Последният олимпиец

Четиринайсета глава Летящи прасета и други чудеса

Върнахме се в „Плаза“ и там Талия ме дръпна настрана.

— Какво ти показа Прометей?

Споделих неохотно какво видях в дома на Мей Кастелан. Талия потърка бедро, сякаш старата рана отново я беше заболяла.

— Беше кошмарна нощ — призна тя. — Анабет беше толкова малка, че едва ли разбираше какво става. Но усещаше, че Люк е разтревожен.

Погледнах през прозорците на хотела към Сентрал парк. На север продължаваха да димят малки пожари, но като цяло градът изглеждаше неестествено притихнал.

— Знаеш ли какво се е случило с Мей Кастелан? Онези…

— Да, сещам се — кимна Талия. — Не съм я виждала в онези ъъъ… моменти, но Люк ми разказа за искрящите очи и странните работи, които е говорела. Накара ме да обещая да не казвам на никого. Но нямам представа каква е била причината за тях. Мисля, че и Люк нямаше обяснение или поне не ми е казал.

— Хермес знае — рекох. — Нещо е предизвикало Мей да види бъдещето на Люк. Хермес е знаел какво ще се случи и че Люк ще се превърне в Кронос.

Тя се намръщи.

— Няма как да бъдеш сигурен. Не забравяй, Прометей ти е показал само това, което е искал да видиш, нарочно го е представил във възможно най-лошата светлина. Хермес наистина обичаше Люк. Личеше си. Онази нощ беше дошъл да провери как е Мей, да се погрижи за нея. Не е толкова лош.

— Но въпреки това не е постъпил правилно — настоях. — Люк е бил малък. Хермес не му е помагал, не му е попречил да тръгне по пътя на злото.

Талия метна лъка на рамо. За пореден път установих колко по-силна изглеждаше, откак беше престанала да пораства. Виждаше се едва ли не сребристо сияние около нея — благословията на Артемида.

— Пърси — каза тя, — не бива да съжаляваш Люк. Всеки от нас е трябвало да преодолява трудности. С всички полубогове е така. Родителите ни рядко се появяват. Но Люк е направил своя избор. Никой не го е насилил. Честно казано…

Озърна се, за да се увери, че сме сами.

— Тревожа се за Анабет. Ако се наложи да се изправи срещу Люк на бойното поле, не знам какво ще направи. Винаги е имала слабост към него.

Лицето ми пламна.

— Ще се справи.

— Не съм сигурна. След онази нощ, когато си тръгнахме от дома на майка му, Люк изведнъж се промени. Стана мрачен и безразсъден, като че ли постоянно се опитваше да се докаже. Когато Гроувър ни намери и ни поведе към лагера… Ами, всъщност бяхме загазили толкова, просто защото Люк беше загърбил всякаква предпазливост. Искаше да се бие с всяко срещнато чудовище. За Анабет това не беше проблем. Люк беше нейният герой. Тя разбираше само, че родителите му са го наскърбили и затова го защитаваше. И сега още продължава да го защитава. Искам да кажа… Не падай в същия капан. Люк се е отдал на Кронос. Не можем да си позволим да започнем да го съжаляваме.

Отместих поглед към пожарите в Харлем, питах се колко спящи простосмъртни бяха в опасност заради направения от Люк лош избор.

— Права си — рекох.

Талия ме потупа по рамото.

— Отивам да проверя ловджийките и след това възнамерявам да подремна малко. И ти трябва да поспиш.

— Не ми трябват повече сънища.

— Да, ужасни са. — Тя направи такава физиономия, че се зачудих какви ли сънища сънуваше. Това беше често срещан проблем сред полубоговете: колкото по-напечено станеше, толкова по-мрачни и по-чести бяха кошмарите ни. — Но не се знае кога ще имаш отново възможност за почивка. Очаква ни дълга нощ — може би последната ни нощ.

Колкото и да не ми се искаше, трябваше да призная, че е права. Кимнах уморено и й връчих делвата на Пандора.

— Направи ми услуга. Заключи я в касата на хотела, моля те. Имам алергия към урни.

— Няма проблем — усмихна се Талия.

Открих най-близкото легло и заспах. И естествено, сънувах кошмари.

Видях подводния палат на баща ми. Вражеската армия се беше приближила още повече, сега беше само на няколкостотин метра от двореца. Крепостната стена беше напълно срината. Храмът, върху който татко беше разположил щаба си, гореше.

