Последният олимпиец

Четвърта глава Изгаряме метален саван

Сънувах, че Рейчъл Елизабет Деър хвърля стрелички по мен.

Стоеше в стаята си… Стоп, почакайте. По-добре да обясня, че Рейчъл не разполагаше със своя стая, а с целия последен етаж на семейната резиденция, която се помещаваше в обновена стара къща в Бруклин. Нейната „стая“ беше просторна мансарда с луминесцентни лампи и прозорци от пода до тавана и беше долу-горе два пъти по-голяма от нашия апартамент.

От изрисуваните колони гърмеше рок. Доколкото бях успял да се ориентирам в музикалните вкусове на Рейчъл, единственото й правило гласеше, че в айпода й не биваше да има две песни, които да звучат еднакво, и всички те трябва да бъдат изчанчени и странни.

Беше облечена в кимоно и косата й беше разрошена, сякаш току-що беше станала от леглото. То беше разхвърляно. Стативите бяха наметнати с чаршафи. По пода се въргаляха разхвърляни дрехи и опаковки от вафли, но когато помещението е голямо, то трудно изглежда мръсно. През прозорците се виждаше почти целият Манхатън.

Тя целеше със стрелички рисунка, на която аз стоях пред огромния Антей. Рейчъл я беше нарисувала преди няколко месеца. На нея изглеждах свиреп — кръвожаден дори, — така че беше трудно да се прецени кой е лошият герой, но тя твърдеше, че точно така съм изглеждал след битката.

— Полубогове! — измърмори Рейчъл и хвърли стреличка към платното. — И техните тъпи подвизи!

Повечето стрелички падаха на пода, но няколко успяха да се забият. Една увисна на лицето ми, все едно си бях пуснал брадичка.

На вратата се потропа.

— Рейчъл! — извика мъжки глас. — Какво правиш, за Бога? Ще събудиш…

Тя измъкна дистанционното и спря уредбата.

— Влез!

Баща й прекрачи прага, присви очи и премига от грубата светлина. Косата му беше червеникава, малко по-тъмна от тази на Рейчъл. От тази страна, на която беше лежал на възглавницата, беше сплескана. На джоба на небесносинята му пижама беше избродиран монограм УД. Кой си поръчва пижами с монограм в наши дни?

— Какво става? — попита ядосано той. — Три сутринта е!

— Не можах да заспя — отвърна Рейчъл.

Една от забитите в лицето ми стрелички падна. Рейчъл скри останалите зад гърба си, но господин Деър ги забеляза.

— Ясно… Значи твоят приятел няма да дойде с нас на Сейнт Томас? — Господин Деър винаги ме наричаше така. Не използваше Пърси. Само „твоя приятел“. Или „младежо“, когато се обръщаше към мен, което се случваше рядко.

Рейчъл свъси чело.

— Не знам.

— Заминаваме сутринта — рече баща й. — Ако още не е решил…

— Сигурно няма да дойде — измърмори нещастно тя. — Сега доволен ли си?

Господин Деър сложи ръце на кръста. Закрачи из стаята с напрегнато изражение. Сигурно правеше така и в заседателната зала на своята строителна компания и изнервяше подчинените си.

— Все още ли сънуваш кошмари? — попита той. — Боли ли те главата?

Рейчъл хвърли стреличките на пода.

— Не биваше да ти казвам за това.

— Аз съм ти баща. Тревожа се за теб.

— Тревожиш се за репутацията на семейството — измърмори тя.

Баща й не реагира — може би не го чуваше за първи път, или пък може би беше самата истина.

— Може да се обадим на доктор Аркрайт — предложи Той. — Той ти помогна да преодолееш смъртта на хамстера…

— Тогава бях на шест — въздъхна Рейчъл. — Не, татко, не ми трябва терапевт. Просто…

Тя поклати глава безпомощно.

Баща й спря до прозореца. Взираше се в нощното небе на Ню Йорк, все едно беше негова собственост — всъщност той притежаваше само част от него.

— Ще ти се отрази добре да заминеш за малко — реши господин Деър. — Тук си подложена на лошо влияние.

