Последният олимпиец

Шестнайсета глава Спасение с измама

Ако някога се наложи да пояснявам какво точно разбирам под думата „гадост“, ето какво ще отговоря: да яздя пегас към неуправляем хеликоптер. Ако Гуидо не беше майстор на летенето, перките щяха да ни накълцат на парчета.

Чувах как Рейчъл крещи вътре. По някаква причина тя не беше заспала, но пилотът лежеше проснат върху уредите за управление, като се поклащаше напред-назад, докато хеликоптерът се носеше странишком към една сграда.

— Някакви идеи? — попитах Анабет.

— Оставям ти Гуидо — рече тя.

— А ти какво ще правиш?

Вместо отговор, Анабет извика нещо на пегаса и той се спусна рязко надолу.

— Наведи се! — заповяда тя.

Минахме толкова близо до перките, че усетих как за секунди подрязаха връхчетата на косата ми. Анабет се протегна към вратата.

И тогава всичко се обърка.

Гуидо си удари крилото в машината. Пегасът рязко пропадна надолу и аз заедно с него, а Анабет увисна за дръжката на вратата.

Вцепених се от ужас. Докато Гуидо се носеше към земята, зърнах как Рейчъл издърпва Анабет в кабината.

— Дръж се! — извиках на пегаса.

— Крилото ми! — простена той. — Счупено е.

— Ще се справиш! — напрягах се да си спомня какво ни учеше Силена в часовете за яздене на пегаси. — Отпусни крилото. Разпери го и се спускай плавно като хвърчило.

Падахме като камък към улицата от стотина метра височина. В последния миг Гуидо разпери криле. Мярнах вдигнатите към нас лица на кентаврите. След секунда вече бяхме на педя от повърхността, прелетяхме двайсетина метра и се стоварихме на асфалта, като пегасът падна върху мен.

— Ау! — простена Гуидо. — Краката! Главата! Крилете!

Хирон дотича с торбичката си с лекарства и се зае да го прегледа.

Изправих се. Погледнах нагоре и сърцето скочи в гърлото ми. Само след няколко секунди хеликоптерът щеше да се разбие в сградата.

И тогава се случи чудо. Хеликоптерът изведнъж се изправи, зави и увисна във въздуха. След това плавно започна да се спуска.

Стори ми се, че мина цяла вечност, но накрая той кацна тромаво насред Пето авеню. Погледнах през стъклото и не можах да повярвам на очите си: Анабет седеше на мястото на пилота.

Хукнах към машината, перките бавно забавяха въртенето си. Рейчъл отвори вратата и измъкна пилота. Тя беше облечена като за плаж — с шорти, тениска и сандали. Косата й беше разрошена, лицето й беше позеленяло от страх.

Анабет изскочи последна.

Взрях се в нея смаяно.

— Не знаех, че можеш да управляваш хеликоптер.

— И аз не знаех — отвърна тя. — Но нали татко е маниак по летенето. А и Дедал беше оставил някакви бележки за летателните машини. Рискувах и просто налучках кое копче за какво е.

— Спаси ми живота — обади се Рейчъл.

Анабет размърда раненото си рамо.

— Ами… Надявам се да не се повтори. Какво правиш тук, Деър? Не са ли те учили, че е опасно да навлизаш и зоната на бойните действия?

— Трябваше да дойда — Рейчъл хвърли поглед към мен. — Знаех, че Пърси е в опасност.

— Колко благородно! — изръмжа Анабет. — А сега ме извинете, имам няколко ранени приятели, за които трябва да се погрижа. Радвам се, че намина, Рейчъл.

— Анабет… — извиках след нея, но тя беше толкова ядосана, че не се обърна.

Рейчъл приседна на бордюра и захлупи лице.

— Съжалявам, Пърси. Не исках… Винаги прецаквам всичко.

Трудно ми беше да възразя, но пък се радвах, че е в безопасност. Потърсих с поглед Анабет, само че тя беше изчезнала в тълпата. Все още не можех да се съвзема от изненадата си — беше спасила живота на Рейчъл, беше приземила хеликоптера и след това си беше тръгнала, все едно не беше направила кой знае какво.

