Последният олимпиец

Пета глава Насочвам кучето си срещу едно дърво

Госпожа О’Лиъри ме видя първа, което беше страшно, предвид че тя имаше размерите на камион. Едва бях стъпил на арената и една черна вълна се стовари върху мен.

БУМ!

В следващия миг бях проснат на земята, огромна лапа беше стъпила на гърдите ми и грамаден език, грапав като тел за миене на чинии, ближеше лицето ми.

— Ау! — извиках. — По-внимателно! И аз се радвам да те видя. Ау, недей!

На госпожа О’Лиъри й трябваха няколко минути, за да се успокои и да слезе от мен. Целият бях подгизнал от кучешки лиги. Тя искаше да си играем, така че взех един бронзов щит и го метнах в другия край на арената.

Между другото, госпожа О’Лиъри беше единствената в света дружелюбна хрътка от Подземното царство. Бях я наследил от предишния й собственик, който умря. Тя живееше в лагера и Бекендорф… Бекендорф се грижеше за нея, когато мен ме нямаше. Той беше изковал любимия й бронзов кокал за дъвчене. Също така й беше направил нашийник с табелка с името й с кръстосани кости отдолу. Бекендорф беше най-добрият й приятел след мен.

Тази мисъл ме натъжи още повече, но продължих да хвърлям щита, тъй като госпожа О’Лиъри настояваше.

След това тя заджафка — звукът беше малко по-силен от топовен гърмеж, — за да покаже, че иска да излезем на разходка. Другите лагерници се ядосваха, когато хрътката използваше арената за тоалетна. През цялото лято имаше нещастни случаи с подхлъзвания и падания. Затова отворих портите и тя хукна към гората.

Поех след нея. Не се притеснявах, че се беше отдалечила. Нищо в гората не представляваше заплаха за нея. Дори драконите и гигантските скорпиони побягваха, щом я видеха.

Когато най-сетне я настигнах, госпожа О’Лиъри не използваше дърветата по предназначение, а се беше спряла на поляната, където Съветът на чифтокопитните старейшини беше организирал процеса срещу Гроувър. Полянката изглеждаше зле. Тревата беше пожълтяла. Листата на трите трона бяха опадали. Друго обаче ме изненада попече: там стоеше най-странното трио, което можете да си представите: дриадата Хвойничка, Нико ди Анджело и един много стар и много дебел сатир.

Единствено Нико не изглеждаше изплашен от появата на госпожа О’Лиъри. Беше същият, какъвто го бях видял в съня си — с кожено яке, черни джинси и тениска с танцуващи скелети, която напомняше на рисунките за Деня на мъртвите. Мечът му от стикско желязо висеше на кръста му, Нико беше само на дванайсет, но изглеждаше много по възрастен и тъжен.

Кимна ми и продължи да чеше госпожа О’Лиъри зад ушите. Тя настървено душеше обувките му, все едно те бяха най-интересното нещо на света след печените ребърца. Като син на Хадес, той вероятно беше минавал през какви ли не любими на хрътките от Подземното царство места.

Възрастният сатир не изглеждаше толкова доволен.

— Някой няма ли да… Какво прави тази хрътка от Подземното царство в моята гора? — Той размахваше ръце и подскачаше на копитата си, все едно тревата гореше. Хей, Пърси Джаксън, твой ли е този звяр?

— Извинявай, Леней — отвърнах. — Нали така се казваше, не бъркам?

Сатирът изпъшка. Козината му беше посивяла, между рогата му имаше паяжина. Заради издутия си корем приличаше на някоя от ония фигури за блъскане по панаирите.

— Естествено, че съм Леней! Не ми казвай, че си забравил един от членовете на Съвета. Хайде, прибери си звяра!

— Баф! — изджафка щастливо госпожа О’Лиъри.

Старият сатир подскочи.

— Прибери го веднага! Хвойничке, при тези обстоятелства няма да ти помогна!

Хвойничка се обърна към мен. Дриадата беше красива, с лилава копринена рокля и нежно лице на елф, но очите й бяха зеленикави и пълни с хлорофил — беше плакала.

