Последният олимпиец

Осма глава Най-гадното плуване в живота ми

Мечът се появи отново в джоба ми.

Прекрасно. Сега можех да атакувам стените колкото си искам. Килията ми нямаше решетки, нито прозорец, нито дори врата. Скелетите пазачи ме бутнаха направо през някаква стена и тя отново се затвори зад мен. Може би килията ми беше и херметически затворена. Тъмницата на Хадес беше предназначена за мъртъвци, а те не дишаха. Така че нямаше как да изкарам петдесет-шейсетте години. Щях да умра след петдесет-шейсет минути. А междувременно, ако Хадес не ме беше излъгал, някакъв огромен капан щеше да щракне в Ню Йорк до края на деня и аз не можех да направя нищо по въпроса.

Седнах нещастно на студения каменен под.

Неусетно задрямах. Сигурно на горния свят вече беше към седем сутринта, а не бях мигвал цяла нощ.

Сънувах, че съм на верандата на къщата на Рейчъл на брега на океана в Сейнт Томас. Слънцето се издигаше над Карибите. Десетки наколни къщички тъмнееха по водната повърхност, бели платна се носеха на хоризонта. Вдишах аромата на соления въздух и се замислих дали някога щях да видя океана отново.

Родителите на Рейчъл седяха на масата на верандата и личният им готвач им приготвяше омлети. Господин Деър беше облечен в бял ленен костюм. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Жената срещу нето вероятно беше съпругата му, макар че от нея виждах само лакираните в яркорозово нокти на корицата на „Конде Наст Травълър“. Не ми беше ясно защо четеше туристическо списание, след като беше на ваканция.

Рейчъл излезе отвътре, подпря се на парапета на верандата и тежко въздъхна. Беше облечена в шорти и тениска с Ван Гог. (Да, Рейчъл се опитваше да ме просвети за изкуството, но не постигна кой знае какво. Запомних името на Ван Гог само защото той си е отрязал ухото.)

Зачудих се дали се сещаше за мен и колко е жалко, че не съм с тях. Аз поне точно това си мислех.

След това се озовах в Сейнт Луис, в центъра под Арката. Бях идвал тук и преди. Дори за малко не бях паднал от Арката.

Над града вилнееше буря, по надвисналото черно небе проблясваха светкавици. На няколко преки от мен се бяха събрали линейки с пуснати сирени край огромна купчина строителни отпадъци, от която се надигаше прахоляк — всъщност това беше срутил се небостъргач.

Една репортерка крещеше в микрофона:

— Властите твърдят, че причината е в лошата конструкция, Дан, но никой не се наема да каже дали е свързано с бурята.

Вятърът развяваше косата й. Температурата рязко спадаше — откак се бях появил, се беше смъкнала поне с десет градуса.

— За щастие сградата е била изоставена и подготвена за събаряне — продължи тя. — Полицията евакуира обитателите на околните къщи, тъй като властите се опасяват, че срутването може да предизвика…

Тя млъкна, защото от небосвода се разнесе ужасяващ рев. Светкавица удари чернотата. Целият град се разтресе. Въздухът заискря и косъмчетата по цялото ми тяло настръхнаха. Това не можеше да е друго, освен мълнията на Зевс. Би трябвало да изпепели жертвата си, но тъмният облак само се олюля назад. От облаците се подаде юмрук. Стовари се върху една кула и тя се срина, все едно беше от кубчета от детски конструктор.

Репортерката изпищя. По улиците тичаха хора. Виеха сирени. Мярнах сребриста нишка в небето — колесница, теглена от елен. Не беше Дядо Коледа, а Артемида. Яхнала гребена на вълната, богинята изстрелваше сребристи като лунни лъчи стрели в мрака. Огнена златиста комета пресече пътя й — вероятно брат й Аполон.

Едно беше ясно: Тифон беше стигнал до Мисисипи. Беше прекосил половината Америка, опустошавайки всичко по пътя си, а боговете едва успяваха да забавят устрема му.

Планината от мрак надвисна още по-ниско. Стъпало с размерите на стадиона на янките едва не се стовари върху мен, но в този миг чух как някой прошепна:

— Пърси!

