Последният олимпиец

Десета глава Купувам си нови приятели

Госпожа О’Лиъри беше единствената доволна от спящия град.

Когато пристигнахме, тя ровеше в една преобърната количка за хот-дог. Продавачът се беше свил на тротоара с палец в уста и спеше.

Аргус ни чакаше, стоте му очи бяха ококорени. Не каза нищо. Той никога не говореше. Според мен предпочиташе да мълчи, защото — или поне така твърдяха слуховете — имаше око и на езика си. Но по изражението му беше ясно, че е в шок.

Разказах му какво научихме на Олимп и че боговете нямаше да ни се притекат на помощ. Аргус замига презрително, от което направо ми се зави свят, защото все едно цялото му тяло се въртеше.

— По-добре се върни да защитаваш лагера — рекох.

Той ме посочи с пръст и въпросително вдигна вежди.

— Аз оставам — отвърнах.

Аргус кимна, явно отговорът ми му беше достатъчен. Обърна се към Анабет и очерта кръг във въздуха.

— Да — кимна Анабет. — Време е.

— За какво? — попитах.

Той порови в микробуса. Извади бронзов щит и й го подаде. Изглеждаше съвсем обикновен — същия като щитовете, които използвахме в играта „Плени знамето“. Но когато тя го сложи на земята, отраженията на околните сгради в него изчезнаха и върху лъскавата метална повърхност се появи Статуята на свободата, която изобщо не беше близо.

— Еха! — възкликнах аз. — Видеощит!

— Едно от изобретенията на Дедал — рече Анабет. — Помолих Бекендорф да го изработи, преди… — хвърли поглед на Силена. — Ъъъ, както и да е, щитът пречупва слънчевите и лунните лъчи от всички точки на земното кълбо. В него можеш да видиш всяко кътче под Слънцето или Луната, стига до него да достига естествена светлина. Виж.

Скупчихме се около нея. В първия момент образът се сменяше страшно бързо. Мярнах зоологическата градина в Сентрал парк, после Източна Шейсета, Блумингдейл, ъгъла с Трето авеню.

— Задръж! — обади се Конър Стол. — Върни малко. Увеличи.

— Какво? — попита напрегнато Анабет. — Нападатели ли видя?

— Не, магазина за сладкиши на Дилън. — Конър се ухили на брат си. — И е отворен, човеко! А всички спят. Чаткаш ли?

— Конър! — възкликна възмутено Кейти Гарднър. Звучеше точно като майка си Деметра. — Това не е игра. Нали не възнамеряваш да плячкосваш магазин за сладкиши насред бойните действия?

— Извинявай — измърмори Конър, но си личеше, че все още обмисля идеята.

Анабет прокара ръка по щита и се появи нов образ: магистралата „Рузвелт“ към Лайтхауз парк.

— С негова помощ ще държим под око целия град рече тя. — Благодаря ти, Аргус. Да се надяваме, че ще се видим в лагера… скоро.

Аргус изсумтя. Погледна ме, сякаш за да ми пожелае успех, и се качи на шофьорското място. Двете харпии го последваха и трите микробуса поеха по улицата край спрелите коли.

Свирнах и госпожа О’Лиъри дотича.

— Здравей, момиче — рекох. — Помниш ли Гроувър? Сатира, когото срещнахме в парка?

— Баф!

Надявах се, че това означаваше „Разбира се!“, а не „Има ли още хот-дог?“

— Искам да го намериш — продължих. — Ако и той спи, събуди го. Нуждаем се от помощта му. Разбра ли? Намери Гроувър!

Госпожа О’Лиъри ми лепна една мокра целувка, без която спокойно можех да мина, и препусна на север.

Полукс клекна до един заспал полицай.

— Не разбирам. Ние защо не спим? Защо само простосмъртните?

— Това е голяма магия — обади се Силена Берегард. Колкото по-голяма е магията, толкова е по-лесно да й противостоиш. Ако искаш да приспиш милиони простосмъртни, трябва да разпростреш огромен тънък воал от магия. Да преспиш полубогове е много по-трудно.

Зяпнах я.

— Откога стана специалист по магиите?

Силена се изчерви.

— Не прекарвам всичкото си време пред огледалото, както си мислят някои!

