Последната императрица

31.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Сграда „Меркурий“, етаж 2

21 юли 2084 г.

13:28 ч. местно време

31 дни преди началото на мисия Ездра

Уилсън вече пет минути седеше в кабинета и зяпаше през прозореца. Използваше възможността да забави мислите си, като се взира в гората с надеждата, че ще я види още веднъж, но за съжаление малката птичка не се виждаше никъде. Не искаше да създава впечатление за немарливост, така че беше обръснал четината си и бе сресал косата си, за да изглежда колкото се може по-професионално. Дори си беше сложил одеколон.

Рандъл влезе и го изгледа малко странно.

— Не знам защо, но изглеждаш по-млад — рече той.

— Нощ в града обикновено има обратния ефект — отвърна Уилсън. Той се вгледа в бъдещия Надзирател и посочи един стол. — Сядай, Рандъл. Имаме да обсъдим важни неща. Първо, Лъ Дан пристигнал ли е?

— Да, вече е там — отговори Рандъл. — Сподели, че имаш чудесен дом. Или поне чудесен изглед.

— Радвам се.

— Много ти благодаря, че го подслони — добави Рандъл.

— За нищо. Сигурен съм, че става въпрос за някаква грешка, която бързо ще бъде поправена. — Уилсън нервно прокара пръсти през косата си, докато мислеше как да му съобщи новината, че прехвърлянето се измества напред. — Искам да ти разкажа за Бартън Ингърсън. Той беше лидерът на Меркуриевия екип, който ме избра за мисия Исая.

Рандъл се усмихна любезно.

— Знам малко за него.

— Беше изумителен човек — каза Уилсън. — Той пръв откри скрития текст в писанията на Стария завет. И сам беше разшифровал гигабайтовото кодиране, без да използва компютрите на Дейта-Тран, за да запази всичко в тайна. — Уилсън имитира езика на тялото на Рандъл. — Важното е, че Бартън направи всичко необходимо за осъществяването на мисията. Откакто разбрал за съществуването й, той имал една-единствена идея — мисия Исая да бъде изпълнена. Действал самостоятелно в продължение на почти две години и подготвял пътуването във времето под предлог, че се опитва да докаже теорията на относителността за Г. М.

— Чух, че бил бунтар — каза Рандъл.

— Беше най-почтеният човек, когото съм срещал някога — отвърна Уилсън. — Знаеш ли, че се запознах с него само две седмици преди прехвърлянето ми?

— Нямах представа, че всичко е станало толкова бързо.

— Да, само за две седмици. Причината да нямаме време бе, че опитите се прекратяваха и Бартън трябваше да вземе бързи решения, в противен случай мисията никога нямаше да се състои.

— И затова е избрал теб ли? — попита Рандъл.

Уилсън кимна.

— Защото имам по рождение необходимия генетичен строеж. И Бартън реши, че аз съм Надзирателят. Когато бях разложен на елементарни частици, никой нямаше представа, че отивам на мисия. Само двамата с него знаехме истината.

Рандъл се изненада.

— Направо да не повярваш, че всичко с минало успешно.

— Това доказва едно — продължи Уилсън. — Доказва, че подготовката не е всичко. Нагласата и съсредоточаването са много по-важни. Това научих от Бартън. И честно казано, мъдростта му ми помагаше да мина през напрежението на мисията, на всяка стъпка. Пристигнах в миналото и се озовах в пълен хаос — или поне аз така го чувствах. И нямаше нито един човек, на когото да мога да се доверя.

— Но въпреки всичко си успял — отбеляза Рандъл.

— Всичко опираше до нагласата и съсредоточаването — каза Уилсън. — И същото ще важи за твоята мисия. Нагласа и съсредоточеност. В случая не става въпрос за нормални обстоятелства, нито за някаква игра. Шансовете винаги са против Надзирателя, но в замяна на това той има нужната информация да контролира всичко около себе си.

— Защо имам чувството, че се готвиш да ми съобщиш нещо лошо?

