Последният олимпиец

Двайсет и втора глава Охлаждат ме

Не можех да допусна някой да ми краде пегаса. Дори и Рейчъл. Това, което беше направила, едновременно ме ядоса, изненада и разтревожи.

— Какво ли е намислила? — измърмори Анабет, докато тичахме към реката. За съжаление подозирах какъв беше отговорът и от него направо ми призляваше.

Движението беше натоварено. Улиците бяха пълни с хора, които смаяно разглеждаха опустошенията от бойните действия. На всяка крачка имаше полицейски патрулки с виещи сирени. Нямаше никакъв шанс да хванем такси, а пегасите бяха отлетели. Бях готов да се съглася и на няколко карнавални понита, но те бяха изчезнали безследно, заедно с всичката бира в центъра. Затова хукнахме, като едва си проправяхме път през тълпите смаяни простосмъртни по тротоарите.

— Няма да успее да мине през вълшебните граници — продължи задъхано Анабет. — Пелей ще я изяде.

Не се бях сетил за това. Мъглата нямаше да заблуди Рейчъл. Лесно щеше да намери лагера, но се надявах, че вълшебните граници ще я спрат. Не ми беше минало през ума, че Пелей може да я нападне.

— Трябва да побързаме. — Обърнах се към Нико. — Можеш ли да извикаш няколко конски скелета?

Той едва си поемаше дъх от бягането.

— Толкова съм уморен… че не мога да извикам и кучешки кокал.

Спуснахме се по дигата към реката. Щом слязохме долу, изсвирих силно. Не исках да го правя. Въпреки вълшебното почистване с пясъчния долар, който бях дал на Ийст Ривър, водата си оставаше доста замърсена. Не ми харесваше мисълта, че заради мен морските животни може да се разболеят. Но така или иначе, те веднага откликнаха на зова ми.

Сивата вода се разпени и на повърхността се появиха три водни кончета. Изцвилиха нещастно и разтърсиха гриви, за да падне тинята. Бяха страшно красиви, с пъстроцветни рибешки опашки, с глави и предница на бели жребци. Водачът им беше по-едър от останалите — жребец, който можеше да носи дори и циклоп.

— Дъга! — извиках. — Как си, приятелю?

Той изцвили жално.

— Да, съжалявам — отвърнах. — Но въпросът е спешен. Трябва веднага да се върнем в лагера.

Дъга изпръхтя.

— Тайсън ли? Добре е! Съжалявам, че не е тук. Сега е пълководец на циклопската армия.

— Иооооооо!

— Да, сигурен съм, че ще ти донесе ябълки. А ще може ли…

След секунди с Анабет и Нико порехме водите на реката по-бързо и от скутери. Профучахме под моста Трогс Нек и се отправихме към залива.

Имах чувството, че измина цяла вечност, преди да зърнем брега на лагера. Благодарихме на водните кончета и излязохме на сушата, където ни чакаше Аргус. Той стоеше на пясъка със скръстени ръце, стоте му очи гледаха мрачно.

— Тук ли е? — попитах.

Той кимна.

— Всичко наред ли е? — обади се Анабет.

Аргус поклати глава.

Поехме след него по пътеката. Беше ми странно отново да съм в лагера, всичко изглеждаше толкова спокойно — без горящи сгради, без ранени бойци. Хижите се белееха на слънцето, полята искряха от роса. Наоколо не се виждаше жива душа.

Но в Голямата къща ставаше нещо. От прозорците струеше зелена светлина, точно както бях видял в съня си с Мей Кастелан. Мъгла — вълшебна мъгла — се спускаше над двора. Хирон лежеше на голяма като за кон носилка край игрището за волейбол, няколко сатира се суетяха край него. Блекджак подскачаше разтревожено в тревата.

— Не съм виновен, шефе! — заоправдава се той, щом ме видя. — Шантавото момиче ме накара!

Рейчъл Елизабет Деър стоеше до стъпалата към верандата. Ръцете й бяха вдигнати, сякаш чакаше някой от горните етажи да й хвърли топка.

— Какво прави? — попита Анабет. — Как е минала през преградите?

— Долетя с пегаса — отвърна един от сатирите и погледна обвинително Блекджак. — Профуча покрай дракона, все едно няма никакви прегради.

— Рейчъл! — извиках и поех към нея, но сатирите ме спряха.

— Пърси, недей — обади се Хирон. Опита се да се надигне и потрепери от болка. Лявата му ръка беше гипсирана, двата му задни крака също, цялата му глава беше бинтована. — Не бива да я прекъсваш.

— Нали беше говорил с нея!

— Говорих. И я поканих тук.

Зяпнах го смаяно.