— Няма да замина за „Кларион“! — заяви Рейчъл. — И приятелите ми не са твоя работа!

Господин Деър се усмихна, само че в усмивката му нямаше топлина. Все едно казваше: „Някой ден ще си дадеш сметка колко глупаво се държиш“.

— Опитай се да поспиш малко — настоя той. — Утре вечер ще сме на плажа. Ще е приятно.

— Приятно — повтори Рейчъл. — Страшно приятно…

Баща й излезе, като остави вратата отворена.

Рейчъл се взря в рисунката с мен и Антей. След това се приближи до съседния статив, който беше покрит с чаршаф.

— Дано наистина са само сънища — прошепна тя.

Свали покривалото и отдолу се показа набързо нарисувана графика с въглен. Рейчъл обаче беше добра художничка. На платното определено беше Люк като малък, девет-десетгодишен, широко усмихнат и без белег. Нямах представа откъде тя можеше да знае как е изглеждал тогава, но приликата беше поразителна, така че едва ли беше предположение. Знаех много малко за живота на Люк, но вероятно на картината беше изобразен преди да разбере, че е полубог, и да избяга от къщи.

Рейчъл се взря в портрета. След това свали платното и от следващия статив. Картината на него беше още по-стряскаща. Тя изобразяваше Импайър Стейт Билдинг. В далечината се надигаше буря, от тъмните облаци изскачаше огромна ръка. В подножието на сградата се беше събрала тълпа, само че не от обичайните туристи и пешеходци. Мярнах копия, мечове, знамена — истинска армия.

— Пърси — прошепна Рейчъл, все едно знаеше, че я чувам, — какво става?

Сънят избледня и последното, което помнех, беше, че ми се искаше да можех да отговоря на въпроса й.

На сутринта реших да й се обадя, но в лагера нямаше никакви телефони. На Дионис и на Хирон не им трябваха. Когато се нуждаеха от нещо, те се свързваха с Олимп посредством Ирида. А когато някой полубог използваше мобилен телефон, сигналите привличаха вниманието на всички чудовища в радиус от сто мили. Все едно да изпратиш съобщение: „Тук съм! Ела да ми видиш сметката!“ Макар и лагерът да се охраняваше от вълшебни граници, не биваше да рискувам.

Повечето полубогове (с изключение на Анабет и още неколцина) дори не притежаваха мобилни телефони. А нямаше как да отида при Анабет и да й кажа: „Хей, дай ми телефона си, за да се обадя на Рейчъл!“. За да се свържа с нея, трябваше да изляза от лагера и да мина пеша няколко мили до най-близкия магазин. Дори и Хирон да ме пуснеше, докато стигнех до там, Рейчъл вече щеше да е в самолета на път за Сейнт Томас.

Закусих унило сам на масата на Посейдон. Погледът ми беше впит в пукнатината в мраморния под, през която преди две години Нико беше запратил неколцина кръвожадни скелети в Подземното царство. Споменът определено не повлия благотворно на апетита ми.

След закуска с Анабет тръгнахме на проверка на хижите. Всъщност Анабет беше на ред за проверката, а моята задача за сутринта беше да прегледам докладите до Хирон. Но тъй като и на двама ни задълженията не ни бяха по вкуса, решихме да ги свършим заедно, за да не са ни толкова досадни.

Започнахме с хижата на Посейдон, тоест с мен. Сутринта си бях пооправил леглото (е, долу-горе) и бях изправил закачения на стената рог от Минотавъра, така че си дадох четири от пет точки.

Анабет се намръщи.

— Много си щедър — с върха на химикала си вдигна захвърлените на пода мръсни шорти.

Грабнах ги.

— О, я стига! Това лято Тайсън го няма, за да чисти.

— Три от пет — обяви Анабет. Знаех, че не бива да споря. Продължихме нататък.

Докато вървяхме, се опитах да прегледам докладите. В тях имаше съобщения от полубогове, природни духове и сатири от цялата страна, които описваха активността на чудовищата. Новините бяха доста потискащи, а моят СДВ със сигурност не обичаше да се концентрира върху потискащи теми.

