Последната императрица

21.

Черната гора

1,5 км югозападно от Тунджоу, Китай

19 септември 1860 г.

08:07 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 200

Екипиран в най-добрата си кожена броня, Сенге Ринчен лично организира елитната си хоркинска кавалерия за сражението. Повече от 5000 коня се строиха в редици сред дърветата, през цялото време скрити в гората непосредствено на запад от Тунджоу. Есенното слънце беше ниско в небето и хвърляше дълги черни сенки по земята. Конското пръхтене, тропотът на копита и скърцането на кожени седла отекваше през гората като някаква приглушена прелюдия към клането, което щеше да се отприщи съвсем скоро.

Както се очакваше, лорд Елгин бе разположил силите си точно на откритите ниви източно от високите стени на Тунджоу, където подготвяше артилерията и собствената си конница и пехота за неизбежната атака.

Сенге Ринчен знаеше, че трябва да бъде абсолютно уверен в позициите си. Под негово командване бяха почти 50000 души между това място и Пекин; лорд Елгин и силите на барон фон Грос бяха безнадеждно по-малко. Многохилядната манджурска кавалерия бе скрита в долините на север; войниците Тигри с техните ярки униформи в жълто и черно се спотайваха в просото само ма 1000 крачки на юг. Мускетари и артилеристи чакаха готови с оръжията си по околните хълмове, замаскирали батареите дълбоко в нивите. Силите на Цин имаха смазващо числено превъзходство, но въпреки това нещо човъркаше настойчиво Ринчен, сякаш правеше грешка. Целият му дългогодишен опит на военачалник му казваше, че изгледите му за успех никога не са били по-добри, но все пак се чувстваше нервен — емоция, която монголските войни като него бяха учени никога да не забелязват.

През далекогледа си Ринчен виждаше цялата съюзническа войска, наредена пред него в идеален строй. Състоеше се от около 4000 войници общо, доколкото можеше да прецени — повече от хилядата, които беше очаквал, но обстановката пак си оставаше в полза на Ринчен. Червените дяволи нямаше как да извадят повече хора или запаси и не разполагаха с път за отстъпление, ако се окажат обкръжени. Бяха изолирани от основните си сили, които бяха заети със задачата да удържат на всяка цена град Тиендзин, разположен на 90 км на югоизток.

Татарските редици бяха обзети от горещо желание да смажат нашествениците на Елгин. Ринчен го виждаше в очите на хората си и знаеше, че е направил всичко по силите си да подготви воините си за предстоящата битка. Всички до един мразеха с безгранична страст арогантните западни натрапници. Всеки се радваше на възможността да обърне потенциалния позор на Сина на небето в една от най-великите победи на Цин. Тези чуждоземни войници, тези варвари, бяха оскърбили Небесния принц с дързостта си да насочат силите си към Великото вътре без причина и без да са канени. Затова татарската армия нямаше да прояви милост към червените дяволи. Заповедта беше да не се вземат пленници, а да пролеят кръвта на нашествениците в земята на тази велика страна с такава жестокост, че никоя чужда армия да не посмее отново да предизвика могъществото на Средното царство.

Кожените брони бяха излъскани и блестяха. Лъковете бяха опънати, стрелите бяха натъпкани в колчаните. Мускетите бяха почистени и заредени, сабите бяха наточени като бръсначи. Бойните знамена с дракони бяха навити, готови да се развеят, когато атаката най-сетне започне. Това щеше да бъде засада, нямаща равна на себе си в историята. И ставаше дума не само за еднопосочен план. Ринчен се беше подготвил за всякакви неочаквани обрати, в случай че синеокият е прозрял първоначалния му замисъл. Монголският господар имаше позиции за отстъпление при моста Осем ли, ако червените дяволи изведнъж решат да насочат атаката си към Пекин. Най-довереният му и способен мандарински генерал, Шън Пао, бе разположен там с 5000 души от Императорската гвардия. Обикновено разквартирувани зад високите стени на Татарския град, елитните войни бяха изпратени лично от императрица Цъ Си да гарантират, че варварите няма да стигнат до столицата.

