Последният олимпиец

Единайсета глава Срутваме мост

За щастие Блекджак беше нащрек.

Постарах се да подобря предишния си рекорд за силно изсвирване с пръсти и след няколко минути от небето се спуснаха два тъмни силуета. В първия момент ми заприличаха на ястреби, но щом приближиха, различих дългите галопиращи крака на пегасите.

— Здрасти, шефе. — Блекджак се приземи до мен, следван от приятеля си Поркпай. — Боговете на вятъра едва не ни свалиха над Пенсилвания, докато им обясня, че сме с теб.

— Благодаря, че дойде — рекох. — А защо пегасите галопират, когато летят?

Той изцвили.

— А защо хората размахват ръце, когато вървят? Не знам, шефе. Просто така се прави. Накъде?

— Към моста Уилямсбърг.

Блекджак наведе глава.

— Имаш право, шефе. Минахме оттам на идване и положението изглеждаше напечено. Скачайте!

Докато летяхме към моста, стомахът ми се беше свил на топка. Минотавърът беше едно от първите чудовища, които бях побеждавал. Преди четири години той едва не уби майка ми на хълма над лагера. Все още сънувах кошмари за случилото се тогава.

Бях се надявал, че ще остане мъртъв поне няколко века, но трябваше да се досетя, че няма да имам такъв късмет.

Видяхме битката отдалече, макар и да не различавахме отделните бойци. Вече минаваше полунощ, но мостът беше добре осветен. Горяха коли. Над барикадите в двете посоки прелитаха пламнали стрели, във въздуха свистяха копия.

Спуснахме се по-ниско. Лагерниците отстъпваха. Криеха се зад коли и стреляха по прииждащите чудовища с взривяващи се стрели, хвърляха бомби по пътя, издигаха огнени барикади, измъкваха заспалите шофьори, за да не пострадат. Но врагът продължаваше да настъпва. Отпред маршируваше цяла фаланга от скитски дракони с допрени един до друг щитове, над които просветваха върховете на копията. От време на време някоя стрела се забиваше в змийско тяло, във врата или в процеп на бронята и улученият кутсузлия мигом се разпадаше на прах, но повечето стрели на децата на Аполон отскачаха от стената от щитове. Зад челния отряд на врага пристъпваха поне още стотина чудовища.

Сегиз-тогиз отпред изскачаха хрътки от Подземното царство. Те бяха лесна мишена за стрелците, но една успя да сграбчи един лагерник и го отмъкна настрани. Не видях какво стана след това. А и нямах желание, честно казано.

— Ето го! — извика Анабет, която яздеше втория пегас.

И наистина — древното добиче беше точно в средата на атакуващия легион.

Предишния път Минотавърът беше само по бели боксерки. Не знам защо. Може би го бяха вдигнали от леглото, за да се изправи срещу мен. Този път обаче се беше приготвил за битка.

От кръста надолу носеше обикновени гръцки бойни доспехи — кожена поличка, укрепена с метални листове, бронзови наколенки и здраво завързани кожени сандали. Горната част на тялото му беше на бик — с козина, яки мускули и толкова огромна глава, че ми беше чудно как не се прекатурва напред от тежестта на рогата. Стори ми се по-едър от предишния път — сега беше поне три метра висок. На гърба си носеше двуостра бойна брадва и нямаше търпение да я използва. Щом ме видя да се спускам от въздуха (или по-вероятно ме подуши, тъй като зрението му не беше добро), той изръмжа и сграбчи една бяла лимузина.

— Пази се, Блекджак! — извиках.

— Какво? — обади се пегасът. — Не, не може да… о, конски богове!

Бяхме поне трийсет метра над земята, но лимузината се понесе към нас, като събаряше стълбовете на моста един след друг. Поркпай с Анабет зави рязко наляво, а Блекджак сви крилете си и се спусна надолу. Лимузината профуча на не повече от педя от главата ми. Скъса въжетата на моста и падна в Ийст Ривър.

