Последният олимпиец

Трета глава Зървам смъртта си

Ако искате да ви посрещнат с добре дошли, никога не се връщайте в лагера с лоши новини.

Вестта за появата ми се разнесе като горски пожар още щом се подадох от водата. Нашият плаж се намираше на северния бряг на Лонг Айлънд и беше омагьосан, така че повечето хора не го виждаха. Тук изплуваха само полубогове, богове или загубени разносвачи на пица (и това се е случвало, но е дълга история).

На пост беше Конър Стол от хижата на Хермес. Когато ме забеляза, той така се сепна, че падна от дървото. След това наду раковината, за да извести останалите, и изтича към мен.

Конър имаше крива усмивка, която съответстваше на странното му чувство за хумор. Беше симпатичен младеж, но когато беше наоколо, човек не биваше да изпуска портфейла си от очи, нито пък, при никакви обстоятелства, да му позволява да се добере до крем за бръснене, освен ако не иска да се събуди целия омазан в пяна. Конър беше с къдрава кестенява коса и малко по-нисък от брат си Травис и единствено по това ги различавах. По нищо не приличаха на стария ми враг Люк и ми беше трудно да приема, че всички бяха синове на Хермес.

— Пърси! — извика той. — Какво стана? Къде е Бекендорф?

В този миг видя изражението ми и усмивката му угасна.

— О, не! Горката Силена… Всемогъщи Зевс, когато разбере…

Двамата поехме нагоре по дюните. След стотина метра се сблъскахме с прииждащите усмихнати и развълнувани посрещачи. „Пърси се е върнал — сигурно си мислеха те. — Успял е! Може би ни носи подаръци!“

Спрях пред трапезарията да изчакам да се съберат всички. Нямаше смисъл да бързам с разказа за провала си.

Плъзнах поглед из долината и се опитах да си спомня как изглеждаше лагера при първото ми идване тук. Като че ли бяха минали милиони години оттогава.

От трапезарията се виждаше общо взето всичко. Хълмовете около долината. На най-високия стърчеше елата на Талия, на чийто клони висеше Златното руно, което пазеше лагера от врагове. Драконът, който го охраняваше, Пелей, вече беше толкова голям, че дори от това разстояние различавах как се е свил около дървото и при прохъркването му се издигаха облачета дим.

Вдясно беше гората. Вляво искреше езерото с канутата и проблясваше стената за катерене, по която се спускаше истинска лава. Около поляната във формата на подкова бяха подредени дванайсет хижи — по една за всеки бог на Олимп. На юг бяха ягодовите поля, ковачницата и четириетажната Голяма къща, боядисана в небесносиньо и с бронзов орел за ветропоказател.

В известен смисъл лагерът почти не се беше променил. Но следите от войната не си личаха по сградите и полята, а по лицата на полубоговете, сатирите и ниадите, които се изкачваха по хълма.

Лагерниците бяха много по-малко, отколкото преди четири години. Някои бяха заминали и не се бяха върнали. Други бяха загинали. Трети — за тях не говорехме — бяха минали на страната на врага.

Тези, които бяха останали, бяха уморени и закалени от битките. Вече почти не се чуваше смях. Дори синовете на Хермес погаждаха по-малко номера. Не е забавно да правиш номера, ако целият ти живот е една груба дебелашка шега.

Хирон пристигна първи, което беше лесноразбираемо, тъй като от кръста надолу той беше бял жребец. През лятото брадата му беше по-буйна. Носеше зелена тениска с надпис „Колата ми е кентавър“, на гърба си имаше лък.

— Пърси! — извика той. — Слава на боговете! Къде е…

В този миг дотича Анабет и щом я видях, сърцето ми направи салто в гърдите. Не че тя полагаше някакви старания да изглежда добре. Напоследък бяхме така претрупани със задачи, че едва намираше време да среше къдравата си руса коса и не обръщаше внимание на дрехите си — най-често обичайната жълта тениска с логото на лагера, джинси и от време на време изкована от бронз броня. Очите й бяха буреносно сиви. Когато се сблъскахме някъде, в повечето случаи едва не стигахме до ръкопашен бой. И въпреки това, щом я зърнех, и главата ми се замайваше. Миналото лято, преди Люк да се превърне в Кронос и всичко да отиде по дяволите, на няколко пъти си мислех, че може да… ами, така да се каже, да отминем етапа с ръкопашния бой.

