Последният олимпиец

Петнайсета глава Хирон се включва в купона

В центъра се вихреше битка. Навсякъде се водеха сражения. Един великан изтръгваше дървета в Бриънг парк, а дриадите го замеряха с жълъди. Пред „Уолдорф Астория“ бронзова статуя на Бенджамин Франклин налагаше хрътка от Подземното царство със сгънатия си вестник. Трима от синовете на Хефест се биеха с отряд скитски дракони насред центъра „Рокфелер“.

Изкушавах се да спра да им помогна, но шумотевицата и пушекът подсказваха, че най-напечено е на юг. Там защитата ни се беше пропукала и врагът се приближаваше към „Емпайър Стейт Билдинг“.

Направихме едно бързо кръгче над района. Ловджийките бяха преградили Трийсет и седма улица, само на три преки северно от Олимп. На изток, на Парк авеню, Джейк Мейсън с неколцина от братята си предвождаха армия от статуи срещу врага. На запад хижата на Деметра и дриадите на Гроувър бяха превърнали Шесто авеню в джунгла, през която отрядите на Кронос едва си пробиваха път. На юг засега не се виждаше непосредствена опасност, но врагът се опитваше да затвори кръга около нас. Само след няколко минути щяхме да бъдем обградени от всички страни.

— Трябва да кацнем там, където имат най-голяма нужда от помощ — измърморих замислено.

— Значи, навсякъде, шефе.

Мярнах познатото знаме със сребриста сова в югоизточния край, на кръстовището на Трийсет и трета и тунела на Парк авеню. Там Анабет и още двама се сражаваха с един хипербореец.

— Натам! — заповядах на Блекджак. Той се спусна към битката.

Скочих от гърба му на главата на великана. Синьокожият изненадано вдигна глава и аз се плъзнах по лицето му като на пързалка, като по пътя стоварих щита си върху носа му.

— Гррр! — Великанът потрепери, от носа му потече синя кръв.

Стъпих на земята и хукнах. Хипербореецът издиша бял облак и температурата рязко спадна. Там, където се бях приземил, се появи лед, а мен ме покри скреж от главата до петите и заприличах на оваляна в пудра захар поничка.

— Хей, грознико! — извика Анабет. Надявах се, че говореше на великана, не на мен.

Синьокожият изрева и се обърна към нея, като незащитените му прасци останаха към мен. Замахнах и забих меча си точно под коляното му.

— Аааа!

Хипербореецът се срина. Очаквах, че ще успее да се надигне, но вместо това той застина. Превърна се в буца лед. От раната, където го бях промушил, се разпространиха пукнатини по цялото тяло. Увеличаваха се и растяха пред очите ми и накрая великанът се разпадна в огромна купчина сини ледени кубчета.

— Благодаря. — Анабет едва си поемаше дъх. — Прасето?

— На пържоли — отвърнах.

— Хубаво. — Тя размърда рамо. Явно все още я болеше, но като видя как я гледам, въздъхна: — Добре съм, Пърси. Хайде, няма време за почивка.

Беше права. Следващият час мина като в сън. Никога преди не се бях сражавал така — впусках се срещу легиони скитски дракони, повалях десетки телхини с един удар, изпепелявах емпуси и събарях на земята полубогове. На тяхно място обаче мигом изникваха други.

С Анабет притичвахме от улица на улица, мъчехме се да запушим пробойните в отбранителната ни линия. Но твърде много от приятелите ни лежаха ранени, а още повече бяха изчезнали.

Нощта преваляше, луната се издигаше все по-високо, а ние отстъпвахме метър по метър, докато накрая не стигнахме само на една пряка от „Емпайър Стейт Билдинг“. В един момент Гроувър се озова до мен, налагаше една жена-змия със сопата си. След това изчезна в мелето и мярнах Талия, която възпираше чудовищата с мощта на вълшебния си щит. Госпожа О’Лиъри изскочи от сенките, сграбчи един лестригон между зъбите и го метна във въздуха, все едно беше фризби. Анабет нахлупваше шапката си невидимка и се промъкваше в гърба на врага. Щом някое чудовище се разпаднеше изведнъж, беше ясно, че Анабет е някъде наоколо.

