Последният олимпиец

Деветнайсета глава Разтърсваме вечния град

Пътеката към Олимп се разпадаше. Още щом излязохме от асансьора и стъпихме на плочите от бял мрамор, в краката ни се появиха пукнатини.

— Скачайте! — извика Гроувър. Лесно му беше на него, нали беше планински козел.

Той се прехвърли на следващия каменен блок, а този, на който бяхме ние, изведнъж рязко се наклони настрани.

— Богове, мразя височините! — измърмори Талия, но скочи заедно с мен. Само че Анабет не успя да ни последва. Тя се олюля и изкрещя:

— Пърси!

Сграбчих ръката й, а мраморната плоча под нея се разпадна на прах. За секунда си помислих, че Анабет ще издърпа и мен в пропастта. Краката й се полюшваха във въздуха. Дланта й се плъзгаше в моята, накрая я държах само за пръстите. В следващия миг Гроувър и Галия ме хванаха за краката и се почувствах по-сигурен. Нямаше да допусна Анабет да падне.

Издърпах я, лежахме разтреперани на пътеката. Не си бях дал сметка, че съм я прегърнал, докато не усетих как изведнъж тя се стегна.

— Ъъъ… благодаря — измърмори тя.

Опитах се да отвърна: „Пак заповядай“, но се чу нещо като: „Ааа… ай…“.

— Хайде, побързайте! — сръга ме в рамото Гроувър. Пуснах Анабет и хукнахме по пътеката, мраморните плочи се разпадаха и изчезваха под нозете ни. Стигнахме до ръба на планината в мига, в който се срути и последният каменен блок.

Анабет се обърна към асансьора, до който сега нямаше как да се стигне — лъснати метални врати, увиснали във въздуха на шестстотин етажа над Манхатън.

— Отрязани сме от останалите — рече тя. — Сами трябва да се справим.

— Мееее! — изблея Гроувър. — Връзката между Олимп и Америка се разпада. Ако изчезне…

— Този път боговете няма да се преместят в друга страна — обади се Талия. — Това ще е краят на Олимп. Последният край.

Втурнахме се по улиците. Горяха дворци. По земята се търкаляха съборени статуи. Дърветата в парковете бяха нацепени на трески. Все едно някой беше вилнял из града с гигантски комбайн.

— Ятагана на Кронос — рекох.

Поехме по виещата се улица към палата на боговете. Стори ми се невероятно далече. Може би Кронос забавяше времето, или пък просто страхът сковаваше краката ми. Целият връх беше в руини, красивите сгради и градини бяха унищожени.

Няколко дребни божества и горски духове се бяха опитали да спрат Кронос. Край пътя лежеше това, което беше останало от тях — разкъсани брони, парцали от дрехи, мечове и пречупени копия.

Пред нас прогърмя гласът на Кронос:

— Камък по камък! Заклех се да го разруша камък по камък!

Пред очите ни избухна храм от бял мрамор със златен купол. Куполът излетя като капак на чайник и се разпадна на милиони парчета, които се посипаха из целия град.

— Това беше светилището на Артемида — измърмори Талия. — Ще си плати за това!

Бяхме стигнали до мраморната арка със статуите на Зевс и Хера, когато Олимп простена и се наклони настрани като подмятана от бурни вълни лодка.

— Пазете се! — изкрещя Гроувър. Арката се разпадна. Вдигнах глава и видях как тежащата двайсет тона намръщена Хера политва към нас. Щеше да размаже мен и Анабет, но Талия ни блъсна напред и статуята се сгромоляса на косъм от нас.

— Талия! — извика Гроувър.

Когато прахът се поуталожи и върхът спря да се тресе, видяхме, че статуята беше затиснала краката й.

Опитахме се да я поместим, но за целта щяха да ни трябват поне трима циклопи. След това се помъчихме да издърпаме Талия, но тя закрещя от болка.

— Да се измъкна жива от толкова битки — измърмори тя, — а накрая да загина от някаква си тъпа скала.

— Хера е виновна! — възкликна ядосано Анабет. — Цяла година се опитва да ми отмъсти. И сега статуята й щеше да ме убие, ако ти не ни беше блъснала.

Талия се намръщи.

— Хайде, не стойте като истукани! Аз ще се оправя. Вървете!

Не искахме да я оставим, но Кронос вече почти беше стигнал до тронната зала на боговете. По пътя си продължаваше да взривява дворци.

— Ще се върнем — обещах.