— Какво стана? — Тя ме сграбчи за ръката. — Люк…

— Взривихме кораба — отвърнах. — Той обаче оцеля. Не знам дали…

Силена Берегард си проправи път през тълпата. Косата й беше разрошена, дори не си беше сложила грим, което определено не беше в стила й.

— Къде е Чарли? — попита тя и се огледа, все едно той можеше да се крие наоколо.

Обърнах се безпомощно към Хирон.

Старият кентавър се прокашля.

— Силена, скъпа, нека поговорим в Голямата къща…

— Не — прошепна тя. — Не, не!

Разплака се. Стояхме край нея онемели. През последните месеци бяхме изгубили много герои, но това беше най-тежкият удар. Без Бекендорф лагерът все едно оставаше без котва.

Клариса от хижата на Арес пристъпи напред. Прегърна Силена през раменете. Приятелството им беше адски странно — дъщеря на бога на войната и дъщеря на богинята на любовта, — но след като миналото лято Силена й даваше съвети за първото й гадже, Клариса беше решила да я вземе под закрилата си.

Клариса беше облечена в кървавочервени бойни доспехи, кестенявата й коса беше вдигната с лента. Беше едра и набита като ръгбист, винаги намръщена, но сега заговори нежно:

— Хайде, ела. Да вървим в Голямата къща. Ще ти направя горещ шоколад.

Другите се обърнаха и се разотидоха на групички по двама и по трима по хижите си. Никой не гореше от желание да остане да си побъбри с мен. Никой не искаше да слуша за взривения кораб.

С изключение на Анабет и Хирон.

Анабет избърса сълза от бузата си.

— Радвам се, че не си мъртъв, водорасляк.

— Благодаря — отвърнах. — Аз също се радвам.

Хирон сложи ръка на рамото ми.

— Сигурен съм, че си направил всичко по силите си, Пърси. Разкажи ни какво точно стана.

Не ми беше до това, но се подчиних. Споменах дори и съня си за титаните. Изпуснах единствено появата на Нико. Нико ме беше накарал да обещая да не споделям с никого плана му, докато не взема решение, а идеята му толкова ме плашеше, че нямах нищо против да я пазя в тайна.

Хирон плъзна поглед из долината.

— Трябва веднага да свикаме военен съвет, за да обсъдим шпионина.

— Посейдон спомена за някаква друга заплаха — обадих се аз, — по-голяма дори и от „Принцеса Андромеда“. Може би за нея говореха титаните в съня ми.

Хирон и Анабет се спогледаха многозначително. Този техен навик ужасно ме дразнеше.

— И за това ще поговорим — обеща кентавърът.

— И още нещо. — Поех си дълбоко дъх. — Татко поръча да ти кажа, че вече е време. Трябва да узная цялото пророчество.

Хирон въздъхна, но не изглеждаше изненадан.

— Отдавна се страхувам от този ден. Но така да бъде. Анабет, време е да покажем на Пърси истината — цялата истина. Да се качим на тавана.

Бях се качвал на тавана три пъти — три повече, отколкото бих искал.

До него се стигаше по стълба от площадката. Зачудих се как ли щеше да се качи по нея Хирон, тъй като все пак беше наполовина кон, но той явно нямаше подобно намерение.

— Знаеш къде е — рече той на Анабет. — Донеси го, моля те.

Анабет кимна.

— Ела, Пърси.

Навън слънцето залязваше, така че горе беше по-тъмно и по-страшно от обикновено. Навсякъде беше пълно със стари бойни трофеи — надупчени щитове, глави на чудовища в стъкленици с разтвор, два очукани зара, поставени на бронзов поднос с надпис: „Откраднати от хондата на Хризаор от Гюс, син на Хермес, 1988 г.“

Измъкнах един закривен бронзов меч, който беше така огънат, че приличаше на М. По него все още лъщяха зеленикави белези от вълшебната отрова, с която е бил покрит. Надписът беше с дата от миналото лято и гласеше: „Ятаганът на Кампе, убита при битката за лабиринта“.