Но всичко това не беше достатъчно.

— Нито крачка назад! — извика Кейт Гарднър вляво от мен.

Само че вече бяхме твърде малко. Входът към Олимп беше на шест метра зад мен. Обръч от смели лагерници, ловджийки и дриади охраняваха вратите. Замахвах и ръгах, унищожавах всичко пред очите си, но и аз бях уморен и не можех да бъда навсякъде едновременно.

Зад враговете ни, няколко преки на изток, блесна ярка светлина. Реших, че е изгревът. След това видях, че към нас идваше Кронос в златна колесница. Десетина лестригона крачеха пред нея с факли в ръце. Двама хиперборейци носеха черно-лилавите знамена. Господарят на титаните изглеждаше свеж и отпочинал, изпълнен с нови сили. Приближаваше се бавно, изчакваше да рухна от изтощение.

Анабет се появи до мен.

— Трябва да отстъпим до вратата. И да ги спрем там!

Беше права. Понечих да заповядам отстъпление, но в този миг се разнесе ловджийски рог.

Зовът заглуши шумотевицата от битката като пожарна сирена. Отвърнаха му още десетки рогове и песента им отекна в околните сгради.

Погледнах Талия, но тя се намръщи.

— Не са ловджийките — увери ме тя. — Ние всички сме тук.

— Тогава кой е?

Роговете се усилваха. Заради ехото ми беше трудно да преценя откъде идваха, но като че ли приближаваше цяла армия.

Страхувах се, че можеше да предизвестяват появата на още врагове, но армията на Кронос изглеждаше не по-малко изненадана от нас. Великаните свалиха пиките си. Скитските дракони съскаха озадачено. Дори и почетната стража на Кронос изглеждаше смутена.

Изведнъж вляво от нас стотици чудовища изпищяха в един глас. Целият северен фланг на Кронос се огъна към нас. Помислих си, че сме обречени, но те не ни нападнаха, а само профучаха край нас и се стовариха върху своите на южния фланг.

Роговете отново разтърсиха нощта. Въздухът потрепери. И пред нас изведнъж се появи цяла кавалерия, все едно изскачаше със светлинна скорост от хиперпространството.

— Супер! — обади се глас. — Купонът започва!

Дъжд от стрели прелетя над главите ни и се изсипа над врага, стотици чудовища се разпаднаха на прах. Стрелите не бяха обикновени, а във въздуха свистяха кошмарно с пронизително „иииии“. Към някои бяха прикрепени шарени лентички и гирлянди. Други, вместо върхове, имаха боксьорски ръкавици.

— Кентаври! — извика Анабет.

Карнавалните понита връхлетяха с пъстроцветна суматоха — шарени ризи, перуки с цветовете на дъгата, огромни слънчеви очила и изрисувани лица. По телата на някои лъщяха надписи от типа на: „Пони гони“ и „Долу Кронос“.

Стотици понита изпълниха улицата. Не смеех да повярвам на очите си, но пък ако бях на мястото на врага, тутакси щях да си плюя на петите.

— Пърси! — извика през морето диви кентаври Кронос. От кръста нагоре беше облечен с броня, в ръката си държеше лък и се усмихваше доволно. — Извинявай за закъснението!

— Остави приказките за после, пич! — обади се един кентавър. — Приказките — после, сега — мачкане на чудовища!

Вдигна голямата си пушка, изстрелваща боя, и за миг боядиса една хрътка от Подземното царство в яркорозово. Боята явно беше примесена с божествен бронз на прах или нещо подобно, тъй като чудовището веднага се превърна в розово-черен пудел.

— Карнавални понита! — изрева един кентавър. — Отрядът от Южна Флорида!

Някъде в другия край на битката му отвърна силен глас:

— Отрядът от Тексас!

— Хавай е най! — изкрещя трети.

По-прекрасно нещо не бях виждал в живота си. Армията на титаните се обърна и побягна, следвана от порой стрели, боя и бейзболни бухалки. Кентаврите стъпкваха всичко по пътя си.

— Спрете се, глупаци! — прогърмя Кронос. — Стойте и ааа!

