Последният олимпиец

Осемнайсета глава Родителите ми проявяват заложби на командоси

Докато слезем, вече беше твърде късно.

Ловджийки и лагерници лежаха ранени на земята. Клариса явно беше загубила схватка с някой хипербореец, тъй като тя и цялата й колесница бяха застинали в леден блок. От кентаврите не беше останала и следа. Или се бяха уплашили и побягнали, или бяха избити.

Армията на титаните беше обградила сградата на не повече от десет метра от вратата. Най-отпред бяха Етан Накамура, царицата на скитските дракони, облечена със зелена броня, и двама хиперборейци. Прометей го нямаше. Лукавата невестулка сигурно се криеше в щаба. Но за сметка на това Кронос беше тук с ятаган в ръка.

И на пътя му стоеше единствено…

— Хирон! — възкликна Анабет.

Дори и да я чу, той не отговори. Беше се прицелил с лъка си в лицето на титана.

Кронос ме зърна и златистите му очи засияха. Всяко мускулче в тялото ми застина. След това господарят на титаните се обърна отново към Хирон.

— Дръпни се, синко.

Беше доста странно да чуя Люк да нарича Хирон „синко“, но Кронос вложи в гласа си толкова презрение, все едно „синко“ беше най-голямата обида на света.

— Няма — отвърна с ледено спокойствие Хирон, винаги говореше така, когато се ядосаше.

Опитах се да пристъпя към него, но краката ми като че ли бяха пълни с олово. Анабет, Гроувър и Талия също не помръдваха, стояха като вкаменени.

— Хирон! — извика Анабет. — Внимавай!

Царицата на скитските дракони изгуби търпение и атакува. Стрелата на Хирон се заби между очите й и тя се изпари на мига, празната й броня изтрополи на асфалта.

Кентавърът посегна за нова стрела, но колчанът му беше празен. Той хвърли лъка и извади меча си. Знаех, че не обича да се бие с меч. Не го харесваше като оръжие.

Кронос се усмихна. Пристъпи към него и конската половина на Хирон потрепери нервно. Опашката му шибаше във въздуха.

— Ти си учител — подхвърли подигравателно титанът. — Не си герой.

— Люк беше герой — отвърна Хирон. — И то добър герой, преди ти да го поквариш.

— ГЛУПАК! — Гласът на Кронос разтърси целия град. — Ти напълни главата му с вятърничави обещания. Твърдеше, че боговете ще се погрижат за мен.

— За мен? — повтори Хирон. — Каза: „за мен“!

Кронос смутено се огледа и в този миг Хирон атакува. Маньовърът му беше добър — лъжлив удар, последван от рязък замах към лицето. И аз не бих се справил по-добре, но титанът беше бърз като стрела. Владееше бойните умения на Люк, който беше чудесен боец. Отби настрани меча и извика:

— Дръпни се!

Избухна бяла ослепителна светлина. Хирон отхвръкна и се стовари в сградата с такава сила, че стената потрепери и се срути върху него.

— Не! — простена Анабет. Магията, която ни държеше в плен, изчезна. Втурнахме се към затрупания си учител. С Талия трескаво започнахме да ровим из тухлите, зад нас чудовищата изригнаха в грозен смях.

Анабет се обърна към Люк.

— Какво направи? А аз… за малко…

Тя извади ножа си.

— Анабет, недей — посегнах да я хвана, но тя се отскубна от мен.

Атакува Кронос и надменната му усмивка угасна. Може би част от Люк все още помнеше, че е харесвал момичето, че се е грижел за нея, когато е била малка. Тя заби ножа си между ремъците на бронята върху ключицата. Но вместо да потъне в гърдите му, острието отскочи. Анабет се олюля и присви ръка към корема. От удара вероятно се беше отворила старата й рана.

Дръпнах я назад и ятаганът на Кронос профуча във въздуха на милиметри от нея.

Анабет се мяташе в обятията ми.

— Мразя те! — изкрещя тя.

Зачудих се на кого говореше, на мен, на Люк или на Кронос. Сълзите й оставяха вадички по прашното и лице.

— Трябва да се изправя срещу него — рекох.

— Това е и моя битка, Пърси!

Кронос се засмя.

— Какъв боен дух! Сега разбирам защо Люк искаше да те пощади. За съжаление това няма как да стане.