— Няма къде да ходя, ще ви чакам тук — изпъшка Талия.

Избухна силен взрив точно до вратите на двореца.

— Бегом! — заповядах.

— Да бягаме ли? — измърмори Гроувър с надежда. — Но накъде?

Хукнах към двореца, Анабет ме последва.

— Точно от това се страхувах — въздъхна Гроувър и затропка с копита след нас.

Вратите на двореца бяха достатъчно големи, за да мине през тях презокеански кораб, но бяха изтръгнати от пантите, все едно бяха леки като перце. Трябваше да се покатерим през огромна купчина паднали камъни и разкривен метал, за да влезем вътре.

Кронос стоеше в средата на тронната зала с широки разперени ръце, взираше се в съзвездията на тавана, все едно искаше да ги обхване всичките с поглед. Смехът му отекваше по-силно, отколкото когато го чувах от Тартар.

— Най-сетне! — изрева той. — Олимпийският съвет, толкова горд и могъщ… Чий трон да унищожа първи?

Етан Накамура се беше свил встрани, по-далеч от ятагана на господаря си. Огънят почти беше угаснал, въгленчетата едва искряха в пепелта. Хестия я нямаше. Рейчъл също. Надявах се, че е добре, но бях видял толкова разрушения по пътя насам, че не ми се мислеше за това. Офиотавросът плуваше в кълбото си с вода в другия кран на залата и умно си мълчеше, но все някога Кронос щеше да го забележи.

Тримата пристъпихме в светлината на факлите и Етан ни забеляза.

— Господарю! — извика той.

Кронос се обърна и на лицето на Люк се разля усмивка. С изключение на златните очи, изглеждаше точно така, както когато ме беше завел в хижата на Хермес преди четири години. Анабет простена, все едно някой я беше ударил силно и й беше изкарал въздуха.

— Ти ли ще си първи, Джаксън? — попита Кронос. — Това ли е изборът, който ще трябва да направиш — да се изправиш срещу мен и да загинеш, или да ми се поклониш? Пророчествата винаги свършват трагично, нали го знаеш?

— Люк щеше да предпочете да се бие с меч — отвърнах. — Но ти едва ли притежаваш неговите умения.

Титанът се усмихна подигравателно. Ятаганът му започна да се преобразява и се превърна в Клеветник, меча на Люк, изкован наполовина от стомана, наполовина от божествен бронз.

Изведнъж Анабет ахна.

— Пърси, не е меч! — Тя извади ножа си. — „Героя острието прокълнато ще съсече“.

Нямах представа защо ми напомняше стиха от пророчеството точно сега. Със сигурност нямаше да ме ободри, но нямах време да попитам, защото в този миг Кронос атакува.

— Недей! — извика Анабет.

Титанът ми се нахвърли като вихър.

Оставих се изцяло на бойните си рефлекси. Прикляквах, замахвах и се претъркулвах, имах чувството, че се дуелирам срещу стотина души едновременно. Етан се опита да се промъкне зад гърба ми, но Анабет го пресрещна. Не смеех да погледна как върви схватката между тях. Някъде отдалеч достигаха звуците от флейтата на Гроувър. Мелодията ми вдъхваше топлина и смелост, носеше представи за синьо небе, спокойни ливади, далеч от войната.

Кронос ме принуди да отстъпя към трона на Хефест огромно механично кресло, покрито с всевъзможни бронзови и сребристи колелца и механизми. Титанът замахна и аз отскочих, като се приземих върху трона. Той се завъртя и скритите в него колелца и предавки затракаха.

— Активиране на механизмите за защита — разнесе се глас. — Активиране на механизмите за защита.

Това беше лошо. Метнах се на главата на Кронос, а от трона във всички посоки се разлетяха електрически заряди. Един от тях улучи титана в лицето, електрическата дъга се спусна надолу по тялото и по меча.

— Аааа! — Той падна на колене и изтърва Клеветник.

Анабет зърна своята възможност. Повали с ритник Етан и се втурна към нас.

— Люк, чуй ме!

Беше истинска лудост да се опитва да говори с Кронос, но нямах време дори да й се развикам. Той вдигна ръка Анабет полетя във въздуха, стовари се върху трона на майка си и се свлече на пода.

— Анабет! — изкрещях.

Етан Накамура се изправи. Беше между мен и Анабет. Ако го нападнех, щях да обърна гръб на Кронос.