— Пърси — заподсмърча тя, — исках да го питам за Гроувър. Сигурна съм, че му се е случило нещо. От толкова време не си е идвал… Надявах се Леней да…

— Казах ти! — прекъсна я сатирът. — По-добре забрави този предател!

Хвойничка тропна с крак.

— Не е предател! Той е най-смелият сатир на света и искам да знам къде е!

— Баф!

Коленете на Леней затрепериха.

— Аз… Няма да отговарям на въпросите ти, докато тази хрътка души опашката ми!

Нико едва се сдържаше да не се разсмее.

— Аз ще разходя кучето — предложи той.

Подсвирна и госпожа О’Лиъри хукна след него към другия край на поляната.

Сатирът изсумтя възмутено и изтупа полепналите по ризата си тревички.

— Вече се опитах да ти обясня, млада госпожице, че приятелят ти не ни е изпращал никакви доклади, откак гласувахме да го прогоним.

— Вие се опитахте да го прогоните — поправих го аз. — Хирон и Дионис не ви позволиха да го направите.

— Глупости! Те са само почетни членове на Съвета. Техният глас не се брои.

— Ще предам на Дионис думите ти.

Леней пребледня.

— Имах предвид… Виж сега, Джаксън. Това не е твоя работа.

— Гроувър ми е приятел — заявих. — Той не лъже. Пан е мъртъв. Видях го с очите си. Просто ви е страх да приемете истината.

Устните на сатира затрепериха.

— Не е така! Гроувър е лъжец! Прав му път и дано никога повече не се върне. Без него ни е по-добре!

Посочих увехналите тронове.

— След като ви е по-добре, къде са останалите? Като че ли вашият Съвет не се е събирал напоследък.

— Марон и Силен… Сигурен съм, че ще се върнат — отвърна той, но аз долових притеснението в гласа му. Просто са се оттеглили да помислят. Тази година беше много напрегната за всички.

— Тепърва ще става още по-напрегната — предсказах мрачно аз. — Леней, Гроувър ни е нужен. Не може да няма начин да го откриете с вашата магия.

Старият сатир запремига.

— Казвам ви, не знам нищо. Сигурно е мъртъв.

Хвойничка се разхлипа.

— Не е мъртъв — възразих. — Усещам го.

— С вашата телепатична връзка — измърмори презрително Леней. — На нея не може да се разчита.

— Разпитай другите — настоях. — Намери го. Войната наближава. Гроувър се опитваше да подготви природните духове.

— Без мое разрешение! И ние нямаме нищо общо с вашата война!

Сграбчих го за ризата, което определено не ми беше в стила, но глупавият стар козел страшно ме вбеси.

— Слушай, Леней. Когато Кронос нахлуе тук, ще води глутници хрътки от Подземното царство. Ще унищожи всичко, което се изпречи на пътя му — простосмъртни, богове, полубогове. Мислиш ли, че ще остави сатирите? Ти се наричаш техен предводител. Е, застани начело тогава! Излез и виж какво става навън. Намери Гроувър и донеси новини на Хвойничка. Заминавай!

Не го блъснах много силно, но пък и той не стоеше много стабилно на копитата си и затова се пльосна на покрития с козина задник. След това се изправи и изприпка сред дърветата, шкембето му подскачаше.

— Никога няма да приемем обратно Гроувър! Той завинаги ще си остане прогонен!

Леней изчезна в храсталаците, а Хвойничка избърса сълзите си и рече:

— Извинявай, Пърси. Не исках да те замесвам. Леней все още е господар на дивата природа. Не е хубаво да го превръщаш в свой враг.

— Спокойно — отвърнах. — Имам и по-лоши врагове от един дебел сатир.

Нико се върна при нас.

— Браво, Пърси. Като гледам какви кози бобешки е оставил след себе си, хубаво си го разтърсил.

Досещах се какво правеше тук, но въпреки това се опитах да се усмихна.

— Добре дошъл. Да не би да ти е домъчняло за Хвойничка?

Той се изчерви.

— Не, не. Стана случайно. Просто… попаднах насред разговора им.