— Пърси — обади се Анабет. Тя се взираше в щита. — Погледни!

В бронзовата повърхност се отразяваше крайбрежието на Лонг Айлънд край летището „Ла Гуардия“. По тъмните води към Манхатън се носеха десетина катера, пълни с полубогове с брони. На първата лодка се развяваше лилаво знаме с избродиран черен ятаган. За първи път го виждах, но не беше трудно да се досетя какво представляваше: бойното знаме на Кронос.

— Огледай крайбрежието — заповядах. — Бързо!

Анабет премести образа на юг към пристанището. Край Елис Айлънд един ферибот пореше вълните. По палубата се бяха струпали жени-змии и цяла глутница хрътки от Подземното царство. Пред кораба плуваше стадо морски бозайници. В първия момент ги взех за делфини. След това различих кучешките им муцуни и мечовете на кръста им — това бяха телхини.

Образът отново се смени — брегът на Джърси, точно до входа на тунела Линкълн. Стотици чудовища маршируваха край спрелите на шосето коли — великани с огромни тояги, коварни циклопи, няколко огнедишащи дракона и накрая, за цвят, един танк от Втората световна война, който разбутваше колите в тунела.

— А какво става с простосмъртните извън Манхатън? — попитах. — Целият щат ли спи?

Анабет се намръщи.

— Не мисля. Но е странно. Доколкото виждам, всички в Манхатън спят. След това, в радиус от петдесетина мили около острова времето тече много бавно. Колкото по-близо си до Манхатън, толкова е по-бавно.

Показа ми сцена от магистралата за Ню Джърси. Беше събота вечер, затова движението не беше натоварено. Шофьорите изглеждаха будни, но колите едва-едва пъплеха. Над тях летяха птици в забавен каданс.

— Кронос — измърморих аз. — Той забавя времето.

— С помощта на Хеката, вероятно — обади се Кейти Гарднър. — Виждаш ли как колите се отклоняват от Манхатън, все едно някой подсъзнателно им внушава да се върнат обратно.

— Не знам какво става — измърмори недоволно Анабет. Тя адски мразеше да не знае нещо. — Ясно е само, че някак си са успели да оградят Манхатън с магия. Външният свят вероятно изобщо не осъзнава, че се е случило нещо. За простосмъртните, които пътуват към Манхатън, времето започва да тече толкова бавно, че изобщо не си дават сметка за това.

— Хванати са като мушици в кехлибар — прошепна Джейк Мейсън.

Анабет кимна.

— Следователно никой няма да ни се притече на помощ.

Обърнах се към приятелите си. Изглеждаха смаяни и изплашени. Не можех да ги виня. Щитът беше показал как към нас се приближават поне триста чудовища. А ние бяхме четирийсетима. Сами.

— Добре — заявих, — трябва да удържим Манхатън.

Силена придърпа бронята си.

— Пърси, Манхатън е огромен.

— Няма да позволим да го превземат! — отсякох. Длъжни сме да ги спрем.

— Прав е — обади се Анабет. — Боговете на вятъра няма да позволят на силите на Кронос да стигнат до Олимп, по въздуха, затова той ще се опита да нахлуе по суша. Трябва да запечатаме подстъпите към острова.

— Но те имат лодки — изтъкна Майкъл Ю.

По гърба ми полазиха тръпки. Изведнъж разбрах какво означаваха думите на Атина: „Не забравяй реките!“.

— Аз ще се погрижа за лодките — рекох.

Майкъл се намръщи.

— Как?

— Това си е моя работа — отвърнах. — Добре, значи остават мостовете и тунелите. Да предположим, че ще се опитат да нахлуят през центъра, поне първия път. Това е най-прекият маршрут към „Емпайър Стейт Билдинг“. Майкъл, твоите хора поемат моста Уилямсбърг. Кейти, хижата на Деметра отговаря за тунела в Бруклин. Напълнете го с кактуси и отровен бръшлян, каквото се сетите, но не им позволявайте да минат. Конър, вземи половината от хижата на Хермес и отивайте на моста Манхатън. Травис, с другата половина поемате моста Бруклин. И без никакви спирания за грабежи и плячкосване!

— Оооо! — изпъшкаха в един глас децата на Хермес.