— Няма нищо — отвърнах, макар че не прозвуча искрено. — Какво съобщение ми носиш?

Тя се намръщи.

— Откъде знаеш за съобщението?

— Сънувах те.

Рейчъл като че ли не се изненада. Придърпа шортите си. Те бяха покрити с рисунки, което не беше необичайно за нея, но някои от драсканиците ми бяха познати: гръцки букви, изображения от лагерните мъниста, скици на чудовища и богове. Нямах представа откъде беше разбрала за тях. Тя не беше стъпвала нито на Олимп, нито в лагера.

— И аз имах видения — прошепна тя. — Не просто виждах през мъглата, а… друго беше. Рисувах разни неща, пишех…

— На старогръцки — обадих се. — Знаеш ли какво означават?

— Затова исках да говоря с теб. Надявах се… ако беше дошъл с нас на Карибите, да ми помогнеш да разбера какво става с мен.

Погледна ме умоляващо. Лицето й беше изгоряло от слънцето. Носът й се белеше. Все още не можех да преодолея шока си, че я виждах пред себе си от плът и кръв. Беше накарала родителите си да прекъснат почивката си, беше се съгласила да отиде в омразния лицей, беше навлязла с хеликоптер насред чудовищна битка и всичко това само за да дойде при мен. По свой си начин тя беше смела не по-малко от Анабет.

Но виденията й ужасно ме плашеха. Може би това се случваше с всички простосмъртни, които можеха да виждат през мъглата. Само че мама никога не се беше държала така. Думите на Хестия отекваха в главата ми: „Мей Кастелан не знаеше кога да спре. И накрая видя твърде много.“

— Рейчъл — рекох, — за съжаление нямам представа. Може да попитаме Хирон…

Тя потрепери, все едно й бяха пуснали ток.

— Пърси, ще се случи нещо. Измама, която ще свърши със смърт.

— За какво говориш? Чия смърт?

— Не знам. — Рейчъл се огледа притеснено. — Не го ли усещаш?

— Това ли беше съобщението, което искаше да ми предадеш?

— Не. — Тя се поколеба. — Съжалявам. Сигурно звуча като луда. Това току-що ми дойде. Съобщението, което написах на пясъка, беше друго. В него се споменаваше името ти.

— Персей — спомних си аз. — На старогръцки.

Рейчъл кимна.

— Не знам какво означава. Но съм сигурна, че е важно. Трябва да го чуеш. То гласи: „Персей, ти не си героят“.

Зяпнах я, все едно ми беше зашлевила шамар.

— Изминала си хиляди километри, за да ми кажеш, че не съм героят?

— Важно е — настоя тя. — Това има значение какво ще направиш.

— Не съм героят от пророчеството? Не съм героят, който ще победи Кронос? Какъв е смисълът?

— Съжалявам, Пърси. Не знам нищо повече. Трябваше да ти го кажа, защото…

— Е! — при нас се появи Хирон. — Това трябва да е госпожица Деър?

Едва не го изгоних, но се сдържах. Борех се да се овладея. Все едно в мен отново се беше развихрил ураган.

— Хирон, това е Рейчъл Деър — рекох. — Рейчъл, Хирон е моят учител.

— Здравейте — обади се унило Рейчъл. Изобщо не изглеждаше изненадана, че Хирон е кентавър.

— Вие сте будна, госпожице Деър — отбеляза той. — И въпреки това сте простосмъртна, нали?

— Да — отвърна тя тъжно. — Пилотът заспа веднага, щом прекосихме реката. Не знам защо останах будна. Може би защото трябваше да дойда да предупредя Пърси.

— Да предупредите Пърси?

— Тя вижда разни неща — обадих се аз. — Рисува и пише на старогръцки.

Хирон вдигна вежди.

— Така ли? Разкажете ми, моля.

Рейчъл повтори това, което вече ми беше казала.

Кентавърът поглади брадата си.

— Госпожице Деър… Трябва да поговорим.

— Хирон — прекъснах го аз, тъй като изведнъж в главата ми изникна ужасната картина от случилото се в лагера през деветдесетте и писъка на Мей Кастелан от таванското помещение. — Можеш да помогнеш на Рейчъл, нали? Да я предупредиш, че трябва да внимава. Да не прекалява.

