Последният олимпиец

Седемнайсета глава Сядам на горещия стол

— Защо го направи? — попита Клариса, която беше положила главата на Силена в скута си.

Дъщерята на Афродита се опита да преглътне, устните й бяха изсъхнали и напукани.

— Ти… отказа. Останалите… щяха да последват само теб.

— И затова си откраднала моята броня! — възкликна смаяно Клариса. — Изчакала си с Крис да застанем на пост, задигнала си бронята ми и си се престорила на мен. — Обърна се към братята и сестрите си и ги изгледа мрачно. — И никой ли не забеляза измамата!?

Лагерниците от хижата на Арес изведнъж проявиха засилен интерес към върховете на ботушите си.

— Не ги вини — прошепна Силена. — Те искаха да повярват… че си ти.

— Глупаво момиче — изхлипа Клариса. — Защо се изправи срещу дракона?

— Аз съм виновна за всичко — отвърна Силена, по бузите й се стичаха сълзи. — Драконът, смъртта на Чарли… целият лагер…

— Млъкни! — прекъсна я Клариса. — Не е вярно.

Силена разтвори юмрук. В дланта й проблесна сребърна гривна с ятаган — знакът на Кронос.

Като че ли леден юмрук стисна сърцето ми.

— Ти си била шпионинът!

Силена се опита да кимне.

— Преди… преди да тръгна с Чарли, Люк беше много мил с мен. Той беше… толкова очарователен. Красив. После вече не исках да му помагам, но той заплаши да ме издаде. Обеща… Обеща, че ако продължа да му давам информация, ще спася живота на много хора. Че по-малко ще загинат. Каза, че Чарли няма да пострада. Излъга ме.

Улових погледа на Анабет. Тя беше пребледняла като платно. Изглеждаше така, все едно земята под краката й изведнъж се беше разтворила в бездънна пропаст.

Зад нас сраженията продължаваха.

Клариса извика ядосано на братята и сестрите си:

— Вървете да помогнете на кентаврите! Не допускайте врага до вратите. Марш!

Те хукнаха към битката.

Силена с мъка си пое дъх.

— Простете ми.

— Няма да умреш! — заяви Клариса.

— Чарли… — Силена вече беше на милиони километри от нас. — Виждам Чарли…

Това бяха последните й думи.

Клариса я прегърна и заплака. Крис сложи ръка на рамото й.

Накрая Анабет затвори очите на дъщерята на Афродита.

— Трябва да излезем срещу врага — рече тя с разтреперан глас. — Силена жертва живота си, за да ни помогне. Трябва да го направим заради нея.

Клариса подсмръкна и издуха носа см.

— Тя беше истински герой! Само да чуя някой да каже друго, ясно ли ви е?

Кимнах.

— Хайде, Клариса.

Тя грабна меча на един от повалените си братя.

— Кронос ще си плати за това!

Ще ми се да кажа, че прогоних врага от „Емпайър Стейт Билдинг“. Истината обаче е, че Клариса сама свърши всичката работа. Макар да беше без броня и без копието си, тя беше като истински демон. Подкара колесницата си право към армията на титаните и прегази всичко по пътя си.

Примерът й беше толкова заразителен, че дори и изплашените кентаври се обърнаха и контраатакуваха. Ловджийките събираха стрели от повалените и засипваха врага със залп след залп. Лагерниците от хижата на Арес сечаха на воля, както само те си знаеха. Чудовищата отстъпиха към Трийсет и пета улица.

Клариса се върна до дракона и прекара здраво въже през гнездата на очите му. Шибна конете, колесницата се издигна във въздуха и повлече след себе си трупа като някой от онези хартиени дракони, които китайците изнасят на улицата за своята Нова година. Препусна след чудовищата, крещеше обиди и ги предизвикваше да се изправят срещу нея. Цялото й тяло сияеше, въздухът около нея проблясваше озарен в червено.

— Благословията на Арес — рече Талия. — За първи път го виждам.