Думите му преминаха в писък, тъй като един паникьосан хипербореец политна назад и седна върху него. Господарят на времето изчезна под гигантския син задник.

Преследвахме ги няколко преки и Хирон извика:

— Стой! Обещахте ми! Стойте!

Не беше лесно, но в крайна сметка заповедта му се разпространи наляво и надясно по фланга и кентаврите неохотно започнаха да спират.

— Хирон е прав — отбеляза Анабет, обърсвайки потта от челото си. — Ако ги преследваме, ще се разтеглим на твърде широк фронт. Трябва да се прегрупираме.

— Ама те…

— Не сме ги победили — прекъсна ме тя. — Но зората наближава. Поне спечелихме малко време.

Не ми харесваше, но знаех, че е права. Гледах как последните телхини се отдръпват към Ийст Ривър. След това се обърнах и поех към „Емпайър Стейт Билдинг“.

Организирахме защитната си линия на две преки от „Емпайър Стейт Билдинг“, където разположихме щаб квартирата си. Хирон обясни, че събратята му са изпратили представители от почти всички щати — четирийсет от Калифорния, двама от Роуд Айлънд, трийсет от Илинойс. Общо близо петстотин бяха откликнали на призива му, но въпреки големия им брой, не можехме да отбраняваме по-голям периметър от няколко преки.

— Ей, пич! — въздъхна един кентавър на име Лари. На тениската му пишеше „Големият шеф, Ню Мексико“. Беше по-забавно от миналогодишната ни среща във Вегас!

— Аха — обади се Оуен от Южна Дакота. Той беше облечен с черно кожено яке и носеше каска от Втората световна война. — Направо ги разпердушинихме!

Хирон го потупа по гърба.

— Добре се справихте, приятели, но не се заблуждавайте. Не бива да подценяваме Кронос. Защо не наминете през ресторанта на Западна Трийсет и трета да похапнете? Чух, че отрядът от Делауеър е намерил каса бира там.

— Бира!

Кентаврите препуснаха в галоп, като едва не се сблъскаха.

Хирон се усмихна. Анабет го прегърна здраво, а госпожа О’Лиъри го облиза по лицето.

— Оооо! — възропта той. — Достатъчно, стига! Да, и аз се радвам да те видя.

— Благодаря, Хирон — рекох. — Спаси ни.

Той сви рамене.

— Съжалявам, че се забавих толкова. Както знаеш, кентаврите са страшно бързи. Но събирането им на едно място не беше лесна задача. Понитата не са много организирани.

— А как преминахте през вълшебните граници около града? — попита Анабет.

— Те ни забавиха малко — призна Хирон, — но според мен тяхното предназначение е по-скоро да не допускат простосмъртните. Кронос не иска разни досадници да му се пречкат по пътя към голямата победа.

— Значи и други подкрепления могат да минат през тях — рекох оптимистично.

Хирон поглади брадата си.

— Може, макар че не разполагаме с толкова време. Щом се прегрупира, Кронос ще атакува отново. Ако не беше елементът на изненадата…

Знаех какво имаше предвид. Кронос не беше победен. Нищо подобно. Искаше ми се да се надявам, че е бил смазан под гигантския задник на хиперборееца, но бях наясно, че не е така. Щеше да се появи отново, най-късно вечерта.

— А Тифон? — попитах.

Лицето му помръкна.

— Боговете са изтощени. Вчера Дионис беше свален. Тифон смаза колесницата му и богът на виното падна някъде в Апалачите. Оттогава никой не го е виждал. Хефест също е вън от играта. При сблъсъка отхвръкна с такава сила, че направи ново езеро в Западна Вирджиния. Ще се оправи, но в близко време няма как да помогне. Останалите продължават да се бият. Засега успяват да забавят настъплението на Тифон, но няма как да го спрат. Той ще стигне до Ню Йорк утре по това време. И щом с Кронос обединят силите си…

— В такъв случай имаме ли някакъв шанс? — попитах. — Няма как да издържим още един ден.

— Ще трябва — обади се Талия. — Ще се разпоредя да сложат нови капани пред барикадите.