Повече от 15000 конници защитаваха петте километра между село Чан Чиа-уан и бреговете на р. Пейхо, която можеше да бъде пресечена единствено при моста Осем ли. Преодоляването на реката на всяко друго място щеше да наложи отклоняване на най-малко осем километра. На север от Чан Чиа-уан нивите бяха разчистени и осеяни с високи 60 см остри като ножове стъбла, които бяха убийствена пречка за всяка конница, правейки бързото заобикаляне на малкото селище почти невъзможно. Наред с това над седемдесет оръдия, изстрелващи каменни гюлета, пазеха моста от другата страна наред с преградна батарея на север.

Ринчен беше яхнал якото си монголско пони. Както винаги, от лявата му страна беше лейтенант Лин.

— Формацията им е много стегната — каза Лин, докато гледаше през далекогледа. Движат се право към Тунджоу. Червените дяволи не подозират, че сме тук, иначе щяха да разгърнат строя си.

Ринчен кимна.

— Май са заслепени от желанието си да освободят пленниците от бесилките на Тунджоу.

— Залавянето им беше отличен план, велики господарю.

Ринчен също вдигна далекогледа си. Съюзниците разполагаха артилерията си по фланговете си и я насочваха към Тунджоу. Нямаше как да не се усмихне. В самия град имаше съвсем малка татарска част и червените дяволи щяха да хвърлят много усилия в атакуването на крепост, която бе просто черупка — докато самите те бяха убедени, че тя е сърцето на татарската отбрана.

— Когато атакуваме, трябва да се движим като вода — инструктира Ринчен войниците си. — Численото ни превъзходство ще има значение само ако червените дяволи бъдат обкръжени и нападнати от всички страни едновременно. Трябва да се движим навън и около, бързо и решително. Трябва да се понесем от всички посоки и така да удавим врага с числеността си. След това ще забием кавалерията в сърцето им като брониран юмрук и ще изтръгнем душата на врага.

В този момент Ринчен си представи синеокия Рандъл Чен и как сабята на Чингис хан се спуска към врата му, отсичайки предателската му глава от тялото.

— Преди слънцето да залезе — извика той от седлото на бойното си пони, — честта на Средното царство ще бъде възстановена! Всеки от вас се бие да защити страната си, семейството си и Сина на небето. Тези варвари са дошли да грабят земите ни и да изнасилват жените ни. Те се подиграват с боговете и волята на Драконовия трон. Трябва да бъдете безмилостни в защитата на тази страна. Това трябва да е единствената ви цел. Кръвта на червените дяволи трябва да напои земята и така победата и честта да бъдат за нас.

Ринчен се наведе към лейтенант Лин.

— Дай заповед пленниците да бъдат убити. После прати хора с бяло знаме при лорд Елгин да му кажат, че трябва да спре незабавно или още пленници ще бъдат сполетени от същата участ.

Ринчен изиграваше поредната си карта в играта на заблуда. Нямаше намерение да предприема никакви рискове, чрез които синеокият да разгадае плановете му.

Колоната на лорд Елгин

1,5 км източно от Тунджоу, Китай

Укрепеният град Тунджоу се изправи пред съюзническата армия, златният връх на будистка пагода се извисяваше от вътрешността в ясното есенно небе. Рандъл Чен яздеше до лорд Елгин на кафяв арабски жребец. Самият Елгин беше възседнал поразително красив черен кон. Отляво на Рандъл се намираше сър Хоуп Грант в своята алена униформа на Кралската драгунска гвардия, яхнал бял кон с не по-малко великолепно родословие.

Съюзническата войска беше отпочинала и дисциплинирана, съдейки по енергичната стъпка и стегнатите редици. Отляво бяха британците — основната част съставляваха войниците от Втора дивизия със своите характерни алени куртки. До тях крачеха пенджабците с бежовите си униформи и тюрбани, а до тях — Сърейският и Хампшърският полк, следвани от Кралските шотландци и Кралските стрелци. Конните части на Пробин и Фейн бяха разделени между тях. На десния флаг се виждаха светлосините униформи на френската пехота и кавалерия, както и контингент от северноафрикански спахии — конници, облечени като араби в бели роби с покрити копия.