Опашката му притеснено се мяташе насам-натам.

— Да, Пърси. Ще се постарая да разбера какво става и да посъветвам госпожица Деър, но това ще отнеме известно време. Междувременно ти трябва да си починеш. Преместихме колата с родителите ти на безопасно място. Засега врагът като че ли се въздържа от нови атаки. Разпънахме походни легла в „Емпайър Стейт Билдинг“. Иди да подремнеш малко.

— Всички ме пращат да спя — измърморих недоволно. — Не се нуждая от сън.

Хирон се насили да се усмихне.

— Поглеждал ли си се скоро в огледалото, Пърси?

Сведох поглед към дрехите си, които бяха обгорени, разкъсани и мръсни от безбройните схватки през нощта.

— Изглеждам като плашило — признах. — Но мислиш ли, че ще успея да заспя?

— Сега си неуязвим в битките, но заради това тялото ти се уморява по-бързо — отвърна той. — Спомням си Ахил. Когато не се биеше, спеше. Подремваше по двайсет пъти на ден. Имаш нужда от почивка, Пърси. Ти си единствената ни надежда за победа.

Едва не отговорих: „Да бе, да! Друг път!“. Според Рейчъл дори не бях героят. Но изражението в очите на Хирон подсказваше, че няма да приеме отказ.

— Добре — въздъхнах. — Оставям ви да си говорите.

Поех уморено към „Емпайър Стейт Билдинг“. След няколко крачки се спрях и хвърлих поглед назад. Хирон и Рейчъл мрачно разговаряха, все едно обсъждаха приготовления за нечие погребение.

Във фоайето намерих едно празно походно легло и се стоварих в него. Бях сигурен, че няма да успея да заспя, но след секунда очите ми се затвориха.

В съня си се озовах отново в градината на Хадес. Господарят на мъртвите крачеше напред-назад, като демонстративно беше вдигнал ръце да запуши ушите си, а Нико вървеше след него и оживено обясняваше нещо.

— Длъжен си да го направиш! — настояваше Нико.

Деметра и Персефона седяха зад тях на маса, подредена за закуска. И двете богини изглеждаха отегчени. Деметра сипа овесени ядки в четири големи купи. Персефона си играеше с украсата, като превръщаше цветята от червени в жълти и после в червени на жълти точки.

— Нищо не съм длъжен! — Очите на Хадес мятаха мълнии. — Аз съм бог!

— Татко — рече Нико, — ако олимпийците бъдат победени, безопасността на твоя дворец няма да има никакво значение. И ти ще изчезнеш.

— Аз не съм олимпиец — изръмжа Хадес. — Роднините ми ясно го показаха!

— Олимпиец си — настоя Нико. — Независимо дали ти харесва, или не.

— Нали видя какво направиха с майка ти? — попита Хадес. — Зевс я уби. А сега ти искаш да им помогна? Заслужили са си го.

Персефона въздъхна. Разсеяно докосваше сребърните прибори и ги превръщаше в рози.

— Моля ви, не може ли да не говорите отново за тази жена?

— Знаеш ли какво ще се отрази добре на момчето? — измърмори замислено Деметра. — Да го пратим да поработи на село.

Персефона въздъхна.

— Мамо…

— Шест месеца зад плуга. Физическият труд калява характера!

Нико се изпречи пред баща си.

— Майка ми е знаела колко е важно семейството. Затова не е искала да ни изостави. Не можеш ей така да обърнеш гръб на роднините си само защото са направили нещо ужасно. Ти си постъпвал по същия начин с тях!

— Но Мария е мъртва! — напомни му Хадес.

— Не можеш да се цепиш от останалите богове!

— Правя го вече хиляди години.

— И чувстваш ли се по-добре? — попита Нико. — Проклятието, което си изрекъл над оракула, помага ли ти с нещо? Озлоблението е нашият най-голям недостатък. Бианка ме предупреди за това и е права.

