Последната императрица

12.

Крепостта Уей

1,5 км източно от Таку, Китай

21 август 1860 г.

11:15 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 171

Сякаш по даден знак буреносните облаци се разтвориха точно в 11:15 и заваля проливен дъжд. Стотици китайци от помощните части изнасяха телата на вражеските войници от крепостта Уей и ги трупаха край рововете, за да бъдат бързо погребани. В тази гореща и влажна среда болестите се разпространяваха със светкавична бързина и колкото по-бързо махнеха труповете от укреплението, толкова по-добре. Бяха загинали над 2000 китайци, както и стотици монголски войни от Черния флаг на хоркините. Не беше останал жив нито един вражески войник. Защитниците на Средното царство се бяха сражавали до последния човек, както им бе наредено.

През всичките си години на бойното поле сър Хоуп никога не беше виждал подобна проява на твърдоглавост. Китайците в повечето случаи не се славеха с храброст, но при по-внимателното проучване стана ясно каква е причината. Командирите им бяха барикадирали хората си зад стените и съдейки по броя на обезглавените трупове в крепостта — традиционна форма на китайско наказание — сър Хоуп стигна до заключението, че всеки, опитал да се измъкне или открито показал страх, е бил посичан, за да „окуражи“ останалите да останат на поста си.

Това бе решителна победа за съюзниците, една от най-поразителните в историята. Уей, Могъщата крепост, беше превзета с цената само на 201 убити британски и 158 френски войници. Врагът беше изгубил най-малко шест пъти повече бойци. При нормални обстоятелства съотношението би трябвало да е обратното. Китайците заемаха по-високи позиции, защитата им беше силна и имаха числено превъзходство над противника… И въпреки всичко бяха направо смазани.

Лорд Елгин едва ли можеше да е по-щастлив. Въодушевлението му беше толкова голямо, че той без никакво колебание гази цял час до коленете в кал, за да стигне до входа на най-новото укрепление на кралица Виктория. Сега двамата с Хари Паркс седяха във френските си столове под набързо скования навес до високите стени. Коленичили пред тях, четирима китайци усърдно чистеха и лъскаха ботушите им до блясък. Лорд Елгин се потеше още повече от обичайното и бе свалил черния си вълнен шинел. Белият памук на ризата му бе подгизнал от пот. Възнамеряваше веднага щом си почине, да облече официалната си куртка с големите медали и да влезе тържествено в крепостта.

Сърцето на Рандъл Чен биеше лудо. За първи път от пристигането си в миналото се чувстваше в абсолютно непознати води. Той избърса с черен парцал калта от обувките си и тръгна към входа на укреплението. Сенге Ринчен трябваше да го атакува с конницата си, а вместо това бе побягнал с хората си към Тиендзин. Монголският господар сякаш можеше да чете мисли и някак беше разбрал, че ако атакува, ще влезе в капан.

— Спечелихме победа за кралицата и родината! — с усмивка обяви лорд Елгин.

Рандъл погледна с отвращение растящата планина от трупове, наредени по десет един върху друг на не повече от стотина метра от тях. Проливният дъжд се стичаше по купчините човешка плът и водата почервеняваше от кръвта на хората, които бяха защитавали крепостта. Повече от петдесет местни трудоваци копаеха в калта с лопати, докато двама сержанти от кралските инженерни части им крещяха да побързат, тъй като голямата яма започваше да се пълни с морска вода заради надигащия се прилив.

— Голяма победа — съгласи се Рандъл. Но в същото време сърцето го болеше за падналите и нервите му бяха разклатени заради отказа на Сенге да атакува. Ако събитията се бяха разиграли според плана, монголският господар щеше да прати татарската си конница към Уей, докато британците и французите са заети в битката със защитниците. Той обаче се беше оттеглил. Историята вече беше отклонена от предначертания й път. Започваше нещо ново и Рандъл не можеше да е сигурен какви ще бъдат последствията. Сенге Ринчен трябваше да влезе в битката преди два часа, а тялото му да е в купчината с другите нещастници в очакване да бъде погребано в калните равнини на река Хай. Но ето че монголският господар все още беше жив.

Рандъл се замисли за думите на Уилсън: „Никога не приемай, че историята е нещо неизменно“. Но колкото и да се опитваше, Рандъл беше във война със себе си заради явния си провал. Само преди два часа той бе диригентът на всички велики събития, разиграващи се около него, а сега сякаш се беше превърнал просто в зрител. Сенге Ринчен бе решил на своя глава да промени историята и по този начин беше унищожил абсолютния му контрол върху Втората опиумна война. Реши, че е време да мисли внимателно. И да състави план как отново да си възвърне контрола. Когато сър Хоуп Грант бе направил глупостта да вкара силите си в капана на Ринчен, Рандъл бе успял да коригира събитията и да върне историята обратно в релсите й. Сега трябваше да го направи отново. Едно беше сигурно — Сенге Ринчен трябваше да стане жертва в тази война. Уменията му като пълководец бяха твърде големи, за да се оставят без контрол. Уилсън бе отбелязал, че Ринчен е ключова фигура в китайската история — и сега думите му бяха по-верни от когато и да било.