Всеки войник носеше пушка „Енфийлд“, приета наскоро на въоръжение. Рандъл бе настоял новите оръжия да се използват при Дагу, но за доставката и разпределението им бяха нужни цели два месеца. „Енфийлд“ беше технологично чудо, което не разчиташе на фитил, а имаше ударен механизъм с капсула, работещ еднакво добре дори при дъжд и вятър. Но по-важното бе, че „Енфийлд“ използваше революционния патрон „Делвин-Миние“ и имаше цев с нарези. При стрелба куршумът се разширяваше и изпълваше камерата, което драстично увеличаваше далекобойността и точността на оръжието.

Рандъл разбираше колко важно е въвеждането на това оръжие за шансовете им за успех. За разлика от съюзниците китайците използваха неефективни мускети, чиито дизайн и точност не бяха променени от средата на XVI в.

Елгин дръпна юздите и спря коня си. Вдигна далекогледа и внимателно огледа пейзажа от ляво надясно, после обратно. След това погледът му се насочи към стените на Тунджоу.

— Ще разбием портите със снаряди „Армстронг“ — енергично рече той. — Не изглеждат особено яки. След това ще вкараме пехотата направо в сърцето на града.

Рандъл и сър Хоуп също огледаха високите стени. Лесно различиха множество войници, патрулиращи отгоре — най-малко 200. Макар че и двамата видяха едно и също, интерпретацията им беше съвсем различна. Сър Хоуп разтълкува гледката като признак на сила, докато Рандъл я сметна за необичайна, което незабавно го изпълни с подозрения.

— Врагът със сигурност ще ни превъзхожда числено — каза сър Хоуп. — Трябва да бъдем предпазливи.

— Съгласен съм за предпазливостта — добави Рандъл. Той огледа нивите с просо и хълмовете в далечината. — Но се боя, че всичко е различно от това, което изглежда.

— Какво трябва да означава това? — обади се лорд Елгин.

— Съдейки по количеството войници на стените, татарите демонстрират сила. Предлагам да изпратим разузнавачи, за да сме сигурни, че не влизаме в капан. Ринчен е прочут с начините си да мами противника.

— Може да демонстрира сила, защото е силен — намеси се сър Хоуп. — Да сте се замисляли за това? Той иска да стоим далеч от Тунджоу, защото знае, че не можем да атакуваме Пекин, ако Тунджоу е в ръцете му. Без града снабдителните ни линии и пътят за отстъпление ще бъдат прекъснати.

— Не ми пука за нищо, освен за освобождаването на хората ми! — изрева лорд Елгин. — Ринчен взе в плен представителя на кралица Виктория Хари Паркс и почетната му стража! При това с бяло знаме, за бога! Шпионите твърдят, че хората ми се намират в Тунджоу. Затова ще атакуваме там. — Той посочи града. — Ще превземем Тунджоу, както направихме с крепостите Дагу. Ще ударим и ще победим!

Мислите на Рандъл препускаха. Нямаше как да знае какво предстои да се случи. Бъдещето, което лежеше пред него, бе извращение на историята, която бе изучавал. Тази битка изобщо не трябваше да се състои. Сенге Ринчен трябваше да е мъртъв и съюзниците трябваше да подминат Тунджоу. Сега Рандъл можеше да разчита единствено на военните стратегии, които бе изучавал, и на онова, което знаеше за монголския генерал. Не трябваше да загърбва и инстинкта си, който му казваше, че не бива да се доверява на очите си. Ако нещата се развиваха по начина, по който искаше Ринчен, зрялата ябълка щеше да се окаже гнила.

А Тунджоу определено приличаше на зряла ябълка.

— Ако татарите наистина искаха да защитят града — каза Рандъл, — щяха да организират диверсии като кавалерийски нападения в равнините, за да ни отвлекат вниманието. Не виждам никакви други войници, освен онези на стените. Това е напълно лишено от логика.

На високите стени на Тунджоу изведоха двама души. Настъпилата суматоха накара Елгин, сър Хоуп и Рандъл да вдигнат далекогледите си. В същото време високите шест метра градски порти се отвориха и самотен ездач с бял флаг препусна през полето направо към съюзниците.

— Виждате ли? — уверено каза Елгин. — Искат да преговарят за условията на капитулацията си.

Рандъл и сър Хоуп продължиха да следят случващото се на стените на укреплението. Френският свещеник отец Дюлюк и капитан Брабазон от артилерията, с вързани на гърба ръце, бяха извлечени за косите по стената до една оръдейна платформа. После ги сритаха безцеремонно и ги принудиха да паднат на колене.