Тя изглеждаше изтощена. Якето й беше покрито с мръсотия и прах от разпаднали се чудовища. Въпреки това се надигна и уморено закрачи към изхода.

— Ще отида да й помогна — рече Хирон. — Освен това трябва да наглеждам братята си да не прекалят с бирата.

Според мен „прекаляването“ беше напълно в стила на понитата, но той препусна след Талия, а аз и Анабет останахме сами.

Тя почистваше ножа си от слузта на чудовищата. Хиляди пъти я бях виждал да го прави след битка, а не се бях замислял защо държи толкова на него.

— Поне майка ти е добре — рекох.

— Доколкото да се сражаваш с Тифон може да мине за „добре“. — Тя прикова поглед в мен. — Пърси, дори и с помощта на кентаврите, започвам да си мисля…

— Знам. — Подозирах, че това може да е последният ни шанс да поговорим, а толкова много неща исках да й кажа. — Хестия… Хестия ми показа…

— За Люк ли?

Сигурно всеки би се досетил, но въпреки това изведнъж заподозрях, че Анабет знаеше какво криех от нея. Може би и тя беше сънувала същите сънища.

— Да — потвърдих. — За теб, Талия и Люк. Как сте се срещнали. И после идването на Хермес в дома на Люк.

Анабет прибра ножа в канията.

— Люк се закле, че няма да допусне никой да ме нарани. Каза… Каза, че ще бъдем ново семейство и всичко ще се подреди по-добре.

Очите й ми напомниха на седемгодишното момиченце на онази улица — ядосано, уплашено, отчаяно търсещо приятели.

— Говорих с Талия — рекох. — Страх я е…

— Че няма да мога да се изправя срещу Люк — рече тя тъжно.

Кимнах.

— И още нещо. Етан Накамура смята, че Люк е жив и може би дори се опитва да се пребори с Кронос за тялото си.

Анабет се опита да я прикрие, но аз видях пламналата в нея надежда.

— Не исках да ти го кажа — признах си.

Тя вдигна поглед към „Емпайър Стейт Билдинг“.

— Пърси, през целия ми живот ме е преследвало усещането, че всичко край мен постоянно се променя. Нямаше нито един човек, на когото да мога да разчитам.

Кимнах. Повечето полубогове имаха същата съдба.

— Избягах от вкъщи, когато бях на седем — продължи Анабет. — Попаднах на Люк и Талия и смятах, че съм намерила ново семейство, но то почти веднага се разпадна. Искам да кажа… Мразя, когато хората ме предават, когато нещата са временни. Може би затова искам да стана архитект.

— За да построиш нещо дълготрайно — рекох. — Паметник, който да издържи хилядолетия.

Тя задържа погледа ми.

— Може би и това се дължи на най-големия ми недостатък.

Преди години, в Морето на чудовищата, Анабет ми беше казала, че най-големият й недостатък е горделивостта — убеждението, че може да се справи по-добре от всеки друг. Дори бях зърнал най-голямата й мечта, с която се бяха опитали да я прилъжат сирените — Анабет си беше представила майка си и баща си заедно пред един наново построен Манхатън, проектиран от самата нея. И Люк беше край тях, отново беше станал добър и я приветстваше у дома.

— Като че ли те разбирам — рекох. — Но Талия е права. Люк те е предавал вече толкова пъти. Той беше зъл още преди Кронос да завладее тялото му. Не искам да те нарани отново.

Анабет облиза устни. Досещах се, че едва се сдържаше да не ми се разкрещи.

— И ще ме разбереш, ако продължа да се надявам, че грешиш?

Отместих поглед. Знаех, че съм направил всичко по силите си, но въпреки това не се чувствах по-добре.

От другата страна на улицата децата на Аполон бяха организирали полева болница за ранените лагерници и ловджийки. Гледах как лечителите се трудят и си мислех колко малки са шансовете ни да задържим Олимп…

И изведнъж се озовах другаде.