Скочих слепешката. И още преди да съм си отворил напълно очите, приковах Нико на пода на килията и опрях върха на меча в гърлото му.

— Дойдох… да те… спася — изхъхри той.

Гневът набързо ме разсъни.

— Така ли? И очакваш да ти повярвам?

— Нямаш… избор.

Колкото и да не ми се искаше, беше прав. Пуснах го.

Нико се сви на топка и закашля, докато нормализира дишането си. Накрая се изправи и предпазливо изгледа меча ми. Неговият беше в ножницата. Ако възнамеряваше да ме убие, спокойно можеше да го направи, докато спя. И въпреки това му нямах доверие.

— Хайде, да вървим — рече той.

— Защо? — попитах. — Да не би баща ти да иска пак да си поговори с мен?

Той потръпна.

— Пърси, кълна се в Стикс — нямах представа какво е замислил.

— Нали знаеш какъв е баща ти?

— Излъга ме. Обеща ми… — Нико вдигна ръце. — Виж… сега трябва да бягаме. Приспах пазачите, но те скоро ще се събудят.

Отново ми се прииска да го удуша. За съжаление наистина нямах избор. Нямахме време за спорове и не можех да избягам сам. Той вдигна ръка към стената. Тя изчезна и се появи коридор.

— Хайде — подкани ме Нико и пое навън.

Щеше да е хубаво, ако разполагах с шапката-невидимка на Анабет, но всъщност се оказа, че не ми е нужна. Срещнехме ли някой скелет, Нико просто вдигаше пръст и искрящите очи угасваха. За съжаление колкото повече го правеше, толкова повече се уморяваше. Вървяхме в лабиринт от коридори, пълни с пазачи. Когато стигнахме до кухнята, в която се мотаеха готвачи и слуги, които също бяха скелети, вече се налагаше да го нося. Той приспа всички, но от изтощение едва не припадна. Измъкнах го през задната врата и се озовахме в полята на Асфодел.

Въздъхнах доволно, но в този миг от двореца се разнесе удар на гонг.

— Бият тревога — прошепна немощно Нико.

— Какво ще правим?

Той се прозя и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Ами… ще бягаме!

Бягането с оклюмалия Нико беше като онези състезания по двойки, в които единият ти крак е вързан за този на партньора, само дето в случая моят партньор беше като кукла с човешки размери. Едва го влачех, като размахвах меча напреде си. Духовете на мъртвите отстъпваха, все едно божественият бронз беше ярък пламък.

Думкането на гонговете отекваше из полята. Пред нас се извисяваха стените на Еребос, но колкото повече вървяхме, толкова по-далеч ми се струваха. Вече бях готов да се строполя на земята от умора, когато чух познато:

— Джаф! Джаф!

Госпожа О’Лиъри изскочи от нищото и започна да обикаля в кръг около нас, подканвайки ни да си поиграем.

— Браво, момичето ми! — извиках аз. — Можеш ли да ни отнесеш до Стикс?

Името привлече вниманието й. Може би го беше възприела като sticks. Подскочи няколко пъти, погони опашката си и след това се спря, колкото да натоваря Нико на гърба й. Качих се до него и тя препусна към портите. Прескочи опашката, разпръсна пазачите и се включиха още аларми. Цербер изджафка, но по-скоро игриво, а не гневно, все едно питаше: „Може ли и аз да се включа?“

За щастие не ни последва и госпожа О’Лиъри продължи напред. Спря чак когато стигнахме реката и огньовете на Еребос бяха изчезнали в сумрака.

Нико се спусна от гърба на госпожа О’Лиъри и се сви на черния пясък.

Извадих парченце амброзия от пакета за първа помощ, който винаги си носех с мен. Беше малко сплескано, но Нико го сдъвка.

— О — измърмори той, — така е по-добре.

— Способностите ти изчерпват бързо силите ти — отбелязах.

Нико кимна унесено.

— С големите способности… идва и голяма нужда за сън. Събуди ме след малко.

— Хей, почакай, сънчо! — хванах го, преди да е припаднал отново. — Вече сме при реката. Трябва да ми кажеш какво да правя.