— Това се отнася за простосмъртните! Аз съм безсмъртен и всемогъщ! Няма да помогна на другите богове, дори и да дойдат да ме молят! И Пърси Джаксън да падне на колене и…

— И ти си отхвърлен като мен! — извика Нико. — Престани да се гневиш за това и поне веднъж направи нещо полезно. Това е единственият начин да започнат да те уважават.

В дланта на Хадес бликна черен огън.

— Хайде, давай! — подкани го синът му. — Унищожи ме. Точно това биха очаквали другите богове от теб. Докажи им, че са прави.

— Да, моля те — обади се Деметра. — Нека млъкне най-сетне!

Персефона въздъхна.

— Ох, не знам. Май предпочитам да участвам в сраженията, отколкото да изям още една купа овесени ядки. Тук е толкова скучно.

Хадес изрева ядосано. Огнената топка се стовари върху едно сребристо дърво досами Нико и то се превърна в локва течен метал.

Сънят ми се промени.

Озовах се пред сградата на ООН, на около километър североизточно от „Емпайър Стейт Билдинг“. Армията на титаните беше заела целия комплекс на ООН. По пилоните за знамена висяха ужасяващи трофеи — шлемове и брони на победени лагерници. По Първо авеню великани остреха топорите си. Телхини поправяха брони в импровизирани ковачници.

Кронос крачеше ядосано по площада и размахваше ятагана си, така че телохранителите му от скитски дракони постоянно отскачаха настрани. Етан Накамура и Прометей стояха наблизо, но на безопасно разстояние от него. Етан смутено въртеше кожения ремък на щита си, Прометей изглеждаше спокоен, както винаги.

— Мразя това място! — изръмжа Кронос. — Обединените нации. Като че ли човечеството може да бъде обединено. Напомнете ми да срина тази сграда, когато превземем Олимп.

— Добре, господарю. — Прометей се усмихна, все едно гневът на Кронос му беше смешен. — Да сринем ли и конюшните в Сентрал парк? Зная колко ви дразнят конете.

— Не ми се подигравай, Прометей! Проклетите кентаври ще съжаляват, че се намесиха. Ще нахраня хрътките от Подземното царство с тях, като се почне с моя син, онова недоносче Хирон.

Прометей сви рамене.

— Това недоносче изби цял отряд телхини със стрелите си.

Кронос замахна с ятагана и преряза един от пилоните. Знамето на Бразилия падна върху войниците и пилонът смаза един скитски дракон.

— Ще ги унищожим! — изрева Кронос. — Време е да пуснем дракона! Накамура, върви.

— Слушам, господарю. По залез?

— Не! Веднага! — отвърна Кронос. — Защитниците на Олимп са уморени. Една нова атака ще ги изненада. Освен това, знаем, че не могат да се справят с този дракон.

Етан го погледна объркано.

— Господарю?

— Няма значение, Накамура. Изпълни заповедта. Искам Олимп да е в руини, преди Тифон да стигне до Ню Йорк. Ще разгромим боговете!

— А вашата почивка, господарю? — плахо попита Етан.

Кронос вдигна пръст и той застина.

— Мислиш ли — изсъска титанът, — че се нуждая от почивка?

Етан не отговори. Нямаше как да го направи, когато времето около него беше спряло.

Кронос щракна с пръсти и Етан се размърда.

— Скоро няма да имам нужда от това тяло — изръмжа титанът. — Няма да почивам, след като победата е толкова близо. Върви!

Етан уплашено хукна.

— Опасно е, господарю — обади се Прометей. — Не прибързвайте.

— Да прибързвам ли? Три хиляди години гния в Тартар, а ти ме съветваш да не прибързвам? Само да ми падне Пърси Джаксън! Ще го накълцам на хиляди парчета!

— На три пъти се сблъсквахте с него — изтъкна Прометей. — Винаги сте казвали, че е под достойнството на титан да се сражава с простосмъртен. Чудя се дали смъртният, чието тяло сте заели, не влияе на преценката ви в този случай.

Кронос впи златистите си очи в него.

— Опитваш се да ме изкараш слаб?

— Не, господарю. Просто исках да кажа…

— Да не би да искаш да се отречеш от клетвата си за вярност? — прекъсна го Кронос. — Може би вече ти липсват предишните ти съюзници? Да не предпочиташ да минеш отново на страната на боговете?