— Помниш ли как Бриарей мяташе канарите? — попитах.

Анабет неохотно се усмихна.

— И как Гроувър предизвика паника…

Спогледахме се. Мислех си за онзи път миналото лято под връх Света Елена, когато Анабет смяташе, че ще загина и ме целуна.

Тя се прокашля и отклони поглед.

— Пророчеството.

— Аха — оставих ятагана, — пророчеството.

Приближихме се към прозореца. Там на трикрако столче седеше оракулът — съсухрена мумия на жена в пъстроцветна рокля. От сбръчкания й череп висяха сплъстени черни кичури. Изцъклени очи се взираха от изсъхналото лице. Само като я гледах и ме побиваха тръпки.

Ако някой искаше да напусне лагера, по принцип трябваше да дойде тук, за да получи предсказание от оракула. Това лято обаче не спазвахме правилото. Постоянно изпращахме хора на бойни мисии. Нямахме друг избор, това беше единственият начин да спрем Кронос.

Въпреки това много добре помнех странната зелена мъгла — духа на оракула, който живееше в мумията. Сега тя изглеждаше безжизнена, но когато изричаше предсказанията си, се раздвижваше. Понякога от устата й излизаше дим и приемаше причудливи форми. Веднъж мумията дори беше напуснала тавана и се беше разходила като зомби до гората, за да изрече посланието си. Нямах представа какво щеше да направи за „великото пророчество“. Едва ли не очаквах да затанцува или да заподскача из тавана.

Но тя си стоеше като мъртва — каквато всъщност беше.

— Винаги ми е било странно — измърморих аз.

— Кое? — попита Анабет.

— Защо е мумия.

— Невинаги е била мумия. В продължение на хиляди години духът на оракула е живеел в тялото на красива девица. Предавал се е от поколение на поколение. Хирон ми каза, че и тя — Анабет посочи мумията — е била жива преди петдесет години. Но след нея не е дошла друга.

— Защо? Какво е станало?

Анабет понечи да добави нещо, но после размисли.

— Давай да приключваме и да си ходим.

Погледнах смутено сбръчканото лице на оракула.

— И какво трябва да направим?

Тя се приближи към мумията и протегна ръце с длани нагоре.

— Оракуле, време е! Тук сме за великото пророчество!

Настръхнах, но мумията не помръдна. Вместо това Анабет пристъпи към нея и свали един от герданите й. До този момент не им бях обръщал внимание. Мислех, че са от обикновени мъниста като онези, които носят хипитата. Но когато Анабет се обърна към мен, видях, че държеше кожена торбичка — в каквито индианците държат билки — на връв с прикрепени към нея пера. Отвори я и извади свитък колкото малкия си пръст.

— Не може да бъде! — измърморих. — През цялото време, докато разпитвах за глупавото пророчество, то е било тук на врата й?

— Не му е било дошло времето — отвърна Анабет. — Повярвай ми, Пърси, прочетох го, когато бях на десет, и все още продължавам да сънувам кошмари заради него.

— Супер — измърморих. — Вече може ли да го прочета?

— Долу на съвета — отвърна тя. — Не пред… сещаш се.

Хвърлих поглед на изцъклените очи на оракула и реших да не споря. Поехме надолу към останалите. Тогава не го знаех, но това щеше да е последното ми качване на тавана.

Предводителите на хижите се бяха събрали край масата за пинг-понг. Нямам представа защо, но залата за игри се беше превърнала в нещо като щаб, в който провеждахме военните си съвети. Когато обаче влязохме, приличаше по-скоро на говорилня, в която всички се надвикваха.

Клариса все още беше в пълно бойно снаряжение. Електрическото й копие беше прикрепено на гърба й. (Всъщност това беше второто й електрическо копие, тъй като аз бях счупил първото. Тя го наричаше „Душевадец“. Зад гърба й всички му викаха „Дупедавец“.) Носеше шлема си — оформен като глава на див шопар — под мишница, а от колана й висеше нож.