— Лошо е, ако нагласата ти е такава. — Уилсън пое дълбоко дъх. — За да е сигурно, че мисията ти ще бъде успешна, началото й е изтеглено за двайсет и осми юли. След седем дни.

Рандъл седеше и мълчеше.

— Нямаме друг избор.

— Защо се налага да се изтегли?

— Г. М. иска да я промени — предпазливо отвърна Уилсън. — Смята, че има други приоритети, които са по-важни. — Не искаше да се разпростира повече. — Затова трябва да бъдем много внимателни. От личен опит знам, че придържането към точките на мисията без никакво отклонение е единственото, което стои между успеха и катастрофата.

Рандъл завъртя стола си към гората и се загледа в сенките.

— Дори не съм сигурен, че искам да замина — тихо рече той. — Тоест… знам, че ти си успял. Но как изобщо мога да съм сигурен, че аз съм човекът, който трябва да изпълни тази мисия? Намесени са толкова много фактори. Трябва да бъдат манипулирани хора… и да се следи историята да следва хода си. — Гласът му се повиши. — Господи, Уилсън! Съветите на Надзирателя ще поведат цели армии, хиляди хора в битка. Това е правене на история. Можеш ли да си представиш последствията, ако сгреша? Просто не съм сигурен, че ставам за тази работа. — Изведнъж Рандъл придоби вид на ужасно уморен човек. — Може би е по-добре да пратят теб. Вече си го правил. Поне знаеш какво да очакваш.

— Опитай се да бъдеш позитивен — посъветва го Уилсън. — Ти си избран за тази мисия. И ако трябва да съм честен, ти си хиляда пъти по-добър от мен като човек и сто пъти по-добре подготвен.

Уилсън се замисли за инструкциите, които Лъ Дан вече беше дал на Рандъл, и за сериозната духовна и физическа подготовка, която той имаше. Рандъл Чен беше невероятен, откъдето и да го погледнеш. В много отношения Уилсън се чувстваше много по-несъвършен от човека, седящ срещу него. Единствено омега програмирането му го отделяше от другите — а то беше абсолютно нелегално.

— Опитвам се да съм позитивен — каза Рандъл, който явно се бореше със съмненията си. — Но трябва да призная, че понякога ми е много трудно.

Уилсън повтори думите, които му бе казал навремето Бартън:

— Сигурен съм, че ти си човекът за тази мисия. Не бих го казал, ако не го мислех наистина.

Рандъл неочаквано се разкиска.

— Знаеш ли, много е забавно. Седим и си разговаряме за пътуване в друго време и на друго място. За това как ще се срещна с императрица Цъ Си и лорд Елгин и как ще ги подчиня на волята си. Ако не знаех истината, щях да си помисля, че това е някаква жестока шега.

Уилсън се усмихна, щом си спомни как се бе чувствал самият той, докато се опитваше да осъзнае своята мисия.

— Аз пък бях сигурен, че онези лазери ще ме разпарчетосат и повече никога няма да ме съберат отново. Представяш ли си? И наистина се тревожех за болката. Помня, че питах Бартън дали ще ме боли, когато започне прехвърлянето. И той ми каза, че няма да ме боли. Сега като си помисля, откъде е можел да знае, по дяволите?

Рандъл и Уилсън се закискаха.

— И… болеше ли? — попита Рандъл, като се мъчеше да остане сериозен.

— Това беше най-жестоката болка, която съм изпитвал някога! — каза Уилсън и избухна в смях. Накрая въздъхна. — Както и да е, ти си в много по-добро положение от мен.

— Вече започвам да го разбирам — каза Рандъл и смехът му премина в усмивка.

— Честно казано, животът ми беше тръгнал по един коловоз и имах чувството, че нямам какво да губя — призна Уилсън.

Рандъл изведнъж отново стана сериозен.

— С цялото ми уважение. Уилсън, ти се държиш така почти непрекъснато. А си постигнал толкова много.

Уилсън се загледа към гората.