Прометей пребледня.

— Не се изразих правилно, господарю. Заповедите ви ще бъдат изпълнени.

Обърна се към войниците и изкрещя:

— Пригответе се!

Чудовищата се раздвижиха.

Иззад сградата на ООН се разнесе гневен рев, който разтърси града. Драконът се беше събудил. Звукът беше толкова ужасен, че ме събуди и аз осъзнах, че се чуваше и тук, в „Емпайър Стейт Билдинг“, въпреки голямото разстояние.

Гроувър стоеше до мен и смутено се ослушваше.

— Какво беше това?

— Нова атака — отвърнах. — Този път загазихме яко.

Хижата на Хефест беше свършила запасите си от гръцки огън. Лагерниците от хижата на Аполон и ловджийките нямаха стрели. Вече бяхме поели толкова амброзия и нектар, че не смеехме да отпием и глътка повече.

Всичко на всичко бяхме шестнайсет лагерници, петнайсет ловджийки и петима сатири. Останалите бяха намерили убежище на Олимп. Понитата се олюляваха и се хилеха, от тях лъхаше на бира. Тексасците и колорадците си бяха направили състезание по удряне на глави. Тези от Мисури се караха със събратята си от Илинойс. По-вероятно беше да се сбият помежду си, отколкото да се изправят заедно срещу врага.

Хирон се появи с Рейчъл на гърба си. Подразних се леко, тъй като той рядко позволяваше някой да го яхне и никога досега не беше оказвал тази чест на простосмъртен.

— Виденията на приятелката ти ще са ни от полза, Пърси — рече той.

Рейчъл се изчерви и смотолеви:

— Не знам как става, просто се появяват в главата ми.

— Срещу нас ще изпратят дракон — продължи Хирон. — Лидийски дракон, по-точно. Най-старият и най-опасен дракон на света.

Зяпнах я.

— Как го разбра?

— Не знам — повтори Рейчъл. — Но този дракон има определена съдба. Ще бъде убит от дете на Арес.

Анабет кръстоса ръце.

— А това откъде го знаеш?

— Просто го видях. Не мога да обясня.

— Да се надяваме, че грешиш — рекох. — Защото в момента при нас няма нито едно дете на Арес…

В този миг през ума ми мина една толкова ужасна мисъл, че изругах на старогръцки.

— Какво? — попита Анабет.

— Шпионина… Кронос каза: „Знаем, че не могат да се справят с този дракон“. Шпионинът го е осведомил, че хижата на Арес не е с нас. И Кронос нарочно е подбрал чудовище, което няма как да победим.

Талия се намръщи.

— Само да ми падне в ръчичките този шпионин и ще съжалява, че се е родил. Може да пратим някого в лагера.

— Вече го направих — обади се Хирон. — Блекджак тръгна преди малко. Но щом Силена не е успяла да убеди Клариса, пегасът едва ли има шанс.

Разнесе се страшен рев. Прозвуча съвсем близо.

— Рейчъл — рекох, — влез вътре.

— Искам да остана.

Сянка затъмни слънцето. Драконът се спусна по небостъргача от другата страна на улицата. Изрева отново и стъклата на стотици прозорци се пръснаха на парчета.

— Всъщност — прошепна Рейчъл — ще се прибера вътре.

Нека ви обясня: има дракони и дракони.

Драконите от древногръцката митология са с няколко хилядолетия по-стари от западните си събратя и много по-големи. Приличат на огромни змии. Повечето нямат криле. Нито пък издишат огън (макар че някои го правят). Всички са отровни. Невероятно силни са, а люспите им са по-здрави и от титан. Погледът им може да те парализира — не да те вкамени, както прави Медуза, а да те вкочани в състояние на: „О, богове, тази огромна змия ще ме изяде!“, което е почти също толкова зле.

В лагера имахме специални уроци за битка с дракони, но нищо на света не може да те подготви за сблъсък със змия, дълга петдесет метра, със сияйни като прожектори жълти очи и уста, пълна с остри като бръснач зъби, предназначени за сдъвкване на слонове, дебела колкото училищен автобус, която се спуска от покрива на небостъргач.