Тя се караше с Майкъл Ю, новия предводител на хижата на Аполон, което беше доста смешно, тъй като Клариса стърчеше една глава над него. Майкъл беше избран начело на хижата си миналото лято, след като Лий Флетчър загина в битка. Майкъл беше висок около метър и прибавяше още половин метър отгоре с постоянно вирене на носа. Приличаше ми на невестулка, с остро носле и сбърчена муцуна — може би защото постоянно се мръщеше или защото по навик от прицелването с лъка, винаги ходеше с присвити очи.

— Плячката е наша! — извика той, беше се изправил на пръсти, за да погледне Клариса в очите. — Ако не ти харесва, целуни… лъка ми!

Останалите едва се сдържаха да не се разсмеят — братята Стол, Полукс от хижата на Дионис, Кейти Гарднър от хижата на Деметра. Дори Джейк Мейсън, набързо определеният представител на хижата на Хефест, се усмихна. Единствено Силена Берегард не обръщаше внимание на караницата. Седеше до Клариса и се взираше отнесено в масата за пинг-понг. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Чашата горещ шоколад стоеше недокосната пред нея. Струваше ми се нечестно, че се налагаше да бъде тук. Не можех да повярвам, че Клариса и Майкъл си крещят пред нея, припират се за някакъв си глупав трофей, след като тя току-що е загубила Бекендорф.

— Престанете! — обадих се. — Какво ви става?

Клариса се обърна към мен и изръмжа:

— Кажи на Майкъл да не бъде такъв тъп егоист!

— Ха, кой го казва! — не й остана длъжен Майкъл.

— Тук съм само за да подкрепя Силена! — заяви Клариса. — Иначе щях да си стоя в хижата.

— За какво спорите? — попитах аз.

Полукс се прокашля.

— Клариса отказва да ни говори, докато нейният… ъъъ… въпрос не бъде разрешен. Мълчи вече трети ден.

— Беше прекрасно — обади се Травис Стол замечтано.

— И какъв е нейният въпрос? — попитах.

Клариса се обърна към Хирон.

— Ти отговаряш, нали? Ще получим ли това, което искаме, или не?

Хирон пристъпи от копито на копито.

— Скъпа, вече обясних, че Майкъл е прав. Претенциите на хижата на Аполон са основателни. Освен това, имаме по-важни…

— Чудесно! — прекъсна го Клариса. — Всичко друго е важно, но не и хижата на Арес! Искате само да идваме да се бием, когато имате нужда от нас, без да се оплакваме!

— Това би било прекрасно — измърмори Конър Стол.

Клариса сграбчи ножа си.

— Може би трябва да попитам господин Д…

— Както знаеш — прекъсна я Хирон, като леко повиши тон, — директорът Дионис е зает с войната. Не бива да го занимаваме с глупости.

— Разбирам — отвърна ледено тя. — А представителите на другите хижи? Никой ли няма да ме подкрепи?

Вече никой не се усмихваше. Не смееха да я погледнат в очите.

— Добре. — Клариса се обърна към Силена. — Съжалявам. Не исках да се стига дотук, след като току-що остана без… Както и да е, извинявам се. На теб. На никой друг.

Силена като че ли изобщо не я слушаше.

Клариса хвърли меча си на масата за пинг-понг.

— Оправяйте се без Арес. Докато не удовлетворите исканията ни, никой от моята хижа няма да си помръдне пръста да ви помогне. Приятно умиране.

Всички онемяха от изненада. Клариса излетя от залата.

Накрая Майкъл Ю се обади:

— Прав ти път.

— Не е така — обади се Кейти Гарднър. — Това е ужасно! Не бива да го допускаме!

— Тя не говори сериозно — рече Травис. — Нали?

Хирон въздъхна.

— Гордостта й е наранена. Ще й мине — рече той, но не звучеше убеден.

Канех се да попитам за какво, по дяволите, се е разбесняла Клариса, но погледнах Анабет и тя безмълвно рече: „После ще ти обясня“.

— А сега — продължи Хирон, — моля ви за малко внимание. Пърси е донесъл нещо, което трябва да чуете. Пърси, великото пророчество.

Анабет ми подаде пергамента. Беше страшно изсъхнал, едва развързах връзката. Развих свитъка, като се стараех да не го скъсам, и зачетох:

На тримата гамени…

— Пърси! — обади се Анабет. — Големи, не „гамени“. Тримата големи богове.