Той вдигна ятагана си. Приготвих се да пресрещна удара му, но в този миг иззад армията от чудовища се разнесе страховит вой:

— Ауууу!

Не смеех да се надявам, но въпреки това извиках:

— Госпожа О’Лиъри?

Чудовищата се размърдаха уплашено. След това започнаха да се разделят, образуваха коридор, все едно нещо отзад ги караше да му направят път.

След секунди проходът беше по цялото протежение на Пето авеню. В другия му край стояха моето гигантско куче и една дребна фигурка с черна броня.

— Нико!

— Баф-баф! — Госпожа О’Лиъри се втурна към мен, без да обръща внимание на ръмжащите чудовища от двете си страни. Нико пристъпваше след нея. Щом се доближеше, враговете се строполяваха, все едно той излъчваше смърт, както си и беше.

Шлемът му беше във формата на череп и през отвора за лицето се виждаше усмивката му.

— Получих съобщението ти. Късно ли е да се присъединя към купона?

— Син на Хадес… — Кронос плю на земята. — Толкова ли обичаш смъртта, че си готов да я повикаш при себе си?

— Твоята смърт ще е радост за мен — отвърна Нико.

— Аз съм безсмъртен, глупако! Избягах от Тартар. Нямаш работа тук! Нямаш и шанс да оцелееш!

Нико извади меча си — дълго около метър острие от стикско желязо, черно като нощта.

— Не мисля така.

Земята потрепери. Асфалтът, тротоарите, стените на сградите се напукаха. Във въздуха се появиха костеливи ръце, хиляди мъртъвци наизскачаха в света на живите. Чудовищата уплашено отстъпиха.

— Нито крачка назад! — заповяда Кронос. — Мъртвите не могат да се мерят с нас!

Небето потъмня, изведнъж застудя. Сенките се сгъстиха. Прозвуча дрезгав боен рог, скелетите се строиха по отряди — въоръжени с пушки, мечове и копия — и огромна колесница гръмовно изтрополя по Пето авеню. Спря до Нико. Конете бяха живи сенки от непрогледен мрак. Колесницата беше инкрустирана с обсидиан и злато и беше украсена със сцени на мъчителна смърт. Отпред, на мястото на кочияша, стоеше лично Хадес, господарят на мъртвите, зад него седяха Персефона и Деметра.

Хадес беше с черна броня и наметало с цвета на прясна кръв. Върху бледото му лице тъмнееше шлема на мрака: корона, която вдъхваше неописуем ужас. Тя се променяше пред очите ми — ту беше глава на дракон, ту кръг от пламъци, ту венец от човешки кости. Но не това беше най-страшното. Шлемът бъркаше в съзнанието ми и възпламеняваше най-ужасните ми кошмари, най-дълбоко погребаните ми страхове. Само като я гледах и ми идваше да се свия в някоя дупка. Дори и армията от чудовища се чувстваше по същия начин. Само мощта и силата на Кронос ги държеше да не побегнат.

Хадес се усмихна студено.

— Здравей, тате. Изглеждаш… подмладен.

— Хадес — изръмжа Кронос. — Надявам се, че ти и дамите идвате да ми се закълнете във вярност.

— Боя се, че нямаме подобно намерение. — Хадес въздъхна. — Синът ми ме убеди, че ще е по-добре да пренапиша списъка си с враговете. — Изгледа ме враждебно. — Колкото и да не харесвам някои самонадеяни амбициозни полубогове, не бих искал Олимп да падне. Ще ми липсват караниците с родата. А и ако има нещо, за което всички да сме единодушни, то е, че ти беше отвратителен баща.

— Вярно е — измърмори Деметра. — Изобщо не ценеше земеделието.

— Мамо! — сопна й се Персефона.

Хадес извади двуострия си меч от стикско желязо, поръбен със сребро.

— А сега се изправи в двубой срещу мен. И от днес нататък Хадес ще бъде наричан Спасителя на Олимп!

— Нямам време за глупости! — изръмжа Кронос.

Заби ятагана си в земята. От него се разпростряха пукнатини около „Емпайър Стейт Билдинг“. Покрай цепнатината затрептя силово поле, което отделяше авангарда на Кронос и приятелите ми от двете армии.