Навсякъде се водеха битки. Не можехме да разчитаме на никакви нови попълнения. На сатирите им беше трудно да намират нови полубогове и да ги водят в лагера, тъй като из цялата страна обикаляха чудовища. От месеци не бяхме получавали вести от Талия, която сега беше начело на ловджийките на Артемида, а дори и да знаеше какво става с нея, богинята едва ли щеше да ни каже.

Влязохме в хижата на Афродита, която, естествено, получи максималния брой точки. Леглата бяха оправени. Дрехите бяха подредени в шкафчетата по цветове. На перваза цъфтяха цветя. Предложих да отнемем една точка заради ужасния аромат на дизайнерски парфюм, но Анабет не ми обърна внимание.

— Прекрасно, както винаги, Силена — рече тя.

Силена кимна смутено. По стената над леглото й висяха снимки на Бекендорф. Тя седеше с кутия шоколадови бонбони в скута. Спомних си, че баща й беше собственик на магазин за шоколадови изделия във Вилидж и така беше привлякъл вниманието на Афродита.

— Искате ли бонбон? — попита Силена. — Татко ми ги изпрати. Искаше да ме ободри.

— Хубави ли са? — попитах.

Тя поклати глава.

— Имат вкус на картон.

Нямах нищо против картона и затова си взех. Анабет отказа. Обещахме да се видим със Силена по-късно и продължихме.

Докато пресичахме поляната, там избухна свада между хижите на Арес и на Аполон. Няколко от децата на Аполон, въоръжени с огнени бомби, прелетяха над хижата на Арес с колесница, теглена от два пегаса. За първи път виждах летяща колесница и реших, че сигурно е страшно приятно да се возиш на нея. След миг покривът на хижата на Арес избухна в пламъци и ниадите от близкото езеро се втурнаха да гасят пожара.

След това децата на Арес изрекоха някакво заклинание и стрелите на враговете им се превърнаха в гумени и не се забиваха.

Двама стрелци с лъкове притичаха край нас, преследвани от един бесен син на Арес, който крещеше в рими:

— Ти ли ще изричаш заклинание за мен? / Да говоря в рими по цял ден!

Анабет въздъхна.

— Пак ли… Предишния път, когато Аполон направи тази магия, цяла седмица всички говореха в рими.

Потреперих. Аполон, освен че беше бог на стрелбата с лък, беше и покровител на поезията. Бях го чувал да рецитира личното си творчество и честно казано, предпочитах да ме простреля с лъка си, отколкото да се наложи да го изслушам пак.

— А за какво всъщност се карат? — попитах.

Анабет не отговори, отбелязваше в листа си, като даде на всяка от двете хижи по единица.

Осъзнах, че съм я зяпнал, което беше глупаво, тъй като я бях виждал милиони пъти. Това лято тя беше висока колкото мен, което беше истинско облекчение. При все това изглеждаше много по-зряла и това страшно ме дразнеше. В смисъл… Да, Анабет винаги си е била готина, но вече започваше да става адски красива.

Накрая тя рече:

— За летящата колесница.

— Какво?

— Нали попита за какво се карат.

— А! Аха.

— Плениха я при една операция във Филаделфия миналата седмица. Някои от полубоговете на Люк били там с нея. По време на битката, децата на Аполон я пленили, но начело на нападението била Клариса. И оттогава те не могат да се разберат кой да вземе колесницата.

Проснахме се на земята, тъй като караната от Майкъл Ю колесница пикира ниско над един от синовете на Арес до нас. Той се опита да прониже кочияша с копието си, като го ругаеше в рими. Изненадах се колко добре се справяше с римуването на ругатните и обидите.

— Животът ни виси на косъм — измърморих аз, — а те се дърлят за някаква глупава колесница.

— Ще им мине — отвърна Анабет. — Клариса ще дойде на себе си.

Не бях толкова сигурен. Лично аз не бих очаквал подобно нещо от Клариса.