Чудовищата закрещяха доволно, а Минотавърът сграбчи втора кола.

— Остави ни при лагерниците — заповядах на Блекджак. — Стой наоколо в очакване на сигнала ми, но внимавай да не пострадаш.

— С удоволствие, шефе!

Блекджак кацна зад един преобърнат училищен автобус, зад който се криеха двама лагерници. Щом копитата на пегаса докоснаха асфалта, скочих. След миг Блекджак и Поркпай се издигнаха обратно в небето.

Към нас притича Майкъл Ю. Той сигурно беше най-ниският командос на света. От ръката му висеше превръзка. Невестулчестото му лице беше омазано със сажди, колчанът му беше почти празен, но той се усмихваше щастливо.

— Добре, че успяхте да дойдете — рече той. — Водите ли подкрепление?

— Само ние сме — отвърнах.

— Значи сме мъртви — заключи той.

— Летящата ви колесница тук ли е? — попита Анабет.

— Не — поклати глава Майкъл. — Оставихме я в лагера. Казах на Клариса да я вземе, ако толкова я иска. Не си заслужава да се караме за глупости. Но тя заяви, че вече било твърде късно. Били сме погазили достойнството й за последен път, дрън-дрън-дрън.

— Е, поне си се опитал — помъчих се да го успокоя.

Майкъл сви рамене.

— Е, да. Макар че след това я направих на бъзе и коприва, когато заяви, че въпреки това нямало да се бие с нас. Така че едва ли ще промени мнението си. А, грозниците идат!

Опъна лъка и стреля. От стрелата се разнесе силно жужене и когато се удари в целта, избухна като акорд на електрическа китара, увеличен от най-големите тонколони на света. От звуковата вълна най-близките коли се разлетяха. Чудовищата захвърлиха оръжията си и с разкривени от болка лица притиснаха длани към ушите си. Някои побягнаха. Други направо се разпаднаха.

— Това беше последната ми звукова стрела — рече тъжно Майкъл.

— Подарък от баща ти? — попитах. — Бога на музиката?

Той се усмихна.

— Силната музика е вредна. За съжаление невинаги е смъртоносна.

Да, врагът вече се беше прегрупирал и пак пристъпваше към нас.

— Трябва да се оттеглим — рече Майкъл. — Кайла и Остин поставят капани по-нататък по моста.

— Не — възразих. — Доведи останалите и изчакайте да ви дам сигнал. Ще изтласкаме врага обратно в Бруклин.

Той се засмя.

— И как мислиш да го направим?

Извадих меча си.

— Пърси, нека дойда с теб — обади се Анабет.

— Опасно е — отвърнах. — Освен това, искам да помогнеш на Майкъл да координирате отбраната. Аз ще отвлека вниманието на противника. Вие се съберете тук. Преместете заспалите простосмъртни настрани. След това може да отстрелвате чудовищата от безопасно разстояние, докато те се занимават с мен. Това е вашата силна страна.

Майкъл изсумтя.

— Много благодаря.

Анабет неохотно кимна.

— Добре. Върви.

И преди да ме е напуснала смелостта, попитах:

— Няма ли да получа една целувка за късмет? Нали имаме такава традиция?

Помислих си, че ще ме удари. Вместо това, тя извади ножа си и се взря във вражеската армия, която се приближаваше.

— Върни се жив, водорасляк. И тогава ще си помисля.

Реших, че по-добро предложение няма да получа и изскочих иззад училищния автобус. Закрачих по моста, без да се прикривам, право срещу чудовищата.

Когато Минотавърът ме забеляза, в очите му пламна омраза. Той изрева — нещо средно между боен вик, мучене и силно оригване.

— Здрасти, теле загубено! — извиках аз. — Не те ли убих вече?

Той стовари копито върху един лексус и капака хлътна, все едно беше от готварско фолио.