Вгледах се в ковачницата, където брат ми в компанията на още няколко циклопа обядваха с делви хрупкаво фъстъчено масло (не ме питайте какъв вкус има то под водата, не искам да знам). Изведнъж външната стена на ковачницата избухна. Появи се един въоръжен циклоп, олюля се и се стовари върху масата с храната. Тайсън коленичи да му помогне, но вече беше късно. Циклопът се разпадна и се превърна в морска тиня.

През дупката в стената се виждаха атакуващи гиганти. Тайсън сграбчи пиката на поваления воин и изкрещя на останалите ковачи нещо — вероятно бойния вик „За Посейдон!“, но тъй като устата му беше пълна с фъстъчено масло, се чу като: „Пфъ-съ-о!“. Събратята му грабнаха чукове и шила, изреваха: „Фъстъчено масло!“ и се спуснаха след него в битката.

След това се озовах другаде, зад Етан Накамура в лагера на врага. Изтръпнах — не само защото армията беше огромна, а защото познавах и мястото.

Намирахме се в гората на Ню Джърси, от двете страни на неподдържан път се издигаха сгради и стари билбордове. Повалена ограда обикаляше около голям двор, пълен с излети от бетон статуи. Надписът на постройката се четеше трудно, тъй като беше с ръкописни наклонени червени букви, но аз знаех какво гласеше: „Градинските джуджета на леля М“.

От години не се бях сещал за това място. Личеше си, че е изоставено. Статуите бяха изпочупени и изрисувани със спрей. Един бетонен сатир — чичото на Гроувър Фердинанд — беше останал без ръка. Част от покрива на сградата се беше срутил. На вратата беше закачен голям жълт надпис: „Прокълнато и конфискувано“.

В двора бяха опънати стотици палатки. Най-много бяха чудовищата, но тук-там имаше и наемници в бойни униформи и полубогове с брони. Отпред висеше лилаво-черно знаме, охранявано от двама огромни синьокожи хиперборейци.

Етан клечеше пред близкия огън. До него седяха още двама полубогове и остреха мечовете си. Вратата на халето се отвори и се показа Прометей.

— Накамура! — извика той. — Господарят те вика.

Етан скочи сепнато.

— Станало ли е нещо?

Титанът се усмихна.

— Ще разбереш.

Един от полубоговете се обади подигравателно:

— Сбогом! Приятно ми беше, че се познавахме.

Етан оправи колана, на който висеше мечът, и влезе в работилницата.

Като се изключеше дупката в покрива, вътре всичко си беше както го помнех. Статуи на хора, застинали с отворена за писък уста. Масите бяха преместени в ъгъла. Между автомата за напитки и тостера за сандвичи беше поставен голям златен трон. На него се беше разположил Кронос с ятагана си на коленете. Беше облечен с джинси и тениска и така умислен приличаше на истински човек — като младия Люк, който бях видял да умолява Хермес да разкрие съдбата му. Той забеляза Етан и лицето му се изкриви в нечовешка усмивка. Златистите очи заискряха.

— Накамура. Как ти се сториха преговорите?

Етан се поколеба.

— Господарят Прометей би могъл да ви даде по-точна преценка…

— Но аз питам теб.

Здравото око на Етан шареше уплашено между стражите от двете страни на Кронос.

— Ами… Мисля, че Джаксън няма да се предаде. Никога.

Кронос кимна.

— Да искаш да ми кажеш още нещо?

— Ъъъ… не, господарю.

— Виждаш ми се притеснен, Етан.

— Не, не, господарю. Просто… чух, че това е леговището на ъъъ…

— Медуза? Да, така е. Прекрасно местенце, нали? За съжаление Медуза все още не се е преродила, след като Джаксън я уби. Няма защо да се страхуваш, че може да те прибави към колекцията си. Освен това, тук има много по-могъщи сили от нея.

Кронос се обърна към лестригона, който се тъпчеше с пържени картофки. Вдигна ръка и великанът замря. Картофките застинаха във въздуха между ръката и устата му.

— Защо да вкаменяваш, когато можеш да спреш времето? — подхвърли зловещо Кронос. Златните му очи се впиха в Етан. — Още нещо исках да те питам. Какво стана снощи на моста Уилямсбърг?

Етан потрепери. По челото му изби пот.

— Ннне знам, господарю.

— Помисли си хубаво. — Кронос се надигна от трона. — Опита се да промушиш Джаксън и тогава се случи нещо. Нещо, което не му беше мястото там. Онова момиче, Анабет, скочи пред меча ти.

— Искаше да го спаси.

— Но той е неуязвим — прошепна титанът. — Видя го с очите си, нали?

— Няма друго обяснение. Може би е забравила.