Прегледах още няколко доклада и обиколихме още няколко хижи. Тази на Деметра получи четири точки. На Хефест взе три, макар че и толкова не заслужаваше, но заради смъртта на Бекендорф решихме да им пуснем малко гювеч. Хермес получи две, което не беше изненада. И хижата на Хермес се настаняваха всички лагерници с неизвестни родители и тъй като боговете се отличаваха с невероятно къса памет, хижата на Хермес беше претъпкана.

Накрая стигнахме до хижата на Атина, която беше подредена и чиста, както винаги. Книгите по лавиците бяха подравнени. Броните бяха лъснати. По стените висяха военни карти и чертежи. Само леглото на Анабет беше разхвърляно. Върху него бяха оставени пръснати листове и включеният сребрист лаптоп.

— Влакас — измърмори Анабет, което на старогръцки означаваше „идиот“. Явно говореше за себе си.

Заместникът й Малкълм прикри усмивката си.

— Ами… подредихме всичко останало, но не знаехме дали може да пипаме твоите неща.

Добре, че се бяха въздържали. Анабет си пазеше един бронзов нож специално за чудовища и за хора, които се осмеляха да пипат вещите й.

Малкълм ми се ухили.

— Ще почакаме отвън да довършите огледа.

Децата на Атина се измъкнаха на поляната, а Анабет се захвана да си оправи леглото.

Аз смутено се мотаех наоколо, като се мъчех да прегледам още няколко доклада. По принцип, дори и по време на проверка, беше забранено двама лагерници от различен пол да бъдат… сами.

Наложи се да впишем това правило, когато Силена и Бекендорф станаха гаджета. Да, знам какво си мислите: не са ли всички полубогове роднини по божествена линия и как така могат да бъдат гаджета? Работата е там, че генетически погледнато, божествената линия няма никакво значение, тъй като боговете нямат ДНК. Едип полубог никога не би тръгнал с някой от братята или сестрите си. Момче и момиче от хижата на Атина да бъдат заедно? В никакъв случай. Но дъщеря на Афродита и син на Хефест? Те не са роднини. Не е никакъв проблем.

Такива мисли ми се въртяха в главата, докато гледах как Анабет разтребва. Тя затвори лаптопа си, който й беше подарък от изобретателя Дедал.

Прокашлях се смутено и попитах:

— Намери ли нещо интересно вътре?

— Твърде много — отвърна тя. — Дедал има толкова идеи, че ще ми трябват поне петдесет години, за да ги разгадая.

— Аха — измърморих аз. — Сигурно ще е забавно.

Анабет прибра листовете — чертежи на сгради и бележки. Знаех, че мечтата й е някой ден да стане архитект, но опитът ми подсказваше да не я питам върху какво работи. Веднага щеше да ме залее с поток от обяснения за ъгли, подпорни греди и така нататък, докато не ми се завиеше свят.

— Знаеш ли… — тя прибра косата си зад ухото, което й беше навик, когато беше притеснена. — Тази история с Бекендорф и Силена… Няма как да не се замислиш. Да си дадеш сметка какво е… най-важно за теб. Че можеш да загубиш хора, които са ти важни.

Кимнах. Започнах да се вторачвам в разни дреболии, като например, че все още носеше обеците със сребърни сови, които й беше подарил баща й, гениалният преподавател по военна история от Сан Франциско.

— Ъъъ… — измънках. — В смисъл… всичко наред ли е с вашите?

Да, да, адски глупав въпрос, знам, но все пак бях смутен.

Анабет ме изгледа разочаровано, но кимна.

— Татко мислеше да ме заведе в Гърция това лято — рече тя замечтано. — Винаги съм искала да видя…

— Партенона — спомних си аз.

Тя се усмихна.

— Да.

— Е, някой друг път. Ще имаш още много лета, нали?

Веднага щом го изрекох, си дадох сметка колко тъпо прозвуча. Бях на прага на „сетния си миг“. След по-малко от седмица можеше да падне Олимп. Ако епохата на боговете наистина залезеше, светът, който познавахме, щеше да потъне в хаос. Полубоговете щяха да бъдат преследвани и изтребени. Нямаше да имаме повече лета.