Дадох му и остатъка от амброзията, което беше опасно. Тя можеше да лекува, но ако човек прекалеше с нея, щеше да го изпепели. За щастие този път свърши работа. Нико разтърси глава няколко пъти и се изправи.

— Баща ми ще се появи всеки момент — рече той. — Трябва да побързаме.

В бързеите на Стикс се мятаха какви ли не боклуци — счупени детски играчки, скъсани университетски дипломи, увехнали букети, — мечтите и надеждите, захвърлени от хората при преминаването им от живота към смъртта. Взирах се в черната вода и се сещах за поне три милиона други места, където бих предпочел да поплувам.

— И сега… просто скачам вътре?

— Първо трябва да се приготвиш — отвърна Нико, — иначе реката ще те убие. Ще прогори тялото и душата ти.

— Колко забавно — измърморих.

— Не се шегувам — предупреди ме той. — Има един-единствен начин да запазиш връзката си с живота. Трябва да…

В този миг зърна нещо зад гърба ми и се ококори. Обърнах се и се озовах лице в лице с древногръцки воин.

В първия момент го помислих за Арес, тъй като беше пълно копие на бога на войната — едър и мускулест, с грубо, покрито с белези лице и остриган до кожа. Носеше под мишница шлем с гребен. Само дето очите му бяха човешки — бледозелени, с цвета на морска плитчина — и от прасеца му, точно над петата, стърчеше кървава стрела.

Хич ме нямаше с гръцките имена, но дори и аз знаех кой е най-великият воин на всички времена, загинал от стрела в петата.

— Ахил — рекох.

Духът кимна.

— Предупредих и другия да не следва примера ми. Сега предупреждавам и теб.

— Люк ли? Говорил си с Люк?

— Не го прави — продължи той. — Да, ще станеш могъщ. Но също така и уязвим. Ще бъдеш по-силен от всеки простосмъртен, но също така ще се увеличат слабостите и грешките ти.

— Искаш да кажеш, че ще имам ахилесова пета? — попитах. — Не се обиждай, но вече никой не ходи да се бие със сандали. Няма начин да ме уцели стрела точно там.

Той сведе поглед към окървавения си крак.

— Петата е физическата ми слабост, момче. Майка ми Тетида ме държеше за нея, когато ме потопи във водите на Стикс. Но това, което причини смъртта ми, беше моето високомерие. Внимавай! Откажи се!

Говореше сериозно. Усещах съжалението и огорчението в гласа му. Той наистина искаше да ме предпази от някаква ужасна съдба.

Но пък Люк също беше стигнал дотук и не се беше отказал.

Заради това Люк беше успял да приеме духа на Кронос, без тялото му да пострада. Ето така се беше подготвил и затова не можеше да бъде убит. Беше се потопил в Стикс и беше получил мощта на най-великия герой сред простосмъртните, Ахил. Беше станал непобедим.

— Трябва да го направя — рекох. — Иначе съм обречен.

Ахил сведе глава.

— Боговете са ми свидетели, че се опитах да те предупредя. Но ако наистина смяташ да го сториш, съсредоточи се върху точката, която те свързва със света на простосмъртните. Избери си едно място от тялото си, което ще остане уязвимо. Тази точка ще свързва душата и тялото ти към света. Тя ще бъде най-голямата ти слабост, но и единствената ти надежда. Никой не може да бъде напълно неуязвим. Ако загубиш от погледа си това, което те прави смъртен, Стикс ще те изпепели. Ще престанеш да съществуваш.

— Случайно дали не можеш да ми кажеш коя е тази точка у Люк?

Той се намръщи.

— Приготви се, глупаво момче. Дори и да оцелееш след това изпитание, съдбата ти е вече решена!

И след това ведро изявление той изчезна.

— Пърси — обади се Нико, — може би е прав…

— Нали ти предложи да дойдем тук?

— Знам, но сега…

— Изчакай ме на брега. Ако се случи нещо с мен… Най-много да се изпълни желанието на Хадес и ти да се окажеш детето от пророчеството.

Тази възможност като че ли не му беше много по вкуса, но не ми пукаше.