— Забравила — повтори Кронос. — Да, сигурно е забравила. „О, богове, забравих, че приятелят ми е неуязвим и пресрещнах меча. Ох!“ Кажи ми, Етан, къде се целеше, когато замахна да прободеш Джаксън?

Синът на Немезида се намръщи. Преплете пръсти, все едно държеше меч с две ръце, и се престори, че замахва.

— Не съм сигурен, господарю. Случи се толкова бързо. Не се целех в определено място.

Кронос забарабани по ятагана си.

— Разбирам — рече с леден глас. — Ако случайно паметта ти се подобри…

Изведнъж господарят на титаните потрепери. Лестригонът в ъгъла се събуди и картофките литнаха към устата му. Кронос политна и се отпусна в трона си.

— Господарю? — пристъпи към него Етан.

— Аз… — гласът беше слаб, но със сигурност беше на Люк. В следващия миг Кронос стисна зъби. Вдигна ръка и с мъка присви пръсти, сякаш те не му се подчиняваха.

— Спокойно — рече той, гласът му отново беше студен и овладян. — За миг ми прилоша.

Етан облиза устни.

— Той продължава да се бори с вас, нали? Люк…

— Глупости! — извика Кронос. — Ако повториш тази лъжа, ще ти отрежа езика! Прекършил съм волята на момчето. Просто се приспособявам към ограниченията на тялото му. Затова ми е нужна почивка. Неприятно е, но е само временно неудобство.

— Както кажете, господарю.

— Ти! — Кронос посочи с ятагана си една жена-дракон със зелена броня и зелен шлем. — Царица Сес, нали?

— Да, госссподарю.

— Малката ни изненада готова ли е?

Царицата оголи зъби.

— Да, госссподарю. Чудесссна изненада.

— Прекрасно — отвърна Кронос. — Предайте на брат ми Хиперион да прехвърли главния отряд в района на Сентрал парк. Полубоговете ще бъдат толкова изненадани, че няма да успеят да ни спрат. Върви, Етан. И се постарай да опресниш паметта си. Ще поговорим отново, след като превземем Манхатън.

Етан се поклони и сънят ми отново се промени. Видях Голямата къща в лагера, само че този път тя беше боядисана в червено, а не в синьо. Момчетата на игрището за волейбол бяха с прически от началото на деветдесетте, които сами по себе си бяха напълно достатъчни, за да плашат чудовищата.

Хирон стоеше до верандата и разговаряше с Хермес и една жена с бебе на ръце. Косата на Хирон беше по-къса и по-тъмна. Хермес носеше обичайния си анцуг с крилати кецове. Жената беше висока и красива, с руса коса, грейнали очи и мила усмивка. Увитото в синьо одеялце бебе пищеше, все едно го водеха на заколение.

— За нас е чест да ви приветстваме тук — обърна се притеснено Хирон към жената. — Отдавна не сме допускали простосмъртни в лагера.

— Не я окуражавай — изръмжа Хермес. — Мей, не бива да го правиш.

Трудно ми беше да повярвам, че това е Мей Кастелан. Изобщо не приличаше на старицата, която бях видял. Изглеждаше невероятно жизнена и лъчезарна, личеше си, че е от хората, които постоянно се усмихват и даряват щастие на околните.

— О, стига си се тревожил — смъмри го нежно Мей и залюля бебето. — Нуждаете се от оракул, нали? Старият е мъртъв от… поне от двайсет години, нали?

— И повече — обади се мрачно Хирон.

Хермес ядосано вдигна ръце.

— Не ти разказах тази история, за да се пробваш. Опасно е. Хирон, кажи й!

— Така е — кимна Хирон. — Отдавна съм забранил да се правят нови опити. Не знаем какво се е случило. Човечеството като че ли е загубило способността да приема духа на оракула.

— Да, казахте ми го вече — рече Мей Кастелан. — Но аз съм сигурна, че ще успея. Хермес, това е моят шанс да направя нещо добро. Неслучайно ми е дадена дарбата да виждам през мъглата.

Искаше ми се да й извикам да спре. Знаех какво ще стане. Най-сетне разбирах какво е разрушило живота й. Но не можех да си отворя устата.

Хермес изглеждаше не толкова притеснен, колкото обиден:

— Ако станеш оракул, не можеш да се омъжиш — оплака се той. — Няма да бъдем заедно.

Мей сложи ръка на рамото му.

— И без това няма да останеш с мен завинаги, нали? Тъй или инак, скоро ще си тръгнеш. Ти си безсмъртен.

Той понечи да възрази, но тя плъзна длан надолу по гърдите му.

