Последната императрица

38.

Британска щабквартира

3 км източно от Пекин, Китай

8 октомври 1860 г.

11:21 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 219

Хари Паркс яздеше начело на хората си точно по начина, по който бе напуснал лагера на лорд Елгин преди три седмици без един ден. На пръв поглед бе трудно да се каже, че води група бивши пленници. Всички изглеждаха достатъчно здрави от разстояние — бръснати лица, чисти и изгладени униформи, лъснати ботуши, безупречно вчесани коне. При по-внимателно вглеждане обаче можеше да се види, че доста от мъжете имат ужасни белези по ръцете, китките и лицата — кожата там едва се беше възстановила. Групата, която преди се състоеше от четиресет и един души, се беше стопила на двайсет и шест. Зад колоната трополеше каруца, натоварена с телата на онези, които не бяха издържали жестоките мъчения на Цин.

Ескортиран до външните стени на Пекин от многохиляден татарски контингент, Хари се увери, че е освободен, едва когато огромните градски порти се отвориха и той излезе навън на слънчевата светлина. Сред тропот на конски копита заедно с хората си се отдалечи от града, който можеше да стане техен гроб.

В далечината различаваше лагера на съюзниците, разположен на полето на три километра от стените. Съдейки по местата на британските и френските части, лорд Елгин явно бе напълно уверен в силата си. Армията му се намираше толкова близо до Пекин, че бе невъзможно да защити позициите си, ако огромна татарска войска излезе от столицата и се нахвърли върху съюзниците.

С всеки изминат метър увереността на Хари растеше. Вече различаваше многобройните оръдия и гаубици, насочени към стените на града. Сякаш всички пленени китайски оръдия, както и значителната огнева мощ на съюзниците, бяха насочени към Пекин. Имаше най-малко 300 тежки оръдия.

Хладен вятър духаше през равнините и развяваше над двайсетте британски знамена, издигнати на високи пилони в самия център на идеално организирания палатков град. Там със сигурност се намираше щабквартирата, където ги чакаше лорд Елгин.

Сикхските войници, пазещи пътя, се дръпнаха настрани и отдадоха чест, докато Хари и групата му минаваха покрай тях без нито дума. По-нататък се бяха наредили стотици британски войници, които ръкопляскаха ентусиазирано при вида на изчезналите пратеници.

Хари се обърна към Хенри Лох.

— Сякаш се връщаме от оня свят.

— Ние наистина се връщаме от оня свят — сериозно отвърна Лох.

Докато влизаше в лагера, Хари беше погълнат от мисли как да разкаже на лорд Елгин за изпитанията им в плен — и каква може да бъде реакцията при подобно признание. Имаше две основни грижи. Първата бе да се погрижи съюзниците в никакъв случай да не нападат Пекин. Предупреждението на Рандъл още отекваше в ушите му и ако всичко казано от бившия съветник на Елгин бе истина, атаката щеше да е грешка, която съюзниците не можеха да си позволят. Втората грижа на Хари бе за собственото му място в историята. Как щяха да го възприемат идните поколения? Дали положението му щеше да рухне или да се издигне още повече от този продължителен плен?

След като влезе в централната част в бърз тръс, Хари беше посрещнат от група, включваща всички офицери над капитан — най-малко двайсет и петима на брой, строени и отдаващи чест. Лорд Елгин стоеше в центъра на групата, облечен в големия си черен шинел с медалите, с ръце зад гърба и усмихнат. Сър Хоуп също бе тук, както и генерал-майор сър Робърт Нейпиър, майор Пробин и майор Фейн. Хари спря и се спеши, а един сикхски войник пое поводите и отведе коня му.

— Радвам се да ви видя цял-целеничък! — сърдечно изрева лорд Елгин, като стискаше енергично ръката на Хари.

— Нищо не може да ме откъсне от службата на кралицата и страната — отвърна Хари.

Зад него хората му също се спешаваха под ехото на аплодисменти от всички посоки. Внезапно всички запяха „Те са чудесни другари“ в такъв безупречен унисон, сякаш цялата британска армия беше великолепно сработен хор.