За миг Клариса беше непобедима като мен. Армията на титана я обсипваше с копия и стрели, но те не достигаха до нея.

— АЗ СЪМ КЛАРИСА ДРАКОНОУБИЙЦАТА — изрева тя. — Ще ви изтребя до крак! Къде е Кронос? Дайте го насам! Или го е страх?

— Клариса! — извиках. — Престани! Върни се!

— Къде се криеш, господарю на титаните? — продължи тя. — Хайде, ела!

Не получи отговор. Скитските дракони се подредиха зад стена от щитове, а Клариса продължи да обикаля по Пето авеню и да ги засипва с подигравки и обиди. Дългият петдесет метра кух скелет на дракона стържеше по асфалта като заточването на хиляди ножове.

През това време ние прибрахме ранените във фоайето и се погрижихме за тях. Дори след като врагът се оттегли, Клариса не спря да фучи нагоре-надолу по улицата с ужасяващия си трофей и да предизвиква Кронос на двубой.

Крис каза:

— Ще я наглеждам. Все някога ще се измори и ще я прибера.

— А лагера? — попитах. — Кой остана да го пази?

Той поклати глава.

— Само Аргус и горските духове. Драконът Пелей охранява дървото.

— Няма да издържат дълго сами — отвърнах. — Но се радвам, че вие дойдохте.

Крис кимна тъжно.

— Съжалявам, че се забавихме толкова. Опитах се да поговоря с Клариса. Обясних й, че няма никакъв смисъл да защитаваме лагера, ако вие загинете. Че всичките ни приятели са тук. Съжалявам, че се наложи Силена да…

— Ловджийките ще помогнат за поставянето на постове — обади се Талия. — Анабет и Пърси, вие се качете на Олимп. Подозирам, че там имат нужда от вас… За да организирате последната отбрана.

Пазачът във фоайето беше изчезнал. Книгата му лежеше захлупена на бюрото, столът беше празен. Но иначе цялото помещение беше претъпкано с ранени лагерници, ловджийки и сатири.

Пред асансьора се сблъскахме с Конър и Травис Стол.

— Вярно ли е? — попита Конър. — За Силена?

Кимнах.

— Загина като истински герой.

Травис смутено пристъпи от крак на крак.

— Ъъъ, чух, че…

— Това е! — прекъснах го. — Край на историята.

— Аха — измърмори той. — Виж, смятаме, че на чудовищата ще им е трудно да се качат с асансьора. В него може да влизат само малки групи. А великаните изобщо няма как да се поберат.

— Това е единственото ни преимущество — отвърнах. Има ли начин да блокираме асансьора?

— Вълшебен е — отвърна Травис. — По принцип, за да се качиш с него, трябва да имаш специална карта, но пазачът е изчезнал. Това подсказва, че защитите падат. Сега всеки може да използва асансьора.

— В такъв случай, не бива да допуснем да стигнат до вратите — рекох. — Ще ги спрем във фоайето.

— Трябват ни подкрепления — възрази той. — Врагът изпраща все нови и нови сили срещу нас. Накрая ще ни смаже.

— Само дето няма откъде да се появят подкрепления — отбеляза мрачно Конър.

Отвън госпожа О’Лиъри ближеше остъклената врата и размазваше по нея кучешки лиги.

— Може би не е точно така — рекох.

Излязох на улицата и сложих ръка на муцуната на госпожа О’Лиъри. Хирон й беше бинтовал лапата, но тя продължаваше да куца. Козината й беше омазана с кал, листа, парчета пица и засъхнала кръв от чудовища.

— Хей, момиче — опитах се да вложа ентусиазъм в гласа си. — Знам, че си уморена, но искам да те помоля за още една голяма услуга.

Наведох се и зашепнах в ухото й.

След като госпожа О’Лиъри се отправи на пътуване в сенките, се върнах при Анабет във фоайето. Докато вървяхме към асансьора, мярнах Гроувър, който беше коленичил край един дебел ранен сатир.