— Какво е това? — прошепнах.

— Затваря ни — отвърна Талия. — Срутва вълшебните граници около Манхатън, така че отсам силовото поле да останем само ние и сградата.

От другата страна забръмчаха двигатели. Пешеходците се събудиха и се взряха смаяно в чудовищата и зомбитата. Нямам идея какво виждаха през мъглата, но със сигурност беше нещо страшно. Заотваряха се врати на коли. А в края на пряката Пол Шарън и мама излязоха от тойотата.

— Не, недейте… — прошепнах.

Мама виждаше през мъглата. Изражението й подсказваше, че тя разбираше сериозността на положението. Надявах се, че ще прояви здрав разум и ще побегне. Но тя прикова погледа си в мен, каза нещо на Пол и двамата хукнаха към нас.

Не смеех да изкрещя. За нищо на света не исках Кронос да ги забележи.

За щастие Хадес привлече вниманието към себе си. Подкара конете към силовото поле, но от удара в него колесницата се преобърна. Богът се надигна, сипейки ругатни, и стовари върху преградата заряд черна енергия. Силовото поле не потръпна.

— В атака! — изрева Хадес.

Армията от мъртъвци връхлетя върху чудовищата. Пето авеню потъна в абсолютен хаос. Простосмъртни крещяха и тичаха да намерят убежище. Деметра вдигна ръка и цяла колона великани се превърнаха в житно поле. Персефона превърна копията на скиткските дракони в слънчогледи. Нико методично поваляше враговете пред себе си, като се опитваше да предпази пешеходците. Родителите ми изтичаха към мен, като заобикаляха чудовищата и зомбитата, но аз с нищо не можех да им помогна.

— Накамура, след мен! — извика Кронос. След това заповяда на двамата хиперборейци: — А вие се разправете с тях!

Посочи към нас и се шмугна във фоайето.

За момент се вцепених от изненада. Очаквах двубой, а Кронос ми обърна гръб, все едно не си струваше да се занимава с мен. Това ме ядоса.

Първият хипербореец замахна с пиката си. Претърколих се между краката му и забих Въртоп в гърба му. Той се разпадна на купчина ледени късове. Вторият гигант издиша леден облак към Анабет, която едва се държеше на краката си, но Гроувър я издърпа настрани. Талия се изкатери по гърба на великана като газела, заби ловджийските си ножове в чудовищния син врат и за секунди създаде най-голямата в света ледена скулптура без глава.

Хвърлих поглед от другата страна на вълшебната преграда. Нико си пробиваше път с бой към мама и Пол, но те не стояха със скръстени ръце. Пол грабна меча на един повален лагерник и чудесно се защитаваше срещу една жена-дракон. Рани я в корема и тя се разпадна на прах.

— Пол! — възкликнах изненадано.

Той се обърна и се усмихна.

— Надявам се, че това, което убих, беше чудовище. В колежа участвах като актьор в пиеси на Шекспир. И усвоих някоя и друга хватка с рапирата.

Стана ми още по-симпатичен, но в този миг един лестригон се хвърли към майка ми. Тя ровеше в една изоставена полицейска патрулка, вероятно се опитваше да намери радиостанция и беше с гръб към великана.

— Мамо! — изкрещях.

Тя се завъртя, чудовището беше само на крачка от нея. В първия момент помислих, че мама държеше чадър, но после тя натисна спусъка и изстрелът отхвърли великана на пет метра назад, право пред меча на Нико.

— Добро попадение — отбеляза Пол.

— Кога си се научила да стреляш? — попитах смаяно.

Мама издуха косата от лицето си.

— Преди две секунди. Пърси, не се тревожи, върви!

— Да — съгласи се Нико, — ще се оправим с тях. Вие хванете Кронос!

— Хайде, водорасляк — обади се Анабет. Кимнах. След това погледът ми се спря на купчината съборени тухли край сградата. Сърцето ми се сви. Бях забравил Хирон. Как можах да го забравя!

— Госпожа О’Лиъри — извиках. — Моля те, Хирон е някъде там. Само ти можеш да го изровиш. Намери го! Помогни му!

Не знам дали ме разбра, но скочи към купчината и започна да копае с лапи. А ние с Анабет, Талия и Гроувър хукнахме към асансьора.