Песента се повтори втори и трети път, докато хората на Хари получаваха безброй ръкостискания и потупвания по гърба, след което им бе сервирана вода от прислужници китайци. В центъра на лагера бяха наредени столове, където можеха да седнат на слънце и да разказват историите си за пленничеството в Пекин. Едва когато се появи натоварената с ковчези каруца, теглена от две магарета, гласовете преминаха в шепот и накрая съвсем замлъкнаха.

Лицето на лорд Елгин се зачерви от гняв, докато мъкнеше тежкото си туловище през разделящата се пред него тълпа. Хари посегна да го хване за ръката, но той се дръпна. В писмата си Паркс съвсем ясно бе писал, че е изгубил част от хората си, така че това не би трябвало да предизвика подобна реакция, освен ако лорд Елгин не искаше да използва момента, за да настрои войниците.

Главнокомандващият се обърна към Хари.

— Значи Цин се осмеляват да убиват наши хора? — изрева той.

— И раниха много повече. — Хари се обърна към хората си и им каза да покажат раните си. — Китките и глезените ни бяха вързани — обяви той, докато всеки от бившите пленници показваше белезите си. — Въжето беше напоено с вода. Когато изсъхна, то се сви наполовина, спирайки кръвообращението. Ръцете и стъпалата ни се подуха, докато кожата не започна да се цепи от натиска. Нокти и пръсти се пръскаха, от раните се лееше кръв. Но това не беше най-лошото. Плътта ни беше изложена на стотици мухи месарки, които наплюха раните — и защото ръцете ни бяха вързани, не можехме да махнем яйцата. Личинките растяха всеки ден и ядяха живо месо. Помнете ми думите, скъпи сънародници, тези мъже понесоха невъобразими страдания. И за огромно съжаление някои от тях не издържаха — ако не от болестта, бяха довършени от болката и лудостта.

Целият лагер се смълча, хипнотизиран от въздействащото описание.

— Хората ни бяха пребивани, докато лежаха на пода, а китките и ръцете им се бяха издули толкова много от кръв, че не можеха да отвърнат — продължи Хари. — Ако посмееха да поискат храна или вода, стражите им наливаха мръсотия и изпражнения в устата, докато не престанат да искат. — Хари се обърна към лорд Елгин. В очите му играеха адски пламъци. — Никога не съм мразил някого повече от мерзавците, които извършиха тези престъпления. — Той посочи към групата си. — Тези мъже видяха самия ад. И всеки от тях е герой заради това, че е оцелял. Повечето от хората ни умряха през първите три дни. Томас Боулби, капитан Брабазон и лейтенант Андерсън са сред тях. И всички би трябвало да сме мъртви, като се има предвид къде бяхме.

— Храбростта ви е отбелязана — каза все така зачервеният лорд Елгин. — И е време за отмъщение! Време е да посечем виновниците за тези ужасни престъпления! Време е кралица Виктория да стъпче онези, които се осмеляват да измъчват и убиват британски войници! Особено мъже като вас, яздили под белия флаг на примирието.

Гневно мърморене се надигна из лагера — войниците се изпълваха с желание да убиват.

— Аз и хората ми трябваше да сме мъртви! — надвиха глъчката Хари, сякаш се намираше на сцената в Уест Енд. — Но сме живи благодарение на състраданието, показано от повелителите Цин! Ако не бяха те, днес със сигурност нямаше да сме тук.

Думите му сякаш незабавно потушиха настроението на тълпата; по изражението на лорд Елгин ясно се виждаше, че главнокомандващият е абсолютно объркан от признанието за милостта на Цин.

— С хората ми гледахме смъртта в очите — продължи Хари. — Всеки беше изтърпял повече, отколкото би трябвало да изтърпи, който и да било човек или животно. Точно тогава, когато бях изправен пред собствената си смърт, внезапно бях осенен от лъч надежда. Сякаш докоснат от ръката на самия бог, внезапно се почувствах съживен. Както бе повелила съдбата, вие и съюзниците тъкмо сте спечелили славната битка при моста Осем ли, най-великата победа в историята на Британската империя. Именно в този момент вие спасихте мен и хората ми. Именно в този момент императорът избяга от града и чувствителният и мил принц Кун пое нещата в свои ръце, подпомаган от императрица Цъ Си, която застана плътно до него.

— Трябва да накараме Цин да платят за стореното с вас — кипеше лорд Елгин и думите му сякаш подбуждаха Хари да настрои тълпата срещу врага.