— Леней?

Старият сатир изглеждаше ужасно. Устните му бяха посинели. От корема му стърчеше пречупено копие, косматите му кози крака бяха извити настрани като счупени.

Той се обърна към нас, но като че ли не ни видя.

— Гроувър? — прошепна той.

— Тук съм, Леней. — Гроувър едва се сдържаше да не се разплаче, явно напълно беше забравил тежките обвинения, с които го беше затрупал Леней.

— Побе… победихме ли?

— Ъъъ… да — излъга Гроувър. — Благодарение на теб, Леней. Прогонихме врага.

— Нали ти казах — прошепна старият сатир. — Истинският водач… истинският…

И завинаги затвори очи.

Гроувър преглътна шумно. Сложи ръка на челото му и прошепна нещо. Тялото на стария сатир се стопи и на негово място се появи малка фиданка върху купчинка прясна пръст.

— Лавър! — ахна Гроувър. — О, какъв късмет извади старият козел!

Взе фиданката в шепи.

— Трябва да го посадя. На Олимп, в градините.

— И ние сме тръгнали натам — рекох. — Ела с нас.

В асансьора звучеше ненатрапчива музика. Спомних си първото си качване на Олимп, когато бях на дванайсет. Тогава Анабет и Гроувър ги нямаше. Радвах се, че сега бяха с мен. Нещо ми подсказваше, че това може да е последното ни приключение заедно.

— Пърси — рече тихо Анабет. — Беше прав за Люк.

Това бяха първите думи, които изричаше след смъртта на Силена Берегард. Не отместваше поглед от пода на асансьора, по който просвятваха вълшебни цифри — 400, 450, 500.

С Гроувър се спогледахме.

— Анабет, съжалявам…

— Опита се да ме предупредиш — продължи тя с разтреперан глас, — че Люк е зъл. Но не ти вярвах, докато… докато не научих как е използвал Силена. Сега вече знам. Дано да си доволен.

— Няма как да съм доволен от това.

Анабет подпря глава на стената на асансьора, избягваше погледа ми. Гроувър люлееше лавъра в шепи.

— Хубаво е отново да сме заедно. Да се караме. Да се измъкваме на косъм. Да гледаме презрително смъртта в очите… О, стигнахме!

Чу се звън, вратите се отвориха и излязохме на пътеката сред облаците.

Обикновено никой не би описал Олимп като „потискащ“, но сега върхът изглеждаше точно така. Огньовете в мангалите бяха угаснали. Прозорците тъмнееха. Улиците бяха пусти, вратите — залостени. Единствените признаци на живот идваха от парковете, които бяха превърнати в полеви болници. Уил Солис и братята и сестрите му от хижата на Аполон се грижеха за ранените. Ниади и дриади се опитваха да помогнат, пееха вълшебни горски песни, за да излекуват изгарянията и да прогонят отровата от телата.

Докато Гроувър садеше лавровата фиданка, с Анабет обиколихме ранените, за да ги поободрим. Видях сатир със счупен крак, полубог, увит в бинтове от главата до петите, едно тяло в златист погребален саван от хижата на Аполон. Не знаех кой е скрит под плата. А и не исках да разбера.

Сърцата ни бяха натежали като олово, но въпреки това се опитвахме да измислим някакви окуражителни думи.

— За нула време ще си обратно на бойното поле — рекох на един лагерник.

— Изглеждаш чудесно — увери друг Анабет.

— Леней се прероди в храст! — обясняваше Гроувър на стенещите сатири.

Открих Полукс, сина на Дионис, подпрян на едно дърво. Ръката му беше счупена, но иначе беше добре.

— Мога да се бия с другата ръка — процеди той през стиснати зъби.

— Не — отвърнах, — направи достатъчно. Остани тук и помогни на ранените.

— Но…

— Обещай ми да се пазиш — прекъснах го аз. — Лична услуга!