— Но ти каза, че няма да позволиш на никого да се пробва отново! Закле се…

— Знам какво съм казал, Пърси. Но това беше грешка. Рейчъл имаше видение за проклятието на Хадес. Според нея то вече не е в сила. И ме убеди, че заслужава да й дам възможност да се опита.

— А ако още е в сила? Ако Хадес не е намерил време да го премахне? Тя ще полудее!

Мъглата се виеше около Рейчъл. Тя цялата трепереше.

— Хей! — изкрещях. — Спри!

Хукнах към нея, без да обръщам внимание на сатирите. На около три метра от нея се сблъсках с нещо като невидима сфера, която я заобикаляше. От удара отскочих и се проснах в тревата.

Рейчъл отвори очи и се обърна. Приличаше на сомнамбул — все едно ме виждаше, но в същото време спеше.

— Спокойно — рече тя, гласът й сякаш идваше от много далеч. — Заради това дойдох тук.

— Ще превъртиш!

Тя поклати глава.

— Това е призванието ми, Пърси. Най-сетне разбрах всичко.

Звучеше точно така, като Мей Кастелан. Трябваше да я спра, а не можех дори да се изправя.

Къщата се разклати. Вратата рязко се отвори и отвътре засия зелена светлина. Разнесе се спарена миризма на змийско леговище.

И мъглата се виеше като стотици змии, които се спускаха по гредите на верандата и обикаляха около къщата. На прага се появи оракулът.

Съсухрената мумия с пъстра рокля пристъпи напред. Изглеждаше по-зле от обикновено, ако изобщо това беше възможно. Косата й падаше на кичури. Сбръчканата кожа се беше нацепила като седалката на стар автобус. Изцъклените очи се взираха невиждащо, но сякаш нещо я притегляше право към Рейчъл.

Рейчъл протегна ръце. Не изглеждаше изплашена.

— Толкова дълго си чакала — рече тя. — Вече съм тук.

Слънцето заискря ярко. Във въздуха над верандата увисна рус младеж с бяла тога, слънчеви очила и наперена усмивка.

— Аполон! — ахнах аз.

Той ми намига и вдигна пръст към устните си.

— Рейчъл Елизабет Деър — поде той. — Притежаваш дарбата на прорицателите. Но освен дар, тя е и прокоба. Сигурна ли си, че я искаш?

Тя кимна.

— Това е моята съдба.

— Приемаш ли рисковете?

— Да.

— В такъв случай, продължавай — рече богът.

Рейчъл затвори очи.

— Приемам тази роля. Вричам се на Аполон, покровителя на прорицателите. Отварям очите си за бъдещето и няма да забравя миналото. Приемам духа на Делфи, гласа на боговете, този, който говори неясно, пророка на съдбата.

Нямах представа откъде й идваха тези думи, но докато ги изричаше, мъглата се сгъсти. От устата на мумията като питон изпълзя плътен зелен пушек, плъзна се по стъпалата и ласкаво се заувива по краката на Рейчъл. Мумията се сгърчи и се разпадна, от нея остана само шепа прах върху стара пъстра рокля. Мъглата погълна Рейчъл и за миг тя изчезна от погледите ни. След това пушекът се разсея.

Рейчъл падна като подкосена и се сви на кълбо. Анабет, Нико и аз се втурнахме към нея, но Аполон ни спря:

— Стойте! Това е най-деликатният момент.

— Какво става? — извиках. — Какво й е?

Аполон се взираше загрижено в Рейчъл.

— Сега духът трябва да я приеме.

— А ако не я? — попита Анабет.

— Четири срички — отвърна Аполон и отброи на пръстите си: — Мно-го ло-шо!

Въпреки предупреждението му, коленичих до Рейчъл. Задушливата спарена миризма беше изчезнала. Мъглата потъна в земята и зелената светлина изчезна. Но Рейчъл беше бледа като платно. Едва дишаше.

Изведнъж клепачите й потрепнаха и се отвориха. Прикова очи в мен.

— Пърси?

— Добре ли си?

Опита се да се надигне.

— Ох!

Притисна длани към слепоочията си.

— Рейчъл — обади се Нико, — искрицата на живота ти почти напълно бе угаснала. Виждах как умираш.

— Добре съм — прошепна тя. — Помогнете ми да стана, моля. Виденията… малко ми се вие свят.

— Сигурна ли си, че си добре? — настоях разтревожено.

Аполон слезе от верандата.

— Дами и господа, позволете ми да ви представя новия делфийски оракул!

— Стига бе! — възкликна Анабет.

Рейчъл се усмихна едва-едва.

