Последният олимпиец

Двайсета глава Получаваме невероятни награди

Лично трите мойри дойдоха да вземат тялото на Люк.

За първи път срещнах трите старици, когато бях на дванайсет. Те седяха на една крайпътна сергия за плодове и предяха нишката на живота ми. Тогава ме бяха уплашили, уплашиха ме и сега — три кошмарни бабки, понесли торби с игли за плетене и кълба прежда.

Една от тях ме погледна и макар да не каза нищо, животът ми буквално изтече пред очите ми. Изведнъж бях на двайсет. След това — на средна възраст. После станах грохнал старец. Силите ме напуснаха и зърнах собствения си гроб, в който бавно се спускаше ковчег. И всичко това за по-малко от секунда.

— Край — рече тя.

Старицата вдигна кълбото синя прежда — същото, което преди четири години бях видял в ръцете им. Тогава бях решил, че това е моята нишка на живота. Сега разбирах, че е била нишката на Люк. Бяха ми показали живота, който ще трябва да бъде пожертван, за да бъде подреден наново светът.

Вдигнаха тялото на Люк, увито в бяло-зелен саван, и поеха към вратата.

— Почакайте! — обади се Хермес.

Вестоносецът на боговете беше облечен в хитон и сандали, а на главата си носеше шлем. Крилцата на шлема потрепваха, докато той вървеше. Змиите Джордж и Марта се увиваха около кадуцея и шепнеха:

— Люк, горкият Люк…

Замислих се за Мей Кастелан, която седеше сама в кухнята, печеше курабийки и правеше сандвичи за сина си, който никога вече нямаше да се върне у дома.

Хермес придърпа савана от лицето на Люк и го целуна по челото. Прошепна няколко думи на старогръцки — прощален благослов.

— Сбогом.

След това кимна и трите мойри отнесоха тялото на сина му.

Докато те излизаха, се замислих за великото пророчество. Сега вече ми ставаше ясен смисълът. „Героя острието прокълнато ще съсече.“ Героят беше Люк. Прокълнатото острие всъщност беше ножът, който той беше дал на Анабет преди години. Ножът беше прокълнат, защото Люк беше нарушил клетвата си и беше предал приятелите си. „Във сетен миг едничък избор ще реши…“ — това беше моят избор дали да му дам ножа и да повярвам на Анабет, че Люк все още може да постъпи правилно. „Всеобща гибел или Олимп да съхрани“ — той се беше жертвал, за да съхрани Олимп. Рейчъл беше права. В крайна сметка не аз, а Люк беше героят.

Разбрах и друго: когато Люк се е гмурнал в Стикс, той също е трябвало да си избере нещо, което да го придържа към живота. В противен случай е щял да загине. Аз бях избрал Анабет и подозирах, че той също се беше спрял на нея. Сигурно си беше представил сцената, която Хестия ми беше показала — той, Талия и Анабет в доброто старо време, когато им е обещал, че ще бъдат семейство. Нараняването на Анабет по време на схватката в тронната зала го беше разтърсило и му бе напомнило за клетвата му. Това беше позволило на съзнанието му да възвърне контрола над тялото си и да победи Кронос. Неговата слабост, ахилесовата му пета, ни беше спасила.

Изведнъж стоящата до мен Анабет се олюля. Подхванах я и тя изкрещя, бях я сграбчил за счупената ръка.

— О, богове! — смотолевих. — Извинявай, Анабет.

— Няма нищо — прошепна тя и припадна в ръцете ми.

— Трябва ни помощ! — извиках.

— Ето ме! — Аполон пристъпи към нас. Огнената му броня беше ослепително ярка, с марковите си слънчеви очила и съвършена усмивка той привличаше на модел, рекламиращ бойна екипировка. — Богът на медицината на вашите услуги!

Прокара длан по лицето на Анабет и прошепна някакво заклинание. Синините мигом избледняха. Белезите и раните изчезнаха. Ръката й оздравя и тя въздъхна в съня си.

Аполон се усмихна.

— След няколко минути ще се събуди. А през това време може да съчиним поема за победата ни. „Аполон и приятелите му спасяват Олимп.“ Какво ще кажеш?

— Благодаря, Аполон — отвърнах. — А за поемата… Сам ще се справиш по-добре.