И преди да съм се разколебал, аз си представих онази точка отзад на кръста, която се падаше точно срещу пъпа ми. Тя винаги оставаше добре скрита под бронята. Трудно можеше да бъде улучена случайно, а малцина биха се прицелили в нея нарочно. Никое място от тялото ми не беше идеално, но това щеше да свърши работа, а и ми се струваше много по-достойно от подмишницата ми, да речем.

Представих си нишка, по-точно въже като за скачане с бънджи, което свързваше света с кръста ми, и навлязох в реката.

Представете си яма с вряща киселина. Сега умножете болката петдесет пъти. И пак няма да разберете какво е да плуваш в Стикс. Възнамерявах да пристъпя навътре бавно и смело като истински герой. Но щом водата докосна нозете ми, мускулите ми омекнаха като желе и се стоварих по корем в течението.

Гмурнах се. За първи път в живота ми не можех да си поема дъх под вода. Най-сетне изпитах паниката, която връхлита хората, щом тръгнат да се давят. Всеки неврон и тялото ми гореше. Разтварях се във водата. Мярнах лица Рейчъл, Гроувър, Тайсън, мама, — но те изчезваха за миг.

— Пърси — рече майка ми, — давам ти благословията си.

— Пази се, братко — умоляваше ме Тайсън.

— Енчилада! — извика Гроувър. Нямах представа какво трябваше да означава това, но не ми помогна особено.

Губех битката. Болката ме вцепеняваше. Ръцете и краката ми се разтапяха, душата се отделяше от тялото ми. Вече не помнех кой съм. Болката от ятагана на Кронос беше нищо в сравнение с това.

— Нишката! — обади се познат глас. — Не забравяй нишката, която те свързва с живота, глупчо!

Изведнъж усетих придърпване в кръста. Течението се опитваше да ме отнесе, но аз се бях застопорил. Представих си въжето, което ме придържаше към брега.

— Дръж се, водорасляк — това беше гласът на Анабет, вече го чувах по-ясно. — Няма да ти позволя да ми избягаш толкова лесно.

Нишката ме държеше по-здраво.

Зърнах Анабет — стоеше босонога над мен на кулата за скокове в езерото в лагера. Бях паднал от кануто. Тя протягаше ръка да ме издърпа и едва се сдържаше да не се разсмее. Беше облечена в оранжевата си тениска с логото на лагера и в джинси. На главата си носеше бейзболната си шапка, което беше странно, тъй като с нея би трябвало да е невидима.

— Понякога си такъв идиот. — Тя се усмихна. — Хайде, дай ръка.

Връхлетяха ме спомени — ярки и цветни. Вече знаех кой съм. Името ми беше Пърси Джаксън. Протегнах се и хванах Анабет за ръката.

Изскочих от водата. Стоварих се на пясъка и Нико изненадано отстъпи.

— Добре ли си? — попита той. — Кожата ти… Богове, боли ли?

Ръцете ми бяха яркочервени. Сякаш всеки милиметър от тялото ми беше печен на бавен огън.

Огледах се за Анабет, макар да знаех, че я нямаше. Но ми се беше сторила толкова истинска.

— Добре съм… струва ми се. — Постепенно кожата ми си възвърна обичайния цвят. Болката поутихна. Госпожа О’Лиъри се приближи и загрижено ме подуши. Явно миришех странно.

— Чувстваш ли се по-силен? — попита Нико.

Но преди да реша как се чувствах, прогърмя глас:

— Ето ги!

Армия от мъртъвци се насочи към нас. Най-отпред маршируваха сто скелета на римски легионери, въоръжени с щитове и копия. Зад тях идваха още толкова английски войници с байонети. Между тях препускаше Хадес в черно-златиста колесница, теглена от кошмарни коне с огнени очи и гриви.

— Този път няма да ми избягаш, Пърси Джаксън! — изрева той. — Убийте го!

— Татко, недей! — извика Нико. Но вече беше късно. Предната редица римски войници наведе копията си и атакува.