— Силена, хижата на Афродита получава тунела в Куинс.

— О, богове! — обади се една от сестрите й. — Пето авеню ни е по път! Може да обиколим магазините, чудовищата ненавиждат аромата на „Живанши“!

— Но не се бавете — рекох. — Е, това с парфюма може, щом смятате, че ще има ефект.

Шест дъщери на Афродита едновременно ме целунаха по бузата.

— Достатъчно, стига! — Затворих очи, опитвах се да се сетя дали не бях забравил нещо. — Тунела Холанд. Джейк, ти отиваш там с хижата на Хефест. Използвайте гръцки огън, сложете капани и така нататък.

Той се ухили.

— С удоволствие. Имаме да им връщаме. За Бекендорф!

Братята му изръмжаха възторжено.

— Мостът на Петдесет и девета — продължих аз. — Клариса…

Млъкнах. Клариса я нямаше. Цялата хижа на Арес, проклети да са, си седеше в лагера.

— Ние ще се заемем с него — притече се на помощ Анабет. Обърна се към братята и сестрите си. — Малкълм, ти ще си отговорник на групата. По пътя активирайте план двайсет и три, както ти показах. Не допускайте по моста да минат неприятели.

— Тъй вярно!

— Аз ще остана с Пърси — продължи тя. — После ще дойдем при вас, или ще отидем там, където се нуждаят от нас.

Някой се обади:

— И умната, вие двамата! Да не трябва после да ви търсим!

Избухна смях, но аз реших да не му обръщам внимание.

— Добре — рекох. — Ще поддържаме връзка по мобилни телефони.

— Но ние нямаме мобилни телефони — възрази Силена.

Наведох се, измъкнах телефона от чантата на една спяща жена и го подхвърлих на Силена.

— Вече имате. Всички знаете номера на Анабет, нали? Ако ви потрябваме, обадете ни се от първия срещнат телефон. Използвайте го само веднъж, хвърлете го и следващия път вземете друг. Така на чудовищата ще им е по-трудно да ви открият.

Усмихнаха се, планът ми явно им допадаше.

Травис се прокашля.

— А ако попаднем на някой много хубав…

— Не, не може да го вземете — прекъснах го аз.

— Пфу!

— Пърси — обади се Джейк Мейсън. — Забрави тунела Линкълн.

Прехапах устни, за да не изругая на глас. Един танк и сто чудовища навлизаха в тунела, а аз вече бях разпределил всичките ни сили другаде.

В този миг от отсрещния тротоар се обади момичешки глас:

— Него може да оставиш на нас!

Това със сигурност беше най-приятната изненада в живота ми. Отряд от трийсетина момичета прекосиха Пето авеню. Бяха облечени с бели ризи, сребристи панталони и войнишки ботуши. Носеха мечове на кръста, колчани със стрели на гърба и лъкове в ръцете. Глутница бели горски вълци подтичваха край тях, на рамената на половината от момичетата бяха кацнали ловджийски соколи.

Водачката им беше с черна щръкнала коса и черно кожено яке. На главата си носеше сребърна диадема, която не беше в тон с обеците с череп и кости и тениската с надпис „Смърт на Барби!“ с изображение на кукла Барби със стрела в главата.

— Талия! — извика Анабет.

Дъщерята на Зевс се усмихна.

— Ловджийките на Артемида на вашите услуги!

Последваха прегръдки и целувки — е, поне от страна на Талия. Останалите ловджийки не обичаха да бъдат сред лагерници, особено пък сред момчета, но поне не започнаха да ни обстрелват, което за тях беше направо топъл прием.

— Къде се изгуби цяла година? — попитах Талия. — Ловджийките ти са станали два пъти повече!

Тя се разсмя:

— Това е дълга история. Обзалагам се, че моите приключения са били два пъти по-опасни от твоите, Джаксън!

— Мечтай си!

— Ще видим — закани се Талия. — Натупаме ли Кронос теб и Анабет отиваме на сандвичи и пържени картофки в онзи хотел на Западна Петдесет и шеста, имам много за разказване.

— „Льо Паркер Меридион“ — рекох. — Дадено. И благодаря за помощта!

Тя сви рамене.

— Ще ги размажем! Да вървим, момичета!