— Знаеш, че съм права. Не се мъчи да ме лъжеш. Освен това, имаме прекрасно дете. Ако стана оракул, пак ще мога да се грижа за Люк, нали?

Хирон се прокашля.

— Честно казано, не знам как това ще се отрази на духа на оракула. Жена, която е родила… Доколкото знам, това никога не се е случвало. Ако духът не приеме…

— Ще ме приеме — настоя Мей.

„Не — едва не извиках, — няма да те приеме!“

Мей Кастелан целуна бебето и го подаде на Хермес.

— Ей сега се връщам.

Усмихна им се уверено за последен път и се качи по стълбите.

Хирон и Хермес крачеха мълчаливо. Бебето проплакваше.

Зелена светлина обля прозорците на къщата. Лагерниците спряха играта на волейбол и се взряха в таванското помещение. Студен вятър премина през ягодовите поля.

Хермес явно го усети.

— Не! — изкрещя той. — Не!

Бутна бебето в ръцете на Хирон и изтича към верандата. Но преди да стигне до вратата, в слънчевия следобед отекна смразяващ кръвта писък.

Изправих се толкова рязко, че си ударих главата в нечий щит.

— Ау!

— Извинявай. — Анабет се беше надвесила над мен. Тъкмо се канех да те събудя.

Потрих глава, още не можех да прогоня тревожните видения. Сега вече всичко ми беше ясно: Мей Кастелан се беше опитала да стане оракул. Не е знаела за проклятието на Хадес духът да не намери нов приемник. Хирон и Хермес също не са го знаели. Не са и подозирали, че пробвайки се да заеме мястото на оракула, Мей ще полудее, ще бъде измъчвана от страшни видения, очите й ще светят в зелено и ще зърва откъслечни картини от бъдещето на сина си.

— Пърси? Добре ли си? Какво се е случило?

— Нищо — излъгах. — А ти… Защо си с броня? Трябва да си почиваш.

— А, вече се оправих — отвърна тя, макар че все още беше бледа. Едва си движеше дясната ръка. — Нектарът и амброзията вършат чудеса.

— Аха. Нали не възнамеряваш да участваш в битката?

Анабет протегна здравата си лява ръка и ми помогна да се изправя. Кръвта бушуваше в главата ми. Навън небето беше лилаво-червено.

— Имате нужда от всеки, който може да се държи на краката си — рече тя. — Току-що погледнах щита си. Врагът е…

— Напредва на юг през Сентрал парк — прекъснах я. — Да, знам.

Разказах й набързо част от сънищата си. Не споделих видението си за Мей Кастелан, защото не ми се говореше за това. Също така си спестих и предположението на Етан, че Люк все още се бори с Кронос за контрол над тялото си. Не исках да й вдъхвам напразни надежди.

— Мислиш ли, че Етан подозира кое е слабото ти място? — попита тя.

— Не знам — признах. — Не каза нищо на Кронос, но ако се досети…

— Не бива да го позволим.

— Следващия път ще го тупна по-здраво по главата предложих. — Някаква идея каква е изненадата, която ни готви Кронос?

Анабет поклати глава.

— Не видях нищо в щита, но не обичам изненадите.

— И аз така.

— Още ли смяташ да спориш с мен за идването ми? — попита Анабет.

— Не. Убеди ме.

Тя успя да се засмее, което ме зарадва. Грабнах меча си и поехме на обиколка на позициите ни.

Талия и предводителите на хижите ни чакаха край езерото. В сумрака блещукаха светлините на града. Сигурно голяма част от тях бяха автоматични и се включваха сами. По брега на езерото имаше фенери и заради тях водата и дърветата изглеждаха още по-заплашителни.

— Идват — потвърди Талия и посочи на север със сребриста стрела. — Една от моите разузнавачки току-що докладва, че са пресекли реката в Харлем. Нашите не са успели да ги спрат. Армията им е… — тя сви рамене. Огромна.

— Ще ги пресрещнем в парка — рекох. — Гроувър, готов ли си?

— По-готови няма да станем. Паркът е най-подходящото място за горските духове.

— Ще ги спрем! — разнесе се глас. Един много стар и дебел сатир си проправи път напред. Беше облечен с броня от дървесна кора, която покриваше едва половината му шкембе.

— Леней? — ахнах.

— Не се прави на изненадан — скара ми се той. — Аз съм начело на Съвета и ти ми каза да открия Гроувър, нали? Е, открих го и няма да оставя един отлъчен в изгнание младок да предвожда сатирите без моята помощ!

Гроувър едва се сдържаше да не се разсмее зад гърба му. Възрастният сатир се огледа самодоволно и заяви:

— Не се бойте! Ще спрем титаните!