Следващите няколко часа ми бяха като в мъгла. Спомних си обещанието, което бях дал на мама. Зевс изслуша странната ми молба и без да му мигне окото, щракна с пръсти и заяви, че покривът на „Емпайър Стейт Билдинг“ е осветен в синьо. Повечето простосмъртни сигурно се питаха какво ли означава това, но мама щеше да разбере, че съм оцелял и Олимп е спасен.

Боговете се захванаха да оправят тронната зала и за нула време приключиха, тъй като все пак със задачата се бяха заели дванайсет свръхмогъщи създания. С Гроувър се погрижихме за ранените и след като пътеката към асансьора се появи отново, отидохме да видим приятелите си, които бяха оцелели. Циклопите бяха спасили Талия от затисналата я статуя. Сега тя куцукаше с патерици, но иначе беше добре. Конър и Травис Стол се бяха отървали само с леки наранявания. Заклеха се, че не са прекалили с плячкосванията си из града. Казаха ми, че родителите ми са добре, но не са ги пуснали да се качат на Олимп. Госпожа О’Лиъри била изровила Хирон изпод срутилата се стена и го занесла в лагера. Братята се тревожеха за стария кентавър, но той поне беше жив. Кейти Гарднър докладва, че е видяла Рейчъл Елизабет Деър да изскача от „Емпайър Стейт Билдинг“ след края на битката. Изглеждала добре, но никой не знаеше къде е, което ме безпокоеше.

Нико ди Анджело беше приветстван на Олимп като истински герой. Баща му вървеше с него, въпреки че по принцип Хадес можеше да идва на Олимп само по време на зимното слънцестоене. Богът на мъртвите се оглеждаше смаяно и като че ли не можеше да повярва на очите си, че роднините му го хвалят и приятелски го потупват по гърба. Сигурно за първи път го приемаха толкова радушно тук.

Клариса се появи с маршова стъпка, макар че все още зъзнеше заради престоя си в ледения блок и Арес изрева:

— Ето го и моето момиче!

Богът на войната я погали по главата и я тупна по гърба, след което я обяви за най-добрия воин, който бил виждал.

— И как само размаза дракона, а? Ей така те искам!

Клариса като че ли не знаеше на кой свят се намира. Само кимаше и премигваше, сякаш я беше страх, че баща й може да я удари, но накрая все пак започна да се усмихва.

Край мен минаха Хера и Хефест. Хефест помърмори малко, задето му бях седнал за миг на трона, но накрая заяви, че съм се справил „що-годе добре“.

Хера презрително изсумтя и рече:

— Явно и този път ще ви се размине на теб и онова непоносимо момиче.

— Анабет спаси Олимп! — възкликнах възмутено. — Тя убеди Люк да спре Кронос.

— Хммм! — Хера обидено се врътна, но като че ли поне засега бяхме в безопасност.

Дионис все още беше с превръзка на главата. Той ме измери с поглед и каза:

— Е, Пърси Джаксън. Виждам, че Полукс е жив, така че явно не си чак толкова загубен. Сигурно е заради моето обучение.

— Ъъъъ, да, господине — отвърнах.

Той кимна.

— В благодарност за смелостта ми, Зевс намали наказанието ми в гадния ви лагер. Сега ми остават само петдесет, а не сто години.

— Петдесет години?! — Опитах си да си представя какво ще е да търпя Дионис, докато стана дядо, стига изобщо да доживеех до тази възраст.

— Но няма смисъл да подскачаш от радост, Джаксън — продължи той и си дадох сметка, че изговаряше името ми правилно. — Все още възнамерявам да вгорча живота ти.

Не успях да сдържа усмивката си.

— Естествено.

— Радвам се, че сме наясно с позициите си.

Дионис се обърна и се зае да поправя трона си от лозови пръчки, които бяха пообгорели от огъня.

Гроувър не се отделяше от мен. От време на време се разплакваше.

— Толкова горски духове загинаха, Пърси. Толкова много…

Прегърнах го през рамо и му дадох един парцал да си издуха носа.

— Справи се чудесно, приятелю. Ще възстановим всичко. Ще засадим нови дървета. Ще почистим парковете. Приятелите ти ще се преродят в един по-хубав свят.

Той подсмърчаше унило.