Госпожа О’Лиъри изръмжа и се приготви за скок. Може би точно това ме изтръгна от унеса. Не исках кучето ми да пострада. Освен това, беше ми писнало Хадес да ме мачка. Ако ми беше писано да умра, поне щях да падна с чест.

Нададох вик и реката се надигна. Върху легионерите се стовари черна вълна. Разлетяха се щитове и копия. Скелетите започнаха да се топят, бронзовите им шлемове започнаха да пушат.

Британските войници свалиха байонетите си за стрелба, но аз не ги изчаках, а хукнах към тях.

Това беше най-глупавата постъпка в живота ми. Сто мускета, прицелени в мен, изгърмяха като един. Но куршумите не ме спряха. Вклиних се в редицата им и заразмахвах Въртоп. Разхвърчаха се байонети и саби. Войниците презаредиха и стреляха отново. Но на мен ми нямаше нищо.

Вършеех като луд сред тях, повалях скелет след скелет. Бях включил на автопилот: намушкване, отскачане, замахване, париране, обръщане. Въртоп вече не беше обикновен меч, а унищожителен вихър.

Проправих си път сред войниците и скочих на черната колесница. Хадес вдигна жезъла си. Черна светкавица полетя към мен, но аз я отклоних с меча и се хвърлих към него. Двамата паднахме на земята.

В следващия миг коляното ми беше на гърдите на Хадес. Стисках в юмрука си яката на царската му мантия, върхът на Въртоп беше опрян в лицето му.

Тишина. Никой не се притече в помощ на господаря си. Метнах поглед през рамо. От враговете ми бяха останали само разпилени по пясъка оръжия и купчини димящи празни униформи. Бях ги унищожил до един.

Хадес уплашено преглътна.

— Джаксън, дай да се разберем…

Той беше безсмъртен. Не можех да го убия, но можех да го нараня. Знаех го от личен опит и бях готов да се обзаложа, че да ти забият меч в лицето не е особено приятно.

— Само защото съм добър човек — изръмжах, — ще те пусна да си вървиш. Но първо ми кажи за капана!

Хадес се стопи и в ръката ми остана само черната мантия.

Изругах и се изправих. Сега, когато опасността беше преминала, си дадох сметка колко бях уморен. Болеше ме всяко мускулче в тялото. Сведох поглед към дрехите си. Те бяха накълцани и продупчени от куршуми, но на мен ми нямаше нищо. Нито драскотина.

Нико ме зяпаше с отворена уста.

— Ти… с меча… ти…

— Номерът с реката май свърши работа — рекох.

— Май? — подхвърли той подигравателно.

Госпожа О’Лиъри джафна доволно и размаха опашка. Обикаляше наоколо, душеше празните униформи и търсеше кокали. Вдигнах мантията на Хадес, по която продължаваха да се кривят ужасени лица.

Приближих се към реката и я хвърлих във водата.

— Освобождавам ви!

Тя пое по бързеите и след секунди се разпадна.

— Върни се при баща ти — рекох на Нико. — Кажи му, че ми е длъжник, задето го пощадих. Разбери какво ще стане на Олимп и го убеди да ни помогне.

Той ме зяпна.

— Не мога! Сега той още повече ще ме намрази.

— Нямаш друг избор — заявих. — И ти си ми длъжник.

Ушите му пламнаха.

— Пърси, извиних ти се вече. Моля те… Нека дойда с теб. Искам да участвам в битката.

— Тук ще си по-полезен.

— Значи вече ми нямаш доверие? — попита той нещастно.

Не отговорих. Не знаех какво точно изпитвах. Все още бях зашеметен от това, което бях направил и не можех да си събера мислите.

— Върни се при баща ти — повторих, като се опитах да не прозвучи твърде грубо. — Опитай се да го вразумиш. Единствено ти можеш да успееш.

— За съжаление — въздъхна Нико. — Добре. Ще се постарая. А и той все още крие нещо за майка ми. Може да разбера какво.

— Успех. А ние с госпожа О’Лиъри трябва да тръгваме.

— Къде отиваш? — попита той.

Погледнах входа към подземния тунел и се замислих за дългото изкачване към света на живите.

— Да започна войната. Време е да открия Люк.