Не знаех дали да се смея, или да се ядосам, но успях да задържа сериозно изражение на лицето си.

— Ами… добре. Гроувър, поне няма да си сам. Анабет и хижата на Атина ще бъдат с теб. Както и аз и… Талия?

Тя ме потупа по рамото.

— Съмняваш ли се в нас? Ловджийките са готови.

Обърнах се към останалите предводители.

— На вас ви остава не по-маловажна задача. Вие трябва да охранявате другите подстъпи към Манхатън. Знаете колко лукав е Кронос. Вероятно целта му е да отвлече вниманието ни с тази атака и да се промъкне зад гърба ни. От вас зависи да не го допуснете. Наясно ли сте кой тунел и кой мост трябва да охранявате?

Представителите на хижите кимнаха мрачно.

— Да вървим тогава — рекох. — И успех на всички!

Тропотът на вражеската армия се чуваше отдалеч.

Шумът беше като канонада, съчетана с викове на пълен стадион — все едно всички запалянковци от Нова Англия се бяха устремили срещу нас и всеки от тях бе с базука в ръка.

Челният отряд излезе от гората в северния край на езерото — воин със златна броня предвождаше батальон лестригони, въоръжени с големи бронзови топори. Зад тях напираха стотици други чудовища.

— По местата! — извика Анабет.

Братята и сестрите й се пръснаха. Планът ни беше да накараме врага да се раздели около езерото. За да стигнат до нас, чудовищата трябваше да минат по алеите, което означаваше, че ще вървят в тесни колони по двата бряга.

Първоначално замисълът ни като че ли проработи. Врагът се раздели и пое покрай водата. Когато изминаха половината разстояние, нашата отбрана се задейства. Заложените по алеята за бягане капани с гръцки огън избухнаха и изпепелиха десетки чудовища. Други тичаха насам-натам, обгърнати от зелени пламъци. Лагерниците мятаха куки по най-едрите великани и ги събаряха на земята.

От гората вдясно ловджийките изпратиха залп от сребърни стрели и поразиха двайсет-трийсет скитски дракона, но зад тях се появиха нови. От небето прогърмя светкавица и изпепели един лестригон — Талия обичаше да показва, че е дъщеря на Зевс.

Гроувър извади флейтата си и засвири бърза мелодия. От гората от двете страни на езерото се надигна рев и от всяко дърво, храст и камък изскочиха дриади и сатири с дебели тояги. Дърветата увиваха клони около чудовищата. Трева обгръщаше нозете на вражеските стрелци. Камъни полетяха към лицата на скитските дракони.

Врагът се устреми напред. Когато някой великан стъпчеше дърво, свързаната с него дриада се стопяваше във въздуха. Хрътки от Подземното царство пресрещнаха горските вълци и ги размятаха като плюшени играчки. Вражеските стрелци отвърнаха на огъня и една ловджийка падна от клоните на дървото, на което се беше качила.

— Пърси! — Анабет ме дръпна за ръката и посочи към езерото. Титанът със златната броня не чакаше войската си, а вървеше право към нас по повърхността на водата.

Върху него избухваха бомби от гръцки огън, но той вдигаше ръка и изсмукваше пламъците.

— Хиперион… — промълви смаяно Анабет. — Господарят на светлината. Титанът на изтока.

— Това лошо ли е? — попитах.

— Най-добрият боец сред титаните след Атлас. Навремето титаните владеели четирите краища на земята. Хиперион бил най-могъщият сред тях и владеел изтока. Той е баща на Хелиос, първия бог на Слънцето.

— Аз ще се заема с него — заявих.

— Пърси, дори и ти…

— Наглеждай другите да не се огънат.

Неслучайно бях избрал да изградим защитата си край езерото. Взрях се във водата и усетих как нейната мощ нахлува в мен.

Поех срещу Хиперион по водата. Не само той можеше да прави подобни номера.

Титанът вдигна меча си. Очите му бяха същите, както ги бях видял в съня си — златисти като на Кронос, но още по-ярки, като миниатюрни слънца.

— Виж ти, изтърсака на бога на моретата — измърмори замислено той. — Дето подмами Атлас отново да поеме тежестта на небосвода, нали?

— Не беше трудно — отвърнах. — Вие, титаните, сте тъпи като галош.

Хиперион изръмжа.

— А ти остри ли ни искаш?

Тялото му изригна в ярка светлина. Извърнах глава, но въпреки това ме заслепи. Не виждах нищо.

