Последната императрица

50.

Калифорния, Америка

Пристанището на Сан Диего

17 ноември 2084 г.

14:30 ч. местно време

112 дни след началото на мисия Ездра

Движението по пътя около пристанището беше натоварено и Уилсън трябваше да чака цяла минута, преди да му се удаде възможност да пресече до кафенето от другата страна. Крайбрежието на Сан Диего бе претъпкано с хора и всевъзможни плавателни съдове по безбройните яхтклубове и кейове — яхти с всякакви размери, увеселителни кораби и най-малко шест военни фрегати. Имаше дори един много стар самолетоносач „Мидуей“, превърнат в плаващ музей.

Уилсън беше прекарал в морето почти четири месеца и бе малко шокиран от многолюдните тълпи и множеството електромобили и скутери по улиците. В сравнение с предишните дни това място бе същинска лудница.

В деня след прехвърлянето на Рандъл Уилсън взе совалката до Бермудите, където предишната година бе оставил 23-метровата си „Бенето“. Вдигна котва, опъна платна и се насочи на юг към Куба. Оттогава бе обиколил сам цялото Карибско море, като спираше тогава, когато му скимнеше, понякога за седмица или повече. Посети Доминиканската република, един прекрасен малък остров недалеч от Сан Педро де Макорис, после Пуерто Рико недалеч от Понсе, на южната страна на острова. Накрая стигна чак до Монсерат, след което почти веднага обърна назад към Канкун в Мексико, но спомените за пребиваването му тук с Хелена преди толкова много години с нищо не допринесоха за оправяне на настроението му. Сети се, че никога не е минавал през Панамския канал, и се насочи на югоизток, като попадна в закъснелия за сезона ураган трета степен Бенджамин при бреговете на Коста Рика. Това беше може би най-забавната част от цялото пътуване, макар че след приключението платната от кевлар не бяха в най-добрата си форма. След това прекоси Панамския канал и продължи нагоре покрай западния бряг на Северна Америка, като спря единствено в Акапулко за няколко часа, за да се нахрани подобаващо.

Когато влезе в защитените води на пристанището на Сан Диего, Уилсън включи таблета си и без да прослуша съобщенията, изтри всичко, включително имейлите и холограмите. Време беше да започне отначало. След всичко, което бе видял и направил през последните няколко месеца, и след всичко, което със сигурност бе пропуснал с изчезването си, жадуваше само за едно-единствено нещо — капучино джъмбо. Той влезе в просторното кафене, отиде направо при автоматичния продавач, направи поръчката си и кредитната карта в джоба му завибрира.

Излезе на оживената тераса, забеляза празна маса и седна. Слънцето светеше ярко, подухваше топъл бриз, хората около него се смееха и се занимаваха с работите си. Уилсън махна капака на чашата си и помириса пяната; сладкият аромат на кафе и шоколад изпълни ноздрите му. Отпи глътка, затвори очи и се облегна назад.

И точно тогава познат глас най-неочаквано се обади до него:

— Продължавам да си мисля, че си най-големият тъпак, когото съм срещал.

Уилсън леко се напрегна, но успя да задържи очите си затворени.

— Няма да чуеш възражения от моя страна — отвърна той и отпи още една глътка.

— Май не се радваш да чуеш гласа ми — каза професор Оутър. Той придърпа един стол и седна. — Можеш поне да ме погледнеш.

Уилсън с неохота отвори очи. Професорът беше подстригал рошавата си коса във военен стил и бе свалил малко килограми. Уилсън сигурно нямаше да го познае, ако се разминат на улицата.

— Виж ти, виж ти. Ама че си картинка.

— Това е моята нова и подобрена версия — кимна професорът. — Имам си личен треньор и се упражнявам три пъти седмично сутрин. — Той погледна надолу. — Изглеждам отслабнал, а?

Уилсън повдигна вежда.

— Ама дрехите ти са все същите.

— Тези костюми наистина ми харесват. Така нещата са по-прости. Е, наложи се да ги стесня в кръста. Но достатъчно за мен. Определено не си от най-лесните за откриване. — Преди Уилсън да успее да отговори, професорът рязко стана. — Отивам да си взема безкофеиново лате. Искаш ли нещо?

Уилсън поклати глава.

— Не, благодаря.