Елгин продължаваше да наблюдава бързо приближаващия ездач.

— В крайна сметка китайците са страхливци — уверено заяви той.

— Погледнете към стените на Тунджоу — отвърна Рандъл. — Боя се, че ще ни бъде даден ултиматум.

Елгин вдигна далекогледа към дясното си око точно навреме, за да види как главата на отец Дюлюк се търкулва и обезглавеното тяло в черно расо полита от десетметровите стени. После татарският палач се обърна към капитан Брабазон и отсече главата му, след което бутна и неговото облечено в униформа тяло в пропастта.

— Проклети копелета — прошепна лорд Елгин.

Дори след ужасите, които вече бе видял, на Рандъл му призля от това дръзко убийство. Установи, че поема дълбоко дъх, за да се овладее. Никога нямаше да забрави изражението на капитан Брабазон, който гледаше безпомощно към съюзниците в далечината и знаеше, че смъртта ще го застигне много преди армията да успее да го освободи.

Редиците се разделиха, когато ездачът се понесе към позицията на лорд Елгин в сърцето на армията. Конникът спря запъхтяното си пони пред главнокомандващия. Приличаше на монголски лейтенант — на гърдите си носеше символа на Черния флаг на хоркините. Със сурово лице ездачът бръкна в пазвата си, извади сгъната дебела оризова хартия и я подаде.

Лорд Елгин направи всичко по силите си да скрие яростта си и нареди на един ефрейтор драгун да се спеши и да вземе писмото от монголския пратеник.

Когато пусна писмото, монголът посочи към Рандъл Чен.

— За теб е — каза той на безупречен мандарински.

— Какво каза той? — кипна лорд Елгин.

— Каза, че трябва да ви преведа написаното — отвърна Рандъл. Въпреки това ефрейторът връчи писмото на лорд Елгин, който го предаде на Рандъл.

Монголският лейтенант кимна, без да откъсва поглед от синеокия китаец.

— Трябва да убедиш червените дяволи да се оттеглят. — С тези прости думи той дръпна поводите на понито, обърна коня и препусна в галоп обратно към Тунджоу.

— Какво се казва в писмото? — нетърпеливо попита лорд Елгин.

Рандъл разгъна документа. Почеркът беше несъмнено на добре образован човек. Китайските символи бяха съвършени.

— Пише, че ако атакуваме, на всеки пет минути ще убиват по един пленник.

Докато монголският ездач се отдалечаваше по разчистените ниви към града, войниците възстановиха отново стегнатия строй.

— Нищо няма да ме спре да освободя Хари и хората му — решително заяви Елгин.

— Ако искаме да ги спасим, трябва да действаме бързо — каза сър Хоуп. Сцената на обезглавяването на отец Дюлюк и капитан Брабазон все още бе прясна в съзнанието му. — Предлагам фронтална атака срещу главния вход. Ще трябва да приближим оръдията, за да бъдат по-ефективни. Ако успеем да ги доближим на двеста стъпки, ще се справим с портите за двайсетина минути.

— Трябва да подминем Тунджоу — каза Рандъл.

— Да не сте полудял? — изрева лорд Елгин. — Държат хората ми затворени зад онези стени! Ще ги освободя, ще заловя виновниците и ще ги изгоря на клада пред очите на всички!

— Ринчен иска да реагирате точно така. — Рандъл вдигна далекогледа и отново огледа пустите околности. — Армията му със сигурност се крие в полята и ни дебне. Както и в горите на северозапад.

Лицето на лорд Елгин беше зачервено като говеждо месо и обляно в пот.

— Не видяхте ли как хората ми бяха убити пред очите на всички? Те се подиграват с мощта на англо-френския съюз! Ще си отмъстя! Пригответе армията за атака срещу Тунджоу!

Рандъл сграбчи черния вълнен шинел на Елгин и рязко го дръпна към себе си, при което лордът едва не тупна от седлото.

— Това е капан! — извика Рандъл. — Полковник Уокър ни предупреди, че Тигрите се крият в нивите с просо.