— И ни изплаши до смърт, като изскочи така от сенките! — обади се дриадата. — Нико, ти си син на Хадес, сигурен ли си, че не знаеш нищо за Гроувър?

Нико пристъпи от крак на крак.

— Хвойничке, вече се опитах да ти обясня… Дори и да умре, Гроувър ще се прероди в света на природата. Не усещам такива неща, аз имам власт само над смъртните души.

— Но ако чуеш нещо, нали веднага ще ми кажеш? — примоли се тя, като го хвана за ръката. — Каквото и да е!

Бузите на Нико пламнаха още повече.

— Обещавам. Ще се ослушвам за новини за него.

— Ще го намерим, Хвойничке — обещах. — Гроувър е жив, сигурен съм. Навярно има някакво просто обяснение защо не се е свързал с нас.

Тя кимна унило.

— Колко жалко, че не мога да напусна гората. Той може да е къде ли не, а аз трябва да седя тук да го чакам. Ако този глупав козльо е пострадал…

Госпожа О’Лиъри се приближи и подуши роклята й.

Хвойничка изпищя.

— Не, недей! Знам какво правят кучетата с дървета… Изчезвам!

И тя се скри в зелена мъгла. Госпожа О’Лиъри се огледа разочаровано и отиде да си търси друга жертва. С Нико останахме сами.

Той заби меча си в земята. От пръстта изскочи купчина животински кости. Те се събраха и образуваха скелет на полска мишка, който изчезна в храсталака.

— Съжалявам за Бекендорф.

Буца заседна на гърлото ми.

— Откъде…

— Говорих с духа му.

— О… — така и не успях да свикна, че това дванайсет годишно хлапе прекарваше повече време в разговори с мъртвите, отколкото с живите. — Какво ти каза?

— Че не те вини. Смяташе, че ще имаш угризения, и каза да ти предам, че не бива.

— Ще се пробва ли да се прероди?

Нико поклати глава.

— Не, остава в Елисейските полета. Каза, че чакал някого. Като че ли нямаше нищо против да е мъртъв.

Не беше кой знае какво успокоение, но все пак.

— Сънувах те на връх Тамалпаис — рекох. — Наистина ли…

— Да, бях там — кимна той. — Не шпионирах нарочно титаните, просто минавах наблизо в онзи момент.

— Защо?

Нико прибра меча в ножницата.

— Разследвах… семейството ми.

Кимнах. Знаех, че миналото му беше незаздравяла рана. Допреди две години той и сестра му Бианка бяха държани извън времето в хотел „Лотос“ в Лас Вегас. Бяха прекарали там седемдесет години. Накрая някакъв неизвестен адвокат ги беше спасил и записал на училище, но Нико нямаше никакви спомени за живота си преди хотела. Не знаеше нищо за майка си. Не знаеше кой е бил адвокатът, нито пък защо е бил държан извън времето, а после освободен. След смъртта на Бианка той беше останал сам и се мъчеше да намери отговорите на въпросите си.

— И как върви? — попитах. — Някакъв късмет?

— Не — измърмори той. — Но се надявам скоро да попадна на нова следа.

— Каква следа?

Нико загриза устна.

— Друг път ще ти разкажа. Знаеш защо съм дошъл.

Ужас вледени гърдите ми. След като миналата есен Нико сподели плана си как да победим Кронос, постоянно сънувах кошмари. От време на време той се появяваше и ме притискаше за отговор, но аз продължавах да отлагам.

— Не знам, Нико — отвърнах. — Струва ми се доста… крайно.

— Тифон ще пристигне в Ню Йорк след… колко? Седмица? Повечето титани са на свобода и са минали на страната на Кронос. Може би е време за крайни мерки.

Обърнах глава към лагера. Дори оттук се виждаше, че между хижите на Арес и на Аполон пак е избухнало стълкновение, лагерниците се замеряха с проклятия и римувани ругатни.

— Те не могат да се изправят срещу армията на титаните — рече Нико. — Знаеш го. Въпросът е между теб и Люк. И има само един начин да го победиш.

Припомних си сблъсъка ни на борда на „Принцеса Андромеда“. Той ме беше надвил с лекота. Беше ме ранил в ръката, заради което едва не загинах, а аз не бях успял да му оставя дори и драскотина. Въртоп беше отскочил от кожата му.