Когато професорът изчезна вътре, той разсеяно си помисли дали да не стане и да си тръгне. Но капучиното беше добро, слънцето грееше приятно в лицето му и му беше любопитно защо професорът е дошъл тук чак от Сан Диего специално заради него.

— Тревожех се, че ще се опиташ да се измъкнеш — каза професорът, докато сядаше отново на мястото си. — Но вече съм във форма. Щях да те догоня. — Той отпи от латето си.

— И през ум не ми е минавало подобно нещо — отвърна Уилсън.

— Предполагам, че си обиколил целия свят, ако се съди по тена и брадата ти.

— Целите Кариби, ако трябва да сме точни.

— Това обяснява защо не успяхме да те засечем по кредитните ти карти — обяви професорът, сякаш правеше епохално откритие. — Там нямат автоматични системи, нали? Както и да е, разбрахме къде си чак след като пристигна в Акапулко.

— Кои всъщност сте тези вие? — попита Уилсън.

— Първо искам да ти кажа, че ти прощавам за онази история с Минерва. — Професорът отпи още една глътка. — Нямаше начин да й устоиш. Сега го разбирам. Било й е наредено от Г. М. да се сближи с теб… Горкият нещастник.

— Кои сте вие? — повтори въпроса си Уилсън.

— Тя е умна и красива и желаеше тялото ти, бог знае защо. Пък и в края на краищата, ти си просто човек, при това мъж. Както и да е, прощавам ти. Тази история е зад гърба ни. И тъй, за бъдещето…

— Кои сте вие? — за трети път попита Уилсън.

Професорът го изгледа особено.

— Май престоят на тъпата ти платноходка те е направил опак, а? — Той се усмихна. — Но си прав да си подозрителен. Точно тук става интересно. Разбираш ли, вече работя за Г. М.

— Кажи ми, че се майтапиш.

— Да ти приличам на шут? Всъщност не отговаряй. Както и да е, май си имаме известен проблем с Рандъл.

— Не проявявам интерес — каза Уилсън и отмести поглед. — Всичко това е зад гърба ми.

— Трябва да ме изслушаш, Уилсън. И да си помислиш защо изобщо работя за такъв покварен и егоцентричен тип като Г. М. Познаваш ме, не мога да бъда наречен най-доверчивият човек на света. Всъщност самият ти навремето ме нарече сериен циник. Така че трябва да има основателна причина да съм тук, нали?

— Всеки може да бъде купен — каза Уилсън.

Професорът започна да се смее, сякаш никога не бе чувал по-смешно нещо.

— Не, не, изобщо не става дума за пари, уверявам те! — И в следващия миг стана съвсем сериозен. — Свързано е със свитъците от Мъртво море. Те се променят, Уилсън. Но щом не искаш и да чуеш за това, няма значение — каза той и се загледа в далечината.

— Как така се променят?

— Не, не. Пий си кафето и се наслаждавай.

— Стига, професоре. Не прави нещата по-трудни, отколкото е необходимо.

Професорът се наведе напред. Лицето му отново беше сериозно.

— И не става въпрос само за свитъците. Като че ли самата история се променя. И най-вече китайската история. Мисия Ездра е излязла от релси и Рандъл няма да се върне в „Ентърпрайз Корпорейшън“ поне докато сме живи.

— Как така няма да се върне?

— Ами… открихме негова снимка.

— И какво от това?

— Направена е трийсет и девет години след времето, в което го изпратихме.

Уилсън усети как го побиват тръпки.

— Рандъл Чен е замесен в един бунт, известен като Въстанието на боксьорите.

— Прочел съм всичко за Китай и никога не съм чувал за Въстанието на боксьорите.

— Защото историята се пренаписва направо под краката ни, Уилсън — през последните две седмици. С отклоняването си от точките на мисията Рандъл Чен я променя. — Гласът на професора беше искрено настойчив.

— Открихме негова снимка, със сините очи и всичко останало, направена през хиляда осемстотин деветдесет и девета в околностите на Пекин.

— Откъде си сигурен, че е истинска? — попита Уилсън. — Може да е фалшификат. Пък и по онова време би трябвало да е към седемдесетте. — Уилсън скръсти ръце на гърдите си.

— Да не би да си мислиш, че не го знам? — каза професорът и поклати глава, сякаш разговаря с малоумник. — Ще ме изслушаш ли или не?

Уилсън никога не беше виждал професора толкова сериозен.

— Добре, продължавай — най-сетне отвърна той.