— Въпреки това ще атакуваме града…

— Вие реагирате! — каза Рандъл. — Точно на това се надява Ринчен! Спрете за момент и вижте какво става тук. Трябва да накараме Ринчен пръв да направи хода си.

— Той направи хода си! — изрева лорд Елгин. — Уби съюзнически войници пред очите ми!

Рандъл се обърна умоляващо към сър Хоуп.

— Проучих всички сражения на Ринчен. Той винаги използва измама, за да предизвика реакция. Именно затова е най-големият военачалник в армията на Цин. Затова носи скъпоценното триоко пауново перо. В момента показва отчаяние, като убива хората ви пред очите ни. Ако наистина беше силен в Тунджоу, нямаше да ви провокира по такъв начин. Затова трябва да действаме противно на онова, което очаква. Трябва да се борим срещу хаоса с дисциплина. Пратете разузнавачи във всички посоки и за десет минути ще разберем дали нещата наистина са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Сър Хоуп сбърчи чело.

— Господин Чен може и да е прав — каза той. — Май е по-добре да изпратим съгледвачи, преди да предприемем мащабна атака срещу града. Полковник Уокър наистина ни предупреди, че това може да е капан.

Лорд Елгин раздвижи коня си насам-натам в редиците, като в същото време гневно опипваше пистолета си. Сребристите му бакенбарди бяха дълги и рошави, лицето му бе зачервено от слънцето и вятъра. Накрая той каза:

— Ако тактиката ви струва живота само на още един от хората ми, господин Чен, ще търся разплата от вас. Не може да има място за провал, когато животът на британски и френски заложници е на кантар.

— А ако съм прав — отвърна Рандъл, — вие ще сте спасили много повече от хората си с тази проява на предпазливост.

Какъв точно бе източникът на внезапната му увереност, си оставаше загадка за Рандъл. Той нямаше как да знае какво се крие в полята и горите около Тунджоу, но въпреки това чувстваше спокойствие, каквото не бе чувствал от пристигането си в миналото преди повече от шест месеца.

Бяха дадени заповеди. Осем групи по двама разузнавачи препуснаха във всички посоки. Други двама бяха пратени към самия Тунджоу да видят дали пътят не е миниран.

Черната гора

1,5 км югозападно от Тунджоу, Китай

Веднага щом съюзниците пуснаха разузнавачите си, Ринчен разбра, че планът му да предизвика червените дяволи да предприемат пълномащабна атака срещу града е пропаднал. Оставаше само челен сблъсък на полето, в който най-голямото му преимущество щеше да е численото превъзходство на татарите и елементът на изненада.

— Време е да защитите страната си! — извика Ринчен. — Време е да запазите близките и любимите си! — Той изтегли сабята си от ножницата и я вдигна високо, насочвайки я към нашествениците. — Ще се появим като кипнал поток от скалите и ще удавим наглите дяволи там, където стоят. Нека волята на Сина на небето бъде с всички нас!

Като смушка с пети понито си, монголският господар се понесе иззад дърветата, заобиколен от всички страни от гръмовния грохот на хиляди копита.

Татарските сили внезапно се появиха от горите и долините зад Тунджоу. Пъстроцветно море се понесе към нашествениците. Повече от 50000 мъже бяха поведени напред само за секунди, създавайки впечатление, че самата земя внезапно е оживяла в някаква смъртоносна форма. Битката за моста Осем ли беше започнала.

Колоната на лорд Елгин

1,5 км източно от Тунджоу, Китай

Никой не беше очаквал изригването на хора и коне, което внезапно заля всичко наоколо, набра сили и се понесе с главоломна скорост към съюзническите редици. Земята преливаше от цветовете на войниците Тигри, татарската кавалерия и хиляди хоркини. Кавалерийски знамена с всички възможни цветове се вееха ожесточено на вятъра и срещу посоката, в която препускаха конете.

Рандъл рязко пое дъх и погледна към лорд Елгин и сър Хоуп, които за момент изглеждаха зашеметени като войниците при вида на тази смазваща реакция.

— Трябва да разгърнем строя! — изрева Рандъл.

Сър Хоуп бързо дойде на себе си.

— Разгърни строя! — изкрещя той. — Изкарайте батареи по фланговете! Искам четири оръдия във всеки ъгъл! Разгърни се! Разгърни се!