— Всичко, за което дойдохме тук, е почти завършено — извика Хари. — Но ние не можем да рискуваме да разрушим Пекин, защото това няма да постигне истинските ни цели. Ако унищожим града, наред с това ще унищожим и най-големите си поддръжници, а по всяка вероятност и онези, които са причина за оцеляването ни. — Хари се завъртя в кръг. — Съгласен съм, че трябва да накараме Цин да платят за жестокостите си. Трябва да отмъстим за убитите. Съгласен съм, че се изпречиха на най-великата сила на света! Казвам, че трябва да вземем от Китай повече от онова, за което дойдохме. — Той посочи на север. — Тази страна има невъобразими богатства. И тези богатства ще бъдат наши.

— Какво предлагате? — попита лорд Елгин.

— В целия Китай има само едно място, в което са струпани повече богатства, отколкото в Забранения град, място, което се почита най-вече заради красотата си и едва след това за всичко друго. Китайците го наричат Летния дворец, Юан Мин Юан. Това е бърлогата за удоволствия на императора и той прекарва там почти половината от годината. Забраненият град е церемониалният център, а Летният дворец е домът му. Нищо не олицетворява мощта и изключителността на императора повече от Юан Мин Юан. Самият лорд Макартни се срещнал там с император Циенлун през хиляда седемстотин деветдесет и трета и казал, че това е най-впечатляващото място на света. Истинска приказка от дворци, злато и скъпоценности. — Хари отново се завъртя. — Именно там ще отмъстим за убитите! Ще ограбим Китай, като унищожим Летния дворец и завинаги сложим край на илюзията, че Цин са господари на вселената.

Хари отиде до лорд Елгин и прошепна в ухото му:

— Не можем да рискуваме да нападнем Пекин и да се изправим срещу Рандъл Чен. Той предупреди, че една атака срещу Забранения град ще обедини манджури и китайци срещу нас. Ако разрушим Летния дворец, на китайците няма да им пука. Той е бил построен от Цин и единствено за манджури.

Лорд Елгин беше поразен от явната решимост на Хари да плячкоса Летния дворец. Самият той не се беше замислял за подобно нещо, тъй като се страхуваше, че конниците на Ринчен може би още са някъде в горите от другата страна на Пекин.

— Така няма да нарушим уговорката си с господин Чен — прошепна Хари.

— Ами ако е някакъв капан?

— Не е капан — решително рече Хари. — И останалите противникови сили са се затворили зад стените на Пекин. Видях го с очите си.

Мислите на лорд Елгин запрепускаха в главата му — говореше се, че богатствата на Летния дворец са невъобразими. Това бе идеален начин да финансира войната, без да му се налага да разчита единствено на репарациите, получени на масата за преговори. Освен това Хари бе прав — унищожаването на Юан Мин Юан технически не беше нарушаване на споразумението. Господин Чен бе заплашил със сигурно отмъщение при евентуална атака срещу Пекин. Летният дворец се намираше само на осем километра западно от градските стени. Не беше част от самия град и следователно лорд Елгин можеше да твърди, че е изпълнил своята част от уговорката.

— Разплатата няма да закъснее! — изрева лордът.

— Летният дворец трябва да бъде оголен! — извика Хари. — Всяко скъпоценно украшение и изделие трябва да бъде прибрано!

— И всеки мъж или евнух на територията му да бъде посечен! — добави със задоволство сър Хоуп.

Изпълненото с омраза мърморене отново се надигна в лагера. С всяка изминала секунда атмосферата ставаше все по-нагорещена. Хари виждаше омразата в очите на всеки войник. Дори доскорошните пленници, вкусили само трийсет минути свобода, бяха съблазнени от суровата емоция и изгледите за унищожение и грабеж. Отмъщението щеше да бъде сладко.

— Ще ограбим всички богатства на Летния дворец — извика лорд Елгин. — Ще вземем всичко! И всеки войник ще получи своя дял.

Тържествуващ рев погълна лагера.

— Това е моментът, когато Втората опиумна война ще се изплати! — изрева лорд Елгин. — В името на кралицата и страната, Летният дворец трябва да изгори. Генерал Нейпиър, сър Хоуп, подгответе хората си.