— А, да — измърморих. Дислексията беше една от отличителните черти на полубоговете, но понякога ужасно я мразех. Колкото повече се притеснявах, толкова по-трудно ми беше с четенето.

На тримата големи, потомък ще е той,

що стигне ли шестнайсет, без да падне в бой…

Замълчах, плъзнах поглед по следващите редове. Усетих как пръстите ми изстиват, сякаш пергаментът беше от лед.

…_светът във сън безкраен внезапно ще замре_.

Героя острието прокълнато ще съсече…

Изведнъж Въртоп натежа в джоба ми. Прокълнатият меч? Веднъж Хирон ми беше казал, че Въртоп е донесъл нещастие на мнозина. Нима можеше да загина от собствения си меч? И как светът можеше да замре в безкраен сън? Дали сънят не беше смъртта?

— Пърси — подкани ме Хирон, — прочети го докрай.

Устата ми беше пресъхнала, все едно беше пълна с пясък, но въпреки това някак си успях да изговоря последните два стиха:

Във сетен миг едничък избор ще реши

всеобща гибел или Олимп да със… с храни…

— Съхрани — поправи ме Анабет. — Означава да запази.

— Знам какво означава — измърморих и повторих: — „Всеобща гибел или Олимп да съхрани.“

Възцари се тишина. Накрая Конър Стол се обади:

— „Героят меча прокълнат ще съсече“ не е зле, нали?

— Не е „героят меча“, а „героя мечът“ — обади се глухо Силена и ме сепна. Изобщо не бях очаквал, че ще чуя гласа й. — Пълният член показва кой върши действието.

— Словоредът е обърнат, но „героят“ е допълнение, а „мечът“ е подлог — допълни Анабет. — По-просто казано, прокълнатият меч ще съсече героя.

— Разбрахме, няма нужда от цяла лекция — троснах се аз. Сърцето ми натежа все едно беше пълно с олово. — Благодаря ти много!

Всички се взираха в мен — със загриженост, съжаление, може би дори с известна боязън.

Хирон притвори очи, като че ли се молеше. Когато беше в кентавърския си вид, главата му стигаше почти до лампите на тавана.

— Сега вече виждаш, Пърси, защо смятахме, че не бива да узнаеш цялото пророчество. Имаше си достатъчно тежък товар на раменете…

— И без да зная, че тъй или иначе, накрая пак ще загина? — обадих се аз. — Да, вече ми е ясно.

Хирон ме гледаше тъжно. Той беше на три хиляди години. Пред очите му бяха загивали стотици герои. Сигурно не му беше приятно, но все пак беше свикнал. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да ми вдъхва кураж.

— Пърси — обади се Анабет, — пророчествата винаги са двусмислени. Може и да не означава буквално, че ще умреш.

— Аха — измърморих — „Героя острието прокълнато ще съсече“… това може да означава какво ли не, а?

— Може да го предотвратим по някакъв начин — обади се Джейк Мейсън. — Да открием въпросния прокълнат меч и да го унищожим. На мен ми звучи като ятагана на Кронос, нали?

Не се бях сетил за това, но всъщност нямаше никакво значение дали прокълнатият меч е Въртоп или ятаганът на Кронос. И в двата случая не ми се вярваше да можехме да предотвратим пророчеството. Все някакъв меч щеше да ме съсече. А аз определено предпочитах да си остана цял-целеничък.

— Може би е по-добре да оставим Пърси да обмисли пророчеството — рече Хирон. — Трябва му време…

— Не — прекъснах го аз. Свих пергамента и го прибрах в джоба си. Бях сърдит и ядосан, макар да не знаех на кого се гневя. — Не ми трябва време. Ако ми е писано да загина, то ще загина. Няма смисъл да го мисля, нали?

Ръцете на Анабет трепереха леко. Тя отказваше да ме погледне в очите.

— Да продължим нататък — казах. — Имаме друг проблем. В лагера има шпионин.

Майкъл Ю се намръщи.

— Шпионин ли?