При вида на дракона, едва не ми домъчня за летящата свиня.

Междувременно армията на Кронос напредваше по Пето авеню. Бяхме се постарали да избутаме настрани колите, за да запазим живота на спящите простосмъртни, но това само улесни приближаването на враговете ни. Понитата размахваха притеснено опашки. Хирон галопираше нагоре-надолу покрай тях, опитваше се да им вдъхне смелост, окуражаваше ги да мислят за победа и бира, но според мен те всеки миг щяха да се паникьосат и да побегнат.

— Аз ще се заема с дракона. — Думите ми прозвучаха като неуверен шепот и затова повторих по-силно. — АЗ ЩЕ СЕ ЗАЕМА С ДРАКОНА! Не отстъпвайте нито крачка!

Анабет застана до мен. Беше придърпала шлема си надолу, но виждах, че очите й бяха зачервени.

— Ще ми помогнеш ли? — попитах.

— Нали все това правя — отвърна тя нещастно. — Помагам на приятелите си.

Чувствах се като най-долна отрепка. Исках да я придърпам настрани и да й обясня, че не съм искал Рейчъл да идва тук, че не съм виновен, но нямахме време.

— Сложи си шапката-невидимка — рекох. — Търси пролуките в бронята му, докато аз отвличам вниманието му. И се пази!

Подсвирнах силно.

— Госпожа О’Лиъри, тук!

— Баф!

Хрътката от Подземното царство прескочи линията кентаври и ме близна по лицето. Долових подозрителен аромат на пица.

Извадих меча и зачакахме чудовището.

Драконът беше три етажа над нас, спускаше се странишком по небостъргача и оглеждаше разположението на силите ни. Когато усетиха змийския му поглед, кентаврите застиваха от страх.

От север врагът се стовари върху понитата и отбраната ни се пречупи. Драконът погълна три кентавъра от калифорнийския отряд на една хапка.

Госпожа О’Лиъри се изстреля във въздуха — смъртоносна черна сянка със зъби и нокти. По принцип, устремена в скок хрътка от Подземното царство е ужасяваща гледка, но в сравнение с чудовището тя приличаше на детска плюшена играчка.

Ноктите й се плъзгаха по люспите, без да го наранят. Опита се да захапе гърлото му, но зъбите й не успяха да пробият кожата. Тежестта й обаче беше достатъчна, за да го свали от фасадата на небостъргача. Той политна тромаво, стовари се на тротоара и там хрътката и змията се преплетоха на кълбо. Драконът се опита да захапе госпожа О’Лиъри, но тя беше твърде близо до устата му. Навсякъде летеше отрова, от която кентаври и чудовища се разпадаха на прах, но госпожа О’Лиъри някак си успяваше да я избегне, подскачаше пред змийската глава, хапеше и дращеше.

— Ааааа! — изкрещях и забих Въртоп в ляното око на чудовището. Прожекторът угасна. Драконът изсъска и се дръпна, за да замахне за нов удар. Претърколих се настрани и вместо мен, чудовището отхапа парче от асфалта с размерите на плувен басейн. Обърна към мен здравото си око и аз се съсредоточих върху зъбите му, за да не застина от ужас. Госпожа О’Лиъри се мъчеше да отвлече вниманието му. Скочи на главата му, дращеше и ръмжеше и приличаше на някаква ядосана черна перука.

Битката не вървеше добре. Кентаврите се огънаха под щурма на великаните и демоните. В морето от тела тук-там се мяркаше оранжева тениска с логото на лагера, но след миг бързо изчезваше. Свистяха стрели. Избухваха пожари. Схватките се пренасяха от другата страна на улицата пред входа на „Емпайър Стейт Билдинг“. Бяхме принудени да отстъпим.

Изведнъж Анабет се появи на главата на дракона. Шапката-невидимка се свлече от главата й и се видя как тя забива ножа си в пролука между люспите.

Драконът изрева. Изви се назад рязко и Анабет отхвръкна.

Стигнах до нея в мига, в който се стовари на земята. Извлякох я настрани, а чудовището пречупи уличния стълб, до който бяхме допреди секунда.

— Благодаря — рече тя.

— Нали ти казах да се пазиш!