Той се намръщи объркано, все пак не бяхме чак толкова добри приятели. Само че нямах никакво намерение да му кажа, че искам да го предпазя по молба на баща му. Щеше да се сконфузи. В крайна сметка Полукс ми обеща и седна отново под дървото. Изглеждаше по-ведър.

С Анабет и Гроувър продължихме към двореца. Натам щеше да се насочи и Кронос. Качеше ли се тук с асансьора — вече изобщо не се съмнявах, че рано или късно щеше да го направи, — веднага щеше да унищожи тронната зала, средоточието на мощта на боговете.

Бронзовите врати изскърцаха. Стъпките ни отекнаха по мраморния под. Съзвездията премигваха студено от тавана. Огънят в огнището едва тлееше и край него зъзнеше Хестия — малко момиче в сива роба. Офиотавросът плуваше тъжно в кълбото си с вода. Когато ме видя, унило измуча.

На светлината от огъня троновете хвърляха зловещи сенки като протягащи се ръце.

Рейчъл Елизабет Деър стоеше в подножието на престола на Зевс и се взираше в звездите. В ръцете си държеше амфора.

— Рейчъл? Какво правиш?

Тя ме погледна унесено, все едно се събуждаше от сън.

— Виж какво намерих. Това е делвата на Пандора, нали?

Очите й искряха по-ярко от обикновено, изведнъж в главата ми изплува споменът за мухлясали сандвичи и прегорели курабийки.

— Остави я, моля те — рекох.

— Виждам надеждата вътре. — Рейчъл прокара пръсти по шарките на делвата. — Толкова с крехка…

— Рейчъл!

Викът ми я върна в реалността. Подаде ми делвата. Глината беше студена като лед.

— Гроувър — измърмори Анабет, — ела да обиколим двореца. Може да намерим гръцки огън или от капаните на Хефест.

— Но…

Тя го сръга с лакът.

— Добре! — извика той. — Обичам капаните!

Анабет го помъкна навън.

Хестия се беше свила край огъня и се полюшваше.

— Ела — подканих Рейчъл, — искам да те запозная с нея.

Седнахме до богинята.

— Господарке Хестия — рекох.

— Здравей, Пърси Джаксън — прошепна тя. — Става студено. Огънят гасне.

— Знам — отвърнах. — Титаните са близо.

Хестия погледна Рейчъл.

— Добре дошла, скъпа. Най-сетне стигна до домашното огнище.

Рейчъл премига изненадано.

— Очаквали ли сте ме?

Богинята вдигна ръка и въглените се разгоряха. В пламъците зърнах как с мама и Пол седим на масата и кухнята за Деня на благодарността; как сме се събрали с приятелите ми край огъня в лагера и пеем песни; как с Рейчъл пътуваме край брега с тойотата на Пол.

Не знаех дали Рейчъл виждаше същите неща, но раменете й се отпуснаха. Топлината на огъня я съживи.

— За да заемеш мястото си край огнището — рече Хестия, — трябва да загърбиш всичко незначително, което ти отвлича вниманието. Това е единственият начин да оцелееш.

Рейчъл кимна.

— Разбирам.

— Почакайте — обадих се. — За какво говорите?

Рейчъл пресекливо си пое дъх.

— Пърси, дойдох… Мислех, че идвам заради теб. Но не е така. Ти и аз…

Тя поклати глава.

— Какво? Сега изведнъж станах нещо „незначително, което ти отвлича вниманието“? Защото не съм „героят“ ли?

— Не знам дали ще мога да ти обясня — рече Рейчъл. Ти ме привлече… защото отвори пред мен вратите към това тук — тя посочи тронната зала. — Исках да разбера какво означават виденията ми. Но ти и аз… това не е част от него. Нашите съдби не са свързани. Мисля, че дълбоко в себе си ти винаги си го знаел.

Зяпнах. Може и да не съм най-схватливият, когато става дума за момичета, но бях сигурен, че Рейчъл ми биеше шута, което беше тъпо тъй като все пак дори не бяхме ходили заедно като хората.