Разказах им за случилото се на „Принцеса Андромеда“ — как Кронос знаеше за появата ни и как ми беше показал сребърната гривна с ятагана, с която се свързваше с някой в лагера.

Силена се разплака отново и Анабет я прегърна през раменете.

— Е — измърмори притеснено Конър Стол, — отдавна подозираме, че има шпионин сред нас, нали? Някой постоянно дава информация на Люк — още за Златното руно преди няколко години. Трябва да е някой, с когото се познават добре.

Той хвърли поглед на Анабет. Тя беше най-близка с Люк, но Конър не посмя да го изрече на глас и смутено добави:

— Всъщност може да е всеки.

— Аха — Кейти Гарднър изгледа намръщено братята Стол. Тя им имаше зъб, защото веднъж те бяха украсили затревения покрив на хижата на Деметра с шоколадови великденски зайци. — Като например, някой от роднините на Люк.

Травис и Конър в един глас възразиха.

— Престанете! — Силена стовари ръка върху масата толкова силно, че горещият й шоколад се разплиска. — Чарли е мъртъв, а вие… вие се дърлите като малки деца!

Тя захлупи глава върху масата и се разплака.

Тънка струйка горещ шоколад се разтече на пода. Всички се споглеждаха засрамено.

— Права е — рече накрая Полукс. — Няма смисъл да си разменяме обвинения. Трябва да бъдем нащрек за сребърна гривна с ятаган. Сигурно и шпионинът има същата.

Майкъл Ю изсумтя.

— Би било хубаво да намерим този шпионин преди да планираме следващата си операция. Взривяването на „Принцеса Андромеда“ няма да спре Кронос завинаги.

— Така е — обади се Хирон. — Всъщност следващата му атака е вече в ход.

Намръщих се.

— Имаш предвид „по-голямата заплаха“, която спомена Посейдон ли?

Двамата с Анабет се спогледаха и все едно си казаха: „Време е“. Споменах ли вече колко ме дразнеше този им навик?

— Пърси — рече Хирон, — не искахме да те безпокоим, преди да си се върнал в лагера. Имаше нужда от почивка с… простосмъртните си приятели.

Анабет се изчерви. Изведнъж ми просветна, че тя нямаше как да не е разбрала за излизанията ми с Рейчъл и се почувствах виновен. След това се ядосах. Нямах ли право да имам приятели извън лагера? И освен това, с Рейчъл не бяхме точно…

— За какво става дума? — попитах.

Хирон взе една бронзова чаша от помощната маса, която беше отрупана с храна и напитки. Сипа малко вода върху нагорещения тиган, в който обикновено разтопявахме сирена. Вдигна се пара и на светлината на луминесцентните лампи се появи дъга. Той извади златна драхма от дисагите си, хвърли я в парата и прошепна:

— О, Ирида, богиньо на дъгата, покажи ни заплахата.

Дъгата потрепери. Появи се димящ вулкан, който ми беше познат — това беше връх Света Елена. Пред очите ми склонът изригна. Огън, пепел и лава бликнаха навън. Чу се глас на говорител, все едно гледахме новини по телевизията: „… още по-силно от миналогодишното изригване и геолозите предупреждават, че може би това не е краят“.

Много добре знаех за миналогодишното изригване. Аз го бях причинил. Но сегашното беше много по-силно. Върхът все едно се разцепи на две и от пушека и лавата се подаде огромен силует, все едно излизаше от подземна шахта. Надявах се, че мъглата нямаше да позволи простосмъртните да го видят, тъй като щеше да предизвика паника и вълнения в цялата страна.

Великанът беше по-огромен от всичко, което бях виждал до този момент. Дори и зрението ми на полубог не можеше да различи ясно очертанията му в огъня, но в общи линии силуетът беше в човешка форма и беше толкова грамаден, че можеше да използва сградата на „Крайслер“ за бейзболна бухалка. Планината се разтресе гръмовно, сякаш чудовището се смееше.

— Той е — измърморих. — Тифон!

Честно казано, надявах се Хирон да ме опровергае и да каже нещо от типа на: „Не, това е старият ни приятел Лирой. Дошъл е да ни помогне.“ Нищо подобно. Той кимна.