Анабет заби поглед в листа си.

— Три точки — измърмори тя, — заради нехайството на предводителя на хижата. Хайде, да вървим. Трябва да довършим твоите доклади и да отидем при Хирон.

По пътя към Голямата къща прегледахме последния доклад, който беше написан на листо от клен от един сатир в Канада. Той още повече помрачи настроението ми.

— Скъпи Гроувър — зачетох на глас. — Гората край Торонто е нападната от гигантски язовец. Опитах се да последвам съвета ти и да призова мощта на Пан. Никакъв резултат. Много дървета на дриади са унищожени. Оттеглям се в Отава. Моля, дай съвет. Къде си? — Глисън Хедж, защитник.

Анабет се намръщи.

— Знаеш ли къде е Гроувър? Нали имате телепатична връзка?

След смъртта на бог Пан миналото лято, с най-добрия ми приятел като че ли поехме по различни пътища. Съветът на чифтокопитните старейшини го смяташе за прогонен в изгнание, но той продължаваше да обикаля по Източното крайбрежие, за да разпространи вестта за Пан и да убеди природните духове сами да защитават своите малки късчета от дивата природа. Беше си идвал в лагера само няколко пъти, за да се види с приятелката си Хвойничка.

Последно бях чул, че е в Сентрал парк и организира тамошните дриади, но от два месеца никой не го беше виждал. Опитвахме се да се свържем с него чрез Ирида, но без успех. Надявах се, че ще разбера, ако му се случи нещо лошо, тъй като имахме телепатична връзка. Веднъж той ми беше казал, че ако загине, може и аз да умра заради връзката ни. Нямах представа дали това беше така.

Чудех се дали все още е в Манхатън. След това се замислих за съня си и рисунките на Рейчъл — надвисналите над града тъмни облаци, събраната пред „Импайър Стейт Билдинг“ войска.

— Анабет — спрях я край стълба с окачената топка на игрището. Знаех, че нагазвам в опасни води, но нямах представа на кого друг мога да имам вяра. Освен това, винаги бях разчитал на Анабет за съвет. — Слушай, снощи сънувах… ъъъ… Рейчъл…

Разказах й всичко, дори и за странния портрет на Люк като малък.

След като свърших, тя дълго мълча. След това така нагъна листа, в който записваше точките от проверката на хижите, че го скъса.

— И какво искаш да ти кажа?

— Не знам. Ти си най-добрият стратег, който познавам. Ако беше на мястото на Кронос и планираше войната, какво щеше да направиш?

— Бих използвала Тифон за отвличане на вниманието. След това бих атакувала директно Олимп, докато боговете са на Запад.

— Точно както е на рисунката на Рейчъл.

— Пърси — изсъска Анабет, — Рейчъл е обикновена простосмъртна!

— Ами ако сънищата й са истина? Онези титани говореха, че Олимп ще бъде унищожен до дни. Казаха, че са подготвили други предизвикателства. А портрета на Люк като малък…

— Просто трябва да сме нащрек.

— Как? — попитах. — Виж на какво е заприличал лагерът! Дори не можем да спрем да се караме. А на всичкото отгоре, се предполага да ме съсече прокълнатият меч!

Тя хвърли листа на земята.

— Знаех си, че не бива да ти показваме пророчеството! — възкликна тя ядосано. — То само те плаши. А когато те е страх, хукваш да бягаш.

Зяпнах я смаяно.

— Аз? Да бягам?

Анабет се наклони към мен.

— Да, ти! Ти си страхливец, Пърси Джаксън!

Носовете ни бяха опрени един в друг. Очите й бяха зачервени. Изведнъж ми просветна, че може би ме наричаше страхливец не заради пророчеството.

— Щом не ти харесват нашите шансове — изръмжа тя, — по-добре да беше заминал с Рейчъл на ваканция.

— Анабет…

— И щом не ти харесва при нас.

— Не е честно!

Тя ме заобиколи и хукна към ягодовите поля.

Ще ми се да кажа, че оттам насетне денят ми тръгна по-добре. Нищо подобно, естествено.