Гроувър засвири нова, по-жива мелодия, като едновременно с това се насочи към Анабет, но не можеше да върви бързо и да свири. От пода на тронната зала поникна трева. Коренчета изпълзяха от пукнатините в мраморните плочи.

Кронос се подпря на коляно. Косата му пушеше. Лицето му беше обгорено. Посегна към меча си, но този път той не отлетя в ръката му.

— Накамура — изръмжа той. — Сега е мигът да се докажеш! Знаеш тайното слабо място на Джаксън. Убий го и ще ти се отплатя така, както не си и сънувал!

Етан сведе поглед към кръста ми. Бях сигурен, че знаеше ахилесовата ми пета. Дори и да не успееше да ме убие собственоръчно, достатъчно беше да каже на Кронос. Срещу него нямаше да издържа да се защитавам дълго.

— Огледай се, Етан — обадих се. — Това е краят на света. Това ли е целта ти? Наистина ли искаш всичко да бъде унищожено — и доброто, наред със злото? Всичко?

Гроувър вече почти беше стигнал до Анабет. Тревата на пода се сгъстяваше. Корените бяха почти по половин метър дълги, остри и боцкащи като стърнище.

— Немезида няма трон — прошепна Етан. — Тук няма трон за майка ми.

— Точно така! — Кронос се опита да се изправи, но залитна. Над лявото му ухо един рус кичур още димеше. — Убий ги! Заслужават да страдат!

— Нали каза, че майка ти е богиня на равновесието — напомних му аз. — Дребните богове заслужават по-добра съдба, Етан, но всеобщото разрушение не е равновесие. Кронос не създава нищо. Той само унищожава.

Етан спря погледа си на трона на Хефест, по който все още пробягваха искри. Гроувър продължаваше да свири и Етан се поддаваше на мелодията, тя го изпълваше с носталгия, с копнеж да зърне още един прекрасен ден, да се пренесе далеч оттук. Окото му премига.

И след това той атакува. Но не мен.

Стовари меча си във врата на Кронос, който все още беше на колене. Ударът беше убийствен, само че острието се пречупи. Етан политна назад и вдигна ръце към корема си. Парче от меча беше отскочило и пробило бронята му.

Кронос се надигна, полюлявайки се, и се извиси над него.

— Предателство! — излая той.

Гроувър не спираше да свири, край тялото на Етан поникна трева. Синът на Немезида се обърна към мен, лицето му беше сковано от болка.

— Заслужават повече — изпъшка той. — Само ако… имаха тронове…

Кронос тропна с крак и подът около него се напука. Етан Накамура политна през цепнатината, която се спускаше чак до основите на Олимп, и оттам във въздуха.

— Край с него — заяви Кронос и вдигна меча си. — А сега ще се разправя и с вас.

Единствената ми мисъл беше да не му позволя да се доближи до Анабет. Гроувър стоеше до нея. Беше спрял да свири и й даваше амброзия.

Където и да стъпеше Кронос, корените се увиваха около нозете му, но Гроувър беше преустановил магията си твърде рано. Корените не бяха достатъчно дебели и здрави и само ядосваха титана.

Стъпкахме огъня, разлетяха се въглени и искри. Кронос отсече с един замах подлакътника на трона на Арес, което не ме натъжи особено, но след това той ме принуди да отстъпя към трона на баща ми.

— О, да — измърмори Кронос. — От него ще станат чудесни подпалки за новото ми огнище!

Мечовете ни се сблъскаха, разлетя се дъжд от искри. Той беше по-силен от мен, но за миг усетих мощта на океана в ръцете си. Отблъснах го и замахнах с Въртоп толкова силно, че прорязах нагръдника му от божествен бронз.

Кронос отново тропна с крак и времето забави своя ход. Понечих да атакувам, само че се движех със скоростта на ледник. А той спокойно се облегна да си поеме дъх. Огледа драскотината в бронята си, докато аз напразно се мъчех да се размърдам и го ругаех наум. Можеше да ме вкамени, когато си поискаше. Единствената ми надежда беше, че това щеше да го изтощи. Ако успеех да го уморя…

— Твърде късно е, Пърси Джаксън — рече той. — Погледни!

Вдигна ръка към огнището и въглените се разгоряха. От пламъците се надигна бял пушек и в него, като в съобщение по Ирида, се появиха образи. Видях Нико и родителите ми долу на Пето авеню, сражаваха се отчаяно, без никаква надежда, бяха обградени от врагове. Зад тях Хадес препускаше с черната си колесница, призоваваше вълна след вълна от зомбита, но чудовищата на титана като че ли бяха също толкова безчет. Манхатън се разпадаше пред очите ми. Събудените простосмъртни тичаха като обезумели. Коли завиваха рязко и се блъскаха в сгради.