— Най-ужасното чудовище на света, най-голямата заплаха, срещу която са се изправяли боговете в цялата си история. Най-сетне е успял да се освободи. Но картината е отпреди два дни. Ето какво се случва сега.

Хирон махна над дъгата и образът се промени. Видях буреносни облаци, надвиснали над прериите в Средния запад. Проблясваха светкавици. Торнадо унищожаваше всичко по пътя си — събаряше къщи и каравани, размяташе автомобили като кибритени кутийки.

— Невиждани наводнения — обясняваше говорителят. — Пет щата са обявили извънредно положение, а чудовищната буря продължава на изток, като оставя след себе си небивали разрушения.

Камерите показваха как ураганът прихлупва някакъв град в Средния запад. Вътре в бурята се виждаше великанът, за миг се зърваха очертанията му: обвита в пушек ръка с остри нокти, дълги колкото една средностатистическа улица. Гневният му рев отекваше в равнината като ядрена експлозия. Други, по-дребни създания прелитаха през облаците и кръжаха край чудовището. Проблеснаха светкавици, като че ли гигантът се опитваше да ги повали. Присвих очи и за частица от секундата мярнах златна колесница да влита в чернотата. След нея някаква огромна птица — чудовищна сова — се спусна срещу великана.

— Това… боговете ли са? — попитах.

— Да, Пърси — отвърна Хирон. — Вече втори ден се бият с него, опитват се да го забавят. Но Тифон продължава напред, към Ню Йорк. Към Олимп.

Замълчах. После попитах:

— И с колко време разполагаме, преди да стигне дотук?

— Ако боговете не успеят да го спрат? Пет дни. Повечето олимпийци са там… Без баща ти, който води война на своя си фронт.

— В такъв случай кой охранява Олимп?

Конър Стол поклати глава.

— Ако Тифон стигне до Ню Йорк, няма да има никакво значение кой охранява Олимп.

Сетих се за думите, които Кронос беше изрекъл на кораба: „Ще ми е приятно да видя ужаса в очите ти, когато осъзнаеш как възнамерявам да унищожа Олимп“.

Дали беше говорил за Тифон? Той определено представляваше ужасяваща сила. Но Кронос винаги ни залъгваше, отвличаше вниманието ни. Не беше в стила му да атакува директно. А и в съня ми златният титан беше заявил, че са ни приготвили още няколко предизвикателства, все едно Тифон беше едно от тях.

— Това е номер! — заявих. — Трябва да предупредим боговете. Нещо друго ще се случи.

Хирон ме погледна мрачно.

— По-лошо от Тифон? Надявам се да грешиш.

— Трябва да защитим Олимп — настоях. — Кронос е замислил нещо друго.

— Но нали потопи кораба му? — напомни ми Травис Стол.

Взираха се в мен очаквателно. Искаха да чуят някакви добри новини. Копнееха да повярват, че аз поне съм им донесъл известна надежда.

Погледнах Анабет. Знаех, че една и съща мисъл ни минаваше в този момент в главите: ами ако „Принцеса Андромеда“ беше само примамка? Ами ако Кронос ни беше оставил да я взривим, за да приспи бдителността ни?

Но не можех да го изрека пред Силена. Приятелят й се беше жертвал за тази мисия.

— Може и да сте прави — измърморих аз, макар че изобщо не го вярвах.

Опитах се да си представя какво би означавало положението да се влоши още повече. Боговете бяха в Средния запад и се опитваха да спрат чудовище, което предишния път едва не ги беше победило. Посейдон беше под обсада и губеше сражението с титана на моретата Океан. Кронос се спотайваше някъде. На практика Олимп беше останал без защита. Ние в лагера бяхме оставени сами да се оправяме и имахме шпионин сред нас.

А според древното предсказание, аз щях да загина, щом навършех шестнайсет — тоест след пет дни, точно по времето, когато Тифон щеше да стигне до Ню Йорк. За малко да го забравя.

— Е — рече Хирон, — струва ми се, че това е достатъчно за тази вечер.

Той вдигна ръка и дъгата изчезна. Бурната битка между Тифон и боговете изчезна.

— Не думай — измърморих саркастично аз.

Съветът беше закрит, без да вземем никакво решение.