— Мисля, че част от мен остана в миналото, когато бях прехвърлен обратно в „Ентърпрайз Корпорейшън“. И това ме подбужда да стигам до крайности. Както и да е, ти наистина си много по-завършен Надзирател, отколкото бях аз. Имаш всички умения и подготовка за успешното изпълнение на мисията. Всъщност според мен едва ли подготовката ти можеше да бъде по-добра.

— Разполагах с много повече от две седмици — замислено рече Рандъл. — И кой от Меркуриевия екип знае, че началото на мисията се изтегля?

— Андре вече знае. Дейвин ще научи скоро. Не съм сигурен кой друг е замесен, но важното е, че разполагаме с пълната подкрепа на Джаспър.

— Значи двамата с Джаспър сте се разбрали? Това трябва да е световна новина номер едно.

— Това показва, че трябва да постъпваме правилно.

Рандъл вече изглеждаше по-спокоен и Уилсън остави мълчанието да увисне във въздуха за около минута, преди да премине към следващата тема.

— Нали си даваш сметка, че когато ти се наложи да имаш вземане-даване с Цъ Си, тя може да се опита да те съблазни?

Рандъл се върна в настоящето.

— Това казват бележките към мисията.

— Трябва да се поучиш от опита си снощи, Рандъл. Историята показва, че едно от най-големите умения на Цъ Си е било да прелъстява мъжете, когато иска нещо от тях. Знам, че казвам очевидното, но трябва да внимаваш през цялото време. Особено когато си в компанията на императрицата. От всичко, което съм чел за нея, тя е изключителна жена с изключителни амбиции. Трябва да се подготвиш за онова, което може да ти предложи. И трябва да останеш съсредоточен върху задачата си. Когато я срещнеш, мисията ти ще бъде почти приключила. Трябва да се оглеждаш за светлината в края на тунела и да не се отклоняваш.

Рандъл прехапа устна.

— Разбирам.

— Ще се наложи да използваш цялата си подготовка, Рандъл — всичко, което си научил за силата, въздържането и съпротивата. Справянето с императрицата на Западния дворец ще бъде най-трудната ти задача.

Рандъл пое дълбоко дъх.

— Не се безпокой, Уилсън. Ще се справя. И наистина научих нещо снощи. Странно, но сякаш всичко, което се случи с Клодия, сякаш не е било случайно.

— Съвпаденията са хубаво нещо — рече Уилсън. — Най-общо означават, че си на прав път. — Той погледна таблета си. — Хайде да идем да хапнем нещо.

— Не съм особено гладен — отвърна Рандъл.

Уилсън го издърпа от стола.

— Трябва да си здрав, това е приоритет номер едно. Здрава храна, здраво тяло.

— Позволи ми да полюбопитствам, Уилсън. Снощи защо не отведе Лара със себе си? Личеше си, че го иска.

Образът на Минерва изникна в съзнанието на Уилсън и той се помъчи да го пропъди.

— Честно казано, не беше мой тип.

— Как може да не е твой тип? Та тя е прекрасна и несъмнено беше готова на всичко, за да те направи щастлив.

Уилсън натисна копчето на асансьора.

— Наречи ме луд, но просто не ми се струваше редно. Тези момичета изпълняват някаква своя мисия, без да зная каква е. Просто не исках да бъда част от нея. — Той побърза да смени темата. — Ако Лъ Дан знаеше какво ти предстои и ако можеше да му кажеш истината за това, което става, какво според теб щеше да те посъветва?

Двамата влязоха в асансьора.

— Вече си мислих за това — отвърна Рандъл, като се взираше напред. — Щеше да каже нещо от рода на: „Пътуването ти се символизира от пътя под краката ти. С всяка крачка той те отблъсква, но не гледай на това като на съпротива срещу целта ти. Пътят просто си върши работата“.

Стомахът на Уилсън изведнъж се сви. Не беше сигурен дали заради спускането на асансьора, или от чутото. Но така или иначе, мисия Ездра се намираше в много добри ръце.