— Може да се сдобиеш със същата мощ — продължи да ме убеждава Нико. — Вече знаеш какво гласи пророчеството. Ако не искаш прокълнатият меч да те съсече…

Зачудих се откъде ли знаеше за това. Дали някой дух не му беше казал пророчеството?

— Пророчеството не може да бъде избегнато — рекох.

— Но поне можеш да се опиташ. — Очите му пламтяха нетърпеливо. — Можеш да станеш непобедим.

— Може би трябва да изчакаме. Да се опитам да…

— Не! — извика Нико. — Трябва да го направим сега!

Зяпнах го. Отдавна не го бях виждал да избухва така.

— Сигурен ли си, че си добре?

Той си пое дълбоко дъх.

— Пърси, започне ли битката… няма да имаме време. Това е последният ни шанс. Съжалявам, че те притискам, но преди две години сестра ми жертва живота си, за да ви защити. Не бива да го забравяш. Направи каквото е нужно, за да останеш жив и да победиш Кронос.

Изобщо не ми се искаше. След това обаче се сетих как Анабет ме беше нарекла страхливец и се ядосах.

Нико беше прав. Ако Кронос нападнеше Ню Йорк, лагерниците нямаше да успеят да го спрат. Трябваше да направя нещо. Предложението на Нико беше твърде опасно, може би дори смъртоносно, но поне щеше да ми даде някакъв шанс.

— Добре — рекох. — Какво ще правим?

Устните му се разтвориха в крива усмивка и за миг съжалих, че се съгласих.

— Първо трябва да поемем по стъпките на Люк. Трябва да узнаем повече за миналото му, за детството му.

Потреперих, спомних си рисунката на Рейчъл от съня си — усмихнатия деветгодишен Люк.

— Защо?

— Ще ти обясня, когато стигнем там — отвърна Нико. — Намерих майка му. Живее в Кънектикът.

Зяпнах. Изобщо не се бях сещал за простосмъртния родител на Люк. Познавах баща му, Хермес, но майка му…

— Люк е избягал от къщи съвсем малък — рекох. — Не предполагах, че майка му е жива.

— О, жива е.

Каза го така, че се зачудих какво ли не й беше наред. Кой знае какво чудовище щеше да се окаже?

— Добре… — въздъхнах. — И как ще стигнем до Кънектикът? Може да повикам Блекджак…

— Не — намръщи се Нико. — Пегасите не ме харесват, а и чувствата са взаимни. Ще минем без летене. — Той подсвирна и госпожа О’Лиъри дотича от гората. Нико я погали по главата. — Тя ще ни помогне. Още ли не си пробвал пътуване през сенките?

— Пътуване през сенките?

Той прошепна нещо в ухото на госпожа О’Лиъри. Тя наклони глава на една страна и застина очаквателно.

— Качвай се — заповяда Нико.

Никога преди не ми беше хрумвало да яздя куче, но пък госпожа О’Лиъри беше достатъчно голяма. Покатерих се на гърба й и хванах нашийника.

— За нея е ужасно уморително — предупреди ме Нико, затова не бива да го правиш често. И е най-добре да пътувате нощем. Сенките са част от една материя. Мракът е един и създанията на Подземното царство могат да го използват. Все едно минават по някакъв коридор.

— Не разбирам — поклатих глава.

— И на мен ми трябваше доста време, за да се науча. Но госпожа О’Лиъри знае. Кажи й къде искаш да отидеш. Уестпорт, дома на госпожа Кастелан.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не се тревожи — отвърна той. — Ще те чакам там.

Малко ме беше страх, но се наведох и прошепнах в ухото на госпожа О’Лиъри:

— Можеш ли да ме отведеш в Уестпорт, Кънектикът? В дома на госпожа Кастелан?

Госпожа О’Лиъри подуши настойчиво. Взря се в сумрака в гората. И се засили право към един дъб.

Миг преди да се ударим в него, изчезнахме в сенките. Обгърна ни студ, все едно се бяхме озовали на Луната.