— Да, ама… Наведи се!

Беше неин ред да ме спаси. Събори ме и зъбите на чудовището щракнаха над главата ми. Госпожа О’Лиъри скочи самоотвержено върху муцуната на дракона, за да привлече вниманието му, и ние се изтърколихме настрани.

През това време нашите се бяха оттеглили до вратите на „Емпайър Стейт Билдинг“ и там врагът ги беше заобиколил.

Нямахме избор. Отникъде не идваше помощ. С Анабет трябваше да отстъпим, преди да пресекат пътя ни към Олимп.

В този миг от юг се разнесе грохот. В Ню Йорк рядко се чуваше подобен звук, но го познах веднага: тропот на колесница.

Момичешки глас изкрещя:

— Арес!

Десетина бойни колесници се врязаха в армията от чудовища. На всяка от тях се развяваше червено знаме с глава на див глиган. Теглеха ги двойки скелети на коне с гриви от пламък. Трийсетина отпочинали бойци с лъснати брони и пламнали от омраза очи извадиха оръжията си и пред нас изникна щръкнала смъртоносна стена от насочени напред копия.

— Хижата на Арес! — възкликна смаяно Анабет. — Откъде е разбрала Рейчъл?

Нямах отговор. Начело на отряда беше момиче в позната червена броня, лицето й беше скрито зад шлем с изображението на див глиган. Държеше високо вдигнато копие, по което пробягваха искри. Клариса беше дошла да ни помогне. Половината колесници се нахвърлиха на врага, а Клариса поведе другите шест срещу дракона.

Чудовището се дръпна и отхвърли госпожа О’Лиъри. Горката ми хрътка литна във въздуха, удари се в небостъргача и изквича. Изтичах да й помогна, а змията се обърна да посрещне новата заплаха. Макар че имаше само едно око, кръвожадният й поглед смрази кочияшите на две от колесниците и те отклониха конете към подредените встрани коли. Другите четири колесници продължиха напред. Драконът оголи зъби и след миг в устата му заблестяха забити копия от божествен бронз.

— Хсссс! — изсъска чудовището, което вероятно на драконски означаваше „Оооо!“.

— Арес, при мен! — извика Клариса. Гласът й ми се стори по-висок от обичайното, но това беше напълно обяснимо в тази ситуация.

От другата страна на улицата, пристигането на шестте колесници разпали нова надежда у понитата. Те наизскачаха от вратите на „Емпайър Стейт Билдинг“ и погнаха врага.

Колесницата на Клариса обикаляше около дракона. Копия се чупеха в кожата на чудовището. Конските скелети бълваха огън и цвилеха. Още две колесници се преобърнаха, но бойците скочиха на крака, извадиха мечове и атакуваха. Забиваха върховете на оръжията си в процепите между люспите, отскачаха и се навеждаха, за да избегнат отровните пръски, все едно цял живот бяха тренирали за този сблъсък и всъщност точна така си и беше.

Никой не би могъл да отрече смелостта на децата на Арес. Клариса беше най-отпред, размахваше копието си в лицето на дракона, опитваше се да го забие в другото око. Но нещата не вървяха добре. Чудовището глътна един от лагерниците на Арес, отхвърли настрани друг и оля с отрова трети, който панически побягна, когато бронята му започна да се топи.

— Трябва да им помогнем — заяви Анабет.

Беше права. Отърсих се от изненадата и се надигнах. Госпожа О’Лиъри се опита да стане и отново изскимтя. Една от лапите й кървеше.

— Стой тук, момиче — заповядах. — Вече направи достатъчно.

С Анабет скочихме на гърба на дракона и хукнахме към главата му, като се опитвахме да отвлечем вниманието му от Клариса.

Нейните братя и сестри го засипваха с копия, но повечето от тях се чупеха, без да го наранят. Няколко се бяха забучили между зъбите му и когато драконът стисна здраво челюсти, устата му се напълни с каша от зелена кръв, жълта пенлива отрова и изпочупени на трески копия.

— Давай, ще успееш! — извиках на Клариса. — Предречено е, че дете на Арес ще го победи!