Мястото се промени и пред мен се появи още по ужасяваща гледка.

Буреносен вихър се приближаваше към река Хъдсън, опустошавайки брега на Джърси. Около него кръжаха колесници и се сражаваха със скритото в облаците създание.

Боговете атакуваха. Проблясваха мълнии. Златни и сребърни стрели потъваха в мрака като трасиращи ракети. Облакът се разпадна и за първи път зърнах ясно Тифон.

Знаех, че до края на живота си (който вероятно беше съвсем близо) няма да забравя видяното. Главата на Тифон постоянно се променяше. Всяка секунда беше различно чудовище, още по-страховито от предишното. Само лицето му беше достатъчно да ме подлуди, затова сведох поглед към тялото, което обаче беше също толкова ужасяващо. Формата му беше човешка, но кожата му напомняше на сандвич с кайма, престоял забравен в шкафчето в училище цяла година — зелена и на петна, с мехури с големината на сгради и с черни петна от хилядолетията, прекарани под вулкана. Ръцете му също бяха човешки, но с нокти на орел. Краката му бяха покрити с люспи като на змия.

— Последният отпор на олимпийците — разсмя се Кронос. — Колко са жалки!

Зевс хвърли мълния от колесницата си. Взривът й освети целия свят. Усетих труса дори тук, на Олимп, но когато прахолякът се уталожи, Тифон не беше помръднал. Олюля се леко, на темето на грубата му глава се беше появил димящ кратер, но той само изрева ядосано и продължи напред.

Вече можех да движа краката си. Кронос като че ли не го беше забелязал. Вниманието му беше насочено към битката и предстоящата победа. Ако успеех да издържа още няколко секунди и ако татко спазеше обещанието си…

Тифон стъпи в реката, водата стигна само до глезените му.

„Сега! — помислих си. — Моля те, сега!“

От картината в пушека като по чудо се разнесе сигнал на раковина. Призивът на океана. Сигналът на Посейдон.

Реката изригна с двайсетметрови вълни. От водата изскочи нова колесница, теглена от огромни морски коне, които спокойно плуваха във въздуха. Баща ми, сияещ в синьо от излъчваната мощ, предизвикателно обиколи краката на гиганта. Посейдон вече не беше старец. Отново приличаше на себе си — загорял, силен и с черна брада. Замахна с тризъбеца си и реката откликна, вдигна се и обви с вода чудовището.

— Не! — изрева Кронос след миг смаяно мълчание. — НЕ!

— ХАЙДЕ, БРАТЯ! — Гласът на Посейдон беше толкова силен, че се зачудих дали го чувах от изображението в огъня, или той отекваше през целия град. — ЗА ОЛИМП!

На гребена на вълните се издигнаха воини, яхнали огромни акули, дракони и морски коне. Начело на този легион от циклопи беше…

— Тайсън! — извиках.

Знаех, че нямаше как да ме чуе. Взрях се в него смаяно. Беше пораснал и сега беше висок поне десет метра, колкото по-големите си братовчеди. За първи път го виждах с пълно бойно снаряжение. Зад него беше сторъкият Бриарей.

Циклопите носеха дълги вериги от черно желязо, достатъчно тежки, за да служат за котва на боен кораб, с тривърхи куки накрая. Завъртяха ги като ласа и започнаха да омотават Тифон, прокарваха ги по краката и ръцете му, носеха се по вълните и го оплитаха. Звярът изрева, разтресе веригите, няколко от циклопите паднаха от гърбовете на акулите, но веригите бяха много. Само тежестта на батальона циклопи беше достатъчна, за да събори Тифон. Посейдон хвърли тризъбеца си и го улучи в гърлото. Златистата кръв на безсмъртните ихор бликна от раната като водопад, по-висок и от небостъргач. После тризъбецът отхвръкна обратно в десницата на Посейдон.

Останалите богове подновиха атаката си с нова сила. Арес заби меча си в носа на Тифон. Артемида изстреля в очите на чудовището десетина сребристи стрели. Аполон го обсипваше с горящи стрели, които подпалиха препаската му. Зевс запращаше мълния след мълния, а водата бавно се надигна, обви Тифон като пашкул и той започна да потъва под тежестта на веригите. Чудовището изрева със сетни сили, мяташе се така, че вълните заляха брега на Джърси, погълнаха пететажни сгради и за малко не отнесоха моста Джордж Вашингтон, но накрая падна на дъното на реката, където татко му отвори проход — безкрайна водна пързалка, която щеше да го отведе право в Тартар. Главата на гиганта изчезна във водовъртежа и това беше краят.

