Последният олимпиец

Двайсет и трета глава Сбогуваме се. Засега.

Това лято лагерът продължи по-дълго. Цели две седмици, чак до началото на учебната година. Признавам, че това бяха най-щастливите две седмици в живота ми.

Разбира се, Анабет ще ме убие, ако го кажа, но се случваха и други страхотни неща. Гроувър разпрати сатири по целия свят, за да търсят деца като нас. Засега боговете спазваха обещанието си. Нови полубогове изскачаха навсякъде, не само в Америка, а и в други страни.

— Едвам смогваме — призна един следобед Гроувър, докато си почивахме край езерото. — За догодина ще ни трябва по-голям бюджет за пътуване, а и поне още сто сатира.

— Тези, с които разполагаш сега, дават всичко от себе си — рекох. — Според мен тях ги е страх от теб.

Гроувър се изчерви.

— Глупости. Не съм чак толкова страшен.

— Ти си господар на дивата природа, човеко! Избраникът на Пан. Член на Съвета на…

— Стига! — възрази Гроувър. — Същият си като Хвойничка. Нищо чудно, да ме накара да се кандидатирам за президент на следващите избори.

Той задъвка една празна консервена кутия. Гледахме към редицата нови хижи, които се издигаха от другата страна на езерото. Досегашната подредба във формата на подкова скоро щеше да се затвори в правоъгълник. Лагерниците се бяха захванали с ентусиазъм с новата си задача.

Нико беше призовал няколко зомбита за строителството на хижата на Хадес. Засега той щеше да е единственият й обитател, но тя изглеждаше адски готина — стени от Обсидиан, с череп над вратата и факли, които денонощно горяха със зелен пламък. До нея се подреждаха хижите на Ирида, Немезида, Хеката и още няколко, които не познавах. Всеки ден в плана се появяваха нови сгради. Работата вървеше толкова добре, че Анабет и Хирон говореха за добавяне на цяло ново крило от хижи, за да е по-просторно.

Хижата на Хермес вече не беше толкова пренаселена, тъй като повечето непризнати деца бяха получили знак от родителите си. Почти всяка нощ имаше по някой подобен случай, а заедно с това нови полубогове пресичаха границите на лагера с водачите си сатири, преследвани по петите от кръвожадни чудовища. За щастие почти всички групи успяваха да стигнат невредими.

— Следващото лято ще е доста различно — рекох. — Хирон очаква да се съберат два пъти повече лагерници.

— Да — съгласи се Гроувър, — но пак ще си е същият лагер.

Той въздъхна доволно.

Отсреща Тайсън ръководеше отряд циклопи, които мъкнеха огромни каменни блокове за хижата на Хеката. Задачата им беше деликатна — всеки блок беше изписан с вълшебни символи и ако го изтървяха, или щеше да избухне, или да превърне всички в радиус от половин миля в дървета. А на това никой нямаше да се зарадва, освен Гроувър, може би.

— Ще пътувам доста — предупреди ме Гроувър, — заради работата по защита на природата и търсенето на нови полубогове. Може и да не се виждаме толкова често.

— Това не променя нищо — отвърнах. — Ти пак си оставаш най-добрият ми приятел.

Той се усмихна.

— След Анабет.

— Това е друго.

— Да — кимна Гроувър, — друго е.

В късния следобед излязох да се разходя за последен път на плажа и изведнъж чух познат глас.

— Хубав ден за риболов.

Баща ми, Посейдон, облечен в обичайните си шорти, вехта шапка и ненабиваща се на очи ярка розово-зелена риза, беше нагазил до колене във водата. В ръцете си държеше въдица и когато хвърли, кукичката с оловото излетя чак в другия край на залива.

— Здрасти, тате! — поздравих. — Какво те води насам?

Той намигна.

— Така и не успяхме да поговорим на спокойствие на Олимп. Исках да ти благодаря.

— На мен? Ти се притече на помощ и ни спаси.

— Да, като заради това унищожиха двореца ми… Но дворците винаги могат да бъдат построени отново. Получих толкова много благодарствени писма от другите богове. Дори и Арес ми писа, макар да подозирам, че Хера го е накарала. Много е приятно. И затова дойдох да ти благодаря. Явно дори и боговете могат да научат нови номера.

В далечината изведнъж се вдигнаха вълни. Над водата изскочи огромен морски дракон, подскачаше и се дърпаше, увиснал на куката. Посейдон въздъхна. Хвана въдицата с една ръка, измъкна нож с другата и преряза влакното. Чудовището потъна обратно в дълбокото.

— Много е малко — оплака се той. — Ако не го пусна, надзирателите ще ме подгонят.

— Малко ли е?

Посейдон се усмихна.

— А, да не забравя, добре се справяте с новите хижи. Може би сега ще мога да призная другите си деца и за следващото лято да ти изпратя нови братя и сестри.

— Ха-ха!

Той нави остатъка от кордата и започна да прибира въдицата.