— И на мен ми е странно, но такава е съдбата ми. Осъзнах го в Ню Йорк. Разбрах защо съм родена с дара да виждам през мъглата. Писано ми е да стана оракул.

Премигах.

— Значи сега можеш да предсказваш бъдещето?

— Невинаги — отвърна тя. — Но имам видения, в главата ми се появяват образи, думи. Когато някой ми зададе въпрос… ох!

— Започва се! — обяви Аполон.

Рейчъл се преви, сякаш някой я беше ударил в корема. След това се изправи и очите й грейнаха змийскозелени.

Когато заговори, гласът й отекваше утроен, все едно едновременно чувахме три гласа:

Щом изрече последната дума, Рейчъл политна и се строполи на земята. С Нико я подхванахме и й помогнахме да се качи на верандата. Цялата гореше, все едно имаше температура.

— Добре съм — прошепна тя с нормалния си глас.

— Какво беше това? — попитах.

Тя объркано поклати глава.

— Кое?

— Струва ми се — обади се Аполон, — че току-що чухме следващото велико пророчество.

— И какво означава то? — извиках ядосано.

Рейчъл се намръщи.

— Изобщо не помня какво съм казала.

— Да, духът ще говори чрез теб само понякога — обясни богът. — А през останалото време Рейчъл ще си бъде същата както преди. Няма смисъл да я тормозите с въпроси, тя не знае нищо, макар че ей сега ни даде следващото голямо предсказание за бъдещето на света.

— Какво? — възкликнах. — Но…

— Пърси — прекъсна ме Аполон, — на твое място не бих се тревожил толкова. Предишното велико пророчество, което се отнасяше за теб, се сбъдна седемдесет години след като беше произнесено. Може и да не доживееш до деня, за който се говори в предсказанието на Рейчъл.

Замислих се за думите, които Рейчъл беше произнесла със зловещия си глас — огън, вода, портата на смъртта.

— Може — отвърнах. — Но не ми звучи добре.

— Така е — заяви доволно Аполон. — Със сигурност не звучи добре. От нея ще стане чудесен оракул!

Не беше лесно да се удържим да не разпитваме, но Аполон настоя, че Рейчъл се нуждае от почивка, а и тя наистина изглеждаше отпаднала.

— Съжалявам, Пърси — рече тя. — На Олимп не ти обясних всичко, но зовът ме плашеше. Мислех, че няма да ме разбереш.

— И все още не те разбирам напълно — признах си. — Но сигурно трябва да се радвам за теб.

Рейчъл се усмихна.

— Едва ли чак да се „радваш“. Да виждаш бъдещето не е лесно, но това е съдбата ми. Надявам се, само родителите ми…

Тя замълча.

— Все още ли смяташ да отидеш в лицея „Кларион“? — попитах.

— Обещах на татко. Ще трябва да се опитам да бъда нормално момиче през учебната година, а…

— А точно сега имаш нужда от сън — намеси се Аполон. — Хирон, таванът не е много подходящо място за нашия нов оракул, нали?

— Определено. — Хирон изглеждаше много по-добре, след като богът на медицината се беше погрижил за него. — Рейчъл може да се настани в стаята за гости в Голямата къща, докато обмислим въпроса.

— Представям си пещера в гората — занарежда замечтано Аполон. — С факли и тежки пурпурни завеси на входа… Тайнствено и загадъчно. А вътре, пълно обзавеждане, с игри и система за домашно кино.

Хирон се изкашля силно.

— Какво? — намръщи се Аполон.

Рейчъл ме целуна по бузата.

— Чао, Пърси — прошепна тя. — Не е нужно да виждам бъдещето, за да ти кажа какво да правиш сега, нали?

Като че ли ме гледаше по-пронизително отпреди.

Изчервих се като домат.

— Да.

— Добре — отвърна тя. Обърна се и последва Аполон в Голямата къща.

Следобедът продължи също толкова странно. Лагерниците се прибраха от Ню Йорк с коли, пегаси и колесници. Погрижихме се за ранените. След това се събрахме край лагерния огън да изпратим загиналите.

Саванът на Силена беше яркорозов, но върху него имаше избродирано копие. Хижите и на Арес, и на Афродита я приемаха за свой герой, затова заедно подпалиха кладата й. Никой не спомена думата „шпионин“. Тайната изгоря и се превърна в пепел, а в небето се издигна пушек с аромат на дизайнерски парфюм.

Дори и Етан Накамура получи саван от черна коприна с два кръстосани меча под везни. Когато пламъците го обгърнаха, си пожелах да узнае, че в крайна сметка е успял да постигне целта си. Беше платил не само с окото, а и с живота си, но дребните божества най-сетне щяха да получат уважението, което им се полагаше.