Намирах се в дълъг тъмен бар с черни стени и неонови реклами. Край мен беше пълно с възрастни. Над бара беше опънат плакат „Честит рожден ден, Боби Ърл!“. От колоните гърмеше кънтри. Едри мъже с джинси и работни ризи се тълпяха край бара. Сервитьорки разнасяха подноси с напитки и си крещяха. Едно от онези заведения, в които мама за нищо на света не би ме пуснала.

Бях в дъното на помещението, между вратата за тоалетната (която не миришеше особено приятно) и два стари автомата за игри.

— О, крайно време беше — измърмори мъжът, който стоеше пред едната от игралните машини. — Може да ми вземеш една диетична кола.

Той беше дебеличък, с шарена риза на жълто-черни петна, лилави шорти, маратонки и черни чорапи. Изглеждаше напълно не на място сред останалите. Носът му беше яркочервен. Къдравата му черна коса беше почти изцяло скрита от превръзка, явно някой яката го беше халосал по главата.

Премигах.

— Господин Д.!

Той въздъхна, без да отмества поглед от играта.

— Стига, Питър Джонсън! Колко време ще ти трябва, за да започнеш да ме разпознаваш веднага?

— Колкото и на вас, за да запомните името ми — отговорих. — Къде сме?

— Как къде? На партито за рождения ден на Боби Ърл — отвърна Дионис. — Някъде из прекрасната селска Америка.

— Чух, че Тифон ви е свалил от небето. Говори се, че при падането сте се потрошили.

— Загрижеността ти е трогателна. Да, наистина паднах. Адски болезнено. Всъщност част от мен все още е затрупана под петдесет метра камънак в една изоставена мина. Ще ми трябват още няколко часа, докато събера сили да се надигна. Но междувременно, съзнанието ми е тук.

— В бар? Пред игрален автомат?

— Време за забавления — рече той. — Не може да не си чувал, че винаги се появявам там, където има веселба. И затова мога да съществувам на много места едновременно. Единственият проблем беше да намеря някой купон. Едва ли си даваш сметка колко е сериозно положението, извън вашето изолирано царство на спокойствието в Ню Йорк…

— Царство на спокойствието?!?

— Но, повярвай ми, простосмъртните във вътрешността на страната са паникьосани. Тифон им е изкарал акъла. Малцина организират купони. Явно Боби Ърл и приятелите му, боговете, да ги благословят, са малко бавно загряващи. Все още не са схванали, че е дошъл краят на света.

— Значи… Всъщност аз не съм тук наистина, нали?

— Аха. След миг ще те изпратя обратно при незначителния ти смъртен живот, все едно нищо не се е случило.

— А защо изобщо ме доведохте?

Дионис изсумтя.

— О, не съм искал точно теб. Всеки от глупавите герои би свършил работа. Онова момиче, Ани…

— Анабет — обадих се.

— Както и да е — въздъхна той. — Повиках те на купона, за да ти предам едно предупреждение. Ние сме в опасност.

— Виж ти — подхвърлих саркастично. — Никога не би ми минало през ума. Благодаря.

Дионис се обърна и ми хвърли убийствен поглед, като за миг забрави за играта си. Червеният призрак глътна човечето.

— έρρε ες κόρακας!2 — изруга Дионис. — Ще ти извадя душата!

— Ама той е герой от игра, не е живо създание — отбелязах.

— Това не е оправдание! А ти проваляш играта ми, Джонсън!

— Джаксън.

— Както и да е. Слушай, положението е по-сериозно, отколкото си мислиш. Ако Олимп падне, не само че боговете ще изчезнат, а и всичко, свързано с нашето наследство, ще започне да се руши. Тъканта на смешната ви цивилизация…

От играта се разнесе мелодия, господин Д. мина на ниво 254.

— Ха! — извика той. — Видяхте ли сега, електронни хиени такива!

— Тъканта на цивилизацията… — подсказах.

— Да, да. Цялото ви общество ще се разпадне. Може би не веднага, но, помни ми думата, хаосът на титаните ще донесе края на западната цивилизация. Изкуството, законите, дегустацията на вино, музиката, видеоигрите, копринените ризи, рисуването по черно кадифе — всички неща, заради които си заслужава да се живее, ще изчезнат!

