кимнах. — Шпионина…

— Какъв шпионин? — обади се Талия.

Разказах й за сребърната дрънкулка, която Кронос ми беше показал и чрез която вероятно някой от лагера му предаваше сведения.

— Лошо — поклати глава тя. — Много лошо.

— Няма как да разберем кой е — рече Джейк. — Всички бяхме там, когато Пърси разделяше отрядите.

— Какво може да направим? — попита Гроувър. — Да претърсим всички, за да намерим сребърния ятаган?

Обърнаха се към мен, очакваха решение. Не можех да покажа страха си, макар че явно нямахме надежда за победа.

— Няма да отстъпим — рекох. — Не можем да си позволим лов на вещици. Ако започнем да се подозираме един друг, само ще се изпокараме. Снощи се справихте чудесно. Не си и мечтая за по-смели воини. Изгответе график за постовете. Починете, докато можете. Очаква ни дълга нощ.

Останалите замърмориха одобрително. След това се разотидоха да поспят, да хапнат или да поправят оръжията си.

— Пърси, ти също трябва да си починеш — обади се Талия. — Ние ще държим под око положението. Върви си полегни. Довечера трябва да си във форма.

Не възразих. Потърсих най-близката спалня и се строполих на леглото с балдахин. Мислех, че от напрежение едва ли ще заспя, но очите ми веднага се затвориха.

В съня ми Нико ди Анджело беше сам в градината на Хадес. Беше изкопал трап в една от цветните лехи на Персефона, което определено едва ли щеше да я зарадва.

Изля чаша вино в дупката и занарежда:

— Нека мъртвите отпият отново. Нека се надигнат и приемат приношението ми. Мария ди Анджело, покажи се!

Появи се бял пушек. Вплътни се в човешки силует, но не беше майката на Нико, а момиче с черна коса, тъмна кожа и сребристи дрехи на ловджийка.

— Бианка! — ахна Нико. — Но…

— Не призовавай майка ни, Нико — предупреди го тя. — Забранено ти е да виждаш духа й.

— Защо? — попита той. — Какво крие баща ни?

— Болка — отвърна Бианка. — Омраза. Проклятие, което е свързано с великото пророчество.

— За какво говориш? — попита объркано Нико. — Искам да разбера!

— Това, което искаш, само ще те нарани. Не забравяй какво ти казах: неумението да прощаваш е най-големият недостатък на децата на Хадес.

— Знам — отвърна той. — Но аз се промених, Бианка. Престани да се опитваш да ме предпазиш!

— Нико, не разбираш…

Той махна с ръка през мъглата и образът на Бианка изчезна.

— Мария ди Анджело! — извика отново Нико. — Говори с мен!

Появи се нов образ. Не беше отделен дух, а по-скоро цяла сцена. В мъглата видях Нико и Бианка като малки, играеха си във фоайето на изискан хотел, гонеха се сред мраморни колони.

На едно канапе седеше жена. Носеше черна рокля, черни ръкавици и черна шапка с черен воал като актриса от някой филм от четирийсетте. Имаше усмивката на Бианка и очите на Нико.

В креслото до нея се беше разположил едър мъж в черен костюм. Смаяно си дадох сметка, че това беше Хадес. Той се беше привел към жената и развълнувано ръкомахаше и обясняваше:

— Моля те, скъпа, трябва да дойдеш с мен в Подземното царство. Не ме интересува какво ще каже Персефона! Там ще си в безопасност.

— Не, любов моя — отвърна жената с италиански акцент. — Искаш да отгледам децата ни в царството на мъртвите? За нищо на света!

— Мария, чуй ме. Войната в Европа настрои другите богове срещу мен. Изречено е пророчество. Децата ми вече не са в безопасност. Посейдон и Зевс ме накараха да се закълна, че повече няма да имам деца от простосмъртни.

— Но Нико и Бианка вече са родени. Това споразумение не ги…

— Не! Пророчеството говори за дете, което ще навърши шестнайсет. Зевс заповяда тези, които вече са родени, да бъдат закарани в лагера на полубоговете „за подходящо обучение“. Но аз знам какво означава това. В най-добрия случай ще бъдат наблюдавани непрестанно, затворени, ще ги настроят срещу мен. Още по-вероятно е изобщо да не рискува и да не позволи на децата ми да навършат шестнайсет. Ще намери начин да ги унищожи!

— Certamente — отвърна Мария. — Ще останем заедно. Зевс е un imbecille.

Възхитих се на смелостта й, но Хадес притеснено вдигна поглед към тавана.

— Мария, моля те. Зевс ми даде ултиматум до края на миналата седмица да му предам децата. Гневът му ще е ужасен, не мога да те крия постоянно. Останеш ли с децата, и ти ще си в опасност.