Вечерята в трапезарията мина унило. Единственият забавен епизод беше, когато дриадата Хвойничка се разпищя и се хвърли на врата на Гроувър, а всички наоколо заподсвиркваха и се развикаха. Двамата отидоха на разходка по плажа под звездите и аз им се радвах, макар че ми напомниха за Силена и Бекендорф, което ме натъжи.

Госпожа О’Лиъри обикаляше доволно сред масите и дояждаше останките. Нико седеше на главната маса с Хирон и господин Д. и това на никой не му се струваше странно. Всички тупаха Нико по гърба и го поздравяваха за смелостта му. Дори и децата на Арес го харесваха. Това е то — появиш ли се с армия от зомбита, за да спасиш останалите, изведнъж ставаш всеобщ любимец.

Постепенно трапезарията се опразни. Някои отидоха край лагерния огън, където щеше да има песни. Други направо си легнаха. Аз седях сам на масата на Посейдон и гледах лунната пътека над залива. Виждах Гроувър и Хвойничка на плажа, държаха се за ръце и си шепнеха. Всичко беше толкова спокойно.

— Хей! — Анабет се настани до мен. — Честит рожден ден!

Постави пред мен накривена на една страна торта със синя глазура.

Зяпнах.

— Какво?

— Днес е осемнайсети август — отвърна тя. — Твоят рожден ден.

Не можех да повярвам. Изобщо не ми беше минало през ума. Но Анабет беше права. Сутринта бях навършил шестнайсет — същата сутрин, когато бях избрал да дам на Люк ножа. Пророчеството се беше сбъднало абсолютно точно, а аз изобщо не се бях замислил, че имам рожден ден.

— Пожелай си нещо — подкани ме Анабет.

— Ти ли я приготви? — попитах.

— С помощта на Тайсън.

— Затова прилича на шоколадова тухла — рекох. — Със син цимент.

Анабет се разсмя.

Замислих се за миг и духнах свещичката.

Разделихме си тортата наполовина и я изядохме с пръсти. Анабет седеше до мен и гледахме океана. Щурци и чудовища огласяха гората, но иначе беше тихо.

— Спаси света — рече тя.

— Заедно го направихме.

— А Рейчъл стана новия оракул, което означава, че няма как да си има гадже.

— Май не си разочарована — отбелязах.

Анабет сви рамене.

— А, не ме интересува.

— Да бе, да.

Тя вдигна вежди.

— Искаш да ми кажеш нещо ли, водорасляк?

— Сигурно ще ме сриташ…

— Със сигурност ще те сритам.

Избърсах крема от тортата от пръстите си.

— Когато се гмурнах в Стикс, за да стана неуязвим… Нико ми каза, че трябва да измисля едно нещо, което да ме свързва със света, заради което искам да си остана смъртен.

Анабет се взираше в далечината.

— Да?

— След това, на Олимп — продължих, — когато искаха да ме правят бог, пак си мислех…

— О, толкова ти се искаше да приемеш!

— Е, може би малко. Но не го направих, тъй като си мислех… Не исках всичко да е едно и също цяла вечност, защото нещата винаги може да станат по-добри. И си мислех…

Устата ми беше абсолютно пресъхнала.

— За някоя конкретно? — попита нежно Анабет.

Обърнах се и видях, че тя се сдържаше да не се усмихне.

— Присмиваш ми се!

— Не е вярно!

— Нарочно го правиш по-трудно!

Тя се разсмя и сложи ръце на врата ми.

— Никога, ама никога няма да ти е лесно с мен, водорасляк. Време е да свикнеш.

Целуна ме и все едно мозъкът ми се разтопи и потече по цялото ми тяло.

Искаше ми се този момент да продължи завинаги, но изведнъж се разнесе глас:

— Е, крайно време беше!

В трапезарията нахлуха лагерници с факли в ръце. Предвождаше ги Клариса. Подслушвачите ни вдигнаха на раменете си.

— Престанете! — крещях аз. — За вас няма ли личен живот?

— Влюбените трябва да се поохладят! — заяви Клариса.

— В езерото! — заприглася Конър Стол. — В езерото!

С викове и смях, те ни понесоха надолу по хълма, но така, че да сме близо, за да се държим за ръце. Анабет се смееше, аз също се смеех, макар че лицето ми беше червено като домат.

Държахме се за ръце, дори когато ни хвърлиха във водата.

Но след това аз се смях последен. Направих въздушен балон на дъното на езерото. Приятелите ни чакаха да се покажем на повърхността, но когато си син на Посейдон, не се налага да бързаш.

И това сигурно беше най-хубавата подводна целувка на всички времена.