Няколко жени-змии метнаха огнени копия по мен. Отклоних ги с меча. Една хрътка от Подземното царство скочи и аз отстъпих встрани. Лесно можех да я промуша, но се поколебах.

„Това не е госпожа О’Лиъри — напомних си, — а див звяр. Ако не я спреш, ще убие не само теб, но и приятелите ти.“

Хрътката нападна отново. Този път замахнах с Въртоп и тя се разпадна в облак прах и козина.

Отзад прииждаха още чудовища — змии, великани и телхини, — но Минотавърът изрева и те отстъпиха.

— Един срещу друг? — попитах. — Както предишния път?

Ноздрите на Минотавъра потръпваха. Те бяха мокри, зачервени и гнусни. Нямаше ли кой да му каже да си носи носни кърпички с алое вера в джоба на бронята? Чудовището извади брадвата си и я размаха във въздуха.

Беше красиво, макар и жестоко, все едно казваше: „Ей сега ще те изкормя!“. Двете остриета бяха във формата на омега — Ω — последната буква от гръцката азбука. Може би защото брадвата беше последното, което виждаха жертвите й. Дръжката беше дълга колкото самия Минотавър, бронзова, но увита с кожа. В основата на остриетата висяха нанизи с мъниста — явно бойни трофеи, взети от победените лагерници.

Така се ядосах, че сигурно очите ми заблестяха като на Минотавъра. Вдигнах меча си. Чудовищата крещяха и окуражаваха предводителя си, но когато избегнах първия удар на брадвата и я разсякох на две точно по средата на дръжката, виковете им секнаха.

— Мууу! — измуча той.

— Ха! — Завъртях се и го сритах в муцуната. Минотавърът политна назад, в последния момент запази равновесие и наведе глава да атакува.

Но не успя. Мечът ми изсвистя във въздуха и преряза единия рог, после другия. Минотавърът посегна да ме хване. Претърколих се настрани и грабнах половината от брадвата. Останалите чудовища смаяно мълчаха. Бяха се подредили в кръг около нас и ококорени ни наблюдаваха. Минотавърът измуча гневно. Той не беше кой знае колко умен, но сега от гняв стана направо безразсъден. Втурна се към мен и аз побягнах към ръба на моста, проправяйки си път през редицата скитски дракони.

Минотавърът сигурно предусещаше победата си. Смяташе, че се опитвам да му избягам. Чудовищата ликуваха. Но щом стигнах до края на моста, аз се обърнах и подпрях брадвата в перилото. Минотавърът дори не забави ход.

Хряс!

Той изненадано сведе поглед към дръжката на брадвата, която стърчеше от нагръдника му.

— Приятно ми беше да си поиграем — рекох.

Хванах го за краката и го преметнах през перилата. Той се разпадна във въздуха, същността му се върна обратно в Тартар.

Обърнах се към армията му. Вече бяха сто деветдесет и деветима срещу един. И аз взех най-логичното решение. Атакувах.

Сигурно се питате какво означава да си „неуязвим“ — дали чрез вълшебство избягвах вражеските удари, или оръжията се стоварваха върху мен, но не ме нараняваха. Честно казано, не помня. Единствената мисъл в главата ми беше, че няма да позволя на чудовищата да нахлуят в родния ми град.

Разсичах броните, все едно бяха от картон. Скитските дракони избухваха. Хрътките от Подземното царство се стопяваха. Удрях, замахвах, намушквах и дори може би един-два пъти избухвах в смях, налудничав смях, които уплаши мен самия. Виждах как спотаените зад гърба ми стрелци от хижата на Аполон не спират да стрелят и не позволяват на врага да се прегрупира. Накрая чудовищата се обърнаха и побягнаха — бяха останали живи не повече от двайсетина.

Втурнах се след тях, а зад мен идваха лагерниците.

— Ура! — извика Майкъл Ю. — Само така!

Изтласкахме ги обратно от моста в Бруклин. На изток небето просветляваше. Бях стигнал до будките за плащане на таксата за преминаване.