— Да, може би е така. Но и преди това ми беше трудно да ги накарам да се размърдат. Все още се водя официално за прогонен от Съвета. Никой не се интересува какво говоря за Пан. А сега дали някога отново ще се вслушат в думите ми? Та аз ги поведох към гибел!

— Ще се вслушат — уверих го. — Защото мислиш за тях. Не познавам друг, който толкова да го е грижа за природата.

Гроувър се опита да се усмихне.

— Благодаря ти, Пърси. Надявам се… Надявам се, знаеш колко се гордея, че съм ти приятел.

Потупах го по рамото.

— Люк беше прав за едно. Ти си най-смелият сатир на света.

Той пламна като домат и в този миг се разнесе боен зов на раковина. Армията на Посейдон влезе в залата.

— Пърси! — извика Тайсън. Втурна се към мен с разтворени ръце. За щастие брат ми се беше свил до обичайните си размери, така че прегръдката му беше като да те прегази трактор, а не цял автопарк от селскостопански машини.

— Не си мъртъв! — заяви той.

— Не съм — кимнах. — Невероятно, нали?

Тайсън радостно плесна с ръце и се засмя.

— И аз не съм мъртъв! Ура! Оковахме Тифон, знаеш ли? Беше забавно!

Зад него петдесетината циклопи се засмяха, като кимаха и се потупваха доволно по гърбовете.

— Тайсън беше начело — избоботи един. — Той е смел!

— Най-смелият сред циклопите! — обади се друг.

Тайсън се изчерви.

— Не, не беше…

— Видях те — прекъснах го. — Страхотен беше!

Горкият Гроувър едва не припадна. Ужасно го беше страх от циклопи. Но събра кураж и се обади:

— Три пъти ура за Тайсън!

— Урррра! — изреваха циклопите.

— Не, недейте, моля! Не ме яжте! — прошепна Гроувър, но май само аз го чух.

Раковините отекнаха отново. Циклопите се отдръпнаха и баща ми влезе в тронната зала. Беше облечен с броня, тризъбецът искреше в ръката му.

— Тайсън! — извика той гръмогласно, — чудесно се справи, сине! Пърси… — Лицето му стана строго, размаха пръст към мен и за миг си помислих, че може да ме удари. — Прощавам ти, задето седна на трона ми. Ти спаси Олимп!

Разпери ръце и ме прегърна. Смутено си дадох сметка, че за първи път прегръщах баща си. От него се излъчваше топлина като от обикновен човек, ухаеше на плаж и свеж морски въздух.

Посейдон се отдръпна и ми се усмихна мило. Чувствах се толкова добре, че чак се просълзих. До този момент май не си бях позволявал да си призная колко изплашен съм бил през последните няколко дни.

— Тате…

— Шшшт — прекъсна ме той. — Никой герой не е неподвластен на страха, Пърси. А сега ти си най-великият герой на всички времена. Дори и Херкулес…

— ПОСЕЙДОН! — избоботи гръмовен глас.

Зевс се беше настанил на трона си и се взираше гневно в баща ми. Останалите богове вече заемаха местата си. Дори и Хадес беше тук, беше се настанил в обикновен каменен стол до огнището. Нико седеше по турски в краката му.

— Посейдон — продължи Зевс, — толкова ли си вирнал носа си, че да не искаш да се присъединиш към нас, братко?

Помислих си, че баща ми ще избухне, но той ме погледна и ми намигна.

— За мен ще е чест, господарю Зевс.

Може би наистина стават чудеса, нали? Посейдон се отправи към рибарския си трон и съветът на боговете започна.

Докато Зевс държеше дълга реч за смелостта на боговете, дрън-дрън-дрън, Анабет се промъкна и седна до мен. Изглеждаше доста добре, предвид че преди малко беше припаднала.

— Изпуснах ли нещо? — прошепна тя.

— Като че ли никой не се кани да ни убие — отвърнах тихо. — Поне засега.

— Ще ни е за първи път днес.

Ухилих се, но Гроувър ме сръга в ребрата, тъй като Хера ни гледаше заплашително.

— И накрая — заяви Зевс, — бих искал да изразя благодарността ни — той се прокашля, все едно му беше трудно да изговори думите, — ъъъ, благодарността ни за помощта на Хадес.

Господарят на мъртвите кимна. Целият сияеше от самодоволство, но пък си го беше заслужил. Потупа сина си по рамото и Нико изглеждаше по-щастлив отвсякога.