Талия докосна сребърната си гривна и в ръката й се разтвори щитът Егида. Лагерниците се отдръпнаха при вида на ужасяващата глава на Медуза, изкована в средата. Ловджийките поеха по улицата, следвани от вълците и соколите. Засега тунелът Линкълн беше подсигурен.

— Слава на боговете — измърмори Анабет. — Но ако не блокираме реките и лодките, охраната на мостовете и тунелите ще е безсмислена.

— Права си — отвърнах.

Погледнах лагерниците — изглеждаха мрачни и изпълнени с решителност. Опитах се да прогоня мисълта, че ги виждам за последен път.

— Вие сте най-великите герои на това хилядолетие — рекох. — Няма значение колко чудовища ще се изправят срещу вас. Сражавайте се смело и ще победим. — Вдигнах Въртоп и извиках: — За Олимп!

Те повториха бойния вик и четирийсет гласа отекнаха в околните сгради. За миг възгласът ни се извиси смело, но след това бързо заглъхна в тишината на десетте милиона заспали нюйоркчани.

С Анабет спокойно можехме да си изберем каквато кола си пожелаехме, само дето всички бяха приклещени в задръстванията. Не ми беше напълно ясно защо двигателите им бяха угасени. Все едно шофьорите бяха имали време да ги изключат, преди да потънат в сън. Или пък Морфей можеше да приспива и моторите? Повечето от шофьорите явно се бяха опитали да отбият встрани, когато ги е налегнала дрямката, но въпреки това улиците бяха претъпкани.

Намерихме един заспал куриер, който се беше подпрял с червеното си мотопедче на една стена. Издърпахме го от седалката и го сложихме да легне на тротоара.

— Извинявай, пич — измърморих. Ако имахме късмет, щях да му върна мотопеда. В противен случай нямаше да има значение, тъй като целият град щеше да бъде унищожен.

Аз карах, Анабет беше зад мен и ме прегръщаше здраво през кръста. Спуснахме се на зиг-заг по Бродуей, жуженето на двигателя ми звучеше необичайно силно в зловещата тишина. Единственият звук в нея бяха случайните прозвънявания и пиукания на мобилните телефони — все едно те си говореха сами или пък Ню Йорк се беше превърнал в гигантска клетка за електронни птици.

Напредвахме бавно. Постоянно попадахме на заспали на улицата хора и спирахме да ги издърпаме настрани, за да не пострадат. Угасихме пламналия на един щанд за понички пожар. Няколко минути по-късно се наложи да спасяваме бебешка количка, която се движеше сама по нанадолнището. Оказа се, че вътре нямаше бебе, а един заспал пудел. Представяте ли си? Оставихме я край един вход и продължихме нататък.

Когато стигнахме до Мадисън Скуеър Парк, Анабет извика:

— Спри!

Заковах спирачки по средата на Източна Двайсет и трета. Анабет скочи и изтича към парка. Когато я настигнах, тя стоеше пред една бронзова статуя на постамент от червен мрамор. Сигурно бях минавал край нея милион пъти, но никога не я бях заглеждал.

Мъжът от статуята седеше на кресло с кръстосани крака. Беше облечен в едновремешен костюм — като на Ейбрахам Линкълн, с папийонка, дълги пешове на сакото и така нататък. Под креслото бяха натрупани няколко бронзови книги. В едната си ръка той държеше перо, а в другата — голям метален лист.

— За какво ни е… — присвих очи към името, изписано на постамента — Уилям Х. Стюард?

— Сюард — поправи ме Анабет. — Той е бил губернатор на Ню Йорк. Син е на Хеба, ако не греша. Но това не е важно. Интересува ме статуята.

Тя се качи на една пейка и се вгледа в постамента.

— Не ми казвай, че това е робот — измърморих аз.

Анабет се усмихна.

— В интерес на истината, повечето статуи в града са роботи. Дедал ги е поставил навсякъде, в случай, че му потрябва армия.

— За да нападне Олимп или да го защитава?

Тя сви рамене.

— Вероятно и той самият не е знаел. Това е план двайсет и три. След като задействаш първата статуя, тя започва да събужда останалите, докато се събере цяла армия. Но е опасно. Знаеш колко непредсказуеми са роботите.