— Пърси — извика Анабет. — Върни се! Няма как да удържим толкова широк фронт!

Знаех, че е права, но пък се справях толкова добре. Исках да ги изтребя до крак.

И тогава видях отряда в подножието на моста. Там побягналите чудовища се сблъскаха с прииждащи подкрепления. Не бяха много — трийсет-четирийсет полубогове, яхнали конски скелети. Един от тях носеше лилавото знаме с черния ятаган.

Предводителят препусна напред. Свали шлема си и видях, че това е Кронос, очите му бяха като разтопено злато.

Анабет и лагерниците се спряха. Чудовищата, които преследвахме, стигнаха до титана и се вляха в пристигащия отряд. Кронос се взираше към нас. Беше на четвърт миля, но бях готов да се закълна, че се усмихваше.

— Хайде, отстъпваме! — извиках.

Конниците извадиха мечовете си и атакуваха. Копитата на конете скелети чаткаха по асфалта. Нашите стрелци изстреляха един залп и повалиха неколцина, но останалите продължаваха напред.

— Отстъпвайте! — заповядах. — Аз ще ги задържа!

След секунди врагът вече беше до мен.

Майкъл и стрелците се отдръпнаха, но Анабет остана, размахваше ножа си и отразяващия щит.

Кавалерията на Кронос ни заобиколи, полубоговете закрещяха обиди към нас. Самият Кронос се приближи бавно, все едно разполагаше с всичкото време на света. И навярно това беше така, нали беше господар на времето.

Опитвах се да наранявам, без да убивам. Това ме забавяше, ала все пак хората му не бяха чудовища, а полубогове, попаднали под неговата магия. Не виждах лицата под шлемовете, но някои вероятно ми бяха познати. Съсичах краката на конете и скелетите изчезваха. След като неколцина от полубоговете тупнаха на асфалта, останалите решиха, че е по-добре да ме атакуват пешком.

С Анабет бяхме опрели гръб в гръб. Над нас мина тъмна сянка и за миг се осмелих да вдигна поглед към небето. Блекджак и Поркпай пикираха, поваляха враговете ни с ритници в шлемовете и отлитаха като някакви огромни гълъби камикадзе.

Почти бяхме стигнали до средата на моста, когато изведнъж усетих как по гърба ми полазиха тръпки и целият настръхнах. Едва сега разбирах какво точно означава онзи стар израз „да ти стъпят на гроба“. Зад мен Анабет изкрещя.

— Анабет! — Обърнах се и я видях да пада, вдигнала ръка към рамото си. Над нея се извисяваше полубог с окървавен нож.

За частица от секундата си дадох сметка какво се беше случило. Той се беше опитал да ме намушка и ако съдех по разположението на ножа, щеше да ме уцели — най-вероятно съвсем случайно — в единственото ми слабо място на кръста.

А Анабет беше пресякла пътя на острието с тялото си.

Защо го беше направила? Тя не знаеше за слабото ми място. Никой не го знаеше.

Приковах поглед в полубога. Под шлема мярнах превръзка на едното око: това беше Етан Накамура, синът на Немезида. Явно беше оцелял след избухването на „Принцеса Андромеда“. Стоварих дръжката на меча в лицето му с такава сила, че бронзовият шлем хлътна.

— Дръпнете се! — Размахах меча в полукръг, за да отблъсна нападателите от Анабет. — Никой да не я докосва!

— Интересно — обади се Кронос.

Той се извиси над мен на конския си скелет, в ръката си държеше ятаган. Взираше се в мен с присвити очи, сякаш усещаше, че смъртта току-що ми се е разминала на косъм — така, както вълкът подушва страха.

— Не отричам смелостта ти, Пърси Джаксън — рече той. — Но сега е време да се предадеш, иначе момичето ще умре.

— Пърси, недей — простена Анабет. Ризата й беше просмукана с кръв. Трябваше да я измъкна оттук.

— Блекджак! — извиках.