— И, разбира се — продължи Зевс, като смутено се разшава на трона, — трябва да… ъъъ… трябва да благодарим на Посейдон.

— Извинявай, братко, не те чух — обади се Посейдон. — Какво каза?

— Трябва да благодарим на Посейдон — повтори през стиснати зъби Зевс. — Без него… щеше да е трудно…

— Трудно ли? — попита невинно Посейдон.

— Невъзможно — поправи се Зевс. — Щеше да е невъзможно да победим Тифон.

Боговете замърмориха одобрително и тупнаха с оръжията си по пода в знак на съгласие.

— И сега ни остава — продължи Зевс — единствено да благодарим на младите герои, които защитиха Олимп. Макар че по трона ми имаше няколко пукнатини…

Първо привика Талия, тъй като му беше дъщеря, и й обеща да й помогне да попълни отряда си от ловджийки.

Артемида се усмихна.

— Справи се чудесно, Талия. Гордея се с теб. Загиналите ловджийки няма да бъдат забравени. Сигурна съм, че ще намерят покой в Елисейските полета.

Тя погледна многозначително Хадес.

Той сви рамене.

— Вероятно.

Артемида не отмести погледа си от него.

— Добре — изръмжа Хадес. — Ще се погрижа да придвижат по-бързо документите им.

Талия сияеше от гордост.

— Благодаря, господарке.

Поклони се на боговете, дори на Хадес, и докуцука с патериците си до трона на Артемида.

— Тайсън, сине на Посейдон — изрече Зевс.

Тайсън притеснено излезе напред.

— Ето това е младеж, който не оставя нищо в чинията си — изсумтя одобрително Зевс. — Тайсън, заради проявената смелост във войната като водач на циклопите те назначавам за пълководец в олимпийската армия. Отсега нататък ще си начело на братята си, когато боговете воюват. И ще получиш ново… ъъъ… какво оръжие би искал? Меч? Топор?

— Сопа! — отвърна Тайсън и посочи счупената си пика.

— Добре — рече Зевс. — Ще ти дадем нова… ъъъ… сопа. Най-хубавата сопа, която може да се намери.

— Ура! — извика Тайсън, останалите циклопи се присъединиха към вика му и когато се върна при тях, дълго го тупаха по гърба.

— Гроувър Андъруд от народа на сатирите! — извика Дионис.

Гроувър смутено пристъпи напред.

— Престани да си дъвчеш ризата! — скара му се Дионис. — Честна дума, няма да те изям. За проявената смелост и саможертвата, дрън-дрън-дрън, и тъй като поради нещастното стечение на обстоятелствата се отвори едно място, боговете сметнаха за удачно да те назначат в Съвета на чифтокопитните старейшини.

Гроувър се олюля и падна като отсечено дърво.

— О, прекрасно — въздъхна Дионис, а две ниади се втурнаха към припадналия Гроувър. — Е, когато се свести, кажете му, че вече не е прогонен в изгнаничество и че всички сатири, ниади и други горски духове отсега нататък ще се отнасят към него като към господар на дивата природа, с всички произтичащи от това права, привилегии и нужната почит, и така нататък, и така нататък. А сега, моля ви, изнесете го оттук, преди да се е съвзел и да е започнал да блее.

— Хранаааа… — простена Гроувър, докато ниадите го мъкнеха навън.

Е, поне с него всичко щеше да е наред. Щеше да се събуди като господар на дивата природа и цяло ято красиви ниади щяха да се грижат за него. Животът можеше и да е много по-лош.

Атина извика:

— Анабет Чейс, моята дъщеря.

Анабет ме стисна по рамото, излезе напред и коленичи в нозете на майка си.

Атина се усмихна.

— Дъще, ти надхвърли и най-смелите ми надежди. Използва мъдростта, силата и смелостта си, за да защитиш този град и нашите престоли. Докладваха ни, че Олимп е… така да се каже, почти напълно разрушен. Господарят на титаните е причинил много щети, които сега трябва да бъдат поправени. Разбира се, лесно можем да го възстановим с помощта на божествените си способности, но смятаме, че градът може да стане по-хубав. Ще се възползваме от възможността, която съдбата ни предостави. А ти, дъще моя, ще си начело на новото строителство.