— Снимката е била направена от журналист по време на някаква странна церемония на бойни изкуства в провинция Хебей през хиляда осемстотин деветдесет и девета югозападно от Пекин. Заснет е човек, наричащ себе си Учителя — човек, който повел Средното царство във война, каквато светът никога не е виждал. Целта му била да убие всеки чужденец в Китай, до последния човек. Свикал повече от един милион китайски селяни в своята „боксьорска“ армия и наредил чуждите посолства в Пекин да бъдат обсадени. В отговор Великите сили, тоест британци, французи, германци, руснаци, италианци, австралийци, японци и американци, мобилизирали войските си, за да освободят своите граждани. Китай щял да бъде нападнат безмилостно от петдесет и пет хилядна армия и над четиристотин кораба. И точно тогава императрица Цъ Си обявява война на целия свят.

— А стига бе — промълви Уилсън.

— Казвам ти самата истина, Уилсън. Всеки от неговите боксьори вярва, че е неуязвим за куршумите и сабите на който и да било чуждоземен дявол. Мислят си, че не могат да бъдат убити. Помисли за момент какво означава това.

Уилсън разтърка слепоочията си.

— Невъзможно.

— Всеки ден през последните две седмици данните в Дейта-Тран се променят. Информацията се преобразява в друга. Историята просто се променя. Цял екип го следи. Самата истина е.

— Ами хартиените книги? Печатните издания? Историята в тях променя ли се? — попита Уилсън.

— Променя се навсякъде с изключение на спомените ни. Можеш лично да провериш, ако искаш.

Сериозността на това, което чуваше Уилсън, рязко контрастираше с небрежната обстановка в кафенето. Никога не се беше замислял как историята може да бъде пренаписана, ако някой Надзирател се върне в миналото и промени нещо. Но той разбираше, че тъй като минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно, би трябвало да има начин минали действия и събития да бъдат пренаписани.

— Разкажи ми за Въстанието на боксьорите — каза накрая Уилсън.

Професорът избута настрани чашата си.

— През хиляда осемстотин деветдесет и осма една малобройна секта на име „Големият меч“ от района на Шандун започнала да твърди, че притежава свръхестествени сили. Говорело се, че могат да улавят куршуми с голи ръце. Мълвата за неуязвимостта им плъзнала като горски пожар из северните провинции и започнала масирана пропаганда за набиране на нови членове. Силата им се харесвала на гладуващите селяни, измъчвани от сушите и епидемиите, вилнеещи из Китай от хиляда осемстотин и осемдесета до началото на двайсети век.

— Нима е имало суша? — попита обърканият Уилсън.

— Да, близо двайсет години суша, редуваща се с безброй наводнения. И китайците обвинявали западняците, че са им донесли тези нещастия. Хранителните запаси се изчерпали и китайските селяни в стремежа си да стоварят вината върху някого с хиляди започнали да се стичат при боксьорите. Били твърди поддръжници на империята и се заклевали да убиват всеки чужденец и новопокръстен християнин, който се осмелявал да стъпи на китайска земя. Били наречени боксьори, защото практикували бойни изкуства от такъв тип и провеждали много сложни тренировки, в които участвали десетки хиляди души из цял Китай.

— И наистина ли са били неуязвими? — попита Уилсън.

— За някои се говори, че са били, но всеки боксьор, ранен от чужденците, бил наказван със смърт заради това, че не е вярвал достатъчно в мисията им — смятало се, че липсата на достатъчно вяра е причината да са уязвими. Армията на боксьорите наброявала повече от един милион души към януари хиляда и деветстотната година. Верни на задачата си, те започнали систематично да избиват всички чужденци и местни християни в Китай, принуждавайки оцелелите да се изпокрият в импровизирани крепости в чуждите посолства в Пекин. Мъже, жени и деца бивали нарязвани на парчета, одирани или изгаряни живи. По-ужасна история не можеш да си представиш.

— И защо си сигурен, че зад всичко това стои Рандъл?

Професорът го прониза с поглед.

— Защото на въпросната снимка Рандъл не е остарял нито с един ден, откакто беше прехвърлен. По онова време би трябвало да е на седемдесет, както сам каза, но не е. — Професорът говореше тихо, за да не го чуят жените на съседната маса. — Рандъл Чен несъмнено пие мъзгата на Дървото на живота. Подозираме, че същото се отнася и за императрица Цъ Си. Открихме един забравен мандарински текст от хиляда осемстотин седемдесет и трета, в който пише, че „императрица Цъ Си така и не отстъпва властта на сина си Тун Чъ. Чрез някаква невероятна магия тя запазва цялата си младост и жизненост, сякаш с двайсетгодишна“.