Инстинктивно вдигнах Въртоп — точно навреме. Мечът му се стовари върху моя. Силата на удара вдигна триметрова вълна, която се понесе към брега на езерото.

Очите ми сълзяха. Трябваше на всяка цена да угася тази светлина.

Съсредоточих се и призовах вълната да се върне обратно към нас. В последния миг скочих на гребена й.

— Аааааа!

Тя захлупи Хиперион, погълна го и светлината угасна.

Спуснах се на водната повърхност, докато той още се опитваше да се изправи. От златната му броня се стичаше вода. Пламъците в очите му бяха изчезнали, но сега в тях бушуваше убийствен гняв.

— Ще те изпепеля, Джаксън! — изрева той.

Мечовете ни се сблъскаха отново, замириса на озон.

Край нас битката продължаваше. На десния бряг Анабет беше начело на братята и сестрите си. На левия бряг Гроувър и горските духове се бяха прегрупирали и оплитаха врага с храсти и плевели.

— Край на игричките — рече Хиперион. — Ще се бием на сушата!

Канех се да го затапя с някоя реплика от типа на „Да бе, ей сега!“, но титанът нададе вик и в мен се блъсна някаква невидима сила, също както беше направил Кронос на моста предишния ден. Прелетях около стотина метра във въздуха и се строполих на брега. Ако не беше неуязвимостта ми, нямаше да е останала нито една здрава костица в тялото ми.

Изправих се едва-едва и изпъшках.

— Ненавиждам го този номер на титаните!

Хиперион се приближи към мен.

Съсредоточих се върху водата, черпех сили от нея.

Хиперион атакува. Той беше могъщ и бърз, но не успяваше да ме нарани. Земята под краката му изригваше в пламъци, но аз ги гасях.

— Престани! — изкрещя титанът. — Спри този вятър!

За какво говореше? Така се бях унесъл в схватката, че не обръщах внимание на случващото се край нас.

Хиперион политна, все едно някой го беше блъснал. Вода плискаше в лицето му. Вятърът се усили и титанът отново отстъпи.

— Пърси! — извика смаяно Гроувър. — Как го правиш?

Какво ли правех?

Огледах се и видях, че край мен се вихреше ураган. Мъгливи облаци и ситни капчици се носеха около мен, могъщи ветрове блъскаха Хиперион и мачкаха тревата в радиус от двайсет метра около него. Вражески бойци мятаха копия по мен, но бурята ги отклоняваше.

— Прекрасно — измърморих. — А може ли малко по-силно?

Пробляснаха светкавици. Облаците се вплътниха и рукна порой. Приближих се към Хиперион и този път той не устоя и падна.

— Пърси! — обади се отново Гроувър. — Дай го насам!

Автоматично размахвах меча, бях се оставил изцяло на инстинктите ми да ме ръководят. Хиперион едва успяваше да се защити. Очите му продължаваха да се опитват да се възпламенят, но ураганът гасеше искрите им.

Но нямаше как да поддържам тази буря твърде дълго. Усещах как силата ми се изцежда. С едно последно усилие запратих Хиперион към очакващия го Гроувър.

— Няма да позволя да си играете с мен! — изрева титанът.

Успя да се надигне отново, но Гроувър вдигна флейтата към устните си и засвири. Леней се присъедини. Всички сатири в гората подеха мелодията, която звучеше като зловещ грохот на спускащ се по камъните бързей. Земята в краката на Хиперион изригна. Възлести корени обвиха нозете му.

— Какво правите? — извика смаяно той. Понечи да се измъкне от корените, но все още беше твърде слаб. Корените растяха и се изкачваха, стигнаха до коленете му, все едно той беше обул дървени ботуши. — Престанете! Вашата земна магия не може да се равнява със силата на титаните!

Но колкото повече се гърчеше, толкова по-бързо растяха корените. Катереха се по тялото му, удебеляваха се и се превръщаха в яка кора. Златната му броня се скри, вече почти напълно беше покрита от дървесна кора.

Свирнята не спираше. Армията на Хиперион се отдръпна смаяно и безпомощно гледаше как предводителят им изчезва пред очите им. Той протегна ръце и те се превърнаха в клони, от които изскочиха по-тънки вейки те пуснаха листа. Дървото растеше, ставаше все по-високо и по-дебело, накрая само лицето на титана се виждаше в средата на дънера.

— Не можете да ме затворите! — изрева той. — Аз съм Хиперион. Аз…

Кората скри лицето му.

Гроувър свали флейтата.

— Ти си един хубав клен.