— В такъв случай, защо боговете не дойдат да ни помогнат? — попитах. — Трябва да обединим силите си, за да защитим Олимп. Забравете Тифон.

Той нетърпеливо щракна с пръсти.

— Забрави за диетичната ми кола!

— О, богове, колко сте досаден. — Отидох при сервитьорката и й поръчах една кола. Писах я на сметката на Боби Ърл.

Господин Д. отпи голяма глътка. Не отделяше очи от екрана на играта.

— Истината, Пиер…

— Пърси.

— Истината е, другите богове никога не биха си го признали, но всъщност ние се нуждаем от вас, смъртните, за да спасите Олимп. Нали разбираш, ние сме проявление на вашата култура. Ако не вложите усилия сами да спасите Олимп…

— Също като Пан, който зависи от сатирите, за да спаси дивата природа.

— Да, нещо такова. Между нас да си остане, но боговете се нуждаят от героите. И винаги е било така. Иначе не бихме се грижили за дребните досадници като вас.

— Чувствам се поласкан, благодаря.

— Използвай това, на което те научих в лагера.

— И на какво сте ме научили?

— Ти си знаеш. Геройските техники и… Да! — Господни Д. стовари юмрук върху играта. — Последното ниво!

Погледна ме, в очите му искряха лилави огънчета.

— Доколкото си спомням, веднъж предсказах, че и ти ще се окажеш не по-малък егоист от другите герои. Това е шансът ти да ми докажеш, че съм сгрешил.

— Да, най-голямото ми желание на света е да се гордеете с мен.

— Трябва да спасиш Олимп, Педро! Остави Тифон на боговете и спаси нашия престол. Длъжен си да го направиш!

— Чудесно. Радвам се, че си поговорихме. Ако нямате нищо против, приятелите ми…

— Има и още нещо — обади се господин Д. — Кронос още не се е сдобил с пълната си мощ. Простосмъртното тяло е само стъпка към нея.

— И ние се досетихме за това.

— А досетихте ли се, че най-късно след ден Кронос ще изгори това простосмъртно тяло и ще приеме истинския си вид на господар на титаните?

— И това ще означава…

Дионис пъхна нова монета в процепа.

— Знаеш какъв е истинският вид на боговете.

— Да. Погледнеш ли ги и изгаряш.

— Кронос ще е десет пъти по-могъщ. Ще може да те унищожи само с присъствието си. И щом го постигне, ще вдъхне сила на другите титани. Сега те са слабаци в сравнение с това, в което ще се превърнат. Освен ако не ги спрете. Светът ще се сгромоляса, боговете ще загинат и аз никога няма да превъртя тази тъпа игра!

Може би трябваше да се разтреперя от страх, но честно казано, вече бях толкова уплашен, че повече нямаше накъде.

— Сега вече мога ли да си тръгвам?

— И последно… Синът ми Полукс… Жив ли е?

Премигах.

— Доколкото знам, да.

— Ще съм ти благодарен, ако си остане жив. Миналата година загубих брат му Кастор…

— Помня. — Взрях се в него изненадано, Дионис изобщо не ми се вписваше в представата на любящ баща. Зачудих се дали и другите богове си мислеха в този миг за децата си. — Ще се постарая.

— Ще се постараеш — повтори Дионис. — Е, много успокояващо, няма що! Хайде, върви. Чакат те няколко гадни изненади, а аз трябва да победя Блинки!

— Гадни изненади?

Той махна с ръка и барът изчезна.

Озовах се обратно на Пето авеню. Анабет не беше помръднала. По нищо не личеше, че ме е нямало няколко минути.

Тя улови погледа ми и се намръщи.

— Какво?

— Ами… нищо.

Обърнах се към улицата, чудех се за какви гадни изненади беше споменал господин Д. Нима положението можеше да стане по-зле?

Погледът ми се спря на очукана синя кола. Капакът отпред беше надупчен, сякаш някой здравата беше млатил ламарината с чук. Целият настръхнах. Колата ми изглеждаше позната. Това беше „Тойота Приус“.

Тойотата на Пол!

Хукнах към нея.

— Пърси! — извика Анабет. — Къде отиваш?