Заради шлема се виждаха само очите й, но това беше достатъчно да усетя, че нещо не беше наред. В сините й очи искреше страх. Клариса не знаеше какво е страх. А и очите й не бяха сини.

— Арес! — извика тя със странен тънък глас. Наведе копието и атакува отново.

— Не — прошепнах, — недей!

Чудовището сведе глава към нея и — едва ли не презрително — изплю отрова право в лицето й.

Тя изпищя и падна.

— Клариса!

Анабет скочи от гърба на чудовището и изтича при нея, а останалите от хижата на Арес се опитаха да защитят предводителката си. Забих Въртоп в пролуката между две люспи и успях да привлека вниманието на дракона.

Той се изви и ме събори, но се приземих на краката си.

— Хей, тъп червей такъв! Хвани ме! Ето ме!

През следващите няколко минути пред себе си виждах само зъби. Подскачах и отстъпвах, избягвах отровните пръски, но не успявах да нараня чудовището.

В крайчеца на полезрението си зърнах как на Пето авеню се приземява летяща колесница.

Някой изтича към нас. Разтреперан от мъка момичешки глас извика:

— Проклета да си! Защо го направи?

Осмелих се да извърна глава да погледна и за момент си помислих, че съм полудял. Клариса лежеше на земята. Бронята й димеше от отровата. Анабет и другите деца на Арес се опитваха да свалят шлема й. До тях беше коленичило разплакано момиче с тениска с логото на лагера. И това момиче беше… Клариса.

Прилоша ми. Как не го бях забелязал? Момичето с бронята на Клариса беше много по-слабо и по-ниско. Но защо изобщо се беше направило на дъщерята на Арес?

Бях така зашеметен, че драконът едва не ме схруска. В последната секунда се наведох и звярът заби главата си в тухлена стена.

— ЗАЩО? — повтори ядосано истинската Клариса и прегърна другото момиче, докато останалите продължаваха да се мъчат да свалят покрития с отрова шлем.

Крис Родригес дотича от летящата колесница. Той и Клариса явно бяха поели след лагерниците на Арес, които по погрешка бяха последвали другото момиче, вземайки го за своята предводителка. Но въпреки това не разбирах какво ставаше.

Драконът измъкна главата си от тухлената стена и изрева гневно.

— Пази се! — извика Крис.

Но вместо да се обърне към мен, драконът се насочи към Крис. Оголи зъби и изсъска.

Истинската Клариса вдигна глава към него. В очите й пламна изпепеляваща омраза. Само веднъж бях виждал подобен поглед. Баща й Арес беше изглеждал по същия начин, когато се сражавахме.

— Смърт ли искаш? — изкрещя Клариса. — Ела тогава!

Грабна копието от ръката на падналото момиче и както си беше, без броня и без щит, атакува дракона.

Опитах се да се приближа да помогна, но Клариса беше бърза като светкавица. Отскочи настрани, за да избегне удара на чудовището, което обжари земята в нозете й. След това скочи на главата му и заби копието си в здравото му око с такава сила, че счупи дръжката му и изпразни целия заряд на вълшебното оръжие.

Въздухът наоколо заискря от електричество, цялото тяло на чудовището потрепери. Клариса скочи на земята и се изтърколи на тротоара, а от устата на дракона блъвна пушек. Плътта му се стопи и от него остана само един празен тунел от непробиваеми люспи.

Всички се взираха смаяно в Клариса. За първи път виждах някой да побеждава сам срещу толкова огромно чудовище. Но Клариса не ни обърна внимание. Изтича обратно при раненото момиче, което беше откраднало бронята й.

Анабет беше успяла да свали шлема. Събрахме се край нея — лагерниците на Арес, Клариса, Анабет и аз. Битката продължаваше по Пето авеню, но за нас като че ли не съществуваше нищо извън малкия ни кръг около падналото момиче.

Красивото й лице беше обгорено от отровата. Знаех, че нектарът и амброзията нямаше да я спасят.

„Нещо лошо ще се случи — отекнаха в главата ми думи те на Рейчъл. — Измама, която ще завърши със смърт!“

Сега вече знаех какво означаваше това и кой беше повел хижата на Арес в битката.

Взирах се в лицето на умиращата Силена Берегард.