Бърз като светкавица, пегасът се спусна и сграбчи със зъби каишките на бронята на Анабет. И преди някой да успее да реагира, двамата изчезнаха във въздуха.

Кронос се озъби.

— Някой ден, съвсем скоро, ще си направя супа от пегаси. Но междувременно… — Той скочи на земята, ятаганът му искреше на първите лъчи на зората. — Ще се задоволя с още един мъртъв полубог.

Посрещнах удара с Въртоп. От сблъсъка мостът потрепери, но аз не отстъпих. Усмивката на Кронос угасна.

Изкрещях и го сритах в краката. Ятаганът му отхвръкна на земята. Замахнах, но той се претърколи и скочи. Оръжието му се озова обратно в десницата му.

— Така… — огледа ме внимателно, изглеждаше леко подразнен. — Значи си имал смелостта да се гмурнеш в Стикс. А аз трябваше да притискам Люк толкова много, за да го убедя. Ако се бях въплътил в твоето тяло… Както и да е, пак съм по-силен от теб. Аз съм титан!

Той стовари ятагана си върху асфалта. Надигна се мощна ударна вълна. Разлетяха се коли. Дори собствените му хора политнаха в реката. Въжетата на подпорите се скъсаха, а аз се озовах на края на моста почти на брега на Манхатън.

Изправих се замаян. Оцелелите лагерници от хижата на Аполон вече бяха на брега, само Майкъл Ю висеше на едно от въжетата на няколко метра от мен. Беше сложил последната си стрела на тетивата.

— Майкъл, върви! — заповядах.

— Пърси, моста! — отвърна той. — Едва се крепи!

В първи миг не разбрах какво искаше да ми каже. След това сведох поглед и видях пукнатините в асфалта. Тук-там той беше разтопен от гръцкия огън. Избухващите стрели и ударът на Кронос бяха нанесли сериозни поражения.

— Разруши го! — извика Майкъл. — Използвай силата си!

В отчаянието си — макар да се съмнявах, че ще постигна нещо — забих Въртоп в асфалта. Вълшебното острие потъна до дръжката. От пукнатината бликна солена вода. Издърпах меча и отворът се разшири. Мостът потрепери и започна да се разпада. Парчета с размерите на къщи летяха към реката. Полубоговете на Кронос се разпищяха уплашено и отстъпиха. Между мен и Кронос се отвори двайсетметрова пропаст в моста Уилямсбърг.

Трептенето заглъхна. Хората на Кронос се прокраднаха към ръба и сведоха поглед към водата четирийсет метра под нас.

Но въпреки това победата ни не беше пълна. Въжетата на подпорите си бяха по местата. Ако враговете ни бяха достатъчно смели, можеха да минат по тях. А и нищо чудно Кронос да измислеше начин да запълни пропастта.

Повелителят на титаните огледа зейналата бездна. Хвърли поглед назад към изгряващото слънце и след това се усмихна. Вдигна ятагана си в подигравателен поздрав.

— До довечера, Джаксън.

Скочи на коня си и препусна към Бруклин, следван от подчинените си.

Обърнах се да благодаря на Майкъл Ю, но думите замряха в гърлото ми. На пет метра от мен на земята лежеше захвърлен лък. От собственика му обаче нямаше и следа.

— Не!

Претърсих останките от тази страна на моста. Погледнах надолу към реката. Нищо.

Изкрещях ядосано. Звукът отеква дълго в тихото утро. Понечих да свирна на Блекджак да ми помогне в търсенето, но в този миг телефонът на мама звънна. На екрана пишеше, че ме търсят от кантората „Финкщайн и съдружници“ — вероятно някой полубог ми се обаждаше от намерен телефон.

Вдигнах, надявах се, че поне този път новините ще са добри. Нищо подобно, разбира се.

— Пърси? — Силена Берегард сякаш плачеше. — Ела в хотел „Плаза“. И доведи лечител от хижата на Аполон. Анабет е тук.