Няколко сатира припаднаха от изтощение. Бяха се справили прекрасно със задачата си. Титанът беше вграден в огромния клен. Стволът беше дебел поне седем метра в диаметър, а клоните му се извисяваха над околните дървета. Все едно кленът беше расъл тук от векове.

Армията на титаните започва да отстъпва. Лагерниците от хижата на Атина нададоха ликуващ вик, но той се оказа преждевременен.

В този миг Кронос разкри изненадата си.

— Грууух!

Грухтенето отекна в цялата горна част на Манхатън. Полубогове и чудовища застинаха ужасени.

Гроувър подскочи.

— Звучи като… Не може да бъде!

Сещах се какво си мислеше. Преди две години бяхме получили „дар“ от Пан — огромен глиган, който ни пренесе през половината страна (след като преди това се опита да ни убие). Глиганът грухтеше по подобен начин, само дето сегашният звук звучеше малко по-изтънен, все едно… все едно идваше от ядосаната приятелка на нашия познат.

— Грууух!

Огромно розово създание прелетя над езерото. Истински кошмарен цепелин с криле.

— Летящо прасе! — извика Анабет. — Скрийте се!

Полубоговете се разбягаха, а крилатата свиня се спусна към нас. Крилете й бяха розови като на фламинго и бяха в тон с кожата й, но едва ли някой би я нарекъл сладка. Стовари се на земята и за малко не стъпка един от братята на Анабет. Развилня се и овърша половин акър гора, като постоянно се оригваше и бълваше задушлив газ. После излетя и пикира за ново нападение.

— Не мога да повярвам, че и това нещо е от древногръцката митология — измърморих.

— Боя се, че е точно така — отвърна Анабет. — Клазоменската свиня. Навремето е опустошавала гръцките градове.

— И Херкулес я е победил, нали?

— Не — поклати глава тя. — Доколкото знам, никой не я е побеждавал.

— Чудесно — въздъхнах.

Армията на титаните се окопитваше от изненадата. Явно осъзнаваха, че свинята е на тяхна страна.

Разполагахме само с няколко секунди, преди тя да ни връхлети отново, а лагерниците все още бяха в паника. След всяко оригване на гадината, горските духове хукваха с писъци към дърветата.

— Това прасе няма работа тук! — извиках и грабнах една от вързаните с въжета куки, с които лагерниците събаряха великаните. — Ще се погрижа за него. А вие спрете останалите. Прогонете ги обратно!

— А ако не можем? — обади се Гроувър.

Видях колко беше уморен. Магията беше изцедила силите му. Анабет също не изглеждаше добре, беше се сражавала с рана в рамото. Нямах представа как се справяха ловджийките, тъй като врагът се беше вклинил между нас.

Не исках да оставям приятелите си в това тежко състояние, но свинята беше по-голямата заплаха. Щеше да унищожи всичко — сгради, дървета, заспали простосмъртни. Трябваше да я спра.

— Ако трябва, отстъпете — рекох. — Но ги забавете. Ще гледам да побързам.

И преди да съм размислил, завъртях въжето с куката и когато свинята прелетя над нас, хвърлих с всичка сила. Куката се увъртя около крилото й. Чудовището изгрухтя ядосано и отлетя, отнасяйки ме в небето.

Ако искате да стигнете до центъра от Сентрал парк, моят съвет е да вземете метрото. Летящите прасета са по-бързи, но и много по-опасни.

Свинята прелетя над хотел „Плаза“ и се спусна над Пето авеню. Гениалният ми план беше да се изкатеря по въжето и да се озова на гърба на чудовището. За съжаление нямаше как да помръдна и сантиметър нагоре, защото постоянно се полюшвах и се мъчех да избягвам уличните лампи и сградите.

Бързо установих, че е едно да се катериш по въже в салона в час по физическо, а съвсем друго, ако въжето е закачено за движещото се крило на летящо прасе, което се носи във въздуха със сто и петдесет километра в час.

Минахме на зигзаг няколко пресечки и продължихме на юг към Парк авеню.

— Шефе! Хей, шефе!

С крайчеца на погледа си мярнах Блекджак, който летеше край нас, като постоянно се мяташе насам-натам, за да избегне крилата на прасето.

— Внимавай! — извиках.

— Скачай! — изцвили Блекджак. — Ще те хвана… надявам се.

Това не ми прозвуча особено успокоително. Пред нас беше Гранд Сентрал Стейшън. Над главния вход се извисяваше гигантска статуя на Хермес, която вероятно не беше активирана, тъй като никой не е успял да стигне до нея. Летях право към нея с най-добрата скорост за размазване.

— Чакай сигнал! — заповядах на Блекджак. — Имам идея.