— Аха — кимнах аз. Имах лоши спомени от сблъсъка си с тях. — Наистина ли искаш да я активираш?

— Прочетох указанията на Дедал — отвърна тя. — Мисля, че мога… А, ето!

Натисна върха на обувката на Сюард и статуята се изправи, както си беше с перо и лист в ръцете.

— И какво ще направи? — измърморих. — Ще започне да пише?

— Шшшт! — смъмри ме Анабет. — Здравей, Уилям!

— Бил — предложих.

— Бил… О, млъкни! — скара ми се тя. Статуята наклони глава и ни погледна с безизразни метални очи.

Анабет се прокашля.

— Здравейте, губернаторе Сюард. Команда: Дедал двайсет и три. Защитавайте Манхатън. Започнете активирането.

Сюард скочи от пиедестала. Стовари се на земята с такава сила, че плочките на алеята се напукаха под краката му, и, подрънквайки, се отправи на изток.

— Сега сигурно ще събуди Конфуций — предположи Анабет.

— Кого? — премигах аз.

— Още една от статуите в парка. Хубавото е, че ще продължат да се активират един друг, докато не се съберат всички.

— И тогава?

— Да се надяваме, че ще защитават Манхатън.

— А знаят ли, че ние не сме врагът?

— Надявам се.

— Успокои ме. — Представих си всички бронзови статуи в парковете, по площадите и в музеите в Ню Йорк. Бяха стотици, може би дори хиляди.

В този миг на фона на тъмното небе избухна зелена огнена топка — гръцки огън, някъде над Ийст ривър.

— Трябва да побързаме — рекох. Хукнахме към мотопеда.

Спряхме край Батъри парк в долната част на Манхатън, където се сливаха реките Ийст и Хъдсън, и заедно продължаваха към океана.

— Почакай ме тук — рекох на Анабет.

— Пърси, няма да те оставя сам.

— Нямам нищо против да дойдеш с мен, но не можеш да дишаш под вода, нали?

Тя въздъхна.

— Толкова си ужасен понякога.

— Когато съм прав? Спокойно, всичко ще е наред. Вече нося проклятието на Ахил. Непобедим съм.

Анабет не изглеждаше убедена.

— Пази се. Ако ти се случи нещо… Все пак имаме нужда от теб, за да победим Кронос.

Усмихнах се.

— Ей сега се връщам.

Спуснах се към брега и нагазих във водата.

Специално предупреждение за всички, които не са деца на бога на моретата — не си и помисляйте да плувате в пристанището на Ню Йорк. То може и да не е толкова мръсно, колкото е било, когато майка ми е била малка, но въпреки това от водата все още може да ви се появи трето око или децата ви да се родят мутанти.

Гмурнах се в мътилката и потънах на дъното. Опитах се да намеря къде теченията на двете реки са еднакво силни — там, където те се срещаха и образуваха залива. Реших, че това е най-доброто място да привлека вниманието им.

— Хей! — извиках с всичка сила. Викът ми отекна в мрака. — Казват, че сте толкова мръсни, че ви е срам да се покажете. Вярно ли е?

Лъхна студено течение и разбърка утаените на дъното боклуци и тиня.

— Чух също така — продължих, — че Ийст е по-токсична, но Хъдсън мирише по-силно. Или е обратното?

Водата се раздвижи. Нещо могъщо и гневно ме наблюдаваше. Усещах присъствието му… А дали до него не се появи второ?

Уплаших се, че съм прекалил с обидите и сега те ще ме унищожат, без изобщо да се покажат. Но все пак това бяха богове на нюйоркски реки. Нямаше да пропуснат шанса да ми се изфукат.

Два гигантски силуета се появиха пред мен. В първия момент виждах само два тъмни стълба от тиня, малко по-плътни от водата край тях. След това от тях се образуваха крака, ръце и намръщени лица.

Лявото създание приличаше на телхин. Само че с вълча муцуна. Тялото му беше като на тюлен — гладко, черно и с плавници по ръцете и краката. Очите му бяха зелени.

Онзи вдясно приличаше повече на човек. Беше покрит с парцали и водорасли, якето му беше направено от капачки на бутилки и стари пластмасови кашончета за бира. Лицето му беше на петна от червени водорасли, брадата му беше дълга и запусната. Тъмносините му очи искряха гневно.