— И затова Китай е бил сполетян от суша — помисли си на глас Уилсън.

— Именно — отвърна професорът. — Източват Дървото на живота.

Изведнъж в стомаха на Уилсън сякаш зейна дупка.

Професор Оутър се наведе към него.

— И причината всичко да тръгне в такава лоша посока е в това, че Рандъл Чен не е Надзирателят на мисия Ездра. Надзирателят си ти, Уилсън. Лично го прочетох в свитъците от Мъртво море. Причината да работя за Г. М. е, че трябва да те накарам да се върнеш в миналото и да оправиш тази каша. Преведох текста на Ездра — от самото начало е трябвало да си ти.

Дълбока тъга изведнъж изпълни всяка клетка в тялото на Уилсън. Рандъл беше изпратен на мисия, която не би могъл да изпълни, дори и да го с искал. Той беше добър човек, това бе сигурно. Интелигентен, способен и талантлив. Но въпреки това бе напълно компрометиран, най-вече от гонещи личните си интереси хора, които го заобикаляха на всяка крачка. Уилсън разтърка лице, погнусен от безчестието на всичко това.

— Андре и Джаспър са променили точките на мисията по искане на Г. М. — каза професорът. — Тревожели се, че няма да могат да те контролират. И така са изпратили в миналото неподходящия човек… и историята се променя.

— Не трябваше да си включвам таблета — каза Уилсън, загледан към яхтклуба.

— Не е време за шеги.

— Даваш ли си сметка какво означава това? — попита вече смутеният Уилсън. — Рандъл е бил пратен в миналото с ключа към безсмъртието. — Той посочи в далечината, а гласът му трепереше от емоции. — И негов съюзник в миналото е жена, известна по целия свят като най-жестокия, коварен и изобретателен водач, живял някога.

— Зная, Уилсън. Точно затова съм тук. И докато ти съобщавам лошите новини, ще ти кажа, че не можеш да се върнеш в хиляда осемстотин и шейсета. Само един човек може да бъде прехвърлен през портала на Забранения град и Рандъл вече го направи.

— Тогава как ще се върна в миналото?

— В началото на хиляда и деветстотната се отваря друг портал в Мачу Пикчу в Перу. Той е единственият път обратно до онзи период според бележките на Ездра.

— Но ти каза, че през тази година Рандъл разполага с армия от един милион войници!

— И всеки от тях се смята за безсмъртен — добави професорът.

— Това не може да стане — промърмори Уилсън с изцъклени от тревога очи. — Дори с моето омега програмиране проблемът е станал прекалено голям. — В гласа му се долавяше неподправен страх. — Не можем ли да направим прехвърляне по-рано от Рандъл и да сложим край на всичко, преди изобщо да се е случило?

— Бележките на мисията от свитъците също се променят, Уилсън. По някакъв необясним начин сега те постановяват, че ти, истинският Надзирател на мисия Ездра, трябва да минеш през портала на Мачу Пикчу през хиляда и деветстотната година. Бележките описват точно какво трябва да направиш, за да сложиш край на Въстанието на боксьорите.

— Бележките на мисията се променят?

— При това всеки ден — каза професорът. — Изумително, нали?

Уилсън седеше с увиснала челюст, поразен от чутото.

— Ти си Надзирателят, Уилсън. Не можеш да промениш това.

Уилсън погледна професора в очите.

— И двамата знаем, че единствената причина да сме тук е в това, че Г. М. вече осъзнава, че няма да получи еликсира на живота. Точно затова иска да замина — за да му го донеса.

— Само ти ще решиш дали да донесеш еликсира от миналото, Уилсън. Никой друг. Но си помисли следното — ако не заминеш, Рандъл може да отклони историята до такава степен, че всичко да се промени и това — професорът посочи около себе си — да изчезне. — Той погледна отново към Уилсън. — В това число и ние двамата с теб.

— Г. М. и Джаспър заслужават да горят в ада заради стореното — заяви Уилсън.

— Абсолютно съм съгласен с теб. Но ще трябва да се върнеш в миналото, Уилсън. Просто нямаме никакъв друг избор.