— Значи… Какво сега? „Благодаря, че ме доведе на Олимп и чао!“ Това ли ми казваш?

Тя мълчаливо се взираше в огъня.

— Пърси Джаксън — обади се Хестия. — Рейчъл не може да ти каже нищо повече. Времето й наближава, но твоят избор приижда още по-бързо. Готов ли си?

Не, изобщо не бях готов.

Погледнах делвата на Пандора и изведнъж, за първи път, се изкуших да я отворя. Точно в този момент не виждах никакъв смисъл в надеждата. Толкова много от приятелите ми бяха загинали. Рейчъл ме разкара. Анабет ми беше сърдита. Родителите ми спяха в колата си долу на улицата, а армията от чудовища беше обградила сградата. Олимп беше на ръба, а бях узнал, че и боговете понякога постъпват жестоко: Зевс беше убил Мария ди Анджело, Хадес беше проклел оракула, Хермес беше обърнал гръб на Люк, макар да знаеше, че синът му ще мине на страната на злото.

„Предай се — прошепна гласът на Прометей в ухото ми. — Предай се или домът ти ще бъде унищожен. Любимия ти лагер ще бъде опожарен.“

След това вдигнах очи към Хестия. В червените й очи искреше топлина. Спомних си видяното в пламъците — приятели и близки, всички, които обичах.

Спомних си думите на Крис Родригес: „Няма смисъл да защитаваме лагера, ако загинете. Всичките ни приятели са там.“ А Нико беше заявил на баща си: „Ако Олимп падне, безопасността на двореца ти няма да има никакво значение“.

Разнесоха се стъпки. Анабет и Гроувър се връщаха в тронната зала. Видяха ни и спряха. Сигурно изглеждах доста странно.

— Пърси? — Анабет вече не звучеше сърдита, а разтревожена. — Да ви оставим ли още малко?

Изпълни ме решителност. Вече знаех как да постъпя.

Погледнах Рейчъл.

— Нали няма да направиш някоя глупост? Говори с Хирон, нали?

Тя се насили да се усмихне.

— Страх те е аз да не направя глупост?

— В смисъл… Няма да пострадаш, нали?

— Не знам — призна Рейчъл. — Зависи дали ще спасиш света, или не, герой.

Взех делвата на Пандора. Духът на надеждата трепкаше вътре, мъчеше се да затопли студения съд.

— Хестия — рекох, — давам ти я като приношение.

Богинята сведе глава.

— Аз съм най-слабата от боговете. Защо я поверяваш на мен?

— Ти си последният олимпиец — отвърнах. — И най-важният от всички.

— Защо, Пърси Джаксън?

— Защото надеждата оцелява край огнището — рекох. — Пази я вместо мен и така никога повече няма да се изкуша да се откажа от нея.

Богинята се усмихна. Пое делвата с две ръце и тя заискря. Огънят се разгоря буйно.

— Добър избор, Пърси Джаксън — рече Хестия. — Боговете да те благословят.

— Ще видим дали ще го направят. — Обърнах се към Анабет и Гроувър. — Хайде, елате.

Отправих се решително към трона на баща ми.

Тронът на Посейдон беше вдясно от този на Зевс, но не беше толкова величествен. Кожената седалка беше поставена върху въртяща се основа с няколко железни халки отстрани, предназначени за закрепване на въдица (или на тризъбец). В общи линии, приличаше на корабен шезлонг за лов на акули, марлини и морски чудовища.

В нормалния си вид боговете бяха високи по шест метра, така че като се протегнах, върховете на пръстите ми едва опряха в долния ръб на седалката.

— Помогнете ми да се кача — заповядах.

— Ти добре ли си? — извика Анабет.

— Най-вероятно — не.

— Пърси — обади се Гроувър, — боговете хич, ама хич не обичат някой да им седне на трона. И това „хич“ е в смисъл, че ако го направиш, ще те изпепелят на мига.