Рев на сигнални тръби и писък на гайди разсече въздуха.

Бързото приближаване на татарските сили за момент смути английските и френските войници, но те бързо се окопитиха, докато морето от татари се носеше по равните ниви към тях. Пехотата се строи в стрелкови отделения с дълбочина три реда от по петдесетина души, като остави достатъчно разстояние между отделенията за маневриращата кавалерия. Първата цел на съюзниците бе да открият плътен огън, който да спре първоначалната атака. Врагът ги превъзхождаше най-малко двайсет към един, но от редиците изглеждаше, че отношението е хиляда към един.

— Приготви се за стрелба! — извикаха старшините. — Готови… на мушка…

Десетки хиляди татари тичаха и препускаха към нашествениците. Китайските оръдия загърмяха; каменни гюлета се понесоха в небето. За късмет на сър Хоуп войниците се намираха непосредствено извън обхвата им.

— Огън! — извикаха старшините.

Проехтя първият залп на пушките „Енфийлд“. Градушката от куршуми се понесе по-далеч и по-точно от всичко друго в историята на Китай — и с унищожителни последици. Татарските войници бяха покосени на два пъти по-голямо разстояние, отколкото бе възможно само няколко дни по-рано. Резултатът предизвика моментално объркване сред противниковите сили. Някои се обърнаха и побягнаха, преди битката да е започнала наистина.

Сър Хоуп и Рандъл останаха един до друг на конете си трийсет реда назад, за да могат да наблюдават най-добре носещите се към тях противници. За момента лорд Елгин не се виждаше никакъв.

Първият ред на всяко отделение стреля от коляно и презареди, докато вторият ред откриваше огън. Междувременно първият ред беше готов за нова стрелба.

— Съсредоточете оръдията по фланговете! — ревеше Рандъл, мъчейки се да надвика оглушителния рев и трясъка на пушки и оръдия навсякъде около него. От своите проучвания той знаеше, че най-големият шанс на китайците за победа е да обкръжат противника и да го задушат с невероятното си числено превъзходство. Татарската и монголската кавалерия препускаше разгърната в широк строй, за да постигне тъкмо тази цел. Рандъл отчаяно сочеше в двете посоки: — Пратете кавалерията да отреже конниците! Не бива да им позволяваме да ни излязат в гръб!

Сър Хоуп дори не помисли да възразява. Твърде зает с битката отпред, той бе пропуснал да наблюдава вражеската кавалерия в далечината.

— Пратете Пробин и спахиите след онези колони! — извика той на генерал-майор Нейпиър. — Не им позволявайте да ни излязат в гръб!

Секунди по-късно съюзническата конница се понесе да пресече маневрата на врага.

До този момент всички жертви бяха за сметка на татарите. На разстояние 1000 метра те бяха безнадеждно извън обхват, а мускетите и лъковете им нямаше да бъдат ефективни, докато не се приближат на триста метра от целта си. Въпреки това те продължаваха да напредват през градушката от куршуми към врага си. Хиляди падаха с ужасни рани от тежките куршуми на „Енфийлд“ и осколочните снаряди „Армстронг“, които се сипеха върху тях. Но много други продължаваха да се носят напред.

Сенге Ринчен насочи елитната си хоркинска кавалерия направо към сърцето на червените дяволи. Движеха се бързо през редиците на китайските пехотинци, грохотът на тежките копита заглушаваше гърмежите на пушките и оръдията. Навсякъде се търкаляха трупове на Тигри, но монголският господар не намаляваше скоростта; единствената му цел бе да се добере до предателя Рандъл Чен и да отреже главата му, дори ако се наложи да плати с живота си за това. Мнозина от собствените му хора около него паднаха покосени, но това само го пришпорваше още по-силно напред.

Хоркините летяха напред, без да крещят команди или да свирят с тръби, а сменяха строя само с помощта на сигнални флагове. Редиците им бяха сериозно оредели, когато най-сетне стигнаха до съюзниците, но въпреки това наброяваха хиляди. За първи път се озоваха достатъчно близо и техните лъкове и мускети започнаха да сипят стрели и куршуми върху строените червени дяволи.