Жената се усмихна и аз отново се сепнах колко приличаше на дъщеря си.

— Ти си бог, обич моя. Ще ни закриляш. Няма да заведа Бианка и Нико в Подземното царство.

Хадес закърши ръце.

— В такъв случай… има и друга възможност. Знам едно място в пустинята, където времето не тече. Може да изпратя децата там само за известно време, заради собствената им безопасност и ние да останем заедно. Ще ти построя златен дворец на брега на Стикс.

Мария ди Анджело се засмя нежно.

— Колко си великодушен, любов моя. И щедър. Другите богове трябва да видят това, което виждам и аз, и тогава няма да ги е страх от теб. Но Нико и Бианка се нуждаят от майка. Те са малки. Боговете няма да им направят нищо лошо.

— Не познаваш роднините ми — рече мрачно Хадес. — Моля те, Мария, не мога да те загубя.

Тя докосна устните му с върха на пръстите си.

— Няма да ме загубиш. Изчакай ме да си взема чантата. Наглеждай децата.

Жената целуна господаря на мъртвите и се надигна от канапето. Хадес я гледаше как се качва по стълбите и като че ли всяка крачка, с която тя се отдалечаваше, късаше сърцето му.

В следващия миг внезапно скочи. Децата застинаха, все едно и те бяха усетили нещо.

— Не! — извика Хадес. Но дори и неговите божествени сили не бяха достатъчно бързи. Едва успя да издигне стена от черна енергия около децата, и хотелът избухна.

Ударът беше толкова силен, че целият образ се разпадна. Когато отново се появи, видях Хадес коленичил сред развалините, в обятията си държеше отпуснатото тяло на Мария ди Анджело. Около него се издигаха пламъци. В небосвода проблесна светкавица и отекна гръм.

Малките Нико и Бианка се взираха смаяно в майка си. Зад тях се появи фурията Алекто, съскаше и размахваше ципестите си криле. Децата като че ли не я забелязваха.

— Зевс! — Хадес размаха юмрук към небето. — Ще те смачкам! Ще си я върна!

— Не можете, господарю — обади се Алекто. — От всички безсмъртни точно вие трябва да почитате най-силно законите на смъртта.

Хадес гневно изръмжа. Помислих си, че ще приеме истинската си форма и така ще изпепели собствените си деца, но в последния миг той възвърна самообладанието си.

— Вземи ги — заповяда той на Алекто, сподавяйки риданията си — и изличи спомените им в Лета, а след това ги занеси в хотел „Лотос“. Зевс нищо няма да им направи, докато са там.

— На вашите заповеди, господарю — отвърна Алекто. — А тялото на жената?

— Вземи и него — прошепна задавено Хадес. — Погребете я според древните ритуали.

Алекто, децата и тялото на жената се стопиха в сенките, Хадес остана сам сред развалините.

— Предупредих те — обади се глас.

Той се обърна. Момиче в пъстроцветна рокля стоеше край димящото канапе. Беше с черна къса коса и тъжни очи. Едва ли беше на повече от дванайсет. Не знаех коя е, но ми се струваше позната.

— Имаш наглостта да се появиш тук? — изръмжа Хадес. — Ще те смачкам!

— Не можеш — отвърна момичето. — Мощта на Делфи ме закриля.

Потръпнах — това беше делфийският оракул! Значи така е изглеждала, когато е била млада и жива. В този си вид ми се стори дори по-страшна от мумията.

— Уби жената, която обичах! — изрева Хадес. — Виждаш ли какво причини пророчеството ти?!

Той се извиси над нея, но момичето не трепна.

— Зевс порази хотела с мълнията си, за да унищожи децата — рече тя, — защото ти се противопостави на волята му. Аз нямам нищо общо. Бях те предупредила да побързаш да ги скриеш.

— Не можех! Мария не искаше! Освен това, те са невинни!

— Но въпреки това са твои деца, което ги прави опасни. Дори и да ги оставиш в хотел „Лотос“, с това само отлагаш проблема. Нико и Бианка няма как да се върнат към света, докато не навършат шестнайсет.

— Заради твоето „велико пророчество“! Насилихте ме да се закълна, че няма да имам други деца. Не ми оставихте нищо!

— Само виждам бъдещето — рече оракулът. — Не мога да го променям.

В очите на бога пламнаха черни пламъци и се досетих, че щеше да последва нещо ужасно. Искаше ми се да извикам на момичето да побегне.

— В такъв случай, оракуле, чуй думите на Хадес — заяви той. — Може и да не успея да си върна Мария. Нито пък да те убия. Но душата ти е смъртна и нея мога да я прокълна!