Анабет смаяно вдигна глава.

— Господарке?

Майка й се усмихна.

— Ти си вече архитект, нали? Изучавала си проектите на Дедал. Кой би се справил по-добре със задачата да пресътвори Олимп и да издигне паметник за следващото хилядолетие?

— И ще мога… ще мога да направя всичко, което си поискам?

— Каквото си пожелаеш — отвърна богинята. — Изгради нов град, който да пребъде през вековете.

— При едно условие: да има достатъчно мои статуи — обади се Аполон.

— И мои — допълни Афродита.

— И мои също — извика Арес. — Големи статуи с големи зловещи мечове и…

— Достатъчно — прекъсна го Атина. — Ясно й е. Стани, дъще, ти си новият архитект на Олимп!

Анабет се надигна като в сън и се върна при мен.

— Честито — усмихнах се.

За първи път я виждах занемяла.

— Ще трябва… ще трябва да започна с планирането… Първо, чертожна хартия и ъъъ… моливи…

— ПЪРСИ ДЖАКСЪН! — обяви Посейдон. Името ми отекна в залата.

Разговорите секнаха. Възцари се тишина, чуваше се само пращенето на огъня. Всички бяха впили погледи в мен — боговете, техните деца, циклопите, горските духове. Застанах в средата между троновете, а Хестия ми се усмихна окуражително. Сега беше приела вида на малко момиче, изглеждаше доволна и щастлива да е отново край огнището си. Усмивката й ми вдъхна смелост.

Първо се поклоних на Зевс. След това коленичих пред трона на баща ми.

— Стани, сине — рече той.

Изправих се смутено.

— Великите герои заслужават отплата за подвизите си — рече Посейдон. — Някой от присъстващите ще отрече ли, че синът ми заслужава награда?

Очаквах, че все някой ще се обади. Боговете винаги се караха за каквото и да станеше дума, а и много от тях не ме харесваха. Само че никой не възрази.

— Съветът е съгласен — обяви Зевс. — Пърси Джаксън, ще получиш дар от боговете.

Поколебах се.

— Какво си пожелая ли?

Зевс кимна строго.

— Знам какво ще поискаш. Най-великия дар. Да, ако го пожелаеш, ще ти го дадем. От векове не сме оказвали подобно благоволение на простосмъртен, но, ако пожелаеш, ти, Персей Джаксън, ще станеш бог. Безсмъртен. Неумиращ. Ще служиш на баща си за вечни времена.

Взрях се в него онемял.

— Ъъъ… Бог?

Зевс въздъхна.

— Един доста бавно загряващ бог, явно. Но да, със съгласието на целия съвет, мога да те направя безсмъртен. И тогава ще трябва да те търпя завинаги.

— Хммм — обади се Арес. — Това означава, че ще мога да го размазвам, когато си поискам, а след това той пак ще се появява и ще моли за още. Добре звучи.

— И аз съм съгласна — рече Атина, като се взираше в дъщеря си.

Обърнах се. Анабет сведе поглед. Беше пребледняла. Спомних си как преди две години си бях помислил, че тя ще се закълне във вярност на Артемида и ще стане ловджийка. Тогава едва не получих удар при мисълта, че ще се разделим завинаги. Сега тя изглеждаше по същия начин.

Замислих се за трите мойри и как бях видял живота ми да преминава пред очите ми за секунди. Можеше да избегна всичко, което бях зърнал. Да не остарея, да не умра, да не ме заровят в гроба. Можеше да остана юноша завинаги, в чудесна форма, могъщ и безсмъртен, да служа на баща ми. Можеше да получа власт и вечен живот.

Кой би отказал подобно предложение?

След това отново погледнах Анабет. Замислих се за приятелите ми в лагера — Чарлз Бекендорф, Майкъл Ю, Силена Берегард и всички останали, които бяха загинали. Замислих се за Етан Накамура и за Люк.

И взех решение.

— Не искам — рекох.

Мълчание. Боговете се споглеждаха озадачено, все едно се съмняваха, че не са чули хубаво.

— Какво? — смръщи вежди Зевс. — Отказваш нашия щедър дар?

В гласа му се прокрадна заплаха като надигаща се буря, която всеки миг щеше да се разрази.