С многохиляден звън двете армии се врязаха една в друга — сабя срещу щик, мускет срещу пушка. Ринчен беше отпред, както се полага, и препусна презглава всред вражеската редица, посичайки всеки британски войник, изпречил се на пътя му. Насред цялата суматоха различи фигурата на Рандъл Чен, възседнал коня си, на не повече от петдесет метра от него. Ринчен бързо сложи стрела в тетивата; кървавата касапница се вихреше навсякъде около него, падащите тела блъскаха коня му във всички посоки. Ринчен опъна с всички сили тетивата и стреля. Нямаше как да пропусне — стрелата полетя направо към сърцето на синеокия.

Точно в този момент един куршум улучи Ринчен в лявото рамо. Болката премина на вълна през него и тялото му политна назад от тежкия удар, като едва не го събори от понито. Когато се изправи отново, от рамото му шуртеше кръв, а синеокият беше изчезнал.

Дали беше успял да порази злия предател?

Към него се насочиха щикове и Ринчен ги отблъсна със сабята си, отсичайки ръката на един британски войник. Китайските сили продължаваха да напират напред, но с наранената си ръка и капеща от пръстите кръв монголският господар обърна жребеца си и нареди оттегляне. Беше дошъл моментът да увлече врага и да го накара да наруши силната защитна формация, за да може китайската пехота да се хвърли в боя. Обърнал гръб на сражението, със запъхтян от изтощение кон, Ринчен препусна, следван от хората си. Не погледна назад да види дали червените дяволи се впускат да ги преследват. Бяха го учили, че отстъпващият никога не бива да се оглежда през рамо.

„Рандъл Чен е мъртъв“ — позволи си да си помисли той. Сега всичко щеше да се промени, ходът на войната щеше да се обърне и монголският господар щеше да получи наградата. Императрица Цъ Си щеше да бъде негова и богатствата и славата на Средното царство отново щяха да бъдат в монголски ръце.

Рандъл Чен скочи от земята и бързо възседна отново коня си. Беше зърнал летящата към него стрела в последния момент и едва успя да се дръпне рязко назад, за да не бъде пронизан в гърдите. Стрелата профуча на косъм от него и улучи в шията коня отзад; поваленото ритащо животно трябваше да бъде убито с куршум в главата. Рандъл нямаше как да знае, че стрелата бе изстреляна от Сенге Ринчен с една-единствена цел — да го елиминира и да промени хода на войната.

Той се надигна в седлото си и отново огледа бойното поле.

— Оттеглят се — извика сър Хоуп. — Ще ги преследваме ли?

— Останете на позиции! — извика в отговор Рандъл. — Опитват се да ни увлекат към пехотата си!

Но въпреки това пенджабците се втурнаха с рев на щик през отвора, направен от изтеглящата се конница.

— Задръжте строя! — извика Рандъл. — Сър Хоуп, извикайте онези хора обратно!

Битката за мост Осем ли продължи все така ожесточено през следващите седем часа — татарите се оттегляха и атакуваха отново устремно в сърцето на съюзническите редици. За огромен ужас и изумление на Ринчен пехотата на червените дяволи не наруши строя си, а избра да задържи позициите си и непрекъснато да отбива фронталните атаки. Опитните кавалерийски части на татарите отчаяно се опитваха да обкръжат врага, но безуспешно. По-едрите коне на съюзниците превъзхождаха китайските попита на твърда почва и равен терен.

Час по час китайските редици биваха посичани, докато напредваха доблестно да смажат нашествениците. Но по-съвършените пушки на съюзниците им позволяваха да стрелят на разстояние, което китайските генерали по принцип смятаха за безопасно. В резултат на това бойният дух бавно се изпаряваше.

— Синеокият е проклел тази страна — тихо прошепна Сенге Ринчен. Куршумът се беше забил дълбоко в костта и от голямата загуба на кръв му се виеше свят. Все така яхнал раненото си пони, завит в тъмносиньо наметало, Ринчен бе пребледнял и с отпуснати рамене. Беше се оттеглил сред хълмовете, за да наблюдава несгодите на армията си.