Момичето се ококори.

— Не…

— Заклевам се — продължи Хадес, — че докато моите деца биват отхвърляни, докато страдам от твоето велико пророчество, делфийският оракул няма да има свой смъртен приемник. Няма да почиваш в мир. Никой няма да заеме мястото ти. Тялото ти ще се сбръчка и ще умре, а духът на оракула ще остане затворен в него. Ще изричаш горчивите си пророчества, докато не се разпаднеш на прах. И оракулът ще умре с теб!

Момичето изпищя и образът се разпадна. Нико падна на колене в градината на Персефона, лицето му беше пребледняло като сняг. Пред него се появи истинският Хадес извисяваше се в черната си мантия и гледаше мрачно сина си.

— И какво точно си мислиш, че правиш? — попита той.

Възцари се пълен мрак. След това се появи нов образ.

Рейчъл Елизабет Деър вървеше по плаж с бял пясък. Беше по бански, на кръста си беше вързала тениска. Раменете и лицето й бяха зачервени от слънцето.

Коленичи и започна да пише по мокрия пясък. Опитах се да разчета буквите. В първия момент реших, че дислексията ми пак се обажда, но после осъзнах, че Рейчъл пишеше на старогръцки.

Това беше невъзможно. Сигурно сънят не беше истински.

Тя написа няколко думи и прошепна:

— Какво става…

Знаех гръцки, но успях да прочета само първата дума. Преди морето да ги изтрие — Περσεύς. Моето име: Персей.

Рейчъл се изправи рязко и отстъпи от водата.

— О, богове! — възкликна тя. — Значи това означава!

Обърна се и хукна, разхвърча се пясък под нозете й.

Изтрополи по стълбите на верандата, едва си поемаше дъх. Баща й вдигна очи от „Уолстрийт Джърнъл“.

— Тате — Рейчъл се втурна към него. — Трябва да се върнем!

Устните му потрепнаха, сякаш той се опитваше да си спомни как да се усмихне.

— Да се върнем ли? Нали току-що дойдохме?

— В Ню Йорк става нещо. Пърси е в опасност.

— Той ли ти се обади?

— Не… не точно. Но съм сигурна. Имам предчувствие.

Господин Деър сгъна вестника си.

— С майка ти отдавна си мечтаем за тази почивка.

— Нищо подобно! И двамата не обичате да ходите на плаж! Но просто не искате да си го признаете.

— Рейчъл…

— Казвам ти, в Ню Йорк става нещо лошо! Целия град… Не знам какво точно, но е нападнат.

Баща й въздъхна.

— Ако имаше нещо, щяха да съобщят по новините.

— Не — настоя Рейчъл, — не такова нападение. Някои обаждал ли ти си е от Ню Йорк, откак сме тук?

Той се намръщи.

— Не… Но все пак е почивен ден, в средата на лятото.

— На теб постоянно ти звънят — не се предаде Рейчъл. — Трябва да признаеш, че е странно.

Баща й се поколеба.

— Не може просто ей така да си тръгнем. Платили сме…

— Виж, тате… Пърси има нужда от мен. Трябва да му предам едно съобщение. Въпросът е на живот и смърт.

— Какво съобщение? За какво говориш?

— Не мога да ти кажа.

— В такъв случай, никъде няма да ходим.

Рейчъл притвори очи, сякаш за да събере смелост.

— Тате, пусни ме да се върна и ще ти предложа сделка.

Господин Деър се приведе напред. Той разбираше от сделки.

— Слушам те.

— Лицея „Кларион“… Ще отида там през есента. Дори няма да се оплаквам. Но ти ще ме върнеш обратно в Ню Йорк веднага.

Той помълча дълго. След това извади телефона си.

— Дъглас? Приготви самолета. Заминаваме за Ню Йорк. Да, веднага.

Рейчъл го прегърна. Баща й изглеждаше изненадан, все едно това се случваше за първи път.

— Ще ти се отплатя, татко!

Той се усмихна, но изражението му беше студено. Огледа я изпитателно, все едно виждаше не дъщеря си, а младата дама, в която щеше да я превърне лицеят „Кларион“.

— Да, Рейчъл — измърмори той, — ще ми се отплатиш и още как!

Сцената избледня. Прошепнах сънено:

— Рейчъл…

Все още се въртях и мятах в леглото, когато Талия ме събуди.

— Пърси, вече е късно следобед. Имаме посетители.

Скочих. Леглото беше толкова удобно, а и мразех да спя през деня.

— Какви посетители?

Талия кимна мрачно.

— Един титан иска да говори с теб. Носи послание от Кронос.