— Трябва да му привлека вниманието — отвърнах. — Това е единственият начин.

Двамата се спогледаха смутено.

— Е, ако не друго, със сигурност ще привлечеш вниманието му — измърмори Анабет.

Те сплетоха ръце, за да стъпя на тях, и после ме повдигнаха, за да се кача на трона. Краката ми се поклащаха толкова високо над пода, че все едно бях бебе, сложено в стол за възрастни. Огледах останалите празни тронове, лесно ми беше да си представя какво е да си на съвет на боговете, да си толкова могъщ, но и постоянно да се разправяш с другите единайсет богове, които се опитват да наложат волята си. Не беше трудно да заподозреш, че всички заговорничат срещу теб, да започнеш да се грижиш единствено за своите си интереси, особено ако си Посейдон. Щом се настаних на мястото му, имах чувството, че целият океан е във властта ми — безброй кубици вода, спотаила силата си и обгърната в тайнственост. Защо Посейдон да се вслушва в останалите? Защо да не е най-великият от дванайсетимата?

Поклатих глава. Не биваше да се разсейвам.

Тронът потрепери. В главата ми нахлу гневен ураган.

— КОЙ СМЕЕ…

Изведнъж гласът замълча. Гневът се уталожи, което беше хубаво, тъй като дори само тези две думи едва не ме смазаха с мощта си.

— Пърси — гласът на баща ми все още беше ядосан, но овладян. — Какво правиш на трона ми?

— Извинявай, татко — отвърнах. — Исках да ми обърнеш малко внимание.

— Това е страшно опасно! Дори и за теб. Ако не бях погледнал, преди да те ударя, сега от теб щеше да е останала само локвичка солена вода.

— Извинявай — повторих. — Виж, тук положението е много зле.

Разказах му какво се случваше. След това споделих плана си.

Той дълго мълча.

— Пърси, това, което искаш, е невъзможно. Дворецът ми…

— Татко, Кронос нарочно е насъскал Океан срещу теб. Иска да те откъсне от останалите богове, защото знае, че ако ти им помогнеш, може и да победят Тифон.

— Дори и да е така, той атакува дома ми.

— Аз съм в дома ти в момента — рекох. — Домът ти е на Олимп.

Подът се разтресе. Вълна от гняв нахлу в съзнанието ми. Помислих си, че съм прекалил, но татко се овладя. Някъде край него се чуваха взривове и викове и крясъци на циклопи и тритони.

— Как е Тайсън? — попитах.

Въпросът ми като че ли го изненада.

— Добре е. Справя се по-добре, отколкото очаквах. Макар че бойният вик „Фъстъчено масло!“ е доста странен.

— Значи най-сетне си му позволил да се включи в битките?

— Не сменяй темата! Даваш ли си сметка какво искаш от мен? Дворецът ми ще бъде разрушен.

— Но поне може да спасиш Олимп.

— Знаеш ли колко време ми трябваше, за да го оправя? Само залата за игри ми отне шестстотин години!

— Татко…

— Добре, да бъде както искаш. Но се моли да се получи, сине.

— Моля се. Нали говоря с теб?

— Ъъъ… да. Прав си. Амфитрита… Идвам!

Избухна нов силен взрив и връзката се разпадна.

Скочих на земята.

Гроувър ме огледа притеснено.

— Добре ли си? Така пребледня… и започна да пушиш.

— Глупости! — Сведох поглед. Ръкавите ми тлееха. Косъмчетата по ръцете ми бяха опърлени.

— Ако беше останал още малко, щеше да се възпламениш — отбеляза Анабет. — Надявам се, че разговорът си е струвал?

— Муу! — обади се офиотавросът от кълбото си с вода.

— Скоро ще разберем — отвърнах.

В този миг вратите на тронната зала рязко се отвориха. Талия се втурна вътре. Лъкът й беше счупен на две, колчанът й беше празен.

— Трябва да слезете — рече тя. — Врагът наближава. Предвожда ги Кронос!