Червените дяволи най-сетне напуснаха първоначалните си позиции и продължиха през хиляди трупове към моста Осем ли. С концентрирана атака пробиха цинските линии в посока към Чан Чиа-уан. Татарите започнаха да се събират на групи, като продължаваха да оказват рехава съпротива с мускетите и лъковете си, но оръжията им не можеха да се сравняват с точността на новата огнева мощ на съюзниците. Окопалите се резерви изведнъж се оказаха в пълен хаос, когато батальон пенджабци плени една от защитните батареи на Цин. С всяка изминала минута в татарските редици зейваха нови дупки. Цялата цинска защита започна да се огъва и да отстъпва от Чан Чиа-уан към реката. След това дойде вестта, че генерал Шън Пао е паднал мъртъв при моста Осем ли и остатъците от Императорската гвардия бягат към Пекин.

— Всичко е изгубено — рече Ринчен.

Той извади от ножницата окървавената сабя на великия си предшественик и заби острието в пръстта пред понито си.

— Свирете отбой — задъхано нареди и посрамен обърна гръб на битката. Шансът му за слава беше отминал. Съдейки по дисциплината на варварите, стрелата му не беше убила синеокия. Предателят беше жив, това бе толкова сигурно, колкото и поражението. Ринчен реши да събере останалите си хора и да се измъкне към хълмовете на Монголия, където да ближе рани и да планира отмъщението си, колкото и малко вероятно да изглеждаше то.

Междувременно китайската защита беше обърната в бягство.

Въпреки това съюзниците продължиха преследването в продължение на повече от три километра, като избиваха колкото се може повече противници. Врявата на бойното поле внезапно се смени с тишина, след като и последната пушка замлъкна и победата на Елгин бе сигурна. Пътят към Пекин вече беше открит и застлан с безбройните трупове на паднали войници. Най-голямата перла на Средното царство се виждаше като блестящо петънце на петнайсетина километра оттук.

Лорд Елгин насочи коня си към сър Хоуп и Рандъл, които още оглеждаха района с далекогледите си.

— Победата е наша! — избоботи той.

— Най-великата колониална победа на всички времена! — възкликна сър Хоуп. В стелещата се над бойното поле тишина той се обърна към Рандъл. — Днес направихме страхотен дует, господин Чен.

— Честта е изцяло ваша — отвърна Рандъл. — Моля ви само за едно. — Той погледна лорд Елгин в очите. — В никакъв случай не влизайте в Забранения град. Зная, че имате силата да завладеете Пекин, ако го пожелаете. Но ние имаме уговорка и аз очаквам да я почетете.

Лорд Елгин се усмихна криво.

— Император Фен ще се поклони пред мен. И ако пожелая, Китай ще стане колония на Обединеното кралство. Времето ще покаже.

— Уговорката ни не беше такава — каза Рандъл, като се опитваше да овладее яростта си. — Градът трябва да остане под китайско попечителство.

Елгин присви очи.

— Докато Хари Паркс не ми бъде върнат, не изключвам нищо. Намерете го и тогава ще обсъдим условията.

Тактиката на Рандъл беше осигурила решителна победа, но с това бе създала и чудовище, което имаше потенциала да унищожи всичко, което беше дошъл да защитава.

— Ще изпълните исканията ми — решително заяви той. — Защото както ви помогнах, така може да се случи и точно обратното.

Потресените физиономии на лорд Елгин и сър Хоуп бяха свидетелство за изненадата им от заплахата на Рандъл.

— Как смеете! — възмути се Елгин.

— Вие как смеете! — отвърна му Рандъл. — Виждате ли труповете, осеяли тази касапница? Това бяха горди мъже, вдигнали се да защитят страната си. Бащи, братя, синове и съпрузи. А сега са мъртви. Никога няма да се върнат при семействата си. За тях няма отмяна на присъдата и втора възможност. Вижте какво завладяхте… петнайсет километра пропита с кръв земя. Не забравяйте това — утре, ако прекалите, на тяхно място можете да сте вие и вашата армия. Нуждаете се от съюзници, лорд Елгин. И аз съм един от тях.

Последва мълчание. Лорд Елгин се взираше, изгубил ума и дума, в необичайно сините очи на Рандъл.

— Умолявам ви да си тръгнете — каза Рандъл и се качи на арабския си кон. — Като ваш най-добър преводач ще открия Хари Паркс и хората му. И ако е рекъл Господ, ще ги върна при вас.

Рандъл дръпна поводите и насочи коня през бойното поле към защитните стени на Тунджоу.