— Трябва да преместите гаубиците си и да ги насочите към крепостта Жен — уверено каза Рандъл. — Но не бива да стрелят. Китайците трябва да си помислят, че вече не е нужно да доказвате способността си да ги победите.

Задоволството на лорд Елгин от смазващата победа за момент бе засенчило неприязънта му към китайския му съветник.

— Да се качим на най-високата част на укреплението и да обсъдим плановете — сладко рече той. Ликуваше от факта, че е отмъстил за брат си Фредерик Брус и адмирал Дженинкс и безразсъдната им атака срещу същата крепост само преди година. Честта и репутацията на фамилия Брус бе възстановена и което беше още по-важно, собствената репутация на лорд Елгин като най-велик военачалник на Британската империя бе утвърдена още по-категорично.

— След колко време ще атакуваме другите крепости? — поинтересува се Хари и погледна обувките си, преди да стане от стола.

— Те ще се предадат в рамките на няколко часа — отвърна Рандъл. В действителност не беше сигурен какво точно ще се случи, но трябваше да приеме, че събитията ще се развият повече или по-малко по начина, по който бяха описани в историята.

— Мислите, че няма да се сражават ли? — попита Елгин.

— Духът им е пречупен — отвърна Рандъл.

Хари направи няколко опита да запали клечка кибрит, докато най-сетне успя и я доближи до лулата си. Димът леко се понесе от тесните му устни и продължи извън навеса към леещия се дъжд.

— Ако са нужни преговори, на разположение съм — гордо обяви той.

Лорд Елгин огледа ботушите си и посочи с дебелия си пръст едно петънце при върха, което се нуждаеше от допълнително лъскане.

— Вършете си по-добре работата! — гневно каза той и думите му бързо бяха преведени от Хари на кантонски. Кулитата, които бяха от Хонконг, започнаха да лъскат ботуша, сякаш животът им зависеше от това. Лорд Елгин се облегна назад, погледна към Рандъл и се усмихна.

— Много съм доволен от съвета ви, господин Чен. Надминахте дори моите високи стандарти в този славен победоносен ден.

— Вашата храбра войска спечели битката — отвърна Рандъл.

Точно това бяха думите, които лорд Елгин искаше да чуе.

Веднага щом ботушите му бяха излъскани така, че да остане доволен, лорд Елгин стана от стола, облече тежкия си шинел, отпи глътка скоч от сребърната си манерка и слезе от моста в дълбоката до коленете кал.

— Елате… да видим какво сме постигнали заедно.

Като пристъпваха внимателно по хлъзгавата повърхност, тримата мъже, съпровождани от прислужници китайци, които държаха чадъри над главите им, бавно изкачиха наклонения път, водещ към сърцето на крепостта Уей.

Гледката беше ужасна. Навсякъде се търкаляха трупове на британци, французи, китайци и монголи. Постройките, заемали доскоро сърцето на това място, бяха направени на пух и прах при експлозията на погреба. Навсякъде имаше рампи, водещи в различни посоки — някои към корнизите на външните стени, които отвътре далеч не изглеждаха така страшни, а други — към централните оръдейни позиции върху впечатляваща многоетажна артилерийска платформа. Там, високо над калта и реките от кръв, британското знаме висеше безжизнено и мокро под проливния дъжд и само от време навреме помръдваше при редките пориви на вятъра, пръскайки хората наоколо.

Над външните стени от източната и южната страна стърчаха повече от петдесет британски и френски стълби. Французите се бяха оказали много ефективни при влизането в крепостта по този начин, но в резултат бяха изгубили почти една пета от войниците си. Въпреки че бяха показали особена доблест през този ден, генерал Грос вече беше изоставил войниците си, за да се върне във френския лагер при Пей Тан. Крепостта беше британска собственост и Грос нямаше повече работа тук.

По-голямата част от Втора дивизия и останалите хора на Грос се бяха събрали на дървените платформи на укреплението, за да се погрижат за раните си. Някои стояха на дъжда, друг и се облягаха на стената от пръст. Единствено шапките и кърпите за глава ги пазеха от пороя. Войниците изглеждаха абсолютно изтощени.

Макар да знаеше каква гледка го очаква, Рандъл бе зашеметен от миризмата на смърт и количеството трупове. До краката му от тинята се подаваше отрязана ръка, сякаш още се опитваше да се добере до сабя и да продължи да се бие. Невъзможно бе да се каже дали е принадлежала на китаец или на западняк.

Лорд Елгин изкачи стъпалата на артилерийската платформа, като спираше на всяко ниво, за да размени няколко думи с хората си и да си поеме дъх — лесно се уморяваше, когато се движеше твърде бързо. Минаха почти пет минути, преди той, Хари и Рандъл да стъпят на най-високото ниво. Там бяха ентусиазирано поздравени от сър Хоуп Грант, чиято дясна ръка беше цялата бинтована.

— Добре дошли в крепостта Уей — гордо каза сър Хоуп.