Пол спеше зад волана. До него седеше мама. В главата ми беше пълна каша, не можех да мисля трезво. Как не ги бях забелязал досега? Бяха си стояли тук повече от ден, битката се беше вихрела край тях, а аз не им бях обърнал внимание.

— Сигурно са видели сините светлини в небето. — Натиснах дръжката, но вратата беше заключена. — Трябва да ги измъкна!

— Пърси — обади се нежно Анабет.

— Не мога да ги оставя тук! — разкрещях се като луд. Стоварих юмрук върху предното стъкло. — Трябва да ги преместя! Трябва…

— Пърси, успокой се! — Анабет махна на Хирон, който разговаряше с няколко кентаври малко по-надолу. — Може да бутнем колата в някоя странична уличка. Нищо няма да им стане.

Ръцете ми трепереха. След всичко, през което бях преминал през последните няколко дни, да видя родителите си така ме прекърши. Изведнъж се почувствах ужасно безсилен и глупав.

Хирон пристигна в галоп.

— Какво… О, богове! Ясно.

— Дошли са да ме търсят — рекох. — Мама явно е усетила, че става нещо.

— Най-вероятно — кимна той. — Спокойно, Пърси, те са добре. Единственото, с което можем да им помогнем, е да си свършим работата.

В този миг забелязах нещо на задната седалка на тойотата и сърцето ми подскочи. На мястото зад мама беше поставена висока около метър амфора, опасана с обезопасителния колан. Капакът беше привързан с кожена връвчица.

— Не може да бъде — прошепнах.

Анабет притисна длан към стъклото.

— Не може да бъде! Нали я остави в хотела?

— Заключена в касата — добавих.

Хирон също видя амфората и се ококори.

— Това не е ли…

— Делвата на Пандора.

Разказах му за срещата с Прометей.

— В такъв случай тя е твоя — рече мрачно той. — Ще те следва навсякъде и ще те изкушава да я отвориш. Ще се появява пред теб в миговете, в които си най-слаб.

Както сега. Когато гледах безпомощните си родители.

Представих си как се усмихва Прометей, който твърдеше, че иска да помогне на горките простосмъртни. „Пусни Елпис. Остави надеждата да си отиде и аз ще разбера, че сте готови да се предадете. Обещавам, че Кронос ще бъде милостив.“

Ядосах се. Извадих Въртоп и изрязах стъклото на шофьорската врата, все едно беше от картон.

— Ще я освободим от скорост и ще ги избутаме настрани — рекох. — А глупавата делва ще я занесем на Олимп.

Хирон кимна.

— Чудесен план, Пърси. Но…

Изведнъж замълча. Отнякъде се разнесе бръмчене на машина, или по-точно боботене на хеликоптер.

За една обикновена понеделнишка сутрин в Ню Йорк това беше напълно нормално, но след двата дни тишина, боботенето на хеликоптера ми прозвуча като най-странния звук, който съм чувал. На няколко преки на изток, армията от чудовища се разкрещя доволно. Хеликоптерът беше граждански, боядисан в тъмночервено, с яркозелено голямо „Д“ отстрани. Надписът под него беше с дребни букви, но знаех какво гласеше: „Деър“.

Устата ми пресъхна. Погледнах Анабет, тя явно също беше познала логото. Лицето й беше червено като хеликоптера.

— Какво прави тя тук? — извика ядосано. — Как е минала през преградите?

— Кой? — попита объркано Хирон. — Кой простосмъртен ще е толкова луд, че да…

Изведнъж хеликоптерът рязко се спусна напред.

— Магията на Морфей! — възкликна Хирон. — Пилотът е заспал!

Хеликоптерът рязко зави и се понесе към редица сгради. Дори и да не се блъснеше в тях, боговете на вятъра вероятно щяха да го свалят, за да не допуснат да се приближи до „Емпайър Стейт Билдинг“.

Бях като ударен от гръм, не можех да помръдна, но Анабет изсвири силно и отнякъде изскочи пегасът Гуидо.

— Май се нуждаете от услугите на един красив кон, госпожице? — попита той.

— Хайде, Пърси — изръмжа Анабет. — Трябва да спасим приятелката ти!