Пристъпих смутено от крак на крак.

— Това беше шега, нали?

Посейдон ми намигна многозначително, така че не разбрах дали думите му бяха истина, или не.

— До скоро, Пърси. И не забравяй: трябва да ловиш само големите рибоци!

Той се разпадна на лекия ветрец и само въдицата му остана да лежи на пясъка.

Тази вечер беше последната ни в лагера и на нея по традиция се раздаваха мънистата. Тази година те бяха изработени от хижата на Хефест. На тях беше изобразен „Емпайър Стейт Билдинг“ и с малки гръцки букви около него бяха изписани имената на загиналите при отбраната на Олимп. Имената бяха много, но с гордост щях да си нося мънистото. Сложих си го на връвчицата при другите три. Вече бях старо куче. Спомних си първото ми идване край лагерния огън, когато бях на дванайсет, и как се бях почувствал като у дома си. За щастие това поне не се беше променило.

— Не забравяйте никога това лято — рече Хирон. Раните му заздравяваха бързо, но той все още накуцваше. — Показахме смелост, вярност и кураж. И защитихме честта на лагера.

Усмихна ми се, избухнаха викове и овации. Взрях се в огъня и видях край него момиче в кафява рокля. Тя ми намига с червените си искрящи очи. Като че ли никой друг не я забелязваше, но може би тя така предпочиташе.

— А сега — рече Хирон, — марш в леглата! Не забравяйте, че трябва да напуснете хижите утре до обяд, освен ако не сте предупредили, че ще останете. Харпиите ще изядат всеки, който се забави, а не бих искал лятото да приключи с подобен тъжен инцидент.

На сутринта с Анабет се срещнахме на хълма над лагера. Гледахме как повечето ни приятели се отправят с автобуси и леки коли обратно към истинския свят. Тук щяха да останат само някои от старите питомници и неколцина от новодошлите. Аз се връщах в „Гуди“, за първи път в живота си щях да продължа за втора година в едно и също училище.

— Чао! — Рейчъл метна раницата на гърба си. Изглеждаше притеснена, но беше твърдо решена да спази обещанието към баща си и да замине за лицея „Кларион“ в Ню Хемпшир. Новият ни оракул щеше да дойде тук чак следващото лято.

— Ще се справиш — увери я Анабет и я прегърна. За моя изненада, през последните дни двете се разбираха чудесно.

Рейчъл прехапа устни.

— Дано да си права. Честно казано, малко се притеснявам. Ами ако някой ме попита какво ще се падне на контролното по математика и започна да прорицавам в час? „Питагоровата теорема ще е въпрос номер две…“ Богове, представяте ли си какъв кошмар!

Анабет се разсмя и за моя радост, Рейчъл също се усмихна.

— Е — рече тя, — внимавайте и бъдете добри един към друг.

Можете ли да повярвате, че докато го казваше, ме гледаше! Все едно от мен можеше да се очакват някакви неприятности. Само че не успях да възразя, тъй като Рейчъл за последен път ни пожела всичко хубаво и се спусна към пътя, където я чакаше кола.

Анабет, слава на боговете, щеше да остане в Ню Йорк. Беше получила разрешение от родителите си да се запише в училище с пансион в града, така че да е близо до Олимп и да наглежда новото строителство там.

— И да си по-близо до мен? — попитах.

— Я, кой се мисли за центъра на Вселената!

След това обаче ме хвана за ръката. Спомних си какво ми беше казала в Ню Йорк, че иска да създаде нещо дълготрайно, и си помислих, че може би това беше едно добро начало.

Драконът Пелей се уви доволно около ствола на елата под Златното руно и захърка, от устата му излизаше пара.

— За пророчеството на Рейчъл ли мислиш? — попитах Анабет.

— Как се сети? — намръщи се тя.

— Защото те познавам.

Тя ме сръга в рамото.

— Да, прав си. „Седмина герои ще сбере зовът…“ Чудя се, кои ли ще са те. Толкова много нови лагерници ще има следващото лято.

— Аха — кимнах. — А после и онова за огъня и водата…

Анебет облиза устни.

— И „пред портата на смъртта бди врагът.“ Не ми харесва, Пърси. Мислех си… Можеше поне за малко да се порадваме на спокойствие, ей така, за разнообразие.

— Няма да го има нашия лагер, ако има спокойствие — отвърнах.

— Сигурно си прав… А може и пророчеството да не се сбъдне скоро.

— Да, може да остане за следващото поколение — съгласих се. — А ние само да се излежаваме и да се забавляваме.

Тя кимна, но все още изглеждаше притеснена. Разбирах я, но ми беше трудно да се тревожа в един такъв хубав ден, когато Анабет беше до мен и се очертаваше в идните месеци да прекарваме доста време заедно.

— Да се състезаваме до пътя? — предложих.

— Нямаш никакъв шанс!

Тя хукна надолу по хълма и аз се втурнах след нея.

За първи път не погледнах назад.