— О! Колко мразя идеите ти…

Залюлях се настрани и вместо да се размажа в статуята на Хермес, се завъртях около нея, като закачих въжето под мишницата му. Мислех, че това ще спре прасето, но явно бях подценил ускорението на тежащата поне трийсет тона свиня. В мига, в който статуята се откъсна от пиедестала, аз се пуснах. Хермес зае моето място на провесеното от свинята въже, а аз полетях към улицата.

В тази частица от секундата си спомних как навремето мама работеше в едно магазинче за сладкиши до Гранд Сентрал Стейшън. Представих си колко ще е гадно, ако завърша живота си като едно мазно петно на тротоара.

Изведнъж под мен прелетя сянка и тупнах на гърба на Блекджак. Изобщо не беше най-мекото приземяване на света. Всъщност дори изревах ААААУУУУ! и гласът ми прозвуча една октава по-високо от нормалното.

— Извинявай, шефе — измърмори Блекджак.

— За нищо — прошепнах аз. — Следвай прасето!

Свинята беше завила надясно по Източна четирийсет и шеста и летеше обратно към Пето авеню. Издигнахме се над сградите и видях тук-там да пламтят пожари. Положението ставаше напечено. Кронос атакуваше едновременно от всички страни. Но в този момент не можех да мисля за това, имах си свои проблеми.

Статуята на Хермес все още висеше на въжето. Постоянно се удряше в сградите и се въртеше насам-натам. Свинята се снижи и Хермес се стовари във водната кула на един покрив. Разлетяха се дъски, рукна вода.

Хрумна ми идея.

— Приближи се — заповядах на Блекджак.

Той изцвили възмутено.

— Само колкото да ме чуе — рекох. — Искам да поговоря със статуята.

— Съвсем си изперкал, шефе — измърмори пегасът, но се подчини.

Озовахме се на около метър от лицето на Хермес и аз изкрещях:

— Здравей, Хермес! Команда Дедал двайсет и три. Унищожи летящите прасета! Започни активиране!

Статуята веднага се размърда. Като че ли се изненада, че вече не е върху Гранд Сентрал Стейшън, а се носи във въздуха на въже, теглено от огромна крилата свиня. Удари се в ъгъла на една тухлена сграда и това май я ядоса. Разтърси глава и започна да се изкачва по въжето.

Сведох поглед. Приближавахме се към обществената библиотека. На входа й стояха два големи мраморни лъва. Дали и те не бяха роботи? Вероятността беше малка, по все пак…

— По-бързо! — извиках на Блекджак. — Изпревари прасето. Накарай го да ни последва.

— Ъъъ, шефе…

— Имай ми вяра — отвърнах. — Знам какво правя… надявам се.

— О, всички се подиграват на пегасите!

Блекджак профуча напред. Можеше да е адски бърз, когато се налагаше. Хермес вече беше на гърба на чудовището.

Блекджак изцвили:

— Ей, пача!

След това срита свинята в зурлата и рязко се спусна. Прасето изгрухтя вбесено и ни последва.

Насочихме се право към стъпалата на библиотеката. Блекджак намали, колкото да скоча, и продължи към вратата.

Извиках:

— Лъвове! Команда Дедал двайсет и три! Убийте летящите прасета! Активирайте се!

Лъвовете се изправиха и ме погледнаха недоверчиво. Сигурно си мислеха, че им се подигравам. Но в този миг се чу:

— Грууух!

Огромното розово чудовище се приземи с трясък. Лъвовете го зяпнаха, като че ли не можеха да повярват на късмета си, и скочиха. В същия миг поочуканата статуя на Хермес стъпи на главата на свинята и започна да я налага безжалостно с жезъла си.

Извадих Въртоп, но не се наложи да се намесвам. Зъбите на лъвовете бяха бая големички. Свинята се разпадна пред очите ми. Едва не ми стана мъчно за нея. Надявах се, че щеше да срещне шопара на мечтите си в Тартар.

Когато чудовището изчезна, лъвовете и статуята на Хермес се огледаха смутено.

— Сега може да защитавате Манхатън — рекох им, но те като че ли не ме чуха. Поеха надолу по Парк авеню и сигурно щяха да продължат да търсят летящи прасета, докато някой не ги дезактивираше.

— Хей, шефе? — обади се Блекджак. — Какво ще кажеш за една кратка почивка за понички?

Избърсах потта от челото си.

— И на мен ми се иска, но битката продължава.

Всъщност дори я чувах да се приближава. Приятелите ми имаха нужда от помощ. Скочих на гърба на пегаса и литнахме на север, откъдето долитаха експлозии.