— Поласкан съм, благодаря ви много — отвърнах. — Не се обиждайте, но… Още толкова много неща има да изживея. Не бих искал да пропусна годините си в колежа.

Боговете ме гледаха мрачно. Анабет беше вдигнала ръка към устата си, сякаш за да сдържи напиращия отвътре вик. Очите й искряха. Само заради това си заслужаваше.

— Но все пак бих поискал нещо в отплата — продължих. — Обещавате ли да изпълните желанието ми?

Зевс се замисли за миг.

— Стига да е във властта ни.

— Във властта ви е — отвърнах. — А и не е толкова трудно. Но първо се закълнете в реката Стикс.

— Какво? — подскочи Дионис. — Съмняваш ли се в нас?

— Веднъж ми казаха — отвърнах, като гледах Хадес, — че винаги трябва да настоявам за тържествена клетва.

— Виноват — обади се Хадес и сви рамене.

— Добре! — изръмжа Зевс. — От името на съвета се заклевам в реката Стикс, че ще изпълним всяко твое разумно желание, стига да е във властта ни.

Останалите богове зашепнаха одобрително. Отекна гръм и разтърси тронната зала. Вече нямаше връщане назад.

— Отсега нататък искам да признавате децата си — рекох. — Всички деца… на всички богове.

Олимпийците смутено се разшаваха.

— Пърси, какво точно означава това? — попита баща ми.

— Кронос нямаше да излезе от Тартар, ако не бяха полубоговете, които се чувстваха изоставени от родителите си — обясних. — Те смятаха, че не са обичани и това, съвсем основателно, ги изпълваше с омраза и гняв.

Царствените ноздри на Зевс потръпнаха ядосано.

— Осмеляваш се да ни обвиниш…

— Време е да се сложи край на „неопределените“ деца — продължих. — Искам да се закълнете, че ще припознавате децата си, всичките си деца, преди да навършат тринайсет. Да не ги изоставяте да скитат по света и да стават плячка на чудовищата. Вместо това да ги пращате в лагера, за да бъдат обучени как да оцелеят.

— Хей, чакай малко! — обади се Аполон, но аз бях набрал скорост и не му позволих да ме прекъсне.

— Също и дребните божества, Немезида, Хеката, Морфей, Янус, Хеба — всички те заслужават амнистия и място в лагера. Техните деца не бива да бъдат забравяни. Калипсо и останалите миролюбиви роднини на титаните също трябва да получат амнистия. А Хадес…

— И мен ли ме причисляваш към дребните божества? — изрева Хадес.

— Не, господарю — отвърнах веднага. — Но и вашите деца не бива да бъдат пропускани. Те трябва да имат своя хижа в лагера. Нико е доказателство за това. Непотърсените деца не бива да се тъпчат в хижата на Хермес и да се чудят кои са родителите им. Трябва да има хижа за всеки от боговете. И да няма повече споразумения на Тримата големи. И без това никой не ги спазва. Трябва да престанете да се опитвате да се отървете от мощните полубогове, а да ги изпращате в лагера за обучение. Децата на всички богове ще бъдат добре дошли там и с тях ще се отнасят с уважение. Това е моето желание.

Зевс изсумтя.

— Свърши ли?

— Пърси — рече Посейдон, — искаш твърде много от нас. Прекаляваш.

— Дадохте ми клетва — рекох. — И сега очаквам да я изпълните.

Гледаха ме мрачно. За моя изненада, Атина първа се обади.

— Момчето е право. Не постъпихме мъдро, като не обръщахме внимание на децата си. Това се оказа стратегическа грешка през изминалата война и едва не доведе до унищожението ни. Пърси Джаксън, таях съмнения за теб, но — хвърли поглед към Анабет и кисело продължи, — може би съм грешала. Предлагам да приемем искането на момчето.

— Хмм — измърмори Зевс. — Едно дете да ни нарежда какво да правим! Но…

— Всички са съгласни — обяви Хермес.

Всички богове вдигнаха ръце.

— Благодаря — рекох.

Обърнах се, но преди да направя и крачка, Посейдон извика:

— За почест!

Циклопите се подредиха в шпалир от троновете до вратата, като образуваха проход, през който да мина. Застанаха мирно с вдигнати за почест оръжия.

— Слава, Персей Джаксън — извика Тайсън, — герои на Олимп… и мой брат!