— Ха! — извика Кронос. Замахна с меча през пушека и образът се разпадна.

— Вече идват насам — рекох. — Играта свърши.

— Още не е започнала дори!

Втурна се към мен като светкавица. Гроувър, смелият глупав сатир, се изпречи на пътя му, но Кронос го събори, все едно беше парцалена кукла.

Отстъпих и с едно лъжливо движение се опитах да забия върха на меча в корема му. Това беше добър номер. За съжаление Люк също го знаеше. Той парира удара ми и ме обезоръжи с един от първите трикове, на които ме беше научил някога. Мечът ми отхвръкна и изчезна през пукнатината в пода.

— Спрете! — появи се изневиделица Анабет.

Кронос се завъртя към нея и замахна да я посече с Клеветник, но тя успя да парира меча с ножа си. Само най-бързият и най-смелият боец може да направи подобно нещо. Не ме питайте откъде намери силата, но Анабет пристъпи напред, за да си помогне с тежестта на тялото си, и за миг се озова лице в лице с господаря на титаните.

— Люк — прошепна тя през стиснати зъби, — вече зная всичко. Довери ми се.

Кронос изръмжа гневно:

— Люк Кастелан е мъртъв! Тялото му ще изгори, щом приема истинския си вид!

Опитах се да се раздвижа, но отново бях като вкаменен. Откъде ранената и полужива от умора Анабет беше намерила сили да се бие с титана?

Кронос удвои натиска, искаше да измъкне меча си, но тя го държеше приклещен с ножа, макар че ръцете й трепереха. Постепенно той успя да наклони върха на Клеветник към шията й.

— Майка ти — прошепна Анабет — е видяла съдбата ти.

— Да служа на Кронос! — прогърмя гласът на титана. Това е съдбата ми.

— Не — възрази тя. От очите й се стичаха сълзи, може би от тъга или от болка. — Това не е краят, Люк. Пророчеството го казва. Тя е видяла какво ще направиш. И то е напълно в стила ти.

— Ще те смачкам, момиче!

— Няма — отвърна Анабет. — Обеща ми. И сега сдържаш Кронос.

— Лъжи! — Той натисна отново и този път Анабет се олюля. Със свободната си ръка титанът я удари в лицето и тя падна.

Събрах цялата си воля и се надигнах, но имах чувството, че отново съм поел тежестта на небосвода на раменете си.

Кронос се извиси над Анабет с вдигнат меч.

Кръв се процеждаше от крайчеца на устата й. Тя простена:

— Едно семейство, Люк. Закле се.

С мъка пристъпих към тях. Гроувър се беше изправил до трона на Хера, но явно и на него му беше трудно да се раздвижи. Само че преди да стигнем до Анабет, Кронос се олюля.

Взря се в ножа в ръката й и в кръвта на лицето й. „Закле се.“

Простена, не можеше да си поеме дъх.

— Анабет… — Но това не беше гласът на титана, а на Люк. Хвърли се към нея. — Ранена си…

— Ножът ми — Анабет се опита да му го подаде, но той падна на пода. Погледна ме умоляващо. — Пърси, моля те…

Вече можех да се движа.

Втурнах се напред и грабнах ножа. Избих Клеветник от ръката на Люк и мечът политна в огнището. Люк не ми обърна никакво внимание. Пристъпи към Анабет, но аз застанах пред него.

— Не я докосвай!

Гняв свъси лицето му. Гласът на Кронос изръмжа:

— Джаксън…

Въобразявах ли си, или цялото му тяло искреше в златисто?

Той изпъшка отново. И пак се разнесе гласът на Люк:

— Той се превръща. Помогнете ми. Той е… почти е готов. Повече няма да има нужда от тялото ми. Моля ви…

— Не! — изрева Кронос. Огледа се за меча си, но той беше сред въглените в огнището.

Пое към него. Опитах се да му попреча, но той ме блъсна с такава сила, че паднах до Анабет и си ударих главата в трона на Атина.