Лорд Елгин отвърна на сърдечното ръкостискане. Той самият беше също толкова щастлив.

— Сър Хоуп, ако можехме отново да ви посветим в рицарство, щяхме да го направим!

Сър Хоуп дръпна ранената си ръка и кимна едва-едва на Хари и Рандъл.

— С радост бих се отказал от тази чест, ако можех да посветя в рицарство всичките си хора.

— Вие сте най-храбрият войник на кралица Виктория — с усмивка рече Хари.

— Мисля, че направихме доста добро представление — отвърна сър Хоуп, който явно се бореше с желанието да се съгласи.

Британските любезности в тази обстановка звучаха почти като оскърбления сред смъртта и разрушенията, които Рандъл виждаше навсякъде.

— Но едно е сигурно, милорд — добави сър Хоуп. — Смятам да предложа някои от хората си за Викториански кръст. Те са истинска чест за армията на Нейно Величество — с гордост заяви той.

Рандъл престана да слуша разговора и предпочете да огледа положението от високата позиция. Портите наистина бяха барикадирани отвътре, както беше очаквал. Генерал Дан бе наредил всеки, който дезертира от поста си, да бъде посечен — и затова защитниците бяха умрели там, където се бяха сражавали. В далечината, оттатък река Хай, се намираше селото Таку. В морето можеха да се видят над петдесет кораба на Кралския флот. Армадата беше хвърлила котва непосредствено извън обсега на оръдията на южните укрепления, които се намираха по-близо до бреговата линия. При внимателно вглеждане се виждаше, че реката наистина е блокирана от кнехти и бамбукови подвижни баражи, свързани помежду си с вериги. Ако флотът беше влязъл в реката по време на прилива, корабите щяха да се озоват в капан и съдбата им щеше да е трагична. Укрепленията Дагу, общо над двайсет, струпани при устието, представляваха впечатляваща гледка — особено по-големите, които наистина се извисяваха над калните равнини покрай делтата. Лесно можеше да се разбере защо китайците вярваха, че са в състояние да отблъснат всяко нашествие откъм морето.

Тежката ръка на лорд Елгин тупна Рандъл по гърба.

— Господин Чен свърши чудесна работа, водейки ни към тази победа. Но ще ви кажа следното, сър Хоуп. Той отстъпи всички заслуги на вас и хората ви, когато знамето ни се развя триумфално над тази почти непревземаема крепост.

Сър Хоуп не отговори, а просто продължи да придържа бинтованата си ръка, за да не позволи туптенето да плъзне от раната нагоре към рамото. За нищо на света нямаше да участва в отправянето на комплименти към човек, предал собствените си сънародници, бил той синеок или не.

Лорд Елгин също огледа река Хай, без да сваля ръка от рамото на Рандъл.

— Прав бяхте, че реката е блокирана. И за руските оръдия — тихо рече той. — Предполагам, че щяха да ни създадат огромни трудности.

— Но нямаше кавалерийска атака — обади се Хари, загледан в калните равнини в другата посока. — Чудно ми е защо сгрешихте за това.

— Абсурдно е да твърдите, че господин Чен е действал така, че французите да излязат победители — побърза да отговори лорд Елгин. — Ние спечелихме битката и нашите имена ще бъдат записани завинаги в историята.

— Така е — съгласи се Хари, сякаш Рандъл изобщо го нямаше. — Но дали ще се окаже прав, че останалите укрепления ще се предадат?

Рандъл усети дълбока пустота в стомаха си. Не можеше да е напълно сигурен какво предстои.

— Другите крепости ще се предадат сами — уверено рече той. Мислите му се насочиха към Уилсън. Как ли щеше да постъпи той в тази ситуация?

Извади часовника си и го погледна. Това вече беше по-скоро нервен навик, но жестът му накара британските благородници на артилерийската платформа да застанат нащрек. Както винаги, Хари следеше с огромен интерес всяка дума и действие на Рандъл. Този чужденец беше загадка за него, както и за всички други, с които се бе свързал.

Хари не беше единственият, насочил вниманието си към китайския съветник със странните сини очи. На долните нива на форта китайските помощници продължаваха да разчистват труповете — двама хващаха по едно тяло и го смъкваха по рампите към калната равнина. Сред тях бяха и четиримата най-добри убийци, които бе успял да намери Сенге Ринчен — мъже, прекарали целия си живот в обучение да убиват бързо и тихомълком. Бяха облекли памучните дрехи на мъртви помощници отвън и сега се движеха свободно сред останалите, уверени, че не могат да бъдат разпознати лесно. Най-значителният им недостатък бе, че говореха само мандарински, докато китайците от Хонконг използваха кантонски. Помежду си се бяха разбрали само за едно — да нанесат удара си на открито, с повече от един човек. Най-голямото им преимущество бе елементът на изненада и една масова атака гарантираше, че нищо няма да бъде оставено на случайността.

Погледите им час по час се спираха върху синеокия. Наблюдаваха всяко негово движение и издебваха удобен момент за действие.