Следобеда се събрахме край лагерния огън, за да се сбогуваме с Бекендорф и да изгорим погребалния му саван. Хижите на Арес и на Аполон дори обявиха временно примирие, за да присъстват.

Саванът на Бекендорф беше изработен от миниатюрни метални халки. Не си представях как ще изгори, но сигурно Мойрите ни помогнаха. Щом го хвърлихме в огъня, металът се разтопи и се превърна в златист дим, който се издигна в небето. Пламъците на лагерния огън винаги отразяваха настроението ни и този път бяха черни.

Надявах се душата на Бекендорф да се е озовала в Елисейските полета. Може би той щеше да предпочете да се прероди и да се опита три последователни пъти да стигне до Елисейските полета, за да го допуснат до Островите на блажените, които бяха нещо като най-готината част от Подземното царство. Бекендорф заслужаваше да бъде там.

След церемонията Анабет си тръгна, без да ми проговори. Повечето от лагерниците се разотидоха, да се заемат със следобедните си задължения. Аз останах, взрян в утихващия огън. Силена плачеше, а Клариса и гаджето й Крис Родригес се опитваха да я утешат.

Накрая събрах смелост да се приближа към тях.

— Силена… Страшно съжалявам.

Тя подсмръкна. Клариса ме изгледа кръвнишки, но тя винаги си гледаше така. Крис се правеше, че не ме забелязва. Той беше минал на страната на Люк, но след това Клариса го беше спасила от лабиринта и Крис сигурно още се чувстваше виновен.

Прокашлях се.

— Силена, Бекендорф си носеше твоя снимка. Преди битката си я извади и я погледна. Ти означаваше много за него. Заради теб изминалата година беше най-щастливата от живота му.

Силена се разхълца.

— Браво, Пърси — измърмори подигравателно Клариса.

— Не, недей — обади се Силена. — Благодаря… благодаря ти, Пърси… Прибирам се.

— Искаш ли компания? — попита Клариса.

Силена поклати глава и хукна.

— По-силна е, отколкото изглежда — измърмори Клариса, все едно говореше на себе си. — Ще се оправи.

— И ти би могла да допринесеш за това — предложих. — Да почетеш паметта на Бекендорф, като се сражаваш заедно с нас.

Клариса автоматично посегна към ножа си, но не го намери — беше го оставила забит в масата за пинг-понг в Голямата къща.

— Това не ме засяга — изръмжа тя. — Докато не покажете повече уважение към нас, ние няма да се бием повече.

Забелязах, че тя не говореше в рими. Може би не беше била с останалите, когато Аполон беше произнесъл заклинанието или пък беше успяла да го преодолее. Изтръпнах — за миг се зачудих дали Клариса не беше шпионинът на Кронос в лагера. Дали не се оттегляше затова от битката? Но колкото и да не ми беше симпатична Клариса, не можех да си я представя като агент на Кронос.

— Добре — рекох. — Не исках да се стига дотам, но ти си ми длъжник. Ако не бях аз, още щеше да гниеш в пещерата на циклопа в Морето на чудовищата.

Тя стисна зъби.

— Избери си нещо друго като отплата, Пърси. Но не и това. Прекалено много пъти сте пренебрегвали хижата на Арес. Не си мисли, че не знам какво говорят зад гърба ми.

Едва не отвърнах: „Ами то си е самата истина“, но на време си прехапах езика.

— И какво? Ще оставиш Кронос да ни смачка?

— Щом толкова държиш на помощта ми, накарай ги да ни дадат колесницата.

— Ама и ти си едно голямо бебе.

Тя пристъпи към мен, но Крис застана между нас.

— Хей! — извика той. — Клариса, помисли! Той има право.

Тя му се озъби:

— И ти ли!

Обърна се и закрачи ядосано, а Крис хукна след нея.

— Хей, почакай! Исках само… Клариса, чакай!

Почаках, докато и последните искрици от огъня не угаснаха в следобедното небе. След това се отправих към арената. Имах нужда от малко почивка, а и освен това исках да видя един стар приятел.