— Ножа, Пърси — прошепна Анабет. Едва дишаше. — Героя… острието прокълнато…

Когато отворих очи, видях как Кронос сграбчва меча. Изрева от болка и го хвърли. Ръцете му бяха белязани от нажежения метал. Огънят се беше разгорял бурно, сякаш не искаше да приеме при себе си ятагана. В пламъците се очертаваше образът на Хестия, която намръщено гледаше Кронос.

Люк се обърна и се свлече на земята, превил изгорените си ръце.

— Моля те, Пърси…

Изправих се. Приближих се с нож в ръка. Трябваше да го убия. Точно това трябваше да направя.

Люк явно се досети какво възнамерявах. Облиза устни.

— Не можеш… Не можеш да го направиш. Той отново ще вземе връх… за да се защити. Само аз… знам къде. Мога… мога да го сдържа.

Сега вече тялото му със сигурност искреше, кожата му димеше.

Вдигнах ножа, за да нанеса удар. След това погледнах Анабет, Гроувър я беше взел в обятията си, за да я защити. И най-сетне разбрах какво се беше опитвала да ми каже.

„Ти не си героят“ — беше заявила Рейчъл.

— Моля те — простена Люк. — Времето изтича.

Ако Кронос възвърнеше истинската си форма, нямаше как да го спрем. В сравнение с него, Тифон щеше да е като буйно хлапе от детската градина.

В главата ми отекна стихът от пророчеството: „Героя мечът прокълнат ще съсече“. Всичко се обърна с главата надолу. Подадох ножа на Люк.

— Пърси! — извика Гроувър. — Какво…

Да, може би бях полудял. Превъртял.

Люк сграбчи дръжката.

Стоях пред него беззащитен.

Той развърза ремъка на бронята си, оголи късче кожа под лявата си мишница — място, което трудно можеше да бъде наранено по време на битка. И с последно усилие заби ножа.

Върхът едва-едва разкъса плътта, но Люк изрева. Очите му заискриха като разтопена лава. Тронната зала се разтресе. От Люк струеше мощна енергия, ставаше все по-силна и по-силна. Затворих очи, нещо като ядрена експлозия обгори кожата ми и напука устните ми.

Възцари се тишина.

Когато отворих очи, видях проснатия пред огнището Люк. Около него подът беше почернял. Ятаганът на Кронос се беше разтопил и металът се процеждаше сред ярките въглени.

По лявата гръд на Люк се стичаше кръв. Очите му бяха отворени — сега бяха сини, както преди. Дишаше на пресекулки.

— Добър… нож — прошепна той дрезгаво.

Коленичих до него. Анабет докуцука, подкрепяна от Гроувър. И двамата плачеха.

Люк се взря в нея.

— Ти… знаеше… Едва не те убих, но ти знаеше…

— Шшшт — гласът й трепереше. — Накрая ти се оказа героят, Люк. Сега ще отидеш в Елисейските полета.

Той едва-едва поклати глава.

— По-скоро… да се преродя. Три пъти. За Островите на блажените.

Анабет изсумтя.

— Винаги си се стремял към върха.

Той протегна обгорялата си ръка. Анабет докосна върховете на пръстите му.

— А ти… — Люк се закашля, по устните му изби кръв. — Обичаше ли ме?

Тя избърса сълзите си.

— Преди мислех… смятах… — Обърна глава към мен, все едно да се увери, че все още съм до нея. Дадох си сметка, че и аз не отделях поглед от нея. Светът се разпадаше, а единственото, което имаше значение за мен, беше, че е жива. — Беше ми като брат, Люк — изрече тя нежно.

Той кимна, все едно точно това беше очаквал. Потрепери от болка.

— Ще донеса амброзия — обади се Гроувър. — Ще…

— Гроувър — Люк преглътна. — Ти си най-смелият сатир, който познавам. Нищо няма да помогне…

Отново се закашля. Сграбчи ме за ръкава, усетих топлината, която се излъчваше от него, кожата му все едно гореше.

— Етан. Аз. Всички, които не са припознати от родителите си. Не позволявай… Не позволявай да се случи отново.

В очите му пламтеше гняв, но и молба.

— Няма — отвърнах. — Заклевам се.

Люк кимна и ръката му се отпусна.

След няколко минути се появиха боговете. Нахлуха с гръм и трясък в тронната зала, готови за бой.

И намериха мен, Гроувър и Анабет, свити край трупа до огнището.

— Пърси — обади се смаяно татко, — какво… Какво е станало тук?

Обърнах се и се изправих пред олимпийците.

— Трябва ни плащеница — рекох едва чуто. — Плащеница за сина на Хермес.