Тюленът, който явно беше богът на Ийст, се обади:

— Да не си просиш боя, хлапе? Или просто си супертъп?

Брадатият дух на Хъдсън подметна:

— Ти си експертът по тъпотата, Ийст.

— Внимавай, Хъдсън — озъби се Ийст. — Стой си от твоята страна на острова и не се меси.

— Защо? Какво ще ми направиш? Ще метнеш още някой шлеп с боклуци по мен ли?

Те се приближиха един към друг, готови за битка.

— Хей — извиках аз. — Имаме по-важен проблем.

— Хлапето е право — изръмжа Ийст. — Първо да му видим сметката, след това ще се бием.

— Съгласен — отвърна Хъдсън.

И преди да успея да възразя, хиляди боклуци — стъкла, камъни, кутийки, автомобилни гуми — се надигнаха от дъното и се понесоха към мен от две страни.

Но аз бях готов да ги посрещна. Водата пред мен се втвърди като щит и боклуците отскочиха от него. Само едно голямо парче стъкло успя да проникне през него и се стовари в гърдите ми. Само че не ме уби.

Двамата речни богове зяпнаха.

— Син на Посейдон? — попита Ийст.

Кимнах.

— И си се гмурнал в Стикс? — обади се Хъдсън.

— Аха.

Те изсумтяха възмутено.

— Чудесно — измърмори Ийст. — И как тогава да го убием?

— Може да му пуснем ток — рече замислено Хъдсън. — Ако намерим малко кабели…

— Чуйте ме! — прекъснах го. — Армията на Кронос напада Манхатън!

— Да не мислиш, че не го знаем? — попита Ийст. — Усещам лодките му. Почти са стигнали до брега.

— Аха — добави Хъдсън. — И моите води ги прекосяват разни гадни чудовища.

— Спрете ги! — извиках. — Удавете ги. Потопете лодките им.

— И защо? — изръмжа Хъдсън. — Те нападат Олимп. Нас какво ни засяга?

— Защото ще ви платя. — Извадих пясъчния долар, който татко ми беше подарил за рождения ден.

Речните богове се ококориха.

— Мой е! — изкрещя Ийст. — Дай го, хлапе, кълна се, че изметта на Кронос няма да прекоси Ийст Ривър!

— Забрави — обади се Хъдсън. — Този пясъчен долар е за мен! Иначе ще пусна всички кораби да прекосят Хъдсън.

— Ще се разберем. — Счупих мидата на две. От двете парчета бликна свежа чиста вода и започна да отмива замърсяванията в залива. — Ще получите по половина. А в замяна няма да допуснете армията на Кронос до Манхатън.

— О, човеко! — възкликна Хъдсън и протегна ръка към пясъчния долар. — От векове не съм бил толкова чист!

— Силата на Посейдон — измърмори Ийст Ривър. — Той е негодник, но поне знае как да се справя със замърсяването.

После двамата се спогледаха и заявиха в един глас:

— Съгласни сме!

Дадох им по половинка от мидата и те почтително ги взеха.

— А нападателите? — напомних им обещанието аз.

Ийст махна с ръка.

— Току-що потънаха.

Хъдсън щракна с пръсти.

— Глутницата хрътки от Подземното царство отидоха на дъното.

— Благодаря — рекох. — Останете си чисти!

Докато се издигах към повърхността, Ийст извика след мен:

— Хей, хлапе, ако ти падне още някой пясъчен долар за харчене, заповядай пак при нас! Стига да оживееш, разбира се.

— Проклятието на Ахил — изсумтя Хъдсън. — Все си мислят, че това ще ги спаси…

— Само да знаеше какво го чака — отвърна Ийст. Двамата се засмяха и изчезнаха във водата.

На брега Анабет говореше по мобилния си телефон. Но когато ме видя, затвори. Изглеждаше притеснена.

— Готово — рекох. — Реките са обезопасени.

— Добре — кимна тя. — Но изникна друг проблем. Обади се Майкъл Ю. Нова армия приижда по моста Уилямсбърг. Хижата на Аполон се нуждае от помощ. Начело на врага е… Минотавърът.